Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deep Water, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. — Добавяне

18

През ноември Вик и Мелинда отново отидоха на танцова забава, този път на т.нар. „Нощ на листопада“, с която в Литъл Уесли посрещаха есента. Като се получи поканата от клуба, първата мисъл на Вик беше да не ходи, но почти веднага промени намеренията си щеше да е грешка, ако не отиде, а той поначало се стремеше да не допуска грешки пред хората. Даде си сметка за съображенията, които бяха продиктували първоначалната му реакция да отхвърли поканата. Преди всичко отношенията им с Мелинда на 4 юли бяха къде по-добри отсега, четири месеца по-късно, и не му се щеше да противопоставя онова по-щастливо време на настоящия момент. Освен това беше потънал в четене на един ръкопис на италиански, по-точно на сицилийски, и нямаше желание дори за една вечер да се откъсне от него. Пък и съвсем нямаше да е лесно да склони Мелинда да отидат. Както и стана — тя отказа, макар да настояваше той да отиде. Навярно искаше да мине за съкрушена, съсипана жена, която си седи вкъщи и ридае. Но главно искаше да покаже, точно като не се показва пред хората, че е враг на мъжа си, а не вярна съпруга. И въпреки това не се оказа кой знае колко трудно да я предума. Последната възпираща го причина, достатъчно незначителна обаче, беше, че официалният му костюм трябваше да се стесни в кръста.

Голямата кръгла танцувална зала на клуба беше цялата украсена с есенни листа, по полилеите висяха пищни гроздове от борови шишарки, а тук-там сред червеникавокафявите листа оранжавееше по някоя кратунка. Едва тук, когато тръгна на една от обичайните си самотни обиколки из залата, на Вик започна да му става приятно. Навярно, макар и за момент, вкъщи се беше усъмнил в себе си. Не знаеше доколко да се доверява на това, което беше чул от Трикси. Сега обаче му се видя много любопитно да минава или да се застоява край същите хора както на 4 юли. Ето я мисис Поднански, по-мила и дружелюбна от всякога, ето ги Макфърсънови, съвсем, съвсем същите — към десет часа Мак позачерви очите от пиене, но сигурно щеше да се държи докрай, а що се отнася до жена му, дори и да беше проявила на здрависване някакви признаци на подозрение с продължителния си изпитателен поглед, то като че отпадна, когато заяви, че Вик изглежда направо чудесно.

— Диета ли пазите? — попита тя възхитена. — Ще се радвам да ми я кажете.

Само защото му беше забавно, Вик заописва някаква диета, която в момента си измисляше. Само хамбургер и грейпфрут. От време на време се позволяват и резенчета лук към хамбургера. Но нищо друго.

— Идеята е дотам да ти втръсне от хамбургера и грейпфрута, че изобщо да ти се отяде — поясни усмихнат. — И действително се получава.

Мисис Макфърсън го слушаше с голям интерес, разбира се, но му беше ясно като бял ден, че няма да смогне и със сантиметър да се втали. Ако пък се изтървеше пред Мелинда за диетата и станеше ясно, че Мелинда нищо не знае за нея, това не би изненадало никого, защото беше общоизвестно, че изобщо не я е грижа какво прави или яде съпругът й.

Всички се държаха много мило и в края на краищата Вик се почувствува точно толкова добре, колкото и на 4 юли. Не веднъж, а два пъти покани Мери Мелър да танцуват. Танцува и с Ивлин Кауан. Не покани Мелинда, защото не му се танцуваше с нея. Не му беше безразлично обаче дали й е приятно на забавата, или не. Не искаше да й е тъжно. Забеляза, че Хорас и Мери проявиха любезността да поприказват с нея. После затанцува с някакъв напълно непознат мъж. Все някак си щеше да се оправи, въпреки че повечето им приятели, даже и Макфърсънови, съвсем не бяха благосклонни към нея. Вик отиде с Хорас да пийнат по нещо на дългия извит бар в края на салона. Заразказва му за италианския ръкопис. Бе дневник на една полуграмотна старица, която двадесет и шест годишна дошла със съпруга си от Сицилия в Америка. Смяташе само малко да го пооглади, колкото да се разбира, да го посъкрати и да го отпечата. Направо фантастично бе описано управлението на Кулидж[1] и цялото изложение, отнасящо се главно до отглеждането на три момчета и две момичета, бе наситено с невероятни коментари върху политиката и нашумелите спортни звезди. Единият син на старицата станал полицай, другият се върнал в Италия, третият се заловил да събира на черно облози за конни надбягвания, едната й дъщеря завършила училище и се омъжила, а другата заминала със съпруга си — инженер — за Южна Америка. Описанията на Южна Америка, на дома в Манхатън бяха ту забавни, ту страховити. Вик накара Хорас да се смее с глас.

— Досега не си печатал такива книги — отбеляза Хорас.

Вик се озърна за Мелинда и я видя с Ралф Гоздън и мъжа, с когото вече няколко пъти беше танцувала.

— Не — отвърна той. — Но очевидно им е дошло времето. Ръкописа ми изпрати омъжената дъщеря от Южна Америка. Това е истински късмет, казвам ти. Пише ми, че прочела за „Грийнспър Прес“ в някакво южноамериканско издание и разбрала, че печатам и на други езици, не само на английски, и затова ми изпраща дневника на майка си, може би щял да ме заинтригува. Очарователно писмо. Сдържано и самоуверено едновременно. Мисля да отпечатам книгата на италиански и на английски — страница срещу страница, както беше с Ксенофонт. Иначе много малко хора ще я разберат.

— А ти как успя да я прочетеш? Нима знаеш толкова добре италиански?

— Не, но с речник криво-ляво се справям. При това имам и речник на италианските диалекти. Преди години си го купих на старо от Ню Йорк, един господ знае защо, но ето че му дойде времето. Почти всичко разбирам, а и почеркът, слава богу, е съвсем четлив.

Хорас поклати глава.

— За всичко те бива тебе.

Вик погледна към Мелинда и улови погледа на грубоватия мъж, с когото беше танцувала. Дори от другия край на салона му стана ясно, че човекът го гледа с искрено любопитство. Сигурно Мелинда току-що му го беше посочила. Ралф разговаряше с тях, скръстил ръце на гърдите си, попревил слабоватото си тяло — самото въплъщение на безличието. Не гледаше към него. Сигурно повечето хора знаеха, че е бил любовник на Мелинда. Ето че се и засмя. Нещо беше много смел тая вечер. В този момент здравенякът протегна ръце към Мелинда и двамата грациозно се понесоха по дансинга. Ралф ги загледа (дали не гледаше само Мелинда?) все така плиткоумно ухилен. Вик усети, че Хорас е проследил погледа му, и сведе очи към чашата си.

— Това не е ли Ралф Гоздън? — попита Хорас.

— Да. Това е той, добричкият ни Ралф — отвърна Вик.

Хорас почна да му разказва, че получил за анализ в лабораторията част от мозъчна тъкан на епилептик, увредена по време на лоботомията, понеже пациентът, който бил с местна упойка, помръднал. И двамата имаха подчертан интерес към мозъчните увреждани и заболявания, както и към мозъчната хирургия. Това беше любимата им тема за разговор. Точно обсъждаха ефекта от лоботомията в поведението на епилептиците, когато Мелинда пристигна със своя партньор по танц.

— Вик, запознай се с мистър Антъни Камерън. Мистър Камерън — моят съпруг.

Камерън протегна широка длан.

— Приятно ми е.

— На мен също — отвърна Вик и стисна ръката му.

— А това е мистър Мелър?

Хорас и Камерън се здрависаха.

— Мистър Камерън е предприемач. Дошъл е да търси място за строеж на къща. Помислих си, че може да му е от полза да поговори с вас — рече Мелинда с малко напевен тон, който подсказа на Вик, че основната причина да ги запознае с Камерън не е тази.

Камерън имаше ококорени белезникаво-сини очички, несъразмерно малки на фона на масивното му телосложение. Не беше много висок и главата му изглеждаше четвъртита и огромна, като че ли направена от нещо друго, а не от кости и плът. Млъкнеше ли, за да изслуша някого, устата му зейваше полуотворена. Хорас му препоръча един малък земен участък между северните квартали на Литъл Уесли и извънградската зона. Имало и малко хълмче с изглед към езерото.

— Видях го, но не ми е достатъчно високо — рече Камерън и се усмихна на Мелинда, като че ли беше казала голяма духовитост.

— Няма да намерите високо място наоколо, освен ако не ядете в планината — каза му Вик.

— А защо не? — потри ръчищата си Камерън. Вълнистата му тъмнокестенява коса изглеждаше мазна, като че ли издаваше някаква неприятна сладникава миризма.

Заговориха къде може да се ходи на риба из околността. Камерън се похвали, че бил голям рибар и никога не се връщал с празен сак. Макар да стана ясно, че дори не е и чувал за най-обикновената муха за високопланински риболов, той заразмахва ръце, за да покаже как се справя с въдицата. Хорас вече го гледаше с неприязън.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита Вик.

— Не, благодаря. Изобщо не близвам! — отвърна Камерън така гръмогласно, като че ли се намираше сред полето. Сияйната му усмивка разкри дребни, правилни, съвсем равни зъби. — Страхотна вечер, нали? — Той погледна Мелинда. — Ще потанцуваме ли?

— С най-голямо удоволствие — отвърна тя и вдигна ръце.

— Всичко хубаво, мистър Ван Алън, и на вас, мистър Мелър — вече танцувайки, рече Камерън. — Радвам се, че се запознахме.

— Всичко хубаво — отвърна му Вик. С Хорас се спогледаха, но и двамата бяха твърде изискани, за да се подсмихнат или да направят някоя забележка. Заговориха за друго.

Ралф Гоздън покани Мелинда само няколко пъти, останалото време тя танцува с Камерън. А към два часа се понапи и започна сама да си танцува, като развяваше дългия яркозелен шал, с който в началото на вечерта намяташе раменете си. Беше облякла рокля от розов сатен, съвсем стара, според Вик нарочно избрана, за да свидетелствува за мъките й и за да може, в съчетание със зеления шал, да внушава идеята за нежен, девствен ябълков цвят, макар че лицето й не излъчваше нито нежност, нито девственост. По-скоро някакво диво очарование струеше от косите й, свободно развяващи се от движенията й, прошарени от лятното слънце с по-светлоруси снопове. Нямаше как човек като Камерън да устои, да не бъде привлечен и от силното й гъвкаво тяло и от лицето й, останало вече почти без грим, просто едно леко пияно, земно, щастливо лице. Поне на Камерън сигурно му изглеждаше щастливо. Вик усещаше предизвикателството в движенията й, в бясно развения шал, който на два пъти се усука о вратовете на друга танцуваща двойка. Беше предизвикателство към всички присъствуващи. Най-напред Мелинда беше решена да мине за мъченица, а после за броени секунди го обърна на необуздана веселба, пак така решена да покаже, че се забавлява по-добре от когото и да било. Вик въздъхна, замислен над внезапните промени в намеренията й.

На другия ден следобед Вик точно се беше заловил да почиства аквариумите с охлювите, когато изневиделица в гаража влезе Камерън. Беше по риза.

— Има ли някой тук? — подвикна той весело.

Вик беше малко изненадан, тъй като не беше чул шум от кола.

— Само аз — отвърна той. — Жена ми май още спи.

— Аха — рече Камерън. — Просто минавах насам и понеже жена ви ми каза да се чувствувам поканен по всяко време, рекох да се отбия. И ей ме на!

За миг Вик се стъписа.

— Какви са тия работи тук?

— Охлюви — отвърна Вик, като се питаше дали Мелинда не е станала, та да го отърве от тоя тип. — Само за минутка. Ще ида да видя дали жена ми не се е събудила.

Затече се към къщи. Вратата на Мелинда беше още затворена.

— Мелинда! — повика я той. После силно почука. Отговор не последва и той отвори вратата. — Мелинда!

Мелинда лежеше на една страна с гръб към него. Бавно се протегна и едновременно с това се извърна — също като животно.

— Един господин ти е дошъл на гости — рече Вик.

Тя рязко вдигна глава от възглавницата.

— Така ли? Кой?

— Май Камерън се казваше. Няма да е зле да слезеш долу и да се погрижиш за него. Можеш да го поканиш вкъщи, защото засега стои отвън.

Мелинда се намръщи и се пресегна за чехлите си.

— А ти защо не го поканиш?

— Защото не искам — отвърна той. Мелинда го изгледа изненадана, но безразлична.

Вик излезе навън и завари Камерън да се върти на токове насред пътеката и да си подсвирква.

— Жена ми ще дойде след минутка. Защо не я почакате вътре в хола?

— Предпочитам да постоя на въздух. Вие там ли живеете? — Камерън посочи пристройката на отсрещната страна на гаража.

— Да — отвърна Вик, като разтегна устни в усмивка. Зае се отново с почистването на аквариумите. Това беше една от непривлекателните страни в отглеждането на охлювите, да почистваш с бръснарско ножче нечистотиите им от стъклените стени. Затова му беше противно, че Камерън се намъкна да го гледа и на всичко отгоре все така си подсвиркваше. За своя изненада Вик разпозна част от Моцартов концерт.

— Откъде сте ги взели толкова много? — попита Камерън.

— Повечето са родени тук или по-точно — излюпени са тук.

— А как се размножават? Във водата ли?

— Не, снасят яйца в почвата.

Вик миеше вътрешността на аквариумите с гъба, вода и сапун. Внимателно отдели един млад охлюв, който беше изпълзял от стъклото, което държеше, и го постави върху пръстта на дъното на аквариума.

— Сигурно ги бива за ядене — забеляза Камерън.

— О, да, превъзходни са.

— Напомнят ми за Ню Орлийнс. Били ли сте там?

— Да — отвърна Вик, за да приключи разговора. Пристъпи към следващия аквариум, като най-напред отдели направо с ръце или с бръснарското ножче заспалите по стените охлюви с най-различна големина.

— Не махайте мрежата, ако обичате — рече той на Камерън, като го видя какво прави. — Веднага ще изпълзят навън.

Камерън се изправи и придърпа мрежата така непохватно, че Вик потръпна, защото положително едно-две малки охлювчета бяха премазани. Камерън навярно дори не беше забелязал нежните охлювчета. Той нямаше очи за нещо толкова мъничко. Точно беше тръгнал към Вик с разсеян вид и с дежурната си вежлива усмивчица, когато Мелинда се показа на вратата на къщата и той се обърна към нея.

— Здравей, Тони! Добре дошъл! Колко мило да минеш да ни видиш!

— Няма да преча, нали? — Той бавно тръгна към Мелинда. — Минавах с колелото и рекох да се отбия.

— А защо и да не пийнем нещо? — весело попита Мелинда и широко отвори вратата.

— Аз съм на бира, ако ви се намира.

Камерън остана за следобедния чай, остана и за вечерята в девет. Една след друга изпи девет бири. Вик почти сам приготви и сервира всичко. Когато към шест часа излезе от стаята си, за да вземе неделните вестници, завари Камерън да седи на дивана с Мелинда и да тръби из целия хол как се сдобил с името си.

— А как ти е истинското име? — попита Мелинда.

— Полско ми е името. Няма да успееш да го кажеш! — Камерън гръмко се изсмя.

Все едно, че бяха усилили до крайност грамофон. Вик поседя малко при тях. Беше се преоблякъл с чиста риза и току-що огладен панталон с надеждата Камерън да си помисли, че имат да излизат, но Камерън явно взе преобличането като проява на внимание към него и реши, че гостуването му тепърва започва. Странното беше, че на Мелинда като че ли всичко това й допадаше, въпреки че цял ден се беше наливала с водка с доматен сок, за да се оправи от снощния махмурлук, и вече се беше понапила. Както с бурни ръкомахания описваше поставянето на динамит, Камерън премина към изреждането на изискванията, които някои клиенти предявявали към него — да им намери място с хубава гледка, но да е защитено от вятъра, да не е по-голямо от три акра, но да има къде да се направят плувен басейн, игрище и тенискорт.

— Какво ли не искат от мене, още малко и гробище ще ми поискат. — Камерън гръмогласно се изкикоти в заключение. Това беше обичайният му начин да завърши разказа си. Но сега направо беше надминал себе си. Приличаше на малко момче, което се опитва да направи впечатление на някое момиче, като наперено размахва нож или пък подпалва залята с газ котка.

Вик подпря глава на ръката си и зачака Камерън да се усети.

Питърсънови доведоха Трикси, която беше прекарала у тях целия следобед заедно с кучето. Не пожелаха да влязат, като видяха, че имат гости.

— Но моля ви, заповядайте — замоли Вик, но напразно — Питърсънови бяха стеснителни хора. Тогава вече не издържа и с яд затръшна външната врата, след което рече с надеждата, че Камерън най-сетне ще усети предизвикателството. — Е, като че ли идва време за вечеря.

Камерън беше едва ли не очарован.

Когато можеше да се приеме, че е дошло време за аперитива и картофите се печаха във фурната, а най-голямото парче месо, което Вик успя да намери в хладилната камера, се размразяваше на мивката, Камерън изведнъж скочи и заяви, че имал приятна изненада за тях.

— Ей сега се връщам. Само да си взема нещо от колелото.

— Какво иска да взима? — попита Вик, който точно идваше от кухнята.

— Не знам.

— Бих предпочел да не се заливаш от смях на идиотщините му. Но май вече е късно да ти го казвам.

— Ами ако така ми харесва? — отвърна Мелинда със застрашително спокоен тон. — Той ми е много забавен и освен това с истински мъж.

Вик не свари да й отговори, защото Камерън се върна. В ръката си държеше кларнет.

— Ей го на — рече той, като захвърли на пода матовата найлонова торбичка, от която явно беше извадил кларнета. — Винаги си го нося, като излизам с колелото. Обичам да си поседна в гората и да си посвиря. Нали казахте, че имате Моцартовия концерт за кларнет в ла?

— О, да. Вик, би ли потърсил плочата?

Вик извади плочата от шкафа — беше много стара, на седемдесет и осем оборота.

— Да опитаме с втората част! — рече Камерън, като вдигна тръбата до устните си и засвирука. Пръстите му върху хромираните клавиши приличаха на разперени бананови чепки.

Вик намери втората част и я пусна на грамофона. Камерън моментално подхвана темата заедно с оркестъра, като с усилие, но иначе вярно нацелваше тоновете. В една от паузите победоносно се усмихна и погледна Мелинда.

— Не трябваше да се включвам веднага, ама като толкова я обичам тая музика! Я да пробваме сега с това!

Бени Гудман и Камерън засвириха едновременно, само че Камерън по-силно. Той притвори малките си очички и се заолюлява като някакъв слоноподобен Пан. Справяше се много добре с промените на ритъма. Нямаше никаква грешка. Но и качество нямаше.

— Ти си направо разкошен! — провикна се Мелинда.

Камерън прекъсна за момент, за да й се ухили.

— Всичко на всичко три урока съм взел в живота си — рече той бързо и отново затъкна уста с инструмента.

После се заредиха бавната част на Третия Бранденбургски концерт, втората част на Двадесет и третия концерт за пиано от Моцарт, втората част на Първата симфония от Бетховен.

Вик остави Мелинда да го замества на грамофона, защото трябваше да приготвя месото и салатата.

Докато вечеряха, Камерън им разправя колко било приятно да се кара колело и как съчетавал приятното с полезното, като отивал до почти всичките си обекти с колелото. Държеше се открито и приятелски с Вик, час по час го поглеждаше, за да го приобщи като слушател, с цялата си снизходителност показваше, че го смята просто за домашен компаньон на Мелинда, нещо като възрастен чичо или брат ерген. И всичко това, за да се хареса на Мелинда.

Трикси се беше вторачила в него с удивление, което беше съвсем обяснимо за Вик. Беше го гледала така вторачено и докато свиреше с кларнета, нито се обаждаше, нито се опитваше да го заговори. А и това беше почти невъзможно, защото Камерън без прекъсване редуваше мощните напъни на гласните струни с неистов кикот и кикота с гръм на кларнет. От него непрестанно изригваше шумотевица.

— Капнах — промълви Вик на Мелинда, докато отнасяха чиниите от вечерята в кухнята. — Ще можеш ли да се оправиш сама нататък? Ще ми се да се оттегля на тишина в стаята си.

— Но моля ти се — Мелинда леко изфъфли.

Вик отиде в хола, за да каже лека нощ на Камерън, и го завари нетърпеливо да тъпче напред-назад, пъхнал ръце в джобовете, и весело и гръмовито да приказва на боксерчето по липса на друг събеседник.

— Лека нощ, мистър Камерън — рече Вик подсмихнат. — Извинявайте, но имам малко работа.

— О, не се притеснявайте — отвърна Камерън с разбиране. — Влизам ви в положението. А вечерята беше тип-топ. Много ми хареса!

— Радвам се.

Вик се зачете в дневника на сицилианската старица, като почти постоянно отваряше речника на италианските диалекти. Докато четеше, успяваше да се абстрахира от изпълнението на дуета Мелинда-Камерън, но щом престана да чете, волю-неволю, се заслуша. Мелинда правеше грешки и бързаше да ги оправи с бесни удари по клавишите на пианото. Доволният кикот на Камерън се чуваше ясно през отворения прозорец.

Бележки

[1] Кулидж, Джон Калвин — тридесети поред президент на САЩ (1923–1929). — Б.пр.