Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (6)

VI.
Лутане слепешком

Минаха няколко дни. Неваровни отхвърли куп работа, свързана с нормалното функциониране на милиционерския участък. Посещаваше всеки ден кафе-сладкарница „Маришенка“, където престана да бъде атракция. Смятаха го за един от постоянните гости. Впрочем офицерът непрекъснато подчертаваше, че е самотен човек, а като връх на всичко съдбата го е изпратила в Подлешна, където няма нито един стар познат.

Госпожа Мария Ковалска посрещаше своя нов клиент с мила усмивка и понякога присядаше на масата му. Другите постоянни посетители на „Маришенка“ се ограничаваха с поздрав и няколко любезни думи. Можеше да се каже, че местният хайлайф още не беше приел новия началник на милицията, но вече толерираше присъствието му.

Никой обаче не заговаряше за убийството на старши сержант Квасковяк. Само веднъж доктор Воркуцки информира Неваровни, че Дружеството на приятелите на Подлешна възнамерява да отпусне средства за поставяне на гранитна плоча на гроба. „Първоначално смятахме — добави председателят на дружеството, — че това е единственият начин да помогнем на вдовицата. Ала сетне се оказа, че събраните от членовете на дружеството пари са много повече от очакваното.“ Неваровни дори се смая, като чу каква е сумата. Той вече знаеше, че Квасковякова си е намерила добра работа в Рушков, и можеше да не се тревожи как ще живее семейството на убития.

Понякога някой се обръщаше към майора за дребна услуга или го молеше да ускори уреждането на някакъв въпрос. Най-често във връзка с ремонта и строителните материали за вилите. Неваровни никога не отказваше, макар че това не влизаше в задълженията му на началник на участъка. Офицерът смяташе, че по този начин най-лесно и най-бързо ще се сближи с тукашните хора. Тези хора, които — майорът не се съмняваше — наблюдаваха много внимателно пришълеца.

Колкото повече размишляваше върху убийството на старши сержанта, толкова повече се убеждаваше, че е свързано с хайлайфа на Подлешна. И ако повечето нейни жители дори не знаят кой е убиецът, то някои биха могли да го насочат къде да търси, както и да му подскажат мотивите.

Капитан Левандовски не споделяше мнението на колегата си. Младият офицер издирваше енергично убиеца сред местните хулигани и онези, които са имали зъб на Квасковяк за нещо. Хората на Левандовски обикаляха селата. Производителите на домашна ракия преживяваха тежки минути. Всеки от тях трябваше да даде обяснения и да представи алиби за трагичната нощ, когато е загинал Квасковяк. Папките с материалите за случая набъбваха, вече заемаха цял шкаф, а всеки ден към тях се прибавяха нови протоколи и други документи.

Издирването на Роман Вятковски, наричан Черния Ромек, обхвана цялата страна. Без резултат. Той и приятелчетата му бяха изчезнали безследно. Левандовски упорито продължаваше да твърди, че откриването на този хулиган ще стане повратна точка в разследването.

По същото време Неваровни посети Зофия Квасковякова. Надяваше се да научи нещо повече за сутрешните разходки на началника.

— Не знам нищо, не знам — повтаряше безпомощно вдовицата. — Всичко стана така внезапно, беше толкова ужасно, че и до днес не мога да си събера мислите.

— Откога започнаха тези разходки на съпруга ви?

— Може би от четири месеца.

— Винаги толкова рано ли?

— Винаги. Нагласяваше часовника да звъни в четири и половина.

— А като се е връщал, е донасял млякото…

— Млякото обикновено беше вече оставено, когато Владек излизаше, но понякога той донасяше бутилката.

— Никога ли не сте го питали защо излиза?

— Любопитно ми беше. Питах го къде ходи. Той ми отговаряше, че „това са служебни работи“ й не бива да се бъркам. Владек не обичаше да говори с мен за службата си. По-лесно научавах от съседката, която е жена на капрал Неробис, какво става в участъка, отколкото от собствения си мъж. Да беше по друго време, щях да си помисля, че Владек ходи при някаква жена.

— Не сте ли се опитвали да видите накъде тръгва?

— Надничах през прозореца. Най-често вървеше по Резедава, към гората. Понякога свиваше по Брезова.

— Към жп-линията ли?

— Не. Не съм забелязала. По-скоро към Акациева.

— А в обратната посока, към гарата?

— Понякога тръгваше към гарата, но щом стигнеше до улица Петнадесети декември, свиваше надясно.

— А по коя улица се връщаше?

— Или по Брезова, или по Петнадесети декември.

— Дълго ли траеха разходките му?

— Най-често Владек се прибираше след петнадесетина минути. Но се случваше да си дойде и след час, дори след час и половина.

— Толкова късно?

— Само два или три пъти. Тези по-дълги разходки бяха по изключение.

— Всяка сутрин ли излизаше? Как започна това?

— Мъжът ми държеше на реда. От време на време проверяваше дали всичко е спокойно в Подлешна и дали хората му са по местата си. Три-четири пъти в месеца излизаше сутрин на такава проверка. По-късно започна да излиза всяка сутрин.

— По-дългите разходки непосредствено преди смъртта му ли бяха?

— Не. Около три седмици преди нея. В последно време Владек се връщаше вкъщи бързо, след петнадесетина минути. А понякога ще излезе и подир пет минути ще се появи отново на прага.

— И при лошо време ли излизаше?

— Напоследък и да вали, и да не вали, обличаше анцуга си и изчезваше. Веднъж дори ме хвана яд на него. Тъкмо бях лъснала пода, а той ми влиза мокър и кален. Отговори ми: „Не се ядосвай, не ние служим на пода, а той на нас. Потърпи още мъничко, ще разбера всичко и — край.“ И ето, разбра!

Дискретното проучване на доктор Воркуцки не установи нищо подозрително. Търсен лекар, работи в една варшавска клиника, има голяма частна практика. При операциите за отстраняване на разширени вени — докторът беше специалист в тази област — му помагаше квалифицирана медицинска сестра, приходяща от Варшава. Воркуцки действително имаше зелен фиат, единствената зелена кола в цялото селище. Никой обаче не беше виждал тази или друга кола по улиците на Подлешна в деня и в часовете, когато е било извършено убийството.

Бъдещата звезда на автомобилния спорт, младият Анджей Белковски, е бил в Подлешна в деня преди убийството. Бил разбил „на трески“ красивото ново беемве и дошъл да измъкне от татенцето пари ако не за нова кола, поне за основен ремонт на старата. Искал, „използувайки случая“, да вземе вартбурга на баща си. В семейството, изглежда, избухнал голям скандал. Анджей не получил желаните пари и късно вечерта се върнал във Варшава с влака. Касиерката потвърди, защото си спомняше, че непосредствено преди да затвори касата, е продала на младия Белковски билет за последния влак.

Успехите на милицията в Подлешна се локализираха единствено на територията на кафе-сладкарница „Маришенка“. Сержант Богдан Михаляк сега се отбиваше честичко тук. Красивата сервитьорка го гледаше благосклонно и дори присядаше на масата му. Веднъж майорът ги видя да вървят заедно към жп-линията. Държаха се за ръка. Затова пък инженер Белковски рядко се показваше у госпожа Ковалска и настроението му явно не беше блестящо. Дамите, които посещаваха кафе-сладкарницата, за да изядат в рамките на поредната „акция за отслабване“ по някое парче сметанова торта, имаха нова тема за клюки.

Управителката на кооперативния „супермаркет“ Анка Нелисецка беше редовна посетителка на „Маришенка“. При вида на Неваровни неизменно заявяваше, че „господин майорът както винаги е на своя пост“. Изразяваше пред новия началник на участъка убеждението си, че въпреки първоначалните неуспехи на милицията престъпникът ще бъде заловен бързо. Не пропускаше случай да го ухапе за щяло и нещяло. Началникът също не пестеше „любезностите“ към „директорката на супермаркета“ и би дал много, за да постави „ужасното женище“ на мястото му — не само на думи. Но нищо не подсказваше, че това ще му се удаде. Нелисецка си гледаше работата в магазина безупречно и човек нямаше за какво да се захване. Сякаш напук на майора тя дори метеше тротоара отпред от смет и нападали листа. И в дворчето цареше образцов ред. Как да й лепнеш глоба?

Един ден майорът свари в приемната на участъка някакъв младеж. Като видя офицера, той стана.

— Другарю майор — доложи капрал Неробис, — яви се гражданинът Роман Вятковски.

— Добре, да почака! — Неваровни влезе в кабинета си.

След миг капрал Неробис дойде при него.

— Другарю майор, това е онзи бандит, дето Воеводското управление го издирва за убийството на Квасковяк.

— Знам. Сетих се веднага, щом споменахте името му.

— Внимавайте с него. Оръжието да ви е подръка.

— Защо?

— Капитан Левандовски е убеден, че Вятковски е убил началника. Предупреждаваше да се пазим от Черния Ромек.

Неваровни се усмихна:

— И той да е убиецът, едва ли е дошъл сега да утрепе и мене. Сам ли се появи?

— Да. Седим си ние с Михаляк и изведнъж вратата се отваря и влиза той. В първия момент се втрещихме. А той вика, че идвал да говори с господин майора. С нас изобщо не щя да разговаря.

— Добре, да влезе.

— Да се обадя ли в управлението в Рушков да изпратят кола за него?

— Има време. Засега искам да чуя какво има да ми каже.

— Слушам, другарю майор. Аз за всеки случай ще стоя до вратата. Ако има нужда, извикайте.

Роман Вятковски влезе в кабинета на майора и седна на посочения му стол. Мълчеше, офицерът също. Накрая Черния Ромек не издържа:

— Защо нищо не ме питате?

— Не аз при вас, а вие дойдохте при мене по някакъв въпрос. Ако искате, говорете. Ако не, прав ви път, не ви задържам.

— На кого ги говорите тия! Аз си знам докъде ще стигна. Ченгетата ме търсят из Подлешна, Рушков и Варшава, за да ме бутнат в пандиза.

— Аз не съм ви търсил.

— Вие не, господин началник, но другите ченгета — да. Наясно съм, че оттук ще изляза само с белезници.

— Защо дойдохте? — Разговорът с хулигана започваше да става забавен.

— Защо ли? Ясно защо. Рано или късно щяхте да ме гепите. Трябва да имаш много мангизи, за да се укриваш дълго. Беднякът все си пати.

— Я не ме баламосвайте, Вятковски. Автомобилен монтьор сте. Добра професия. Ама не ви се работи. Предпочитате да безобразничите край павилиона за бира или на гарата. Ако работата ви беше чиста, нямаше да ви издирват.

— Защо са тия приказчици, господин майор? Какво ме обработвате? Знам, че искате да ме натопите в убийството на старши сержант Квасковяк.

— А не сте ли го убили вие?

— Да пукна, ако с пръст съм го пипнал! Макар че колко пъти ме е затварял там долу… Мога да се закълна!

— Защо се укривахте, щом не сте виновен?

— Всичко ще разкажа. Квасковяк ме прибра от павилиона с бира тогава, когато някой беше ступал оня Малиновски от Западна Подлешна. И май му бил счупил очилата.

— Да, очилата! Две спукани ребра и зашита на три места глава. Господин Малиновски е лежал в болницата две седмици.

— Не съм аз. Аз не съм го бил. Ама Квасковяк дотърча и прибра мене. Осъдиха ме на четири месеца и пет хиляди злоти глоба заради тоя Малиновски. Други го биха, аз си стоях отстрани и гледах какво ще излезе от тая работа. А понеже вече бях лежал, макар че пак си бях невинен, веднага ме пратиха в дранголника. Излежах цели четири месеца. Като ме пуснаха, приятелите ме чакаха пред вратата. Трябваше да го полеем. Не е ли така?

— Пуснали са ви почти три седмици, преди да бъде убит старши сержант Квасковяк.

— Правилно — съгласи се Черния Ромек, — ама нали ви казах, че трябваше да полеем излизането ми на свобода.

— Не трая ли прекалено дълго?

— Момчетата са бетон. Веднъж аз черпих, след туй те всички поред. После аз не исках да им остана длъжен. И тия няколко дни си минаха…

— А междувременно, докато сте си пийвали, сте заплашвали: „Аз ще лежа в затвора, ама Квасковяк ще легне под земята.“ Същото сте го казвали и в Подлешна, и в ресторанта в Рушков един ден преди убийството. Спомняте ли си?

— Може и да съм. Щом казвате, сигурно е така. Аз, господин майор, като си пийна мъничко, ставам нервен. Може и да съм дрънкал нещо, докато съм бил натряскан. Ама да строша чуту… извинявам се, главата на господин началника Квасковяк, пази боже! Да не съм кретен? За убийство на милиционер се отива право на бесилката! И господ не може да ти помогне!

— Тогава защо се укривахте?

— Когато на другия ден по обяд разбрах какво е станало с господин Квасковяк, викам си: „Дрънкаше глупости, ха да видиш сега.“ Да седя и да чакам ли? Веднага се чупих, а след около два часа ченгетата дошли за мене. И досега всеки ден проверяват дали не съм се мярнал у дома или на работата. Знам си аз. Първо ще ме затворят, а после ще ме пресоват да си призная. Да не ми е за пръв път?

Майорът се ядоса от думите на Черния Ромек:

— Вятковски, кажете ми: да ви е ударил някога някой при разпит?

— Не!

— Тогава какви ги дрънкате за пресоване?

— Не исках да кажа, че ще ме бият, а че ще ме заразпитват и по цели часове ще ме уговарят да си призная.

— Ако сте невинен, както твърдите, защо ще си признавате?

— Пак ще ме затворят — знаеше си своето Вятковски.

— Може да ви затворят, а може и не. Дори да ви затворят, ще е, докато приключи следствието. Не повече. В затворите не се държат невинни хора.

— Но като наистина бях говорил това за Квасковяк и за лежането…

— Знам. После какво стана?

— Здравата си пийнахме. Когато се изнесохме от кръчмата, единадесет минаваше. Помня, че бюфетчийката ни заплашваше с милиция, ако не си тръгнем веднага. Затова купихме литърче за из път и отидохме у Еджо Белоглавия. Нямаше смисъл да се връщаме в Подлешна. И да имаше влак, кондукторът нямаше да ме пусне да се кача и пак щеше да стане скандал.

— Кой е този Еджо Белоглавия?

— Едвард Джевик. Живее в Рушков, улица Смолна петнадесет.

Офицерът си записа адреса на едно от листчетата на бюрото.

— Продължавайте.

— У Еджо изпихме литърчето. Стана малко шумничко. Някакъв бунак ни изпрати милиционерски патрул, че не сме му давали да спи. Дойде властта, искаше да ни прибере с радиоколата. Накрая само ни записаха имената и ни заплашиха, че ако не се укротим, ще намерят начин да се справят с нас, ама такъв, че да ни излезе през носа. Понеже и водката, и парите свършиха, всички се тръшнахме да спим. Когато се събудих, бях се схванал, щото бях спал на пода. Главата ми се цепеше. Отидох до павилиона за бира. Ясно кой, оня на улица Кошчелна.

— В колко часа ставаше това?

— Че откъде да знам? Сигурно е било рано, продавачът таман отваряше.

— Споменахте нещо за работа. Къде работите?

— Във Воля има един частен автомобилен сервиз. Собственикът се казва Адам Годлевски. Там работят трима души. Като ме притисне безпаричието, хващам се при него, да изкарам някой и друг грош. Сервизът е добър. Почти всички собственици на колички от Подлешна ги дават там на ремонт.

— Казвате, че не сте убили Квасковяк. Ще проверим всичко. В такъв случай кой го е убил?

— Никой от нашите. Началникът беше строг човек. Не си затваряше очите за нищо. Но не пращаше делото в Наказателната колегия. Още по-лошо, караше човека да мете улицата, пък после цяла Подлешна му се подиграваше. Мадама не можеш да свалиш, след като ти вика: „Господин Ромчо, ще ми пометете ли пода? Толкова сте сръчен, приятно ми беше да ви гледам.“ Доста народ го заплашваше. Ама се изхвърляха само на думи. Случваше се да измъкне някого от кръчмата, пък той ръка не смееше да вдигне. Главата си залагам, господин майор, не е никой от нашите.

— Защо тогава се укривахте толкова дълго? Сам си усложнихте положението. Нали имате свидетел, този Еджо Белоглавия, у когото сте прекарали критичната нощ?

— Господин майор, Еджо Белоглавия е стар крадец. Кой ще му повярва? И жена му не е стока. Един и два пъти ли е лежала за кражба! Щяха да ме затворят като едното нищо. Аз и сега нямаше да дойда, ама два дни троха не съм хапвал. Приятелчетата не щяха да ми помогнат, напълнили са гащите от страх.

— Чакайте малко, Вятковски. — Майорът излезе от стаята. Върна се с голяма филия хляб, дебело намазана с масло. Подаде я на „госта“ си: — Ето ви, яжте. А аз ще напиша протокола с вашите показания.

Вятковски не чака да го канят два пъти. След пет минути от близо половинката самун не остана и трохичка. През това време офицерът подробно записа показанията на Вятковски. Свърши, прочете му ги и попита:

— Потвърждавате ли?

— Потвърждавам.

— Подпишете тогава.

Без да му се обяснява, Вятковски подписа всяка страница в долния й край и постави под показанията си своя малко разкривен автограф.

— Е, сега какво? Кой ще ме закара до Варшава — Неробис или Михаляк?

Неваровни извади от портфейла си сто злоти.

— Сега си вървете вкъщи, а утре сутринта — на работа. Забранява ви се да напускате Подлешна, без да дадете на милицията новия си адрес. Ето ви сто злоти на заем. Ще ми ги върнете от първата си заплата. Но не забравяйте, в случай на нов побой — аз имам по-твърда ръка от Квасковяк.

— Наистина ли ме пускате, господин майор? — Вятковски не можеше да повярва на ушите си.

— Изчезвайте по-бързо, че, току-виж, съм размислил.

Веднага след като Черния Ромек си отиде, Неваровни замина за Околийското управление на милицията в Рушков. Направиха проверка. Показанията на Вятковски изцяло се потвърдиха. През онази нощ наистина е бил извикан милиционерски патрул, за да укроти развихрилите се пияници в жилището на Еджо Белоглавия. Доведен в милицията, Едвард Джевик потвърди, че Вятковски е нощувал у него. Продавачът от павилиона за бира също помнеше първия си клиент от онзи ден: един хулиган от Подлешна, известен на всички в Рушков. Според продавача Вятковски още от сутринта е бил натряскан до козирката.

Неваровни отрази цялата история в подробен рапорт до Воеводското управление. Към рапорта приложи протокола от разпита, без да забрави да отбележи, че Роман Вятковски се е явил в милицията доброволно. След като разгледал документите, майорът стигнал до извода, че Роман Вятковски не е виновен за приписваното му убийство. Затова началникът на участъка в Подлешна е решил да не арестува Вятковски, а само да му забрани да напуща селището и да го предупреди, че трябва да се явява при всяко повикване. Той завърши рапорта със следната мотивировка: „За разлика от някои млади офицери, които най-напред арестуват заподозрения, а едва след това търсят виновния, аз смятам, че трябва да разполагаме със сериозни доказателства, за да лишим някого от свобода. Дори ако този някой вече е регистриран за наказателни деяния.“

Неваровни не спомена имена, пишейки за „младите офицери“, но се надяваше адресатът на рапорта, капитан Левандовски, прекрасно да разбере кого е имал предвид майорът. В превъзходно настроение зачака последиците от писмото си. Не сгреши. Два дни по-късно получи от Варшава телефонограма да се яви на другия ден при Стария.

Полковникът беше в мрачно настроение и поздрави приятеля си със сериозно лице. Стария откри съвещанието, на което този път бяха поканени освен Неваровни и Левандовски и няколко други офицери, както и един подполковник от Главното управление, и нареди лаконично:

— Моля, представете резултатите от разследването на убийството на Квасковяк. Първо капитан Левандовски, после майор Неваровни.

Изложението на капитана беше доста дълго. Той подчерта оперативността на милицията. Припомни колко души са били разпитали. Част от тях били задържани, но после освободени, защото уликите не били достатъчни и прокурорът отказал да подпише заповед за удължаване на ареста след законните четиридесет и осем часа. В същото време продължават издирванията и в други посоки. Анцугът, който носел убитият в часа на смъртта си, е изпратен в Кабинета по криминалистика. Капитанът се надява, че върху плата са останали отпечатъци от пръстите на убиеца или някакви други следи. Но проучванията искат време…

— С една дума — прекъсна го полковникът, — воденото от вас разследване не е мръднало напред.

Левандовски не направи опит да се оправдава.

— А вие, другарю майор?

— Аз имам само една заслуга — отвърна Неваровни. — Доволен съм, че в резултат на моите действия поне един невинен не видя отблизо как изглежда арестът на управлението. Говоря за някой си Роман Вятковски, наричан от приятелите си Черния Ромек. Но това между другото. Моите разследвания ме убедиха, че старши сержант Квасковяк е попаднал по следите на опасно престъпление. Не е разполагал обаче с доказателства. Търсел ги е. Престъпникът или престъпниците са живеели близо до дома на Квасковяк. Ето списъка на тези жители на Подлешна. Един от тях е убиецът.

— Ако това го беше написала Агата Кристи, щеше да излезе интересна история. В друго издание трудно може да се приеме. — Левандовски измърмори тези думи така, че да го чуят всички.

— Другари — взе думата представителят на Главното управление, — разбирам колко е трудно и не искам да ви критикувам, но вие сами си давате сметка за сериозността на задачата. Убит е началникът на милиционерски участък в селище на по-малко от двадесет километра от столицата. Изминаха няколко седмици, а убиецът не е заловен. Днес чух тук, че разследването не е мръднало от мъртвата точка. По отношение на сигурността и спокойствието положението в населените места край Варшава съвсем не е розово. Фактът, че убиецът на Квасковяк остава неразкрит, ще разюзди местните нарушители на обществения ред. И без това хората се оплакват, че милицията не си гледа работата. Въпросът не е само престъпникът да си получи заслуженото наказание. Той опира и до нашия престиж.

— Трябва да се разшири разследването и в други посоки — предложи един от офицерите.

Капитан Левандовски се възмути:

— Ако искате, с удоволствие ще ви отстъпя случая. С всички последици и с цялата отговорност.

— Благодаря, не държа — отвърна авторът на идеята.

— Аз пък вече никому няма да отстъпя този случай — намеси се Неваровни. — Освен ако не ме задължат. Но тогава ще си подам оставката.

— Другари! — живо реагира полковникът. — Не сме се събрали, за да се караме, а да направим така, че това проклето разследване да потръгне. Смятам, че капитан Левандовски и майор Неваровни трябва да продължат да работят поотделно, със свои методи, макар че, няма защо да го крием, досега не са постигнали много. И така, завършваме съвещанието без оптимистично обобщение. Най-напред ни се струваше, че бързо ще разкрием извършителя на престъплението, а заседнахме в мъртва точка още в самото начало.