Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deep Water, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. — Добавяне

3

В събота, седмица след посещението у Мелърови, Ралф Гоздън дойде на вечеря, весел и самодоволен дори повече от обикновено, защото по всяка вероятност смяташе, че заради десетдневното му отсъствие — беше ходил при леля си в Ню Йорк — Ван Алънови ще го посрещнат като недотам обичаен гост.

Щом привършиха вечерята, Ралф се впусна да разказва на Вик за противоядрените скривалища, които видял на една изложба в Ню Йорк и от които явно нищо не беше разбрал.

Мелинда слагаше на грамофона плоча след плоча. „Ралф е в добра форма, помисли си Вик, ще изкара поне до четири часа сутринта и не подозира, че може да е за последен път в този дом.“ Беше от ония особено неприятни гости, които не се сещат да си тръгнат, защото на следващата сутрин могат до късно да си поспят, но повечето пъти и Вик оставаше с него, ако се наложеше, и до седем сутринта само защото Ралф би предпочел той да си легне и да го остави насаме с Мелинда. Вик също можеше да си позволи да спи сутрин до късно и при това беше по-издръжлив от Ралф както защото беше свикнал да си ляга в два или дори в три, така и защото не пиеше толкова, че да му се приспи.

Вик седна на любимия си фотьойл и се зачете в „Ню Уеслиън“, като от време на време поглеждаше над вестника към Ралф и Мелинда, които танцуваха. Ралф беше в бял костюм от тропикал, който си беше купил в Ню Йорк и му се радваше като момиче, защото го правеше строен и елегантен. В началото на всеки танц обгръщаше талията на Мелинда с непозната досега настъпателност и с тая си глупашка самонадеяност напомняше на Вик мъжко насекомо, което безгрижно изживява последните си мигове на блаженство, преди да го е сполетяла ужасна смърт. Впечатлението се допълваше и от бясната музика, която Мелинда беше пуснала — „Малките мечета“. Беше купила плочата неотдавна. Кой знае защо, думите на песента влудяващо напираха в съзнанието му всеки път, щом застанеше под душа:

Пол дръвчета, дето никой ги не вижда,

те на жмичка ще играят колкото си щат!

Днеска малките мечета пикник си гласят.

— Ха-ха-ха! — прихна Ралф и се пресегна към масата за чашата си.

О, мой дом в планината, (дето се нивга) умна дума не чува[1] — затананика си Вик.

— Къде ми е изчезнал Кугат[2]? — запита Мелинда. Беше коленичила и ровеше в шкафа с плочите. — Никъде го няма.

— Там няма да го намериш — обади се Вик, когато Мелинда измъкна една плоча от неговите рафтове. Тя озадачено погледна плочата, после пренебрежително я остави на място. Вик си беше отделил най-долната част от шкафа за своите плочи — Бах, Сеговия, грегориански песнопения и псалми, речите на Чърчил — и предпочиташе Мелинда да не ги пуска, защото в нейните ръце това беше равносилно на унищожение. Спомни си как веднъж слушаше грегорианските песнопения, докато Мелинда се приготвяше за среща с Ралф, знаейки много добре, че тя не ги обича.

— Направо ми се дощява да умра от тях! — беше му креснала тогава.

Ралф отиде в кухнята, за да си напълни чашата, и Мелинда попита:

— Нима мислиш цяла нощ да четеш тоя вестник, скъпи? Искаше да го отпрати. Вик й се усмихна.

— Мъча се да си припомня стихотворението от днешната заглавна страница: Чиновниците са служители на обществото / и мястото си трябва те да знаят. / Смирен да си на тоя свят обаче / изобщо не е унизително. / И всеки път, когато аз…

— О, престани!

— Твоят приятел Реджиналд Дънлап го е написал. Ти казваше, че не бил лош поет, спомняш ли си?

— Не съм настроена за поезия в момента.

— Същото е било и с Реджи, като го е писал.

Дали за да отмъсти за приятеля си или просто от някаква щура приумица Мелинда така внезапно усили звука, че Вик подскочи. Но успя да се овладее и бавно обърна страницата на вестника, сякаш шумът не му беше направил никакво впечатление. Ралф понечи да намали звука, но Мелинда го спря, като здраво стисна ръката му. След това я поднесе към устните си. Започнаха да танцуват. Ралф се бе поддал на настроението й, бясно кършеше бедра и се смееше така гръмогласно, сякаш в общия грохот ревеше магаре. Вик не го гледаше, но усещаше, че от време на време Ралф го поглежда, усещаше доволството му, примесено с войнственост, която бавно, но сигурно, чаша след чаша, изместваше всяко благоприличие, което се бе опитал да спазва в началото. Съзнателно и системно Мелинда го насърчаваше: „Дразни стария мечок, бий го, ритай го, — успяваше да внуши тя всекиму със собствения си пример, — та той няма да си отмъсти, няма да се помръдне от фотьойла си, няма изобщо да реагира, защо тогава да не го удряме?“

Вик прекоси стаята, лениво сне от рафта „Седемте колони на мъдростта“[3] и се върна на мястото си. В този момент Трикси се появи по пижама на вратата.

— Мамчее! — извика тя, но мамчето нито я чу, нито я видя.

Вик стана и отиде при нея.

— Какво има, Трикси? — запита той, като се наведе.

— Не мога да спя от тоя шум — проплака тя негодуващо.

Мелинда извика нещо и отиде да намали грамофона.

— Е, какво има? — попита тя Трикси.

— Не мога да спя — отвърна Трикси.

— Обясни й, че това е възможно най-неоснователното оплакване — обърна се Вик към Мелинда.

— Добре де, ще го намаля — рече тя.

Трикси гледаше с гневни, подпухнали от съня очи майка си и Ралф. Вик потупа тъничките й, стегнати бедърца.

— Хайде, бягай в кревата, нали утре трябва да си кукуряк за пикника!

Подсещането за пикника я накара да се усмихне. После се обърна към Ралф:

— Донесе ли ми от Ню Йорк несесер за шиене, Ралф?

— Уви, не, Трикси — отвърна Ралф с меден глас. — Но сто на сто ще мога да ти намеря и в Литъл Уесли.

— Хайде-хайде — намеси се Мелинда, — та тя изобщо няма представа какво да го прави, както и…

— Както и ти — завърши вместо нея Вик.

— Много сте груб тая вечер, мистър Ван Алън — рече Мелинда ледено.

— Извинявай.

Вик умишлено се държеше грубо, за да подготви почвата за това, което щеше да каже на Ралф. Искаше да остави у него впечатлението, че е на предела на търпението си.

— Ще останеш ли за закуска, Ралф? — попита Трикси, като се люшкаше върху ръката на Вик.

Ралф насила се изсмя.

— Надявам се, че ще остане — рече Вик. — Не обичаме гостите ни да си тръгват с празни стомаси, нали, Трикси?

— Да. Пък и Ралф е толкова смешен на закуска.

— Защо? — запита Вик.

— Ами жонгира с яйца.

— Иска да каже „жонглира“ — обясни Ралф.

— Това положително си струва будуването. Хайде в кревата, Трикси. Сега е тихо, така че е добре да използуваш момента. Нали знаеш — carpe diem, но и carpe noctem[4] също е вярно.

Трикси с готовност тръгна с Вик. Обичаше той да я слага в кревата, да се озърта за кенгуруто, с което спеше, да го пъха до нея под завивката и да я целува за лека нощ по двете бузки и по нослето. Вик си даваше сметка, че я разглезва, но, от друга страна, чувствуваше, че е необходимо да компенсира твърде хладното отношение на майката. Зарови нос в мекото й вратле, после усмихнат вдигна глава.

— Татко, не може ли да направим пикника в кариерата?

— Не. Много е опасно.

— Защо?

— Я си представи, ако има силен вятър. Всичките ще ни издуха.

— Голяма работа. Мама ще идва ли?

— Не знам. Надявам се да дойде.

— А Ралф?

— Мисля, че не.

— Харесва ли ти Ралф?

На светлината на лампата въртележка върху нощната й масичка виждаше кафявите точици в зелените й очи — също като очите на майка и.

— Горе-долу. А на тебе?

— Амии — започна тя колебливо. — Джо-Джо повече ми харесваше.

Леко го жегна, че още помни Джо-Джо.

— Знам защо ти харесваше. Защото ти донесе куп коледни подаръци. Но това не е причина да харесваш някого. Не ти ли нося и аз купища подаръци?

— О, тебе харесвам повече от всички, татко. Наистина.

Толкова беше лесно. Тя ужасно лесно се поддаваше. Усмихна се, като помисли колко би се зарадвала Трикси, ако й кажеше, че той е убил Малкълм Макрей. Трикси не харесваше Мал, защото и той не бе я харесал и каквато първокласна скръндза беше, нито веднъж не й донесе подарък. Трикси щеше да се разкряка от радост, ако й кажеше, че е убил Мал. Цената му щеше да се вдигне двеста процента.

— По-добре спи — рече той, като стана от леглото. Целуна и двете й бузки, върха на нослето и челото. Косата й беше на цвят като на майка й, но навярно щеше леко да потъмнее като неговата. Спускаше се надолу в неразделена на път туфичка и беше точно каквато трябва да бъде косата на едно шестгодишно хлапе, макар Мелинда да се оплакваше, че много трудно се къдрела.

— Спиш ли? — прошепна Вик.

Клепачите на Трикси бяха спуснати. Той угаси лампата и тръгна на пръсти към вратата.

— Не! — изхихика Трикси.

— Е, хайде да спиш! Ама тоя път наистина!

Мълчание. Подействува му добре. Излезе и затвори вратата след себе си.

Мелинда беше угасила още една лампа и в хола беше значително по-тъмно. Двамата с Ралф се поклащаха в ъгъла в бавен, ленив танц. Беше почти четири часът.

— Искаш ли нещо за пиене, Ралф? — попита Вик.

— Какво? О, не, благодаря. Май вече ми стига.

Това съвсем не означаваше, че Ралф смята да си тръгва, камо ли пък в четири сутринта. Мелинда беше обвила ръце около врата му. Явно според нея Вик беше казал нещо ужасно на Джоуел Наш и затова тая вечер е решила да бъде особено благосклонна към Ралф. Непрестанно да го насърчава да остане, без съмнение и за закуска, дори Ралф да пребледнееше от умора, както му се случваше понякога. „Остани, мили, остани, моля те. Ще ми се цяла нощ да будувам.“ Е, как да не остане? Всички оставаха. Дори ония, които на следващия ден бяха на работа, а Ралф Гоздън не беше от тях. И, разбира се, колкото по до късно оставаха, толкова повече се увеличаваше вероятността Вик да се оттегли в стаята си и да ги остави насаме. Често Вик оставяше Ралф и Мелинда насаме в шест сутринта — ако са прекарали целия следобед заедно, защо да не им предостави още два часа и половина, докато дойде да закуси в осем и половина? Навярно беше проява на дребнавост да дразни гостите на Мелинда, като седи цяла нощ с тях, но някак си все не успяваше да се покаже дотам любезен, че да се махне от собствения си дом, за да им достави удоволствие. Вместо това четеше книга след книга, така че поне времето му не отиваше на вятъра.

Тая вечер Вик изпитваше силна, първична враждебност към Ралф Гоздън, каквато досега не познаваше. Припомни си за десетките бутилки уиски, които беше купил в негова чест. За опропастените вечери. Стана, остави на рафта книгата, която четеше, и бързо се отправи към вратата на гаража. Мелинда и Ралф вече направо се прегръщаха. Безмълвното му излизане можеше да бъде изтълкувано или като нежелание да ги притеснява, когато се целуват, или че ще се върне веднага, или пък че е твърде ядосан, за да им каже лека нощ. Вярно беше второто, но за него можеше да се досети само Мелинда, тъй като Ралф не бе го виждал да излиза и да се връща отново. Беше го прилагал няколко пъти на Джо-Джо.

Включи флуоресцентното осветление в гаража и бавно заоглежда грижливо подредените кутии с билки, аквариумите, в които градинските охлюви лазеха из навлажнена джунгла от стръкове овес и райграс, отворената върху плота кутия с частите на електрическата бормашина, като механично отбеляза, че всяка част е сложена на място.

Стаята му беше строго и функционално подредена почти като гаража: най-обикновено легло персон и половина с тъмнозелена покривка, един дървен стол и още един с кожена тапицерия пред огромното бюро, отрупано с речници, дърводелски инструменти, мастилници, писалки, моливи, справочници, изплатени и неизплатени сметки — всичко в образцов ред. Нямаше картини по стените, само над бюрото висеше най-обикновен календар, подарен от местното дърводобивно предприятие. Вик умееше да се събужда сам точно когато си определеше, и сега, като погледна часовника на ръката си, се настрои да се събуди след половин час, в пет часа и седем минути. Изтегна се на леглото и методично заотпуска всяка част на тялото си.

След около минута вече спеше. Сънува, че е в някаква църква и среща там Хорас и Мери Мелър. Хорас се усмихва и го поздравява, че за да спаси брака си, е убил Малкълм Макрей. Цял Литъл Уесли е в църквата и всички му се усмихват. Събуди се и се изсмя на абсурдния си сън. Та той не стъпваше в църква. Среса косата си, като си подсвиркваше, изпъна ризата под бледосиния кашмирен пуловер и прекоси гаража.

Ралф и Мелинда явно се бяха поизлегнали на дивана, защото скочиха и двамата, като го видяха. Зачервените очи на Ралф го изгледаха с пиянско изумление и неприязън.

Вик отиде до библиотеката и се наведе да си избере нещо.

— Още ли ще четеш? — запита Мелинда.

— Аха. Отказахте ли се вече от музиката?

— Точно се канех да си вървя — рече дрезгаво Ралф и се изправи. Изглеждаше на предела на силите си, но запали цигара и ожесточено запрати клечката към камината.

— Няма да си вървиш. — Мелинда посегна към ръката му, но той се дръпна и отстъпи крачка назад, олюлявайки се.

— Страшно е късно — заекна Ралф.

— Всъщност е точно време за закуска — обади се весело Вик. — Какво ще кажете за малко бъркани яйца?

Не му отговориха. Той взе джобното издание на енциклопедията, което винаги му беше приятно да прелиства, и седна на фотьойла.

— Не ти ли се доспа вече? — Мелинда го гледаше със същата неприязън като Ралф.

— Не — бодро примигна той. — Поспах малко в стаята си.

Ралф видимо оклюма, като чу това, и втренчи в него смаян поглед, сякаш всеки миг щеше да грохне, а очите му, смалени и зачервени, още по-трескаво горяха на бледото му лице. Гледаше Вик така, като че очакваше да го убие. Вик беше виждал същото изражение на лицето на Джо-Джо, та дори и на издълженото безизразно лице на Лари Осбърн; то бе предизвикано от дяволското му спокойствие, от това, че в пет сутринта беше свеж и с бистър поглед, докато те все повече и повече оклюмваха на дивана, макар че час по час се мъчеха да се изправят. Ралф надигна пълната си чаша и изпразни половината на един дъх. Ще остане до края, заключи Вик. И наистина какъв смисъл имаше в шест сутринта да си върви вкъщи да спи, след като денят, така или иначе, е опропастен? Припаднал-неприпаднал, ще остане. Беше прекалено пиян, за да съобрази, че стига да поиска, може да бъде с Мелинда целия следобед.

Изведнъж Ралф се олюля, сякаш нещо невидимо го беше бутнало назад, и тежко се стовари върху дивана. Лицето му лъщеше от пот. Мелинда го придърпа към себе си и се зае да разхлажда слепоочията му, като навлажняваше пръстите си в чашата. Ралф съвсем се беше отпуснал, но продължаваше да стиска злобно устни и да впива поглед във Вик, сякаш взирането можеше да го задържи в съзнание.

Вик се усмихна на Мелинда.

— Няма да е зле да забъркам яйцата, а? Ще му дойде добре, ако хапне нещо.

— Ще мине и без твоите яйца! — предизвикателно отвърна Мелинда.

Като си подсвиркваше един от грегорианските псалми, Вик отиде в кухнята и сложи вода за кафето. Вдигна бутилката уиски и видя, че Ралф е изпил почти всичко. Върна се обратно в хола.

— Как обичаш яйцата, Ралф — освен жонглирани?

— Какви да бъдат яйцата, скъпи? — намеси се Мелинда.

— Жжонглирани може — смутолеви Ралф.

— Значи един път жонглирани яйца. А за теб, котенце?

— Не ми викай „котенце“!

Години наред не беше я наричал така. Сега тя го гледаше изпод плътните си руси вежди и Вик трябваше да признае, че съвсем не беше малкото котенце от сватбата им или пък даже от началото на тая вечер. Червилото й се беше размазало сякаш до самия връх на дългия й чип нос.

— Как си искаш яйцата?

— Никакви яйца не искам.

Вик разбърка четири яйца за себе си и за Мелинда, понеже Ралф не беше в състояние да хапне нищо, но препече само една филийка, защото по това време Мелинда нямаше да иска хляб. Не изчака да заври кафето, защото Мелинда и кафе нямаше да иска. С Ралф можеха да изпият кафето си и по-късно. Поднесе бърканите яйца в затоплени чинии и леко поръсени със сол и пипер. Мелинда отново отказа да яде, но той седна на дивана до нея и започна да й ги дава хапка по хапка. Щом вилицата приближеше, Мелинда покорно отваряше уста. Очите й, неотлъчно вперени в него, напомняха очите на див звяр, който се доверява на човека само колкото от една ръка разстояние да получи храна, при това ако наоколо не се вижда нещо като капан и ако човешките движения са отмерени и спокойни. Червеникаво-русата глава на Ралф почиваше на скута й. Той хъркаше с грозно отворена уста. На последната хапка Мелинда се извърна, точно както очакваше Вик.

— Хайде де. Това е последно.

Тя отвори уста.

— Като че ли е по-добре мистър Гоздън да остане — рече Вик, защото просто нямаше какво друго да каже за мистър Гоздън.

— Ддържа да остане — изломоти Мелинда.

— Добре, дай да го нагласим на дивана.

Мелинда се опита да го повдигне сама, но той се оказа твърде тежък за нея. Вик пъхна ръце под раменете му и го придърпа така, че главата му да дойде върху страничната облегалка на дивана.

— Да му сваля ли обувките?

— Да не си му пипнал обувките!

Тя се надвеси над обувките на Ралф и като се олюляваше, се зае да развързва връзките.

Раменете на Ралф се тресяха. Зъбите му потракваха.

— Студено му е. Няма да е зле да донеса едно одеяло — рече Вик.

— Аз ще донеса одеяло!

Мелинда се заклатушка към стаята си, но явно забрави за какво е тръгнала, защото кривна към банята.

Вик свали и другата обувка на Ралф и отиде да вземе карираното одеяло, което вечно се подмяташе из стаята на Мелинда. Тоя път беше на пода пред непобутнатото легло. Беше й го подарил за рождения ден преди седем години. То му напомняше за излети, за хубавото лято в Мейн, за оная зимна вечер, когато неизвестно защо бяха спрели отоплението и двамата се бяха сгушили под него на пода пред камината. За миг се поколеба дали да не вземе зеленото одеяло от леглото й вместо карираното, но после си даде сметка, че това е без значение. В стаята на Мелинда както обикновено цареше безпорядък, който едновременно го отблъскваше и привличаше, дощя му се да остане за малко да го поразгледа (почти не влизаше тук), но не си позволи дори да се озърне наоколо. Излезе и затвори вратата след себе си. Като мина покрай банята, чу шуртенето на водата. Надяваше се тоя път Мелинда да не повръща.

Намери Ралф седнал, с размътен поглед, треперещ като при настинка.

— Какво ще кажеш за малко горещо кафе? — запита го Вик.

Ралф не отвърна. Вик наметна с одеялото треперещите му рамене. Ралф немощно се отпусна на дивана и се опита да си качи краката. Вик ги повдигна и подви одеялото под тях.

— Добро момче си ти — смутолеви Ралф.

Вик се подсмихна и приседна на дивана. Мелинда като че ли повръщаше в банята.

— Отдавна трябваше да ме изхвърлиш — промърмори Ралф. — Който не си знае мярката… — Той раздвижи крака, като че ли искаше да стане, и Вик леко притисна глезените му.

— Изобщо нямам такива намерения — рече той успокоително.

— Ще ми се да повърна, да пукна.

В сините очи на Ралф имаше сълзи, които ги правеха още по-бляскави. Тънките му вежди потръпваха. Изглеждаше обзет от желание да се самобичува и в тоя своеобразен транс навярно би изпитал истинска наслада да бъде изхвърлен от къщата за яката и тирантите.

Вик се изкашля и се усмихна.

— О, въобще не си губя времето да изхвърлям от къщи тия, които ме ядосват. — Той се наведе към Ралф. — Ако ме ядосат заради Мелинда — той кимна към банята, — направо ги убивам.

— Разбирам — рече Ралф сериозно, сякаш всичко му беше ясно. — Така и трябва. А аз искам да си останем приятели с тебе и Мелинда. Харесвате ми и двамата. Истина ти казвам.

— Разбери най-сетне — не ми ли харесва някой, убивам го — прошепна Вик още по-тихо, като се усмихваше, надвесен над Ралф.

Ралф се усмихна тъповато.

— Така стана и с Малкълм Макрей. Убих го.

— С Малкълм ли? — възкликна озадачен Ралф. Вик бе наясно, че той знае за Мал.

— Да. Мелинда ти е разказвала за него. Убих го с чук в апартамента му. Вестниците писаха за това миналата зима, сигурно си спомняш. Макрей беше започнал да става прекалено близък с Мелинда.

Не можеше да се прецени доколко Ралф се хваща на въдицата. Само веждите му бавно се сключиха.

— Спомням си… Значи ти си го убил?

— Да. Беше започнал да флиртува с Мелинда. При това открито.

Вик си заподхвърля запалката на Мелинда. Ралф се надигна на лакът. Хванал се беше.

— Знае ли Мелинда, че ти си го убил?

— Не. Никой не знае — прошепна Вик. — Няма да й кажеш, нали?

Ралф още повече се смръщи.

Малко прекалено е всичко това за мозъка на Ралф, каза си Вик. Но Ралф беше схванал, че е заплашван и нежелан. Стисна зъби и рязко дръпна краката си изпод ръката на Вик. Тръгваше си.

Вик безмълвно му подаде обувките.

— Да те закарам ли?

— Ще се оправя сам.

Ралф се олюля, докато се опитваше да нахлузи обувките си, та се наложи да седне. После стана и се заклати към вратата.

Вик го последва и му подаде сламената шапка с пурпурна лента.

— Лека нощ. Беше чудесно — сбогува се Ралф, като сливаше думите.

— Радвам се. И не забравяй — на Мелинда нито дума! Лека нощ, Ралф.

Вик го проследи с поглед, като пропълзя в откритата си кола и профуча по алеята с изкривени задни колела, които изправи едва на улицата. И в езерото да се натикаше — беше му все едно. Над близката горичка слънцето се показваше сред ярки портокалови отблясъци.

Нищо не се чуваше от банята, което можеше да означава, че Мелинда седи на пода и чака нов пристъп на повръщане. Правеше така винаги когато й се гадеше и беше невъзможно да се вдигне от пода, докато не се увери, че пристъпът е преминал. След като почака известно време, Вик отиде да я попита:

— Добре ли си, скъпа?

От що-годе отчетливото измърморване разбра, че е по-добре. Отиде в кухнята и си сипа кафе. Обичаше кафе и то почти никога не му пречеше на съня.

Мелинда излезе от банята по роба. Изглеждаше по-добре, отколкото преди половин час.

— Къде е Ралф?

— Реши да си тръгне. Поръча да ти кажа лека нощ и че ти благодари за хубавата вечер.

— Аха. — Изглеждаше разочарована.

— Завих го с одеялото и той се почувствува по-добре.

Мелинда отиде при него и сложи ръце на раменете му.

— Ти беше много мил с него тая вечер.

— Радвам се, че мислиш така. Преди казваше, че съм бил груб.

— Ти никога не си груб. — Целуна го по бузата. — Лека нощ, Вик.

Той я проследи с поглед до стаята й. Какво ли ще й каже утре Ралф! Защото ще й каже, разбира се. Беше от тоя тип хора. Сигурно всеки момент Мелинда ще му звънне по телефона, както винаги след тръгването му, стига само да не заспи преди това. Но той едва ли ще й каже по телефона все пак.

Бележки

[1] Героят иронизира популярна американска песен, като заменя думата „обезсърчителна“ с „умна“. — Б.пр.

[2] Кугат, Хавиер (роден в 1900 г.) — американски диригент и композитор от испански произход, известен с аранжиментите си на латиноамерикански песни и с филмовата си музика. — Б.пр.

[3] Книга от Томас Едуард Лорънс (1888–1935), известен като Лорънс от Арабия. — Б.пр.

[4] Героят използува латинския израз (букв. „Сграбчи деня“) и иронизира цялата ситуация, като го променя в „Сграбчи нощта“. — Б.пр.