Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (13)

XIII.
Неочакваният съмишленик

— Съжалявам, но трябва да ви разочаровам, майоре. Преобърнах цялата библиотека. Консултирах се със специалисти от Фармацевтичния факултет на Медицинската академия и от Химическия факултет на Варшавската политехника. Всички са единодушни — няма наркотик, за чието производство да е необходимо мляко. Освен сирене и сметана от млякото в краен случай може да се получат казеини, белтъчни лепила или синтетични влакна. Разбира се, за подобно производство са необходими огромни количества мляко, а не три литра. С нищо не мога да ви помогна. — Подполковникът от Главното управление разпери безпомощно ръце. — Опасявам се, че този път грешите.

— И все пак — настояваше Неваровни — сигурен съм, че старши сержант Квасковяк е ходел там и е проверявал колко бутилки мляко са оставени пред вратата. И затова е бил убит.

— Възможно е да сте прав. Но защо свързвате неговата смърт и онези три бутилки мляко с наркотиците? Какво основание имате за това?

— Толкова слабо, че ако ви го кажа, ще ми се изсмеете. Ала интуицията ми подсказва, че не греша.

— Благодарение на вас свършихме добра работа в Подлешна. Не се заблуждавам, разбира се, че всички наркомани ще скъсат с убийствения порок. Но ако само няколко от тях го направят, а други накараме да се въздържат от опитване на „лепилото“ или „праховете“, пак е успех. Затова високо оценявам вашата интуиция, обаче не мога да ви помогна.

Неваровни не направи и опит да сподели с началника си своите съображения. Стария щеше да ги определи като глупости. Полковникът и без това беше изнервен от продължителното, безрезултатно издирване. Майорът го разбираше. Сигурно и него „го натискат“ отгоре за бездействието в случая с убийството на милиционер. Всеки изисква от подчинените си възможно най-добри и най-бързи резултати, без да се съобразява с какви трудности е свързано изпълнението на задачата. „Казал съм да се направи и трябва да се направи, а как — това вече не ме интересува.“

Впрочем началникът на милиционерския участък в Подлешна също не беше по-добър шеф за своите хора. Неведнъж изискваше от тях почти невъзможното. Пред себе си майорът го признаваше, но оправдаваше поведението си с това, че и сам не се щадеше.

— В борбата с контрабандата на наркотици важна роля играе Интерпол — продължи подполковникът. — Между другото издава подробни бюлетини. Полша не членува в Интерпол. Но понеже контрабандата и разпространението на наркотици бяха признати за международно престъпление, ние получаваме от седалището на организацията в Париж информационните й материали.

Подполковникът замълча и запали цигара.

— Традиционните трасета за контрабанда на опиум и хашиш водят през Турция, Египет и Франция. Там съществуваше цяла нелегална промишленост, преработваща опиума в морфин и хероин. Част от стоката в този вид се разпространяваше в Европа, главно във ФРГ и скандинавските страни, където наркоманията през последните години доста се е засилила, но по-голямата част от стоката се пласира в Съединените щати.

— Пренасяна в разни скривалища в автомобилите и дори в самолетите — добави майорът.

— В това отношение международните контрабандни организации проявяват небивала изобретателност. Неотдавна Интерпол съобщи, че контрабандистите са произвеждали фигурки на светци от пресован хероин. Фалшивите гипсови фигурки били изнасяни от Франция в САЩ. В Египет и Франция борбата с наркоманията се изостри. Полицията конфискува огромни количества опиум, както и други наркотици на обща стойност десет милиона долара. Тайната промишленост за преработка на опиум също бе разгромена. Но големите контрабандни организации вземат мерки за компенсиране на понесените щети. Още повече, че търговията с наркотици притежава най-добре за конспирираната организация. Никога досега полицията не е успявала да се добере до самите върхове. Обикновено са залавяни куриерите, пренасящи стоката, и разни дребни риби, хората, които разпространяват стоката сред търговците на дребно. Но независимо от всичко в настоящия момент контрабандистите са в затруднено положение и според Интерпол търсят нови пътища за прехвърляне на стоката от Изток на Запад, както и нови места за преработване на опиума.

— Един от тези пътища не води ли и през Полша?

— Може би. Бюлетините на Интерпол изнасят конкретни данни. Неотдавна голямо количество морфин е било конфискувано в Югославия, а митническите власти в България са открили преди няколко месеца в автомобилното ремарке на пътуващи за ФРГ „туристи“ огромно количество хашиш — над половин тон, оценен на повече от единадесет милиона долара.

— Само да можех да попреровя вилата на въпросния господин. Дали там няма фабрика за наркотици?

— Вие май имате алергия на тая тема — усмихна се леко подполковникът. — Вилата може да се претърси, но въпросът е с какъв резултат? Дори да открием там химическа лаборатория, какво от това? Всеки може да има такава лаборатория, а нашият заподозрян още повече. Важното е да бъде заловен по време на производството. Опитът на френската полиция говори, че това никак не е лесно. Апаратурата е с такава конструкция, че в алармена ситуация е достатъчно да се отвори един кран и всичко заедно с водата отива в канала.

Неваровни си отбеляза нещо наум, като че ли думите на подполковника го наведоха на някаква мисъл.

— Произвежданите в подобни лаборатории наркотици се извозват незабавно в малки порции, тъй че фабриката винаги да е „чиста“. Засега нямаме основание да смятаме, че в нашата страна е създадена „работилница“ от този род.

— Апаратурата сложна ли е?

— Не особено. Ако се заинатиш, би могъл да си произведеш морфин или дори хероин във всяка добре обзаведена аптека. Разбира се, това производство не би било рентабилно. Опиумът съдържа около десет процента морфин. Без прецизна апаратура биха се получили най-много две трети от съдържащия се алкалоид. При специалната апаратура загубите са минимални.

— Тя достъпна ли е за всеки в нашата страна?

— Не мисля. Изработва се, разбира се, но само за нуждите на научните институти и заводските лаборатории, а в тях наркотици не се произвеждат.

— Аз обаче продължавам да твърдя, че съм на верен път, и ще изясня тайната на тези три бутилки мляко — настоя Неваровни.

Но на другия ден пред прага на вилата стоеше една самотна бутилка. Само една, както обикновено.

Майорът не се обезсърчи. Скачаше от леглото всяка сутрин, чул звъна на будилника. Дъждът, снегът и студът не му пречеха да излезе на „разходка“.

Веднъж, когато се измъкваше крадешком от участъка, той се натъкна на сержанта. Офицерът беше убеден, че дежурният Михаляк си дреме кротко в съседната стая. Оказа се, че Михаляк бе облечен за излизане.

— Другарю майор, ще дойда с вас — заяви сержантът. — Опасно е. Нали за такива разходки Квасковяк заплати с живота си.

— Значи и на мене ще ми строшат главата, понеже проверявам сутрин дали всичко в Подлешна е наред? Каква муха ви е влязла в главата, Михаляк? Връщайте се на телефона. Ами ако позвънят от Варшава или Рушков, а в участъка няма жива душа?

— Напразно се излагате на опасност. Можем да организираме така, че винаги да ви придружава някой от нас. Когато сме двама, никой няма да посмее да ни закачи. А така сам… Знаете как свърши старши сержантът…

— Нищо лошо няма да ми се случи. А вие си гледайте работата.

Ще не ще, Михаляк остана в участъка, а майорът започна всекидневната си инспекция. И този път без успех. На прага си стоеше самотната бутилка.

Едва десет дни по-късно, като вървеше по обичайния си маршрут по улица Акациева, Неваровни съзря три бели петна. Пак, както и предния път, женска ръка прибра бутилките. После отново всичко протече както тогава. Отваряне и затваряне на гаража, след това на портата, след което старата кола потегли към Варшава.

Неваровни се върна в участъка, отхвърли ежедневната работа и се запъти към магазина. Още преди да спомене какво го интересува, управителката му съобщи:

— Ако нашият прославен детектив продължава да се интересува от доставката на мляко по домовете, имам любопитна новина. Вчера лично говорих по телефона. Някой от улица Акациева поръча допълнително две бутилки мляко. И понеже редовно взема един литър, общо стават три.

— Знам за кого става дума. Интересува ме само кой се обади: мъж или жена?

— Жена.

— Познахте ли по гласа коя е?

— Не. Аз изобщо рядко говоря с нея. А по телефона като че ли не се е случвало.

— Във всеки случай много съм ви задължен. Разбрах нещо много важно.

— Тайната ви сигурно не е за женски уши?

— Засега не е за ничии уши.

— Много ми приличате на Шерлок Холмс. И личи, че му подражавате съзнателно.

— Конан Дойл е любимият ми автор, а неговият герой още дълго ще ни служи за пример. Не се срамувам да го призная. Много млади самоуверени хора ще имат полза да прочетат, и то внимателно, творбите на този автор.

— Кога Шерлок Холмс ще ни посети? Магда непрекъснато ме пита за вас. Днес съм заета, но утре ще ни бъде приятно да ви видим у дома.

— И на двете ли?

— Дори гениалните детективи не могат да знаят всичко — засмя се госпожа Анка.

Неваровни се върна в участъка, затвори се в кабинета си и дълго размишлява върху ситуацията. Вече му беше ясно, че трите бутилки са само уговорен сигнал. Всеки можеше да позвъни в магазина и да поръча два допълнителни литра мляко за собственика на старата кола. Магазинът щеше да приеме поръчката, а на другия ден да достави три бутилки.

Но какво задействуваше този сигнал?

Майорът си даваше сметка, че наблюдението на вилата на улица Акациева няма да даде отговор на този въпрос. Трябваше да се организира наблюдение на нейния собственик, да се изясни къде пътува той с колата си. Но как да се организира то, след като участъкът в Подлешна не разполагаше дори със служебен мотоциклет?

Еврика! Майорът се чукна по главата. Когато приемаше тази длъжност, в пристъп на великодушие полковникът му бе предложил красив мерцедес. Тогава офицерът отхвърли предложението, като основателно преценяваше, че един началник на малък участък с луксозна кола ще бъде не само смешен, но и направо карикатура образ. Каква работа би му свършила сега тази кола! Майорът реши да напомни на Стария обещанието му, дано отпусне поне някоя стара сирена…

Освен това все по-трудно му беше да води разследването сам, без ничия помощ. Да имаше двама добри разузнавачи… Полковникът може да задели някаква кола, нямаше обаче да му даде и един човек, без да знае защо му е нужен. Не, и дума не можеше да става.

За съжаление майорът не разполагаше с никакви улики, обосноваващи необходимостта от помощник. Имаше само своята интуиция, а установените до този момент факти полковникът би определил като фантазиране. Майорът въздъхна. Трябваше да продължи сам.

Същия ден в участъка се появи Янка Воркуцка. Още преди да отвори уста, Неваровни позна по разширените зеници и прекалено самоуверените движения на момичето, че нещо не е наред.

Янка захвърли с небрежен жест ученическата си чанта на бюрото на майора.

— Ако толкова ви е грижа, сам се ровете из тия тъпи тетрадки.

Майорът я гледаше спокойно и чакаше да види какво ще стане по-нататък.

— От два дни не ходя на училище.

Офицерът мълчеше.

— Повтарям ви, два дни не съм била на училище изобщо не знам дали ще отида повече. Хич не ми пука! И от вас не ми пука, и от попечителството ви.

— Пак сте взели наркотици — каза Неваровни.

— Ами да. Глътнах малко прахчета и сега какво ще ми направите? Ще се друсам, когато си поискам. Не ми пука! Ако не ви харесва, затворете ме долу.

Янка явно се самонавиваше от думите си. Чакаше сама повод да избухне в истерия. Но майорът не се остави да го провокират. Той стана, отвори вратата към съседната стая, в която седяха милиционерите, и рече:

— Капрал Неробис, трябва да изляза за един час. Ако някой ме потърси по телефона, кажете да се обадят по-късно. Госпожица Воркуцка не се чувствува добре. Ако се наложи, помогнете й да се прибере вкъщи. Тя ще дойде тук утре.

И майорът излезе бързо, като остави Янка сама.

На другия ден младата наркоманка пак дойде. Беше тиха, спокойна и странно потисната.

— Повече не мога — оплака се тя на майора, — страшно ми е зле.

— Това е глад за наркотици, който ще премине. Отдавна е щял да премине, ако не бяхте му се поддали. А ми обещахте повече да не купувате от ония гадости.

— Думата си удържах. Не съм купувала, нито съм искала от някого. Тогава не претърсихте добре стаята ми. Наскоро разтребвах и открих едно пакетче от моя „хероин“. В първия миг посегнах да го изхвърля на боклука, но все повече и повече се съблазнявах да опитам поне мъничко. Накрая взех цяла доза. Ако не го бях направила, щях да откача.

— Прекалявате.

— Честна дума. Не се чувствувам добре в училище. Най-голямата в класа съм, другите са още съвсем деца. А учителите? Държат се е нас като със сополанковци. Не мога да спя. Заспивам за два, три часа, а после се събуждам и до сутринта не мигвам.

— Веднъж минавах край вас, за да проверя дали улиците са почистени от снега, и видях, че във вашата стая свети. А нямаше и шест часът.

— Винаги ставам преди шест. Още от дете. Все едно кога съм си легнала. Сега обаче е друго. Събуждам се в два, най-късно в три часа.

— А освен това и вкъщи, и в училище скучаете. Скуката увеличава глада за наркотици.

— Откъде знаете? Когато вземах „прахове“ или вдишвах „лепило“, наистина го правех от скука. Поне за миг да бъда щастлива! После пак ми ставаше тъпо и посягах към нова доза. Бих искала да удържа на думата си и много се измъчвам. Приятелите ми от нашата тайфа, които решиха да оставят наркотиците, са още по-зле. Сигурно защото се друсаха по-често от мене.

— А защо се събуждате преди шест? Как е възможно такова нещо?

— Питайте родителите ми, ако не вярвате. Дори сега, през зимата, когато в шест е още дълбока нощ, ставам. Или си уча уроците, или чета. Като бях малка, водех истинска война да ми позволят да ставам толкова рано. Накрая майка ми се примири с моя начин на живот.

Майорът взе решение. Действително не беше редно да поверява „проследяването“ на любители, но друг изход нямаше. А може би и момичето по този начин по-лесно ще преодолее порока?

— Ако искате да ми помогнете — започна той предпазливо, — бих ви възложил много отговорна задача. Но става дума за служебна тайна и не бива да я споделяте дори с родителите си.

Момичето се усмихна подигравателно. Тоя милиционер наистина вярва, че тя споделя тайните си с родителите! Горещо увери майора:

— Можете да разчитате на мене. Думичка няма да обеля!

— Още повече, че най-малката недискретност може да доведе до сериозна опасност за вас — предупреди я офицерът.

— Заинтригувахте ме, господин майор. За какво става дума?

— От вашия прозорец се виждат съседните вили, нали?

— Не целите. По-скоро фасадите.

— Имате ли бинокъл?

— Баща ми има някъде. Голям, в кожен калъф. Трябва да се поразровя.

— По-добре недейте. Аз ще ви дам. Мъничък, който лесно може да се скрие.

— И с този бинокъл ще следя жителите на съседните вили? — Идеята допадна на момичето.

— Не — поясни майорът, — това едва ли е възможно. Просто ви моля около шест часа, като се събудите, да вземете бинокъла и да проверите колко бутилки с мляко стоят пред прага на вилите, които виждате от прозореца си. Ако забележите, че пред някоя къща има три бутилки мляко, веднага позвънете в участъка и поискайте да ме извикат. Независимо от часа. И аз съм ранно пиле.

— Шегувате се май.

— Уверявам ви, че това е извънредно важно за мене.

— Толкова ли е важно кой колко мляко купува?

— В случая да. За съжаление сега не мога да ви кажа нищо повече. Ще добавя само, че от доста време насам аз всеки ден тичам по улица Акациева и проверявам броя на бутилките. Както виждате, имам ви доверие — повече, отколкото на моите хора, на които бих могъл да възложа тази задача. Признавам, че при моите проверки неведнъж се чудех защо у вас лампата светва толкова рано.

— Ама наистина ли не ми се подигравате?

— Никога не съм бил по-сериозен. Честна дума. Много държа на вашето сътрудничество. Но разговорът ни трябва да си остане между нас.

— Щом трябва, ще проверявам.

Неваровни извади бинокъла от бюрото си.

— Театрален ли е? — попита Янка.

— Погледнете през него навън.

— Фантастично! Мога да позная кой върви по Резедава в другия й край, чак до гората — възхищаваше се от ценния предмет момичето.

— Да, той е специален. Такива не се продават по магазините.

— И бинокъла ли да не показвам на никого?

— Разбира се! Всичко, свързано с вашата задача, трябва да остане в най-строга тайна. И тъй, да разчитам ли на вас?

— Просто не знам. След вчерашната сцена…

— Искам да ви вярвам и се надявам да не ме подведете. Вие сте добро момиче. По-добро, отколкото си мислите.

— Откога да започна работа?

— От утре. Ако никъде не видите три бутилки мляко, свържете се с мене и кажете само: „Всичко е наред.“

— А ако има?

— Тогава пак ще се обадите и ще кажете: „Ще дойда след училище.“

— Това парола ли е?

— Да. Да не би някой от домашните да чуе нашия разговор. Той не бива да буди нито подозрения, нито излишно любопитство.

— Разбирам. Мисля, че тези три бутилки също са някаква парола. Така ли е?

— И аз мисля същото. Разчитам с ваша помощ да успея да изясня загадката.

— Тя свързана ли е с убийството на Квасковяк? — искаше да разбере нещо повече заинтригуваното момиче.

— Като че ли да — предпазваше се от категорични формулировки майорът. — Точно затова ви предупредих, че всяка недискретност може да бъде опасна.

— През лятото видях няколко пъти старши сержанта на нашата улица.

— По кое време?

— Много рано. Малко след пет часа. Вървеше бързо към Брезова.

— След няколко дни започва зимната ваканция. Смятате ли да заминете?

— Не.

— И все така рано ли ще се събуждате?

— Естествено.

— Значи от утре пристъпваме към работа.

— Тъй вярно, шефе!

Както винаги, на другия ден Неваровни огледа малко след пет часа въпросната вила. Току-що се беше върнал, когато в стаята му влезе дежурният милиционер!

— Търсят ви по телефона.

Офицерът вдигна слушалката и чу:

— Всичко е наред.