Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deep Water, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. — Добавяне

13

Трикси беше приета направо в трети клас на Хайлендското училище, понеже можеше много добре да чете. Вик беше изключително горд с нея. Училищното ръководство поиска да обсъди въпроса с него и Мелинда, защото щеше да се наложи да се помага на Трикси по аритметика, география и вероятно по краснопис и учителите се интересуваха дали ще могат да разчитат на родителите й да се занимават с нея вкъщи. Вик отвърна, че ще му бъде много приятно, още повече, че разполага с достатъчно време. Мелинда също прие и с това въпросът беше решен. За да зарадва Трикси за успеха, Вик й подари измайсторената от него библиотека, като на горните два рафта подреди нови книги, а на долните два — любимите й книжки. Решиха да се занимават по два часа в събота и неделя, ако ще и камъни да падат от небето, както се изрази Вик, и хвърли Трикси във възторг. Започнаха още в края на първата учебна седмица — половин час аритметика, половин час краснопис, петнадесет минути почивка и после един час география, който съвсем не уморяваше Трикси, защото Вик умееше да го направи много забавен.

Доставяше му голямо удоволствие да се занимава с Трикси. От години си беше мислил как ще й помага най-напред по аритметика, алгебра и геометрия, а после сигурно и по тригонометрия и висша математика. Винаги беше виждал същината на родителския дълг и на семейния живот изобщо като препредаване на общочовешката мъдрост от поколение на поколение — така както птиците учат своите малки да летят. Въпреки това обаче заниманията с Трикси извадиха на бял свят някои не особено приятни факти и главно станаха причина по-ясно да си даде сметка, че води двойствен живот, че приятелството му с Хорас и Фил се дължи на тяхното незнание. И затова се почувствува по-виновен, отколкото за смъртта на Де Лайл.

Мислеше за тия неща, докато гледаше как пухкавата неопитна ръчичка на Трикси се мъчи да изпише цял ред „б“-та, „в“-та или „р“-та. „А — бъ — въ — гъ — дъ — е — жъ — зъ — и — к — л — м“[1], тананикаше си от време на време Трикси, за да си отдъхне от мъката на краснописа — азбуката си я знаеше отдавна. А Вик се опитваше да си отговори на въпроса, който го тормозеше от четири-пет години насам — накъде вървят отношенията му с Мелинда и какъв развой иска той самият. Беше факт, че искаше да живеят заедно, но също така беше факт, че тя не го привличаше като жена. Не че му беше противна. Просто чувствуваше, че може да мине — физически — и без нея, без която и да било жена изобщо, до края на живота си. Знаеше ли го и преди да убие Де Лайл? Не помнеше. Убийството беше като вододел в живота му и някак трудно му беше да си спомни как се е чувствувал преди това. Помнеше само черния заплетен възел от задръжки и погнуса в душата си, който убийството сякаш беше развързало. Сега се чувствуваше по-спокоен, направо щастлив. Не се виждаше като престъпник или психопат. Също както оная вечер, когато за ужас на Джоуел Наш се беше изкарал убиец на Макрей, защото уж бил предизвикан от него, и после веднага му беше олекнало, и сега се почувствува по-добре след убийството. Отприщване на дълго потисканата омраза — това като че ли беше по-точно от метафората за възела. Какво обаче го беше накарало да прекрачи границата между измислицата и действителността онази нощ в плувния басейн? И би ли могло да се повторя? Навярно не. Едно беше ясно — че е по-добре от време на време да се изпуска пара, отколкото налягането постоянно да нараства и да се стигне до експлозия. Тая проста логика го накара да се усмихне. Много неща можеше да си представи, но не и себе си ядосан, да повишава глас и да удря с юмрук по масата, както правят повечето хора. Можеше обаче поне да опита.

— Заостряй им ъгълчетата на тия „г“-та — рече той на Трикси. — Какво ги наниза като врати за крокет!

Трикси изхихика и от съсредоточеността й не остана и помен.

— Хайде да поиграем на крокет!

— Като оправиш „г“-то!

Фил и Хорас никога не биха оправдали убийството на Де Лайл и това го обричаше на двуличие. Все пак не можеше да устои на успокоителната мисъл, че при подобни обстоятелства и те, пък и всеки друг мъж, биха действували като него. Може би само биха предпочели пред плувния басейн дома на Де Лайл по време, когато жените им са там. И може би също биха се почувствували по-добре след това — може би.

Повишеното му настроение започна да проличава по цялата къща: пребоядиса гаража във весело жълто, в едната от ямичките, останали непипнати след изваждането на хортензиите, посади кленово дръвче, а другата зари и зася с трева. Холът създаваше лъжливото впечатление, че в него живеят щастливи хора. Вик беше смъкнал най-малко петнадесет килограма (никак не обичаше да се мери) и вече почти не пиеше. Подсвиркваше си все по-често. Дали не го прави само за да дразни Мелинда, само защото тя винаги го молеше да престане?

Беше започнал някакъв доста своеобразен крокет с Трикси на ливадата пред къщи, когато Мелинда пристигна. С нея в колата беше един мъж, когото виждаше за първи път. Спокойно се приведе и удари със стика — топката му направи половинметрова дъга, при падането си леко побутна топката на Трикси и зае нейното място пред вратата. Трикси нададе вик, заподскача и затропа с крака, разгорещена, като че ли беше заложила безкрайно много в играта, докато всъщност единствената й цел беше да запрати топката колкото се може по-надалече. Той се извърна към пътеката, за да разгледа новодошлия — беше висок, широкоплещест, около тридесет и две годишен рус мъж по спортно сако и джинси. Когато приближи, по сериозното му лице едва-едва се изписа усмивка.

— Вик, това е мистър Карпентър — представи го Мелинда. — Мистър Карпентър — моят съпруг.

— Добре дошли — поздрави Вик и му подаде ръка.

— Добре заварили — отвърна Карпентър и здраво стисна ръката му. — Жена ви точно ме разведе из града. Търся си квартира.

— Под наем или ще купувате?

— Под наем.

— Мистър Карпентър е психиатър — рече Мелинда. — Дошъл е да поработи няколко месеца в „Кенингтън“. Видях го, като разпитваше в супермаркета, и му предложих да го разведа из града. Нали квартирните бюра са затворени в неделя.

Първото основание за подозрение — Мелинда малко се престарава с обясненията. А очите на Карпентър шареха по него малко прекалено заинтригувано дори за един психиатър.

— Сети ли се да му кажеш за оная къща до пистата за конни състезания? — попита Вик.

— Дори ходихме там — отвърна Мелинда. — Съвсем на обор прилича. А той иска нещо като това на Чарли, може и в гората да е, но да е удобно.

— Сега е много подходящо време за наемане на квартира — летовниците точно се разотиват. А защо да не се настани на мястото на Чарли? — пое инициативата Вик. — Сигурно вече е възможно.

Карпентър изгледа Мелинда, но нищо в погледа му не издаде изобщо да е чувал за Чарли.

— Даа — замислено рече Мелинда. — Още сега бихме могли да проверим. А и собствениците сигурно ще са си вкъщи. — Тя погледна към къщата, като че ли се канеше да влезе и да се обади по телефона. Но нямаше да го направи. Не сега, може би дори не и утре.

— Няма ли да влезете, мистър Карпентър? — предложи Вик. — Или бързате много?

Карпентър се усмихна и леко се поклони в знак, че приема поканата. Трикси тръгна с тях към къщата, зяпнала новодошлия.

— Как ви се струва „Кенингтън“? — попита Вик, като влязоха. „Кенингтън“ беше психиатрична клиника близо до Уесли, която работеше със стотина пациенти, в това число и амбулаторните. Беше известна с малкия си, но висококвалифициран лекарски екип и с уютната си обстановка. Дългата ниска бяла сграда на клиниката, разположена сред зеленината на малък хълм, напомняше добре поддържана богаташка къща.

— Вчера ходих там за първи път — отвърна любезно Карпентър. — Хората се оказаха много симпатични, както и очаквах. Работата положително ще ми допадне.

Вик прецени, че не бива да го пита какво точно ще работи. Би излязло като прекалено любопитство.

— Нещо за пиене? — предложи Мелинда. — Или кафе?

— Не, благодаря. Изпушвам само една цигара и отивам да си прибера колата.

— О, вярно. Мистър Карпентър остави колата си пред супермаркета, при това незаключена — засмя се Мелинда. — И сега се бои да не би да му я открадне някой.

— О, такива работи не се случват, често в нашия град — рече Вик успокоително.

— Е, да, тук не е Ню Йорк. — Карпентър внимателно оглеждаше помещението.

Вик се питаше дали широкото му сако не е малко издуто под единия ръкав, което би могло да означава, че Карпентър носи пистолет под мишницата си. Но може би просто се образуваше гънка в плата. По строгите му черти се беше изписала лека досада — явно преднамерено. Нещо у него наистина напомняше учения, само че съвсем повърхностно. Имаше лице на човек на действието. Вик напълни лулата си. Напоследък се беше пристрастил към нея.

— Къде сте отседнали сега? — попита той.

— В Уесли, в „Ардмор“.

— Само се настанете, пък да видим дали няма да ви хареса нашият град — оживено се обади Мелинда. Беше седнала на края на дивана и пушеше цигара. — Сутрин тук е толкова прохладно и свежо. Истинско удоволствие е да минеш с кола по улиците между седем и осем.

Вик не помнеше някога Мелинда да е ставала в седем часа.

— Сигурно — отвърна Карпентър. — Да се надяваме, че няма да е много трудно да си намеря квартира.

— Жена ми е направо несравнима, като дойде ред да се търси квартира — рече Вик, като нежно се усмихна на Мелинда. — Отлично познава града и околността, така че моят съвет е да се оставите в нейни ръце. — Широко се усмихна на Карпентър.

Карпентър кимна бавно, като че ли мислеше за нещо друго.

— Трикси, иди в другата стая — раздразнено рече Мелинда. Трикси беше седнала насред пода и ги гледаше с ококорени очи.

— Нека преди това да я запознаем с нашия гост — намеси се Вик, като стана и нежно дръпна Трикси за ръцете, за да я изправи. — Трикси, това е мистър Карпентър. Дъщеря ми Биатрис.

— Здравей! — усмихна се Карпентър, но не стана от мястото си.

— Здравейте! — отвърна Трикси. — Татко, не може ли да остана?

— Не сега, душко. Послушай мама. Мистър Карпентър сигурно пак ще ни дойде на гости. Върви сега навън, а след малко ще си довършим играта.

Вик отиде да й отвори вратата към градината. Като се извърна, улови косия поглед на Карпентър. Усмихна се.

— В това хубаво време нека поне да поиграе на чист въздух… О, погледнете! — Вик взе от масата тетрадката на Трикси. — Не ти ли се струва, че се е справила много добре на тая страница? — попита той Мелинда. — Сравни с писаното миналата седмица. — Отвори тетрадката на по-предна страница, за да й покаже.

Мелинда се опита да прояви интерес и доста добре й се удаде.

— Да, наистина.

— Уча дъщеря си на краснопис — обясни Вик на Карпентър. — Едва тръгна на училище и веднага я сложиха в по-горен клас. — С усмивка на задоволство той запрелиства тетрадката на Трикси.

Карпентър се осведоми колко е годишна Трикси и какво е най-често времето в Литъл Уесли, след което се накани да си ходи.

— Време ми е вече. Боя се, че ще трябва да ме закарате до супермаркета — обърна се той към Мелинда.

— О, не се притеснявайте за това! А можем да минем и край оная къща в гората, за която стана дума.

— Където беше отседнал Чарли — уточни Вик.

— Именно — отвърна Мелинда.

— Трябва пак да ни навестите — рече Вик на Карпентър. — Надявам се, че ще останете доволен от престоя си тук. „Кенингтън“ е хубава клиника. Тук много се гордеем с нея.

— Благодаря ви за поканата.

Вик го проследи с поглед, докато Мелинда подкара колата, и отиде да довърши играта с Трикси. Завари цялата ливада осеяна с топки.

— Докъде бяхме стигнали?

Продължиха играта и той даваше на Трикси напътствия, които в по-голямата си част минаваха покрай ушите й, но мислите му бяха изцяло заети с Карпентър. Беше по-добре Мелинда да не усети, че е заподозрял нещо. Още повече, че можеше и да греши и Карпентър да се окаже просто психиатър, и толкова. Но щеше ли един обикновен психиатър да се качи в колата на една непозната жена и да тръгне с нея да си търси квартира? Малко вероятно. Едно обаче беше сигурно. Карпентър не беше неин тип мъж. Беше обладан от оная вътрешна съсредоточеност, която гарантира неподатливост към всякакви волности. И все пак беше много хубав мъж. Точно на такъв би се спряло едно детективско бюро. Вик отново се опита да си спомни дали не го е виждал по улиците на Литъл Уесли. Определено не.

Мелинда се върна твърде скоро, за да се е отбивала в дома на Чарли, и безмълвно влезе в къщата. Когато след играта с Трикси Вик се прибра, тя си миеше косата. Вратата на банята беше отворена. Той взе от библиотеката енциклопедията и седна на фотьойла. Зачете се кои са противоотровите на арсеника и как се прилагат. Мелинда излезе от банята и отиде в стаята си.

— Закара ли мистър Карпентър? — извика след нея Вик.

— М-хм.

— Показа ли му къщата на Чарли?

— Не.

— Симпатичен човек изглежда.

Мелинда излезе от стаята си по пеньоар, боса, с навита на чалма хавлиена кърпа около главата.

— Вярно. Има мозък в главата. С него е приятно да се приказва. — Тонът й отново беше заядливо-предизвикателен.

Вик се засмя.

— Защо тогава да не го каним по-често. Стига само да има време за нас.

В понеделник Вик позвъни от кабинета си в „Кенингтън“. Да, имали мистър Карпентър. Мистър Харолд Карпентър. Не бил постоянно там, каза жената насреща, но можела да му остави бележка.

— Сигурно го търсите във връзка с квартирата? — попита тя.

— Да, но ще позвъня отново — отвърна Вик. — Още нищо определено не мога да му кажа, исках само да го чуя. Благодаря ви. — Затвори телефона, преди да са го попитали от кое квартирно бюро се обажда.

Бележки

[1] Английската азбука се пее на песничка, която знаят всички първолаци. — Б.пр.