Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deep Water, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. — Добавяне

23

Понякога Вик се беше замислял какво би станало, ако той, Хорас Мелър или въобще някой с твърдо установени навици изчезне внезапно и необяснимо. Ще се вдигне ли бързо тревога, ще се води ли правилно следствието. Ето че сега му се предоставяше случай да си отговори.

На сутринта след като си удари главата, двамата с Трикси бяха седнали да закусват, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката, но като чу от другия апарат промърморването на Мелинда и после един глас, който каза: „Добро утро, мисис Ван Алън, обажда се Бърнард Ферис“, я постави обратно. Няколко минути по-късно Мелинда профуча към кухнята да си вземе портокаловия сок.

— Обади се клиентът на Тони — съобщи му тя. — Казва, че предприятието ще води обстойно разследване.

Не отвърна. Чувствуваше се отпаднал от загубата на кръв, а може би му се маеше главата и от хапчето, което му беше дал докторът. Така дълбоко беше спал, че не беше усетил кога се е прибрала Мелинда.

— Какво има, татко? — попита Трикси. Очите й все още бяха широко отворени от изненадата при вида на бинтованата му глава, макар че той го беше обърнал на шега и й беше казал, че се е халосал в кухнята.

— Тони май се е загубил — отвърна й.

— И не могат ли да го намерят?

— Така изглежда.

— Да не искаш да кажеш, че се скрил някъде? — захихика Трикси.

— Нищо чудно.

— Ами защо?

— Не знам. Нямам представа.

Мелинда се суетеше из къщи, което означаваше, че сигурно има среща с някого, вероятно с Ферис. Сигурно предприятието на Камерън днес или утре щеше да изпрати детектив.

Вик отиде на работа в обичайния час. Като го видяха накичен с дебел пласт обезформен бинт точно там, където монасите обикновено бръснат главите си, Стивън, Карлайл и чистачът, който прибираше изрезките от печатарските преси, го попитаха какво му е. Каза им, че си ударил главата в металната вратичка на един кухненски шкаф и много лошо се наранил.

Към пет часа следобед пристигна Мелинда с някой си Пит Хейвърмал, който се представи като детектив от нюйоркското бюро за разследвания „Стар“. Намерил се някакъв мистър Грант Хаустън, който вчера сутринта бил видял Камерън да се качва в колата на Вик на главната улица в Уесли между единадесет и дванадесет часа.

— Вярно — рече Вик. — Налетях на Тони, след като бях оставил един приятел на…

— Как така налетяхте? — грубо го прекъсна детективът.

— Видях го, като излизаше от някакъв магазин за тютюн, доколкото си спомням, и тръгна да прекосява улицата точно пред колата ми, така че спрях да му кажа добър ден. Предложих му да го закарам до някъде.

— Защо не ми каза това снощи? — извика Мелинда и се обърна към детектива: — Твърдеше, че не бил виждал Тони целия ден!

— Каза ми, че колата му е съвсем наблизо — продължи Вик, — но искал нещо да говори с мен и затова се качи.

— Аха. И къде отидохте? — попита Хейвърмал.

— Как да ви кажа — никъде. Изобщо не бих тръгнал, ако можеше, но там паркирането е забранено.

— Къде отидохте? — настоя детективът и започна да си записва нещо в бележника. Беше пълен, но як наглед мъж, попрехвърлил четиридесетте, с малки свински очички и делови вид. Нищо не би му струвало да прибегне до грубост, ако се наложи.

— Струва ми се, обиколихме няколко улици. На югоизток, за да бъда точен. — Вик се обърна към Карлайл, който стоеше на вратата с плювалника в ръце и слушаше в захлас. — Хайде, Карлайл, няма какво да стоиш — отпрати го той.

Карлайл закуцука с плювалника към машинното отделение.

— Обиколили сте няколко улици — повтори детективът. — За колко време?

— Петнадесетина минути навярно.

— И после?

— После оставих мистър Камерън при колата му.

— Я виж ти! — обади се Мелинда.

— Той качи ли се в колата си? — продължаваше детективът.

Вик се направи, че се мъчи да си спомни.

— Не мога да ви кажа, май не останах да видя.

— Колко беше часът?

— Някъде към единадесет и половина.

— А после какво правихте?

— Отидох в Балинджър на училищния конкурс по пеене, за да чуя дъщеря си.

— Аха. По кое време?

— Малко преди дванадесет. Конкурсът започваше в дванадесет.

— А вие бяхте ли, мисис Ван Алън?

— Не — отвърна Мелинда.

— Видяхте ли някакви познати в Балинджър? — Едното свинско око изгледа Вик накриво.

— Не… О, да, видяхме се с Питърсънови и разменихме по някоя дума.

— Питърсънови — записа си Хейвърмал. — Кога ги видяхте?

Всичко това взе да му омръзва.

— Как мога да знам кога точно? Питайте тях.

— Такаа. За какво искаше да си говорите Камерън?

Вик отново се направи, че иска да си спомни.

— Попита ме… а, да, попита ме как мисля, дали в близките години ще се строи край Балинджър и Уесли. Признах си честно, че не мога да му кажа, но напоследък не се строи много-много.

— За какво друго говорихте?

— Губите си времето! — намеси се Мелинда.

— Не помня — отвърна Вик. — Видя ми се изнервен, притеснен нещо. Спомена, че се канел да минава на частна практика и да се установи тук, защото му харесвало. Но не беше много категоричен.

— Никога не ми е казвал подобно нещо — недоверчиво изсумтя Мелинда.

— По какво съдите, че е бил нервен? — попита Хейвърмал. — Да не би да ви е казал причината? Или пък да ви е споменал какво смята да прави през деня?

— Ще ви кажа нещо, което със сигурност е щял да прави, мистър Хейвърмал — започна Вик, като нарочно се остави на гнева си. — Имал е среща с жена ми, която щеше да завежда дело за развод срещу мен, за да се омъжи за него. Даже си бяха купили билети за самолет за Мексико Сити. Ама вие като че ли едва сега чувате за това. Нима жена ми не ви е казала? Може би ви е казала само, че аз съм убил Камерън?

Лесно беше да се разбере по изражението на детектива, че Мелинда нищо не му е казала за развода.

— Вярно ли е това, мисис Ван Алън? — попита Хейвърмал, като отмести поглед към Мелинда.

— Да, вярно е — отвърна тя с мрачно настървение.

— Струва ми се, че е излишно изобщо да питате защо Камерън се е чувствувал неловко пред мен — поде отново Вик. — Само се чудя защо му трябваше да пита за моето мнение и да се качва в колата ми.

— Както и защо вие сам сте му предложили да се качи — подметна детективът.

— Опитвам се да бъда любезен с хората, поне в повечето случаи — въздъхна Вик. — А Камерън често идваше у нас, както знаете. Предполагам, това жена ми ви го е казала. А ако искате да знаете защо казах, че не съм виждал Камерън в понеделник, ще ви кажа, че ми беше дошло до гуша от него, пък и същата вечер не беше отишъл на уговорената среща с жена ми и тя така се беше разстроила, че беше на път да се напие. Не ми се говореше за Камерън. Вярвам, че ме разбирате.

Хейвърмал изгледа Мелинда.

— Казвате, че познавате Камерън от около месец?

— Да — отвърна тя.

— И сте мислили да се омъжвате за него? — Хейвърмал я гледаше така, като че ли беше започнал да се съмнява дали е с всичкия си.

— Да. — Мелинда провеси глава като виновна ученичка, но след миг отново я вдигна.

— Кога решихте да се омъжите за него?

— Преди няколко дена — обади се Вик.

Детективът язвително го изгледа.

— Май не ви се е нравил Камерън.

— Така е.

— Както знаете, Камерън е изчезнал вчера преди един часа. Имал е среща на обяд и не се е явил.

— Не знаех — рече Вик, като че му беше все едно.

— Но е било точно така.

Вик взе цигара от пакета върху масичката.

— Камерън беше много особен човек — забеляза той, като нарочно употреби миналото време. — Все се опитваше да се държи приятелски, да си остане в добри отношения с мен. Един господ знае защо го правеше. Не е ли така, Мелинда? — запита направо.

Тя го изгледа навъсено.

— Имал си време — между единадесет и петнадесет и дванадесет си имал достатъчно време да му сториш нещо.

— На Търговската улица насред Уесли?!

— Имал си време да го отведеш някъде. Никой не е видял да го оставяш при колата му.

— Откъде знаеш? Да не би да си разпитала всички в Уесли? — Вик се обърна към детектива. — Нищо не бих могъл да сторя на Камерън пряко волята му. Та той беше два пъти по-едър от мене.

Детективът замислен мълчеше.

— Видя ми се някак уплашен — продължи Вик — и най-вероятно от развоя на отношенията с жена ми. Може просто да е решил да се отърве от всичко това.

— Да не би вие да сте му казали да се махне, мистър Ван Алън?

— Не, разбира се, дори не споменах за жена си.

— Само че Тони не е от страхливите — гордо рече Мелинда.

Хейвърмал имаше все така учуден вид.

— След това виждахте ли се с Камерън? — попита той.

— Не — отвърна Вик. — Бях тук цял следобед.

— Как си наранихте главата? — без сянка от съчувствие попита Хейвърмал.

— Ударих се в един кухненски шкаф. — Вик погледна Мелинда и се подсмихва.

— Аха. — Около минута Хейвърмал гледа Вик с професионална непроницаемост. Тънка усмивчица, която можеше да изразява както самодоволство, така и презрение, разтегляше устните му. — Добре, мистър Ван Алън. Засега толкова. Ще се видим пак.

— Когато пожелаете. — Вик го изпрати до вратата.

Без съмнение Хейвърмал щеше да разпита Мелинда за връзката и с Камерън. И положително нещата щяха да му се представят в друга светлина. Вик въздъхна и се усмихна, замислен какво ли има да се случва занапред.

Във вечерния брой на „Ню Уеслиън“ се появи малка снимка на Камерън — четвъртитото му лице, сериозно и подплашено, горе-долу както изглеждаше, преди да падне в пропастта. Над снимката беше написано: „Да сте виждали този човек?“ Някакви негови „приятели“ съобщили за изчезването му миналата вечер. Нюйоркското сдружение за покупко-продажби „Пъглис-Маркъм“ провеждало щателно разследване и за целта изпратило в Уесли детектив. „Има опасност, поради естеството на работата му, да го е сполетял нещастен случай“ — позволяваше си да предположи вестникът.

Малко след седем Хорас позвъни на Вик да го пита дали има представа къде може да е Камерън и какво може да му се е случило. Отвърна, че не знае, и Хорас не зададе повече въпроси. Покани ги с Мелинда на вечеря, тъй като току-що получили от един приятел от Мейн каца замразени омари. Вик благодари и отклони поканата, като каза, че вече е сложил вечерята. Вечерята наистина беше сложена, само че Мелинда я нямаше. Сигурно беше с детектива или у Уилсънови и изобщо нямаше да се прибере, камо ли да се обади.

Не беше изминал и час и двамата с Трикси точно привършваха вечерята, когато отвън се чу шум от кола. Беше Хорас — разярен. Веднага му стана ясно какво се е случило.

— Вик, може ли да отидем в твоята стая? Или някъде другаде? Не искам пред… — Хорас погледна Трикси.

Вик отиде при Трикси, прегърна я и я целуна по бузката.

— Нали ще ни извиниш, Трикси? Трябва да поговорим по работа. Допий си млякото и ако си взимаш още сладкиш, гледай парченцето да е по-малко, нали?

Прекосиха гаража и влязоха в стаята му. Предложи на Хорас единствения удобен стол, но на него не му се сядаше. Вик седна на леглото.

— Току-що имахме посещение от детектива — започна Хорас, — както сигурно си се досетил.

— Нима? Мелинда беше ли с него?

— Не. Това поне ни спести. Ама е тръгнала пак да те обвинява! — вече избухна Хорас. — Едва не изхвърлих от къщи тоя Хейвърмейър или какъвто там беше. В края на краищата наистина го изхвърлих, но преди това му казах някои неща. И Мери също.

— Хейвърмал му е името. Какво ти е виновен човекът, такава му е работата!

— Я остави това! Тоя тип просто те изкушава да му разбиеш носа! Седнал в собствената ми къща да ме разпитва дали най-добрият ми приятел може дотам да се ядоса, че да убие човек! Или поне да го отвлече! Казах му, че Виктор Ван Алън гледа отвисоко на тия неща и че сигурно Камерън е мярнал някоя блондинка, която му се е видяла по-хубава от Мелинда, и е хукнал подире й кой знае къде!

Вик се усмихна.

— И какво ми разправя той, че ти последен си видял Камерън?

— Така ли ти каза? Не знам, видях Камерън вчера към единадесет и половина.

Хорас сви слабите си рамене.

— Изглежда, не могат да намерят никой, който да го е видял след дванадесет. И само като си помисля, че трябваше да чуя за детинщините на Мелинда да се развежда с тебе, за да се омъжва за Камерън! Посъветвах Хейвърмал да си мълчи по тоя въпрос. Казах му, че познавам Мелинда почти колкото теб и че като се ядоса, има навика да отправя най-невероятни заплахи!

— Не съм убеден, че беше просто заплаха, Хорас. Преди няколко дена изглеждаше твърдо решена да се разведе.

— Какво говориш?! Добре де, така или иначе, нищо не е предприела. Знам, защото попитах Хейвърмал. Попитах го и как си обяснява причините за развода, но не можа да ми отговори.

И този път Вик замълча.

— Добре де, Вик, какво точно се случи, след като Камерън се качи в колата? — Най-накрая Хорас седна.

Вик усети как очите му се ококорват в самозащита.

— Нищо особено. За Мелинда не сме говорили. Общи приказки. За пръв път го видях някак неуверен в себе си. И виждаш ли — Вик реши отново да предизвика съдбата, както по-рано с Хейвърмал, — затова си мисля, че Мелинда говореше истината, когато ми каза, че иска развод. Всъщност вчера именно трябваше да заведе делото. Може и да не е имала уговорена среща с адвокат, но ми каза, че ще завежда дело. После спомена, че Камерън купил два билета за Мексико Сити и че щяла да заминава с него. Нищо чудно, че Камерън се смущаваше от мен. Можеше и да не се качва в колата, разбира се, но нали го знаеш какъв е. Първо действува, после мисли, ако изобщо мисли. Мина ми през ум, че вчера следобед може да е имал среща с Мелинда в някоя адвокатска кантора. Не бих се учудил, ако направи тая дебелащина да отиде с нея, като урежда документите!

Хорас с отвращение разтърси глава.

— Но, както казах на тоя залутан в догадки детектив, Камерън може и да е решил да зареже всичко това. Естествено, трябвало е да зареже и работата си, най-малкото последния си ангажимент. Как тогава да се срещне с Мелинда в Литъл Уесли, след като е офейкал.

— Да, разбрах те — замислено рече Хорас. — Точно това ще да е направил.

Вик се изправи и отвори долното шкафче на бюрото си.

— Няма да ми откажеш нещо за пиене, нали? — Винаги познаваше кога на Хорас му се пие. — Ще отида да донеса малко лед.

— За мен няма нужда, благодаря. Ще пийна с лечебна цел, а в тия случаи действува по-добре без лед.

Вик взе от бюрото една чаша и я изми в миниатюрната баня. За себе си взе чашата, която използуваше, като си миеше зъбите. Сипа и на двамата по три пръста. Хорас жадно отпи.

— Имах нужда да пийна. Изглежда, приемам нещата по-надълбоко от тебе.

— Изглежда — усмихна се Вик.

— Ето че пак ти дойде до главата — същата история като с Де Лайл.

— Изобщо спорна година за детективските бюра. — Забеляза, че Хорас го погледна. Още не беше попитал направо дали Карпентър е бил детектив.

— Интересно, че предприятието на Камерън не го търси в Ню Йорк или в Маями или изобщо някъде, където би отишъл такъв като него — забеляза Хорас. — В Мексико Сити, да кажем. Макар че всъщност нищо не се знае.

Вик умишлено промени насоката на разговора към въпроса доколко е вероятно да бъде открит някой, който е избягал примерно в Австралия. Успее ли да се промъкне през имиграционните власти и да влезе в страната, шансовете да бъде открит са практически нулеви. После заговориха доколко може да се разчита на анализа на кръвта. Според Хорас вече можело по капка засъхнала кръв да се определи чия е, дори да е отпреди месеци. Вик също беше чувал за това.

— Но я си представи, че го няма човека, за да сравнят — попита той и Хорас се засмя.

Вик се замисли за кръвта по белите скали на кариерата, за трупа на Камерън на близо дванадесет метра под водата. Откриеха ли петната кръв, логично беше да потърсят във водата, но най-вероятно нито в тялото ще е останала кръв, нито по пръстите — кожа. Но иначе можеше и да го разпознаят. Дощя му се отново да иде в кариерата и доколкото може, да заличи кръвта, но се боеше да не го видят. Това като че ли беше единствената необмислена, направо глупава постъпка в живота му — да остави следи точно където не трябва, да не изпипа докрай нещо толкова важно.

Като стана да си върви, Хорас вече се смееше. Само че това не беше досущ обичайният му смях.

— Е, какво ли не ни мина през главите, нали? — пресилено весело рече той. — Все ще намерят Камерън. Сигурно във всички големи градове полицията е вдигната на крак. Винаги е така.

Вик му благодари за посещението и Хорас си тръгна. Вик остана в гаража, заслушан в отдалечаващия се шум от колата, замислен, че Хорас не го попита нито къде е Мелинда, нито кога ще се прибере. Ясно му е било, че той сигурно няма да може да му отговори и само би се смутил. Надвеси се над аквариума с охлювите.

Хортензия и Едгар се любеха. Едгар се пресягаше от едно малко камъче да целуне Хортензия по устата. А тя се беше надигнала на самия край на опашката си и леко се олюляваше под ласката му, сякаш бавно танцуваше в омаята на някаква музика. Вик ги гледа може би пет минути, без да мисли абсолютно нищо, даже и за тях, докато в един момент забеляза, че от дясната страна на главите им набъбват чашковидни израстъци. Как се обожаваха един друг, каква идеална двойка бяха. Лепкавите чашки продължаваха да нарастват, докато накрая се допряха, а устата се разделиха.

Погледна часовника си — десет без пет. Необяснимо потискащ вечерен час. Цялата къща бе притихнала. Дали Трикси бе заспала? Изкашля се и лекият, съвсем естествен звук отекна като шумни стъпки по чакъл.

Охлювите не издаваха никакъв звук. Хортензия първа насочи размножителното си хоботче, но не уцели. Дали пък това не беше част от играта? След малко Едгар на свой ред опита и не уцели, отдръпна се назад и отново опита. Този път успя и хоботчето навлезе където трябва, което накара Хортензия и тя да опиша още веднъж. Беше й по-трудно, защото се целеше нагоре, но бавно и търпеливо, на третия път вече й се удаде. После, сякаш в още по-дълбок транс, главите им леко се отдръпнаха, а рогцата им почти се прибраха. Помисли си, че ако имаха клепачи, сега щяха да бъдат затворени. Охлювите замряха. Вик ги наблюдава, докато забеляза първите признаци, че чашките им вече се разделят. После близо минута се разхожда напред-назад из гаража, измъчван от някакво непривично безпокойство. Мислите му отново се насочиха към Мелинда и той се надвеси над охлювите, за да се отвлече.

Единадесет без четвърт. Дали е у Уилсънови? Сигурно сега там всички ченета работят едновременно. Дали и детективът присъствува, или си е легнал след тоя уморителен ден? Възможно ли е някой да се сети за кариерата?

През лупата видя, че сега охлювите бяха съединени само с двете хоботчета. Щяха да останат така поне още час. Този път нямаше тяхното търпение. Отиде в стаята си да почете.