Патриша Хайсмит
Дълбока вода (11)

11

Чувството за вина така и не идваше. Може би защото го занимаваха прекалено много други неща. Мелинда разправяше наляво и надясно, че той е убиецът. Това можеше да се тълкува като последица от преживяния шок, ако вече трета седмица красноречието й не нарастваше. А вкъщи се цупеше и му се зъбеше. Изглежда, му кроеше някакво отмъщение, но така и не знаеше какво. Разкъсваше се между стремежа да отгатне следващите и действия и опитите, в които влагаше цялото си благородство и такт, да представи в по-добра светлина поведението й пред приятелите им. Така че времето му извън печатницата съвсем не можеше да се нарече свободно.

Два-три дни след съдебното следствие Хорас го посети в печатницата. Огледа разпръснатите страници, които бяха отпечатани същия ден на старогръцки, хвърли око и на проекта, който Вик беше избрал за корицата на книгата (не оная, която Мелинда така нехайно беше посочила), но преди да минат и пет минути, подхвана разговора, за който беше дошъл.

— Малко съм разтревожен, Вик — направо рече той. — Досещаш се за какво, нали?

Стивън и Карлайл си бяха отишли, така че бяха сами.

— Да — отвърна Вик.

— Два пъти е ходила при Ивлин и веднъж при Мери.

— О! — В гласа му нямаше изненада. — Мелинда май ми спомена, че се е виждала с Ивлин.

— А знаеш ли какво разправя? — Хорас изглеждаше притеснен. — Заявила на Мери, че същото ти била казала и на теб вкъщи. — Изчака, но Вик мълчеше. — Едва ли всичко това има някакво значение, освен дето е ужасно неприятно да се тръби из града, но се питам какво ще стане с Мелинда.

— Ще приказва, ще приказва и ще спре — рече спокойно Вик и преметна крак въз наборния плот. През затворения прозорец зад гърба на Хорас отчетливо долетя чирикането на червеношийката. Вик я виждаше на перваза — мъничка малка червеношийка. Падаше здрач. Запита се дали птичката е гладна, или нещо я тревожи. Миналата пролет двойка червеношийки си беше свила гнездо в ниската каменна стена откъм задната страна на постройката.

— Дано да е така. За какво мислиш?

— Да си призная, мислех за червеношийката — отвърна Вик, като стана и отиде да надзърне от задната врата. Под дървото имаше още от трохите и парченцата лой, които Карлайл беше наронил сутринта. Вик се върна. — Може би просто ни казва „добър вечер“, но исках за всеки случай да проверя, защото миналата пролет се наложи да пропъдим от гнездото една змия.

Хорас се усмихна малко раздразнено.

— Никога не мога да разбера дали се преструваш, или наистина ти е безразлично, Вик.

— Не ми е безразлично — отвърна Вик. — Но не забравяй, че от доста години живея така.

— Да, зная. И не бих желал да ти се меся. — Хорас изведнъж повиши глас. — Но можеш ли да си представиш Ивлин или пък Мери да тръгнат по къщите да разправят, че мъжът им е убиец?

— Не мога. Но винаги ми е било ясно, че Мелинда е омесена от друго тесто.

Хорас се разсмя някак отчаяно.

— Какво смяташ да правиш, Вик? Тя иска ли развод?

— Засега не е отваряла дума за развод. Да не е казала нещо на Мери?

Хорас го изгледа едва ли не озадачено.

— Не е, доколкото знам.

Известно време мълчаха. Хорас се заразхожда между двете маси с ръце в джобовете на сакото си, сякаш внимателно измерваше с крачки площта. Вик се изправи и пое дълбоко дъх. Коланът му се смъкна и той го стегна една дупка навътре. Нарочно ядеше по-малко напоследък и беше започнало да проличава.

— Добре де, какво й отговаряш, когато те обвинява? — не издържа Хорас.

— Нищо! Какво да й отговоря? Какво изобщо може да й се отговори?

По лицето на Хорас отново се изписа неприкрита изненада.

— Много неща бих й казал на твое място — че не мога вече да търпя, че това са години наред, че е прехвърлила всяка граница на… на търпението ми. Не мога да си представя обаче, че тя вярва каквото приказва — додаде той разгорещено. — Иначе не би живяла под един покрив с тебе!

„А всъщност тя и не живее“ — каза си Вик. Разгорещеността на Хорас го притесни.

— Не знам какво да правя, Хорас, наистина не знам.

— Минавало ли ти е някога през ум, че тя може да… да е малко откачила? Не съм психиатър, но я наблюдавам вече от години. Нейното не е просто самозабравяне или глезотия.

Вик усети нотка на враждебност в гласа на Хорас и по стар навик се настрои в защита на Мелинда. За пръв път Хорас показваше неприязън към нея.

— Струва ми се, че няма да продължи дълго.

— Но това е нещо, което по-късно няма да може да се оправи — възрази Хорас. — Никой няма да го забрави, Вик. А май вече целият град знае, че тя те обвинява. Що за жена е това? Просто не разбирам как още търпиш.

— Търпял съм толкова много — въздъхна Вик, — че, изглежда, ми е станало навик.

— Да се самоизмъчваш, така ли? — В погледа на Хорас имаше приятелска загриженост и болка.

— Е, не е чак толкова лошо, колкото си мислиш. Имам достатъчно сили, Хорас, недей да се безпокоиш. Моля те. — Вик го потупа по рамото. Хорас въздъхна, неудовлетворен от думите му.

— Все пак се безпокоя.

Вик се позасмя и отиде да заключи задната врата.

— Бих те поканил вкъщи да пийнем по нещо…

— Не, благодаря ти — прекъсна го Хорас.

— Така да бъде — засмя се Вик, макар отново да се почувствува страшно неловко, че Хорас се е настроил срещу Мелинда.

— Нека да го отложим засега, Вик. Но защо ти не наминеш към нас? Да знаеш как ще се зарадва Мери!

— Ще остане за някой друг път. Трябва да изнеса аквариумите — май ще вали. Поздрави непременно Мери. А между другото как върви крушата?

— О, много добре — отвърна Хорас.

— Радвам се.

Беше дал на Хорас отвара срещу гъбички да напръска дървото, понеже по листата му бяха започнали да се появяват някакви червеникавокафяви петна.

Докато вървяха към колите, обсъждаха изгледите да завали. Вече се носеше дъх на есен.

— Ще се радваме скоро да те видим — каза Хорас, преди да се качи в колата.

— И това ще стане — усмихна се Вик. — Поздрави на Мери. — Махна весело и се качи в колата.

Завари Мелинда да прелиства някакво списание на дивана в хола.

— Добър вечер — усмихна й се той.

Тя го изгледа неприязнено.

— Искаш ли нещо за пиене? — предложи Вик.

— Благодаря, сама ще си налея.

Вик се беше отбил най-напред в стаята си да се измие и да си сложи чиста риза. Сега седна в любимия си фотьойл и се зачете във вестника. Беше му малко особено и в същото време приятно, че в седем часа вечерта не изпитва никакво желание за алкохол. Не беше пил от три дни и това го караше да се чувствува някак сигурен и удовлетворен от себе си. Сякаш наоколо му се беше възцарило спокойствие, което избиваше и по лицето му, докато същевременно сърцето му беше сковано от стоманена твърдост, от някаква не неприятна напрегнатост, която не можеше добре да си обясни. Омраза ли беше? Или пък възмущение, страх, вина? А може би просто гордост и задоволство? Във всеки случай изпълваше го целия. Дали винаги е било така, или е нещо ново — това вече беше друг въпрос.

Мелинда влезе с чаша в ръка.

— Трикси донася разни слухове — рече тя.

— Къде е тя?

— На гости у Питърсънови. Джени има рожден ден. Пак ще си дойде с куп чудесни истории.

— Трябва ли да отида да я взема, или Питърсън ще я доведе?

— Той щял да я докара към седем и половина — отвърна Мелинда и така се тръшна на дивана, че едва не разля уискито си и вдигна цял облак прах. Това го развесели.

— Май няма да е зле да мина с прахосмукачката, преди да вечеряме — рече той оживено.

Вкиснатата начумерена физиономия на Мелинда му се видя толкова нелепа, че му стана още по-смешно. Извади прахосмукачката от килерчето до хола и я включи в контакта. Подсвиркваше си, беше му приятно, че така бързо изчезваха прашните валма изпод дивана и прашните правоъгълници, които се очертаваха, като отместеше фотьойлите. Доставяше му удоволствие да напряга мускулите си за такава най-обикновена домашна работа. Гълташе корема си и коленичеше, за да обере праха под библиотеката, протягаше се, за да достигне корнизите със специалната четка. Обичаше движението, когато от него имаше практическа полза. Реши на другия ден да се заеме с прозорците. Отдавна плачеха за измиване. Все още чистеше, когато Чарлс Питърсън пристигна с Трикси.

— Здравейте! — провикна се Вик от прозореца. — Няма ли да влезете за минутка?

На Питърсън като че ли не му се влизаше. По срамежливата усмивка си личеше, че се притеснява. Все пак прие поканата.

— Как сте? — запита той от вратата.

Трикси профуча край Вик, като размахваше кречеталото, което току-що беше получила у Питърсънови.

— Добре — отвърна Вик. — Какво да ви предложа — бира, студен чай, уиски?

Чудесна картинка бяха двамата с Мелинда, няма що: той със запретнати ръкави, хванал прахосмукачката, Мелинда, седнала на дивана с чаша уиски, отгоре на това доста раздърпана в памучните си пола и блуза и сандалите на бос крак.

Питърсън се огледа леко смутен, после се усмихна.

— Как сте, мисис Ван Алън? — попита той малко боязливо.

— Много добре, благодаря — отвърна Мелинда, като изкриви устни в подобие на усмивка.

— Тия детски тържества уморяват много повече от другите — засмя се Питърсън. Говореше с провлечено „а“ на кореняците от Нова Англия.

— Съвсем вярно — съгласи се Вик. — Колко навърши Джени? Седем?

— Шест.

— Шест ли? Висока е за възрастта си.

— Така е.

— Няма ли да седнете?

— Не, благодаря, ще тръгвам. — Очите на Питърсън шареха навсякъде, като че ли в някой ъгъл на стаята или пък сред нахвърляните върху масичката списания щеше да открие обяснението за раздора в семейство Ван Алън.

— По всичко личи, че Трикси е доволна от тържеството. И сигурно е била най-шумната. — Вик й намигна.

— Не е вярно! — Трикси говореше с пълно гърло, като че ли все още трябваше да надвиква двадесетина шестгодишни кресльовци като нея. — Имам нещо да ти казвам — обърна се тя към него, като се стараеше възможно най-силно да го заинтригува.

— На мене ли? Чудесно! — въодушеви се Вик, а гласът му прозвуча като шепот след нейния. — А как вървят хортензиите? — попита той Питърсън, който вече си тръгваше.

Лицето на Питърсън се озари от усмивка.

— О, чудесно. Известно време линяха, но вече съвсем се оправиха. Довиждане, мисис Ван Алън. Радвам се, че се видяхме.

Вик се усмихна.

— Довиждане, Чарли. — Знаеше, че приятелите му викат Чарли и че ще му е приятно, ако се обърне към него така вместо с „мистър Питърсън“.

— До скоро виждане — отвърна Питърсън.

Направи му впечатление, че Питърсън се усмихна по-сърдечно, отколкото на идване.

— Не можа ли едно „довиждане“ поне да му кажеш? — рече той на Мелинда, след като го изпрати.

Тя едва го погледна.

— Човек не се държи така, ако иска да се разбира с хората. — Той се наведе към Трикси, опрял ръце на коленете си. — А ти не можа ли да кажеш „лека нощ“ и „благодаря“?

— Ама аз казах още у Джени — отвърна Трикси, после погледна бързо към майка си и даде знак на Вик да я последва в кухнята.

Мелинда не откъсваше очи от тях.

Вик отиде в кухнята. Трикси привлече главата му към себе си и гръмко прошепна на ухото му:

— Наистина ли си убил Чарли де Лайл?

— Не — прошепна той усмихнат.

— Защото Джени казва, че си го убил.

Очите й горяха от нетърпение, гордост и възбуда, които всеки миг можеха да избликнат във вик или прегръдка, стига само да кажеше, че е убил Чарли.

— Каква си ми откачалка! — прошепна Вик.

— Джени казва, че Уилсънови им били на гости и казали това за тебе.

— Така ли?

— Ама не е вярно, нали?

— Не, не е вярно — продължаваше да шепне Вик. — Не е вярно.

Мелинда влезе в кухнята. Изгледа Трикси с отегчен, но изпитателен поглед, в който нямаше и помен от майчинско чувство. Трикси не й обърна никакво внимание. Беше свикнала майка й да я гледа така.

— Иди си в стаята, Трикси — рече Мелинда.

Трикси погледна към баща си.

— Хайде отивай, душко. — Вик я погъделичка под брадичката, после се обърна към Мелинда: — Можеш и да не се отнасяш с нея като с камериерка, нали?

Трикси излезе, вирнала обидено глава, но само след миг щеше да забрави всичко.

— Е — усмихна се Вик, — какво имаш да ми казваш?

— Би следвало да знаеш, че целият град е разбрал.

— Разбрал ли? Какво имаш предвид? Че всички мислят, че съм убил Чарли де Лайл ли?

— Всички това приказват. И няма да е зле да чуеш какво говорят Уилсънови.

— Те са ми ясни като бял ден. Излишно е да слушам приказките им. — Вик отвори хладилника. — Какво имаме за вечеря?

— Ще… има обществен скандал, да знаеш — рече Мелинда заканително.

— При това оглавяван от тебе, от моята жена — поде Вик, като вадеше агнешките котлети от камерата.

— Само не си мисли, че нещата ще си останат така! Няма, уверявам те!

— Да допуснем, че Дон ме е видял, като давя Де Лайл в басейна. Защо тогава не го каже направо? Какъв смисъл има цялото това шушукане зад гърба? — Вик извади кутия замразен грах. Като прибави една голяма салата от маруля и домати и заедно с котлетите става чудесна вечеря. Картофи не му се ядяха, а ако той не сложеше картофи в яденето, Мелинда изобщо нямаше да се сети.

— Готов ли си да се басираме, че аз ще стоя със скръстени ръце?

Вик я погледна и за кой ли път забеляза тъмните кръгове под очите й, болезнено смръщените й вежди.

— Скъпа, нека не продължаваме така. Безсмислено е. Захвани се с нещо, нещо по-съществено, и престани да се суетиш по цял ден из къщи и… да се самоизмъчваш — добави той разгорещено, повтаряйки думите на Хорас. — Не искам да виждам кръгове под очите ти.

— Върви по дяволите! — процеди Мелинда и се върна в хола.

Съвсем просто казано, при това изтъркано и повече или по-малко мъгляво, но винаги когато идеше от Мелинда, това „Върви по дяволите!“ внасяше смут в душата му, защото можеше да означава безкрайно много неща — невинаги, че не намира какво друго да каже, макар че и това се случваше. Беше му ясно, че замисля нещо. Може би тайно заговорничеха с Дон Уилсън? Но за какво? И как? Ако Дон Уилсън наистина е видял нещо, досега да го е казал. Пък и Мелинда не би мълчала, ако е чула нещо важно от него.

Вик настървено се зае да довърши хола с прахосмукачката. Поведението на Мелинда криеше заплаха, но това му доставяше някакво особено удоволствие.

Приготви цялата вечеря, дори и ябълков крем с разбит отгоре белтък за десерт. Трикси беше заспала в стаята си и той реши да не я буди, още повече, че сигурно си беше хапнала добре у Питърсънови. Докато се хранеха, беше много весел и разговорлив, Мелинда обаче беше умислена, не внимаваше какво й говори и при това явно не се преструваше.

Десетина дни по-късно, в началото на септември, пристигна банковата сметка и се оказа, че са изтеглени над сто долара повече от обикновено — разбира се, от Мелинда. Беше теглила на няколко пъти, веднъж сто двадесет и пет долара, но на нито един чек не беше посочен адрес, по който да се ориентира за какво е използувала парите. Опита се да си спомни дали не беше купувала дрехи или пък нещо за вкъщи. Поне не му беше казвала. Друг път стотина долара над обичайните месечни разходи не биха му направили впечатление, но понеже сега следеше всяко действие на Мелинда, обърна повече внимание на банковата сметка. Чекът за сто двадесет и пет долара носеше дата 20 август, значи повече от седмица след погребението на Де Лайл в Ню Йорк (на което Мелинда беше отишла) и следователно парите не бяха използувани за цветя или за нещо друго, свързано с погребението.

Реши, че вероятно е наела частен детектив, и започна да се взира в непознатите лица из Литъл Уесли, търсейки да забележи по-подчертан интерес към себе си.