Патриша Хайсмит
Дълбока вода (16)

16

По обяд на другия ден Мелинда още не беше станала. Вик знаеше, че е заспала много късно, защото в два и половина, когато загасяше лампата си, бе видял светлото очертание на прозореца й върху тревата. В седем вечерта я завари все така махмурлия, макар че беше спала до три часа. Имаше да й казва две неща, едното — приятно, другото — може би не чак толкова. Реши да започне с първото, та дано й подействува добре, защото състоянието й преди вечеря беше направо отчайващо.

— Можеш да бъдеш сигурна, че нямам намерение да казвам на никого каквото и да било, дори на Хорас и Фил. Така че ако Уилсън и Ралф си затварят устата, за което имат всички основания, никой няма да разбере за тая история с детектива. Друг не знае, нали? — попита загрижено той, сякаш беше на нейна страна.

— Не — отвърна тя, съвсем беззащитна в страданието си.

— Помислих, че ще се почувствуваш по-добре, ако ти го кажа.

— Благодаря ти — вяло отвърна Мелинда.

Той неволно сви рамене. Но Мелинда гледаше встрани и не забеляза.

— Между другото днес получих писмо от Брайън Райдър. Кани се да идва насам през втората половина на ноември. Казах му, че може да отседне у нас. Идва само за два-три дни, освен това имаме доста работа в печатницата, така че няма да се задържаме дълго вкъщи.

По нищо не личеше да го е чула, думите му минаваха край ушите й, като да говореше на заспал човек или пък сам на себе си.

— От писмата се вижда, че е много интелигентен младеж. Само на двадесет и четири години е.

— Няма ли да ми донесеш нещо за пиене? — Мелинда му протегна празната си чаша, като продължаваше да гледа в пода.

Този път Мелинда яде много на вечеря. Винаги ядеше много, когато беше махмурлия, тъй като смяташе, че в тия случаи яденето полага. „Запушвало“ и затова оправяло. След вечерята се почувствува достатъчно добре, за да прегледа вечерния вестник.

Вик сложи Трикси в леглото, после се върна при Мелинда и седна във фотьойла насреща й.

— Искам нещо да те попитам — започна той.

— Слушам те — погледна го тя над вестника.

— Би ли искала да ти дам развод? При положение, че ти отпусна голяма издръжка.

Тя задържа поглед върху него.

— Не — отсече накрая твърдо и разгневено.

— Но как ще я караме така? — възкликна Вик и разтвори ръце, внезапно почувствувал се самото олицетворение на логиката. — Мразиш ме. Гледаш ме като враг. Наемаш детектив да ме следи…

— Защото уби Чарли. И е толкова вярно, колкото че седиш сега тук.

— Но, скъпа, съвсем не е вярно. Хайде, ела на себе си.

— Всички знаят, че е вярно!

— Кои всички?

— Дон Уилсън, Харолд, Ралф!

— Защо тогава не го докажат? — попита той спокойно.

— Дай им малко време и ще го докажат. Ако не те, аз ще го докажа! — Тя трескаво се пресегна от дивана към цигарите на масата.

— Бих искал да знам как. Разбира се, стига да искаш, винаги можеш да натопиш човека, но, струва ми се — замислено додаде той, — че малко сте закъснели. Защо впрочем Уилсън или Карпентър не ме изпитат на детектор на лъжата? Макар че едва ли имат някакво законно право.

— Харолд казва, че изобщо няма да реагираш — отвърна тя. — Според него не си с всичкия си.

— И ето ти основание да се освободиш от мен.

— Я не ме поднасяй.

— Извинявай, ако така се получи. Но да се върнем към това, което те попитах. Ще ти дам всичко освен Трикси, ако поискаш развод. Помисли само — ще имаш достатъчно пари да вършиш каквото си искаш, да се срещаш с когото си поискаш. Ще се освободиш от всякаква отговорност за дете и съпруг. Помисли само как би могла да се забавляваш.

Мелинда хапеше долната си устна, сякаш думите му я измъчваха — а може би изкушението беше твърде голямо.

— Още не съм си разчистила сметките с теб. Ще ми се да те съсипя, да те смачкам.

Той разтвори леко ръце.

— Има толкова изпитани средства — арсеник в супата например. Само че имам много чувствително небце. Освен това…

— Нямам намерение да те убивам. Ти си толкова откачен, че ти е все едно жив ли си или мъртъв. Решила съм да смачкам гадното ти самочувствие.

— А нима вече не си? Мила моя, какво още ти остава да направиш? Какво си мислиш, че ме крепи в тоя живот?

— Самочувствието ти.

Смях заклокочи в гърлото му, но почти веднага секна.

— Не, не е самочувствието. А силната воля, която споява отломъците на личността ми. Тя ме крепи и тоя живот, а не самочувствието. Пък и откъде да го взема това самочувствие? — отчаяно завърши той, извънредно доволен от тая насока на разговора, както и от собствения си глас, който му звучеше съвсем безпристрастно, като че ли го слушаше записан на магнетофонна лента. Говореше като трагически актьор, съчетал непосредствената страст с преиграването. Гласът му щедро се лееше, жестовете му пламенно убеждаваха:

— Знаеш, че те обичам, знаеш, че бих ти дал всичко, което поискаш, всичко, което е по силите ми. — Той замълча за миг — сети се, че вече й е дал и половината легло, своята половина, но не й го каза от страх да не се разсмее или пък нея да разсмее. — За последен път ти предлагам. Не виждам какво повече бих могъл да направя.

— Вече ти казах — бавно поде тя, — че още не съм си разчистила сметките с тебе. Защо ти не поискаш развод? При това ще ти го дадат веднага, защото имаш сериозни основания — поне така смяташ, нали? — додаде тя иронично, като чели ставаше дума за някакви фантасмагории, като че ли на такива основания можеше да се позове само един мерзавец.

— Да съм ти казвал, че искам развод? За мен това би означавало бягство от отговорност. Пък и не върви мъж да иска развод. Жената трябва да поиска развод. Но аз започнах този разговор, по-точно този скандал, за да…

— Още не си му чул края.

— Именно. Все с тоя враждебен тон ли ще ми говориш? — Неговият тон беше все още мек.

— Прав си. Ще го запазя за последната атака — все така враждебно отвърна тя.

Вик въздъхна.

— Значи статуквото остава същото. Кога ще поканиш Уилсън и Ралф? Съвсем спокойно ги покани. Няма да има проблеми от моя страна.

Мелинда го погледна със студени и неподвижни като на жаба очи.

— Това ли е всичко, което имаш да ми казваш?

— Да.

— В такъв случай ще си лягам.

Той стана и й се усмихна.

— Лека нощ. Приятни сънища.

После взе лулата си от масичката до фотьойла и се отправи към отвъдния свят на своята стая.