Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deep Water, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. — Добавяне

14

Карпентър и Мелинда пипаха много предпазливо. Измина цяла седмица, без Вик да се убеди напълно, че Карпентър е детектив, въпреки че на два пъти се виждаха — първо у тях на кафе и после у Хорас и Мери, където Мелинда го беше поканила, без да я е грижа, че гостите ще бъдат в съвсем тесен кръг — всичките им приятели вече бяха зачеркнали Уилсънови от списъка на гостите си. Тогава Хорас говори нещо с Карпентър и по-късно същата вечер Вик го попита за какво е станало дума. Разговаряли за мозъчните увреждания. А те откъде се познават с Карпентър? Вик му повтори каквото беше чул от Мелинда. Всъщност положителната равносметка от вечерта се състоеше само в едно — Мелинда прекали с любезността си към Карпентър. Явно си бяха наумили да привлекат погледите върху себе си. Вик добродушно им се усмихна. Какво целяха? Да го подтикнат към ново убийство? Така ли бяха пресметнали първия си ход?

След още десетина дни Карпентър зачести с посещенията си. Беше се настанил в бившата квартира на Чарли де Лайл, което съвсем не учуди Вик, защото очевидно беше начин да се осигури удобна тема за разговор — сега Карпентър можеше да разпитва за мъртвия Чарли колкото си иска и когото си иска. Кой ли не се обръща към новодошлия с въпроса „Къде се настанихте?“, а на Карпентър точно това му трябваше. За трите седмици престой сигурно вече беше чул поне десет мнения за нещастието. Но вероятно го беше постигнал много умело, защото нито Хорас, пито Фил казаха да ги е разпитвал.

— Запознахте ли се вече с Дон Уилсън? — попита Вик Карпентър, който тоя съботен следобед се беше отбил, за да вземе на заем ножиците за подкастряне на жив плет.

— Не — малко учудено отвърна Карпентър.

Мелинда слушаше разговора им.

— Сигурно ще се запознаете — продължи усмихнат Вик. — Жена ми много често ходи у тях. Според мен Дон ще ви допадне.

Изобщо не се съмняваше, че двамата се познават. По всяка вероятност Дон беше ходил вместо Мелинда в Ню Йорк, за да уреди въпроса с Карпентър, тъй като едно заминаване на Мелинда не би останало незабелязано толкова рядко й се случваше да пътува. Работа като тази не можеше да мине без личен контакт. А Харолд Карпентър си го биваше. Не му мигваше окото пред нищо.

— Кога започнахте да се занимавате с психиатрия? — попита Вик. Карпентър му беше казал, че бил последна година в Колумбийския университет и му оставало само да защити дисертация, за да получи докторат.

— Кога ли? Минавах двадесет и три. Малко късничко, по ме изпратиха в Корея.

— И кога прекъснахте?

Въпросът ни най-малко не го смути.

— Какво по-точно имате предвид?

— Кога прекъснахте лекциите, за да се заемете с изследванията за дисертацията?

— А, сега ви разбирам. В началото на лятото, може да се каже. Тогава тръгнах на един летен курс по психиатрия. — Карпентър се усмихна. — В моята специалност обучението няма край и човек не бива да го прекъсва, ако иска да бъде добър лекар.

За Вик отговорите му прозвучаха твърде мъгляво.

— Интересувате се преди всичко от шизофрения, нали?

— Да, би могло да се каже. Това е, знаете, най-често срещаното заболяване.

Вик се усмихна. Мелинда беше отишла в кухнята да си налее още едно уиски. Двамата с Карпентър не пиеха.

— Канех се да ви питам дали не намирате някакви признаци на шизофрения у жена ми.

Карпентър едновременно се намръщи и се усмихна, при което пълните му сочни устни откриха равните бели зъби.

— Съвсем не. А вие?

— Не мога да бъда сигурен. Не съм специалист, както знаете. — Изчака Карпентър да продължи.

— У нея има много чар — рече Карпентър. — Бих го нарекъл безотговорен чар.

— Чарът на безотговорността, искате да кажете.

— Прав сте — засмя се Карпентър. — Искам да кажа, че е по-чаровна, отколкото предполага.

— А това само по себе си е твърде много.

Карпентър прихна и вдигна поглед към Мелинда, която точно в този момент се върна в хола.

Тогава на Вик му мина през ум, че измежду всичките им гости единствен Карпентър не беше проявил изненада, когато разбра, че с Мелинда живеят в различни крила на къщата. Ето къде се беше подхлъзнал. Единия от двама им обаче съвсем скоро го очакваше голяма изненада. Да видим само кого. Вик се усмихна дружески на Карпентър, също както истинският спортсмен се усмихва на съперника си.

Карпентър остана не повече от половин час. Взираше се във всички с някаква особена полуразсеяност, гледаше Трикси, сякаш намираше нещо нередно в тоя образец на бликащо психическо здраве, озърташе се из гаража, из кухнята, из цялата къща. Всъщност погледът му трудно можеше да се нарече разсеян. Харолд Карпентър не беше разсеян човек. Само дето посещенията му бяха твърде чести, още повече, че тяхната къща не му беше на път от „Кенингтън“ за към дома, т.е. дома на Чарли. А това идваше да потвърди още веднъж, че или е детектив, или наистина е психиатър, приел срещу заплащане да го държи под око.

На 4 октомври дойде банковата сметка и се оказа, че Вик не знае къде са отишли най-малко двеста долара. Стана му неприятно, като помисли, че може да са влезли в джоба на Карпентър, че десетдоларовата банкнота, с която Карпентър беше платил бутилката шампанско за рождения ден на Мелинда, е идела право от месечния доход на семейство Ван Алън. Бяха се срещнали на изхода на един бижутерски магазин на главната търговска улица на Уесли, откъдето Вик току-що беше купил подарък за Мелинда. Карпентър носеше две дебели книги под мишница. Вик често го виждаше с обемисти томове в ръка.

— Имате ли нещо предвид за тая вечер? — попита го Вик.

Нямал, така че Вик го покани на вечеря. Мелинда има рожден ден, обясни той, макар да беше сигурен, че Карпентър знае. Ще празнуват в съвсем тесен кръг, добави, само с Мелърови, но не се и съмнявал, че Мелинда ще се зарадва, ако дойде и той. Карпентър започна да го увърта уж от учтивост, искаше първо да се обади на Мелинда, но Вик го разколеба, за да бъде изненадата пълна. В последна сметка Карпентър прие поканата и купи шампанското.

Кауанови не можеха да дойдат, защото Фил беше заминал да чете лекции във Върмонт, а Ивлин каза, че я е налегнал някакъв вирус. Идеята да отпразнуват рождения ден беше на Вик и му струва немалко усилия, докато склони Мелинда. Тя твърдеше, че старите им приятели напоследък странели от нея, което не беше далеч от истината, но Вик й изтъкна, че въпреки всичко продължават да я канят на гости и че ако иска нещата да потръгнат, трябва и тя от време на време да ги кани. Нямаше случай Мелинда веднага да се е съгласила да поканят гости. Не че Вик го човъркаше чувството за дълг към приятелите, които често ги канеха — не и в град като Литъл Уесли, където изобщо не държаха на условностите, — а просто си мислеше, че два-три пъти в годината и те като другите могат да събират повечко хора в дома си. Но само да споменеше за гости, и Мелинда губеше ума и дума. Почваше да се притеснява, че уискито няма да стигне, че сладоледът ще се разтопи, преди да е поднесен, внезапно й хрумваше, че къщата се нуждае от основно почистване или пък че в кухнята трябва да се закачат нови пердета и дотам докарваше нещата, та Вик накрая да се откаже от идеята за гости. Дори посрещането само на двама души, при това близки приятели като Хорас и Мери, беше достатъчно, за да излезе наяве някакво нейно сподавено чувство за малоценност, за да започне да се притеснява и да се съмнява в себе си също като млада булка, която за пръв път посреща шефа на мъжа си. В тия случаи Вик я намираше някак трогателно млада и безпомощна и беше готов на всичко, за да й вдъхне увереност, макар предния месец да му е дошло до гуша от поредния й гостенин, който два пъти седмично е идвал на вечеря, без ни най-малко това да я притесни.

А присъствието на Карпентър едва ли щеше да я притесни, само би помогнало, така че Вик го беше поканил най-добронамерено. И явно не беше сгрешил, защото лицето на Мелинда светна, когато им отвори вратата в седем и половина. Хорас и Мери се обадили, че ще дойдат към осем. Карпентър й поднесе шампанското, Мелинда го пое с благодарност и го сложи в хладилника, за да се изстуди, докато му дойде редът след вечеря. Непрестанно се суетеше из къщата, надигаше чашата с уиски, през пет минути отиваше в кухнята, за да наглежда патицата във фурната, не откъсваше поглед от масата в хола, макар че всичко по нея беше в необичаен порядък: чистите пепелници, сламките за пиене, голямата купа скариди, залети с квасена сметана. И въпреки че имаше още време, беше напълно готова — тъмнозелена рокля без ръкави, златисти обувки с джувки и огърлица от парчета бял корал, която напомняше оголена челюст на тигър. На лицето й беше изписан панически страх.

Вик ги остави за малко и отиде да си смени ризата и да облече тъмен костюм. Като се върна, извади от джоба на сакото си малка кутийка и я подаде на Мелинда. След един тревожен, търсещ опрощение поглед към Карпентър тя отвори кутийката. В миг лицето й светна.

— О, Вик, какъв чудесен часовник!

— Ако не ти харесва, можеш да го върнеш и в магазина ще ти го сменят с нещо друго — рече Вик, макар да беше сигурен, че тя е във възторг. Карпентър ги наблюдаваше добродушно усмихнат, Мелинда сложи часовника на ръката си — беше елегантен златен часовник, покрит с малки диамантчета. Преди две-три години Мелинда беше повредила стария си часовник, като забрави да го свали една нощ, преди да влезе да плува в басейна на Ивлин и Фил, и оттогава все си мечтаеше за хубав часовник.

— О, Вик, направо е разкошен! — Толкова нежност не бе звучала в гласа й от много отдавна.

— И това е за теб. — Вик измъкна от другия си джоб нещо, пъхнато в пликче. — Макар че не е точно подарък.

— Перлите ми!

— Само дадох да ги нанижат. — Перленият гердан се беше разпилял преди месец, когато по време на един скандал Мелинда го беше запратила по него.

— Благодаря ти, Вик. Толкова си мил — тихо рече Мелинда и погледна Карпентър, като че се боеше да не се досети защо се е наложило да се пренанизва герданът.

Но Карпентър, изглежда, се беше досетил. И щеше да му е още по-забавно, ако знаеше как, докато Вик е лазил по пода да събира разпилените перли, Мелинда неуморно го е налагала по гърба.

Хорас и Мери подариха на Мелинда електрическа скара за кухнята, понеже знаеха, че на двора използуват голям мангал с дървени въглища. Първа Мери целуна Мелинда по бузата, а после и Хорас. Мери се бе държала и много по-сърдечно с Мелинда, но все пак и това беше достатъчно за пред Карпентър. Защото като че ли тази вечер той се интересуваше преди всичко от отношенията между тях четиримата, по-точно от отношението на Мелърови към Вик и Мелинда поотделно. Е, повече от ясно везните се накланяха в полза на Вик.

Докато си пиеха аперитива, Мелинда продължи да снове между хола и кухнята и Мери предложи да й помогне.

— В никакъв случай — възпротиви се Вик от името на двамата. — Стой си спокойно и остави домакинствуването на мен.

Той отиде в кухнята, за да помогне на Мелинда в най-критичния момент — прехвърлянето на патицата върху поднос. При тая операция ябълката, която бяха пъхнали под задницата на патицата, падна в пещта, но Вик успя да я улови в пламъците и усмихнат я постави върху печката.

— О, боже! — изпъшка Мелинда и безпомощно размаха ножа и бруса. — Какво ли още ще се случи?

— Най-много да изгорим ориза — отвърна Вик и надзърна във фурната. Всичко беше наред. Той взе една голяма лъжица и се опита да напъха обратно ябълката в патицата.

— Даже не съм сигурна дали на патицата й върви ябълка — простена Мелинда.

— Май си права. Дай да не я слагаме.

— Но погледни каква дупка остава! — Мелинда беше отчаяна.

— Не се тревожи за това. Ще я запълним с малко ориз.

Заедно подредиха патицата, ориза, граха, препечените хлебчета. Оставаше само да се нареже зелената салата. Открай време салатите бяха специалитет на Вик. Той ги правеше по собствени рецепти, като добавяше в разни съотношения стръкчета от седемте вида билки, които сам отглеждаше.

— Изобщо за нищо не се тревожи! Сега слагам всичко обратно във фурната и светкавично приготвям салатата!

Той пъхна сребърния поднос с патицата във фурната, остави Мелинда да нареди останалите блюда и се зае със салатата, счука в гаванката чесън и сол, сипа малко оцет и без да престава да бърка с дясната ръка, с лявата добави стръкче по стръкче от три вида билки.

— Благодаря ти, че си измила листата за салатата — каза й той през рамо.

Мелинда не отвърна.

— Надявам се, че Харолд не очаква да му поднесем охлюви — поде Вик.

— Откъде-накъде?

— Каза ми, че ги обичал. За ядене, разбира се — засмя се той.

— Не му ли каза, че това е все едно да яде твоя плът и кръв?

— Не, не му казах. Е, салатата е готова. Ще отидеш ли да поканиш гостите?

Хорас и Карпентър бяха потънали в разговор и последни дойдоха на масата. Хорас беше нещо обезпокоен. А Мелинда така се притесняваше да не би нещо да не е достатъчно вкусно или достатъчно топло, че първите петнадесетина минути дума не обели. Всичко обаче беше вкусно и вечерята мина съвсем добре. Не беше точно каквато трябва да е една вечеря между близки приятели, но може би присъствието на Карпентър си казваше своето. На Вик му направи впечатление, че Хорас не се опита да заприказва отново Карпентър. А по изваяното, застинало в любезно изражение лице на Карпентър не можеше да се разбере нищо. Интересното беше само, че двамата с Мелинда почти не размениха дума. Това наведе Вик на мисълта, че през деня са се виждали. По-голямата част от времето Карпентър мълча и се вслушва в общия разговор на масата.

Кафето изпиха в хола. Хорас отиде до прозореца и се загледа навън. След малко отвори вратата на терасата и направи знак на Вик да излязат.

— Тоя приятел не е бил в Колумбия — направо започна Хорас, смръщил вежди. — Не познава никого от университета. На няколко пъти повтори името на ръководителя на катедрата по психиатрия, но за останалите изобщо не е чувал.

— Така и очаквах — тихо рече Вик.

— Това съвсем не означава, че не се опита да се държи като много вътрешен човек, но мен не може да ме преметне — достатъчно знам за катедрата по психиатрия. Той беше от амбулаторните пациенти на „Кенингтън“, нали?

Вик отметна глава и високо се изсмя в нощната пустота.

— Не, Хорас. Дошъл е да прави изследвания за дисертацията си.

— Аха. Дали е истина?

— И аз не знам след това, което ми каза.

Хорас припряно запали цигара, но не хвърли клечката на тревата.

— Нещо не ми е симпатичен. За какво може да е дошъл?

— Нямам никаква представа.

Вик откъсна няколко стръка трева и ги вдигна пред очите си на фона на бледия диск на луната. Това го подсети да опита да извади на офсет страници със стръкчета трева, листа или, да кажем, с напречен разрез на детелинов цвят. Много би подхождало за стихосбирката на Брайън Райдър, тъй като в повечето стихотворения се загатваше за цветя и растения.

— Вик?

— Да?

— За какво може да е дошъл? Не казвай, че не си мислил. Да не е заради Мелинда?

Вик се поколеба, преди да отвърне с безразличие:

— Мисля, че не.

Ето че понякога и истината можела да се каже.

— Нещо друго цели той покрай тая научна работа, сто на сто. Дори не се опита да се измъкне с това, че е бил по други университети и по тази причина не познава добре Колумбийския, не, хвана се за тоя Колумбийски университет и се издаде. И все пак направи го много умело, съвсем не се оплете като пате в кълчища, нали ме разбираш?

— Нищо не зная, Хорас. Нямам понятие за какво е дошъл.

— Отгоре на всичко се настанил на мястото на Де Лайл. Това е заслуга на Мелинда, нали?

— Тя му препоръча къщата — призна Вик.

Хорас се замисли за миг.

— Струва си да разберем дали Карпентър се познава с Дон Уилсън.

— Защо?

— Защото може да излязат стари познайници.

— Да не искаш да кажеш, че Дон го е докарал тук, за да ме шпионира?

— Точно това искам да кажа.

Очакваше да го чуе от Хорас. Искаше обаче да разбере дали Хорас наистина смята Карпентър за частен детектив.

— Едва ли се познава с Дон — поде той. — Поне така ми каза Мелинда, като я питах последния път.

— А може би нарочно крият познанството си.

Вик се изкиска.

— Та ти си имал развинтено въображение също като Дон!

— Добре де, може и да греша. Признавам, че Карпентър има известна представа от психиатрия. Но все пак не е този, за който иска да мине, и ми се ще да разбера подбудите му. Докога смята да остане?

— Още месец, доколкото разбирам. Заел се е с някакви контролни тестове над шизофреници.

— Любопитен съм да разбера нещо повече за тия тестове — иронично рече Хорас. — Ще попитам един познат от катедрата.

Вик издаде едно „хм“ в знак, че не си струва.

— А как е Мелинда напоследък?

— Добре е — отвърна Вик, подвластен на стария рефлекс да брани Мелинда пред хората, макар да му беше ясно, че всъщност Хорас го пита дали Мелинда продължава да го обвинява в убийството на Чарли. Не би питал как е със здравето, след като цяла вечер е имал възможност сам да прецени.

— Не е идвала втори път при Мери — поде Хорас малко предизвикателно. — Така като гледам, Ивлин обаче няма да може да преодолее отношението си към Мелинда.

— Жалко — отвърна Вик.

Хорас го потупа по рамото.

— Право да ти кажа, доста се поизмъчих с Мери, докато я склоня да дойде — само заради теб се съгласи.

— Много ми се иска тая история да се забрави. Давам си сметка, че е трудно, но дано след време да стане.

Хорас не отговори.

Върнаха се в хола. На предела на търпението си въпреки изпития алкохол, Мелинда изнервено предложи да отвори шампанското на Карпентър, но Мери се възпротиви и шампанското остана неотворено. Нищо не им се пиеше след вечерята.

Хорас и Мери си тръгнаха към десет и четвърт, макар че при други обстоятелства — ако всичко между Мери и Мелинда беше наред и ако Карпентър не беше дошъл — биха останали още поне един час. Карпентър също си тръгна, като обсипа с благодарности Вик и Мелинда. Качи се в тъмносиния си плимут, за който скромно беше казал на Вик, че го купил неотдавна на старо, и бързо се изгуби от погледа им.

— Не ти ли се струва, че е позанемарил работата си? — полита Вик още докато бяха на вратата.

— Коя работа? — сепна се Мелинда.

Вик се подсмихна, давайки си сметка, че усмивката му не е твърде дружелюбна.

— Може би ти ще ми кажеш.

— За какво намекваш? За кого изобщо говориш? — не издържа Мелинда.

— За Карпентър.

— Ами… Доколкото знам, той повечето време си е в „Кенингтън“.

— Аха — подкачи я Вик. — Чудех се просто как успява да отделя толкова време за нас.

Мелинда взе да прибира чашите и чиниите от масата. Вик донесе една табла от кухнята, за да става по-бързо. Хиляди неща трябваше да се отнесат в кухнята. Той си върза престилка и свали часовника от ръката, за да се заеме с миенето на съдовете. Повече не намекна на Мелинда, че мисли Карпентър за частен детектив. Тя беше достатъчно прозорлива, за да разбере, че би усетил и най-нищожната грешка на Карпентър, и все пак недостатъчно, за да разбере, че грешките вече са няколко.

— Честит рожден ден, скъпа.

Вик извади от шкафа един пакет, увит в раираната в червено и бяло хартия на магазин „Бандана“, и й го поднесе.

— Нима още един подарък? — Изопнатите й черти се поотпуснаха в изненадана усмивка.

— Дано да ти хареса.

Тя развърза пакета и притисна до гърдите си белия пуловер от ангорска вълна.

— О, Вик, точно за такъв пуловер си мечтаех! Как можа да се досетиш?

— Нали живеем под един и същ покрив, а? — Той пристъпи към нея и я целуна по бузата, без сам да разбира защо го прави. Мелинда не се дръпна. Сигурно просто не беше усетила целувката.

— Честито.

— Благодаря ти, Вик.

Изгледа го някак странно — едната й вежда играеше, изопнатите й устни потръпваха ту в усмивка, ту в злобна гримаса, и те лъкатушни като мисълта й.

Вик отвърна на погледа й, като съзнаваше, че изобщо не може да предвиди думите или действията й миг по-късно, както и че с тия угоднически вдигнати вежди и немигащи равнодушни очи, с тия устни, за които, можеше да се каже единствено, че са затворени, самият той има превзето и жалко изражение. Лице-маска, за разлика от нейното, поне в момента. Опита се да се усмихне. И усмивката дори не излезе искрена.

После Мелинда отмести поглед и всичко свърши.

Като си легна, Вик премисли разговора си с Хорас. Беше казал точно каквото трябваше — ако Карпентър се окажеше детектив, щеше да поддържа, че отдавна го е разбрал, но не е обръщал внимание, и при това щеше да се покаже като истински джентълмен по отношение на Мелинда — съпругата, която беше наела детектив да го следи. А ако Карпентър не се окажеше детектив, поне нямаше да се е държал глупашки, като споделя подозренията си. Втори път не беше забелязал издутина под мишницата му. Но за ония триста долара от банковата сметка нямаше друго обяснение, освен че Мелинда лека-полека му ги изплаща.

В миговете преди да заспи бавно, от само себе си у него се занадига смътна, напираща като борец в хватка враждебност към Мелинда. Така се случва да излезе наяве някоя привичка — да заспиш, легнал по гръб, например както сега. Все още будното му съзнание извади наяве тая враждебност и я остави да му се изплъзне, както се изплъзва в просъница най-обикновена и ненатрапчива мисъл. Мелинда му се явяваше като че с надпис „Моят враг“, истинският му враг, който никога нямаше да се вразуми. Смътната враждебност стегна хватката си, той се понамести в леглото и заспа.