Патриша Хайсмит
Дълбока вода (17)

17

Не бяха минали и две седмици от срещата им с Вик на улицата, когато Дон Уилсън се премести с жена си в Уесли. За пореден път Мелинда се притече на помощ в намирането на квартира, ако и да се отнасяше за Уесли. За Вик това беше недостойно отстъпление. Уилсън беше рухнал още от първия удар. Сега се оттегляше, за да си осигури по-добро прикритие, макар че навъсеният му поглед така по-трудно можеше да следи врага.

— Какво става около Уилсън? Нима се е озовал в такова нетърпимо положение, че чак да напуска града? — попита Вик Мелинда, макар отлично да знаеше, че точно това е станало. Най-вероятното беше Ралф да се е разприказвал. Само че целта му е била зле премерена — за да разправя, че Виктор Ван Алън е бил следен пет седмици от детектив, тъй като е сериозно заподозрян, Ралф трябва да се е надявал да настрои общественото мнение срещу него. Обаче репутацията на Вик беше издържала. Отзвукът беше чудноват, сякаш стъклено гюле е било изстреляно по каменна стена и се е разпръснало на хиляди частици, някои от които гражданите са събрали, но от тях цялостна история не се получаваше. Кой примерно е наел детектива? Някои предполагаха, че е Уилсън — само че безпаричието му веднага биеше на очи. Според други, ако изобщо е имало детектив и тая история не е някаква измишльотина, то той чисто и просто е бил полицейски инспектор, който две седмици след инцидента с Де Лайл тайно е извършвал обичайните при подобни случаи разследвания. Хорас беше най-наясно от всички, но дори и той не се реши да каже нещо, нито да попита Вик дали Мелинда не е наела детектива. Вик знаеше, че Хорас си го мисли, но, изглежда, му се струваше твърде срамно да задава въпрос за такова нещо — при това може би несъществуващо, — на който Вик с твърде мъчително усилие над себе си би трябвало да отговори с „да“. Но на лицето на Хорас тия дни беше изписана мъка.

Вик се чувствуваше по-весел и по-бодър от всякога. А Мелинда все повече затъваше в мрачно пиянство. При едно от многото й пътувания до Уесли я задържаха за превишаване на скорост и шофиране в нетрезво състояние. Обади му се в печатницата от полицейския участък в Уесли и Вик веднага потегли за там. От пръв поглед забеляза, че не е много пияна, всъщност никак в сравнение с друг път, но полицаят сигурно е усетил някакъв дъх или пък е решил, че е пила, ако се е разгорещила, като я е спрял. Мелинда самоуверено настояваше да й направят алкохолна проба, но се оказа, че нямат балончета.

— Нима не виждате, че не е пияна? — обърна се Вик към полицая. — Приемам, че може да е превишила скоростта. И друг път й се е случвало. Мелинда, защо не се разбереш с човека, щом си карала с непозволена скорост!

С цялата си тактичност Вик се стараеше да го предума, защото, отнемеха ли на Мелинда свидетелството за правоуправление, животът им щеше да се превърне в същински ад. Вързана вкъщи, Мелинда щеше да е още по-непоносима. Полицаят дръпна една реч за опасността от шофирането в нетрезво състояние, която Вик внимателно изслуша, сигурен, че всичко ще свърши благополучно. Мелинда обаче го прекъсна:

— Никога не са ме спирали за шофиране в нетрезво състояние и твърдя, че и сега не съм пияна!

Настоятелността й подействува на полицая, както, разбира се, и фактът, че Вик не е кой да е, а уважаваният гражданин на Литъл Уесли и собственик на „Грийнспър Прес“ Виктор Ван Алън. Поне видът на застаряващия капитан от пътната полиция беше достатъчно интелигентен, за да може да се предположи, че действително е чувал за „Грийнспър Прес“ и за притежателя й. Работата се размина с петнадесет долара глоба, която Вик заплати, а Мелинда продължи пътя си към Уесли.

— Ще ми кажеш ли какво е наумил, Дон Уилсън? — попита Вик вечерта.

— Какво искаш да кажеш?

— Питам те какво сте наумили вие двамата. Нещо все се съвещавате.

— Той ми е симпатичен. Намираме много общи теми за разговор. Дон има много интересни идеи.

— Нима? И аз да не знам досега, че се интересуваш от идеи!

— О, това е нещо повече от идеи.

— Като например?

Тя отмина въпроса. Беше коленичила да разчиства шкафа си и измъкваше отвътре обувки, захвърлени чорапи, калъпи за обувки, някаква прашна парцалена кукла на Трикси.

— Никак няма да е лошо да си вземем куче — внезапно рече Вик. — Трикси ще се зарадва. Откога говорим и все отлагаме.

— Само куче ни липсва.

— Ще питам Трикси какво куче иска.

Мелинда не обичаше кучетата. Колко пъти бяха говорили и той все беше отстъпвал. Сега вече не го интересуваше дали Мелинда възразява, или не.

— Как е впрочем Джун Уилсън?

— Добре. Защо?

— Просто ми е симпатична. Такава една мила и чистосърдечна. Чудя се как е могла да се омъжи за тоя тип.

— Глупачка е тя. Той сигурно не е знаел за какво чудо се жени.

— Знаеш ли, тя ме посети преди близо два месеца само за да ми каже, че не одобрява действията на мъжа си. Помня колко тактично се изрази. Не споделяла мнението на мъжа си и искала да ми го каже. Жалко, че заради Уилсън трябва да живее като изгнаница. Какво всъщност прави тя, докато вие двамата си приказвате?

Мелинда по изключение не беше настроена за кавга.

Вик се загледа в превития й гръб, в ръцете й, които трескаво четкаха обувките и ги подреждаха в права редица — общо взето, необичайно съзидателен изблик на неосъществената й енергия. Ясно му беше що за атмосфера цари у Уилсънови, единственото място, където не я посрещаха хладно. Дон навярно е започнал да се отегчава от Мелинда, да гледа на нея като на косвена причина за оттеглянето си от Литъл Уесли и за изпадането си в немилост, но се чувствуваше длъжен да бъде мил с нея. Джун сигурно ги оставя насаме, след като хладно поздрави, но тъй като Мелинда поначало презира жените, това не й прави никакво впечатление. Много вероятно е и Ралф да се отбива от време на време, както и Мелинда да наминава при него, независимо че е казала, че отива у Уилсънови. Много е вероятно, стига Ралф да намери смелост да я допусне в дома си. Вик се подсмихна, загледан в издължения силен гръб и забързаните ръце на Мелинда, и се замисли как ли се държат двамата насаме. Ралф сигурно се бои да я докосне и Мелинда го презира за това, обаче все я тегли към него, защото и той спада към малкия съюз срещу Вик. Сигурно неспирно бърборят за него, повтарят се и се преповтарят като стари баби.

Вик почука на вратата на Трикси.

— Ще позволите ли, госпожице?

— Влизай!

Отвори вратата. Трикси седеше на кревата и шареше с боички едно блокче за оцветяване. Усмихна й се. Какво самостоятелно, спокойно, задълбочено дете. Беше горд с нея. Тя беше същинско негово копие.

— Трикси, какво ще кажеш да си вземем куче?

— Ама истинско куче ли?

— Няма да се излагаме с плюшено я!

— Татенце!

Тя се изтърколи от кревата и заподскача, като си подсвиркваше:

— Куче — куче — куче! И-и-ха-а!

Той пъхна ръце под мишниците й и я вдигна високо във въздуха.

— Казвай сега какво ще бъде кучето!

— Голямо!

— Добре де, ама какво?

— Ами — овчарско!

— Я измисли нещо по-интересно!

— Ами — вълча порода!

Той я пусна да стъпи на земята.

— Те са за полицаите. Защо да не си вземем боксер. Оня ден, като минавах по Истлаймския път, май видях къде дават малки боксерчета. Ти нали искаш малко кученце?

— Да — отвърна Трикси, като продължаваше да подскача нагоре-надолу, толкова щастлива, че беше съгласна с всичко.

— Значи решено. Утре следобед отиваме. Ще дойда да те взема от училище в три.

— Ре-ше-но! — отвърна Трикси на пресекулки, както подскачаше. — Как изглеждат боксерите?

— Я не се излагай! Кафяви, с черна муцуна, горе-долу ей толкова високи… Ще видиш, че ще ти хареса!

— Ей, страхотия!

— Я виж как се задъха! Време е да си лягаш. Хайде, почвай да се събличаш! — Вик тръгна към вратата.

— Пусни ми водата в банята!

— Нали се къпа преди вечеря?

— Искам пак.

Вик понечи да се възпротиви, после рече: „Добре“, прекоси хола и пусна водата в банята. Тая страст на Трикси да се къпе започна преди два дни, когато й подари един гумен водолаз. Сега водолазът лежеше до ваната. Вик го пусна вътре и му стисна помпичката, за да се напълни с въздух и да не потъва. Беше малко, тридесетина сантиметрово човече с гумен водолазен костюм и шнорхел, свързан с кислородния апарат на гърба. Няколко минути погледа как се поклаща на повърхността и когато ваната се напълни достатъчно, пусна помпичката и човечето послушно запотъва сред рояк въздушни мехурчета, докато накрая се изправи върху тежките си крака на дъното на ваната. Вик се усмихна. Беше му забавно и реши да го повтори. Чудесна играчка. Често си беше мислил, че ако печатарството не го привличаше толкова силно, би се заловил да прави играчки. По-приятно занимание от това не би могъл да си измисли.

Трикси пристигна, свали хавлията на червени и бели райета и доверчиво влезе във ваната, без дори да провери дали водата не е студена.

— Госпожице, ваната е на ваше разположение — рече Вик и тръгна към вратата.

— Татко, когато Чарли се удави в басейна, и той ли застана прав на дъното?

— Не съм бил там, та да знам, душко.

— Бил си, бил си! — настоя тя, внезапно смръщила русите си вежди.

— Ами не можах да видя под водата.

— Не го ли дръпна първо за краката?

— Как да ти кажа, май че изобщо не се докоснах до него — полу на шега, полусериозно отвърна Вик.

— Как пък да не си! И Джени, и Еди Дънкан, и Грейси, и Пити, и всички, всички така казват!

— Боже господи, ама наистина ли? Та това е ужасно!

— Ей, не ме будалкай! — изхихика Трикси.

— Съвсем не те будалкам — вече сериозно отвърна Вик, осъзнал колко често е правил точно това. — А откъде са толкова сигурни твоите приятелчета?

— Казали са им.

— Кой им е казал?

— Майките и татковците им.

— На всички, които ми изреди?

— Да — отвърна Трикси и го погледна както в редките случаи, когато лъжеше, и понеже сама не си вярваше, не беше съвсем сигурна, че ще й повярват.

— Не ти вярвам — отсече Вик. — Само някои приказват така, но вие по детски раздувате нещата. — А не бива, искаше да добави той, но знаеше, че Трикси няма да го послуша, а и не искаше да изглежда нито в нейните, нито в своите очи дотолкова уплашен, че да я смъмри.

— Все ме врънкат да им кажа как си го убил — рече Трикси.

Вик се наведе и затвори крана, защото водата беше стигнала почти до раменете й:

— Но аз не съм го убил, детето ми. Иначе щяха да ме пратят в затвора. Нали знаеш, че за убийство наказват със смърт. — Той шептеше както за да й направи по-силно впечатление, така и защото, като не шуртеше водата, Мелинда би могла да ги чуе от хола.

За миг Трикси го погледна съсредоточено, после погледът й разсеяно — също като на Мелинда — се плъзна по потъналия водолаз. Не искаше да повярва, че не е убил. В тая руса главица нямаше никакъв нравствен критерий, камо ли за нещо толкова голямо като убийство. Трикси не би откраднала и парченце тебешир от училище, но убийството за нея беше съвсем друго нещо. Всеки ден тя гледаше убийства в комиксите, по телевизията у Джени, ликуваше, когато добрите каубои от уестърните геройски убиваха. Тя искаше татко й да е герой, от „добрите“, да не се страхува от нищо. А ето че сега й падна в очите.

Трикси вдигна глава.

— Аз пък знам, че си го убил. Само ми казваш, че не си.

На следващия ден двамата купиха един мъжки боксер за седемдесет и пет долара. Беше съвсем мъничък, ушите му бяха току-що подрязани, омотани с бинтове и пластири, които стърчаха по главата му. Беше чистокръвен боксер на име Роджър Горски. На Вик му стана много драго, че от толкова много кученца Трикси се спря точно на Роджър заради печалната му маймунска муцунка и заради бинтовете му. Докато оглеждаха кученцата, Роджър на два пъти наостри уши и изскимтя срещу него, а изражението му стана още по-печално. През целия път до вкъщи Трикси го държа в скута си, прегърнала го през врата, по-щастлива дори отколкото на Коледа.

Мелинда сигурно щеше да направи някоя неприятна забележка по адрес на кучето, ако не беше видяла, че Трикси е очарована. Вик намери в кухнята един картонен кашон, подряза го, за да не е много дълбок, и отвори вратичка на едната му страна, през която кученцето да влиза вътре да спи. После покри дъното на кашона със стари бебешки пелени и го отнесе в стаята на Трикси.

Беше купил пакетчета бисквити за кучета, бебешка овесена каша и бурканчета с някаква специална кучешка храна, която кучкарят му препоръча. Кученцето имаше апетит и вечерта, след като си хапна, заразмахва опашка и доби малко по-весел вид. Поигра си с гумената топка, която Трикси му търкулна на пода.

— Животът почва да навлиза вкъщи — рече Вик на Мелинда, но отговор не последва.