Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (10)

X.
Съмнителен успех

— При мене ли идвате? — Директорката на гимназията повдигна вежди, с което даваше на Неваровни да разбере, че се учудва как началникът на участъка на милицията си позволява да нарушава нормалната работа на учителите. — Разполагам с малко време, след пет минути имам час. Аз не само ръководя училището, но и преподавам в последния клас.

— Понеже Мохамед не пожела да дойде при планината, планината бе принудена да дойде при Мохамед — поизмени поговорката майорът. — От няколко дни очаквам да дойдете. Трябва да призная, че съм неприятно изненадан, че не дойдохте.

Офицерът се намести в креслото и запали цигара, без да поиска разрешение. Реши да се държи демонстративно остро и нелюбезно. Смяташе, че при създаденото положение не може да се разговаря другояче.

— А защо трябваше да дойда?

— В училището стават лоши неща, а вие се учудвате на проявения интерес от страна на милицията?

— Не ви разбирам.

— Госпожо директор, знаете ли какво се е случило преди няколко дни?

— Говорите за малката, която се разболя по време на час?

— Много елегантно се изразихте — наблегна на последната дума Неваровни, — разболя се.

— Момичето не е от най-добрите ученички. Не се знае дали ще бъде допусната до матура. Толкова се притеснила, горкичката, за класното, което било решаващо за оценката и по математика, че глътнала прекалено много от някакво успокоително средство. Ето, това е цялата история.

— Много добре сте го измислили.

— Обвинявате ме, че лъжа? — Директорката стана. — Нямам време. И не възнамерявам да дискутирам повече с вас.

— Седнете все пак. Уверявам ви, по-добре ще е да поговорим тук, а не в участъка или в кабинета на прокурора.

— Как смеете да ме обвинявате! И в какво?

— Най-малкото в укриване на престъпление, каквото е нелегалната търговия с наркотици и толерирането на група наркомани в училище. Още миналата година тук е имало три сериозни случая на наркомания. Станало нужда да се започне лечение.

— Те не бяха ученици от моето училище.

— Да. Когато са се отровили, вече не са били ученици… от няколко седмици. А преди това? — Майорът заговори с нарастващо раздразнение. — Зная, че при това момиче са ходили негови съученици и не само съученици. Уговаряли са го да мълчи и да разказва същата историйка, която току-що чух. Странно стечение на обстоятелствата, нали? И мислите, че аз ще повярвам?

Директорката леко пребледня. Само крайчетата на ушите й почервеняха.

— Момичето е пред матура. Съучениците му също. Не искахме да им съсипваме живота.

— Но сте гледали спокойно как те сами си съсипват здравето и живота…

— Аз… аз… — директорката заекна — не допусках, че е толкова опасно. Младите хора често правят глупости. Мъдростта идва с годините, ненапразно се казва така. Когато не се обръща внимание, тези неща отзвучават по-бързо, отколкото при забрани и наказания. Но щом вие, господин майор, преценявате, че въпросът е придобил нежелателен обрат, цялото педагогическо тяло, разбира се, ще работи солидарно върху подобряване на положението.

— Опасявам се, госпожо директор, че нещата са стигнали твърде далече и педагогическото тяло няма да помогне много.

— Тогава какво да направим?

— Първо трябваше да дойдете при мене и да ми разкажете искрено всичко. Един час след произшествието или преди него. Та милицията да не научава последна онова, което знаят дори разносвачите на мляко.

— Признавам, сбърках. Не оцених правилно опасността. — Директорката вече забрави урока, за който преди малко така бързаше.

— Това не е първото произшествие във вашето училище. Едва ли ще бъде и последно. Нека не се държим като щрауси и погледнем истината право в очите.

— Прав сте. Не помислих за това.

Налагаше се служителите на милицията да обиколят аптеките и да проверят изпълнените рецепти поне от последните два месеца. Първоначално Стария се противопостави: Неваровни отнема толкова много хора за проучване на въпрос, който няма пряка връзка с основната цел — откриване убиеца на Квасковяк. Накрая се съгласи, че тази следа може би е свързана с убийството.

— Все чакаме и чакаме — отбеляза капитан Левандовски на съвещанието, посветено на тази акция. — Другарят майор не бърза особено.

— Бързането, колега — отвърна горчиво Неваровни, — е полезно само при ловенето на бълхи. Вие бързахте, бързахте, препълнихте ареста с хора и какво излезе?

— Да видим какъв ще е резултатът от проучването. Ако получим доказателства за вината на някого, ще направим обиск и ще го задържим.

— А не е ли по-добре да наблюдаваме с кого контактува той? — предложи Левандовски.

— При подобни случаи изненадата е не по-малко важна — защити тезата си майорът.

— Другари! — Стария не искаше да допусне нова размяна на мнения между офицерите. — Ще проверим най-напред рецептите и ако подозренията се потвърдят, ще решим какво да правим по-нататък.

Неваровни не беше сгрешил. Проучването на аптеките донесе богат улов. Подозрителните рецепти бяха повече от осемдесет. Специалистите, които ги преглеждаха, разделиха целия материал на три. Част от документите без съмнение бяха написани от ръката на един и същи лекар. Но те бяха сравнително най-малко. На други някой се беше опитвал да добави лекарства, непредписани от лекаря, или да увеличи броя на опаковките, фалшифицирайки цифрите от едно на три. Най-много бяха рецептите, в които и съдържанието, и подписът говореха, че става дума за фалшификация. Бяха около четиридесет.

Тримата офицери пак се събраха в кабинета на полковника.

— Според мене милицията трябва да се намеси официално. Ще направя обиск. Ще конфискувам запасите от стока. Ако я намеря, ще разпитам заподозрения. Ще съставя протокол. Може би дори да задържа виновния?

— В Подлешна ще се вдигне страшен шум — усмихна се полковникът. — Представям си къде и какви оплаквания ще има! При това не бива да забравяме също, че става дума за сополанковци, и то преди матурата им. Дали няма да им навреди?

— Давам си сметка за всички трудности, но мисля, че е крайно време милицията в Подлешна да действува решително. Категорично съм за задържането на виновния. Поне за четиридесет и осем часа.

— Аз също. — Може би за първи път капитан Левандовски бе на мнението на майор Неваровни. — А ако прокурорът не подпише заповед за задържане на виновните за разпространяване на наркотици, е длъжен да издаде такава заповед за фалшифициране на рецепти. Престъплението се вижда като на длан. Не подлежи на дискусии. Имаме го черно на бяло.

— Говорите така, защото нямате деца на тая възраст! — Полковникът бе по-снизходителен към грешките на младите. — Теоретично сте прави, но…

— Другарю полковник, аз не искам да съсипвам живота никому. Нито пък да провалям някому матурата. В подобни случаи моят предшественик си свалял каиша и незабавно раздавал справедливост. Може да се поспори дали е постъпвал правилно, ала резултати е имало. Аз няма да постъпя по същия начин, но наистина трябва да посплашим домораслите наркомани и останалите дечица, „родени с риза“. Нека видим как ще се държи виновният. От това ще зависят по-нататъшните ни действия. Няма да се поколебая обаче и да го задържа.

— А после ще го освободите по молба на родителите — каза Стария — и това също може да даде положителен ефект. Другите родители ще проявят по-голям интерес към живота на децата си. От страх и тях да не ги сполети същото. И без това в селището ще избухне голям скандал. Е, какво да ти кажа… Постъпи, както намериш за добре. Но ако решиш, че ти е нужно разрешението на прокуратурата за по-продължителен арест, не действувам без съгласие.

Придружен от сержант Михаляк, около четири часа следобед майор Неваровни позвъни на вратата на доктор Воркуцки. Отвори им медицинската сестра и попита имат ли назначен час за този ден.

— Не, госпожо. Идваме по служба. Искам да се видя с доктора.

— Ще го уведомя.

В чакалнята влезе лекарят.

— Добър ден, господин майор. Мене ли търсите? — учуди се той.

— За съжаление, по служебен въпрос.

По лицето на лекаря премина сянка на тревога, обаче с думите: — Заповядайте, господа! — той им посочи не манипулационната, а частния си кабинет.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Майорът извади от портфейла си една рецепта.

— Ваша ли е?

— Да. Спомням си случая. Една съученичка на дъщеря ми се оплакваше от силна кашлица.

— Чак три опаковки? Защо толкова много?

— Малката каза, че всички у тях кашлят. За какво намеквате, господин майор?

— Убеден съм, че много добре разбирате за какво става дума, господин докторе. Достатъчно е да си спомните неотдавнашните събития в училището.

— И какво общо имам аз с това?

— Младата наркоманка се е отровила с лекарства. — Офицерът извади друга рецепта. — Тук също има различни лекарства. Все по три опаковки. Ето, вижте.

Лекарят взе рецептата. Ръката му леко трепереше. Прегледа я внимателно и я върна на майора.

— Тази не я помня. Може би някой мой пациент ме е помолил точно за това лекарство. Боже мой, три опаковки съвсем не са толкова много. Защо пациентът трябва да идва след две седмици за нова рецепта?

— Приемам това обяснение. Погледнете обаче следващите. В тях лекарствата са почти в промишлени количества. В максимални дози.

— Тази рецепта не съм я писал аз — възрази Воркуцки. — Сравнете трите рецепти. Не е моят почерк. И подписът не е моят. Фалшифицирана е.

— Изявлението ви е много важно, господин докторе. Бихте ли могли да го дадете писмено?

— Разбира се.

— Тогава напишете го.

Лекарят вдигна рамене, но изпълни молбата на майора. Офицерът прочете с внимание написаното, сгъна старателно листа и го прибра в джоба си.

— Сигурно съм излязъл някога за малко от манипулационната. Празните рецепти са останали на масата и някой пациент е откраднал една. За в бъдеще ще внимавам да не оставям рецептите без надзор.

— Много ви моля за това, докторе. Още повече държа да не се повтаря този случай, защото само в няколко аптеки открихме повече от четиридесет такива рецепти. Навярно посещението ми вече не ви учудва.

— Повече от четиридесет ли? — повтори Воркуцки. — Не е възможно.

— Ако бяхме продължили да търсим на по-голяма територия, със сигурност щяхме да открием много повече фалшифицирани рецепти.

— Просто не мога да повярвам.

— Доказано е. Всички рецепти са у мене, в тази чанта.

— Невероятно! Би трябвало да ми откраднат цял кочан с рецепти. След като съм ги подпечатал. Направили са го така умело, че не съм забелязал нищо. Давам си сметка колко съм виновен. Ще ме подведете ли под отговорност, господин майор?

— Не. Вас не. Надявам се, че случилото се ще ви бъде добър урок.

— Кълна се, повече няма да се повтори. Изобщо няма да подпечатвам рецептите наведнъж и ще ги държа под ключ. Благодаря ви, господин майор.

— За съжаление — рече Неваровни — въпросът не се приключва с това. Налага се да поговоря с дъщеря ви.

— С Янка ли? Защо?

— Заради продажбата и разпространяването на наркотици в училище.

— Янка? Глупости!

— Имам също заповед на прокурора за обиск в жилището ви. Разбира се, отказвам се от тези широки пълномощия. Ще се задоволя да прегледам само стаята на госпожица Янка Воркуцка. — Офицерът подаде на Воркуцки съответния документ.

— Невероятно!

— Съжалявам, докторе, но съм длъжен да го направя.

— Мога ли да присъствувам?

— Дори възнамерявах да ви помоля за това. Още веднъж подчертавам колко много съжалявам. Но службата си е служба, а дружбата — дружба, сам знаете. Ще ви помоля също да извикате някого за свидетел — медицинската сестра например.

— Има някакво недоразумение, което непременно ще се изясни. Заповядайте, господа. — Воркуцки ги поведе към хола, откъдето по вита стълба се стигаше на първия етаж. Там почука на една от вратите. След изреченото с висок глас: „Моля“, тримата мъже влязоха в стаята. Янка Воркуцка лежеше на леглото и преглеждаше някакво списание.

— Янечко — започна лекарят, — господата са от милицията. Имат заповед за обиск на цялото жилище и биха искали да говорят с тебе.

— С мене ли?… Ама че смехория… — рече момичето, но дори не помръдна.

Неваровни се огледа. На тоалетката имаше дамска чантичка. Взе я. Едва сега Янка се раздвижи.

— Нямате право! — Тя скочи от леглото и се хвърли към офицера, опитвайки се да изтръгне чантата от ръцете му.

— Моля ви, успокойте се. — Гласът на майора вече не бе така любезен, както при разговора с лекаря, беше станал значително по-остър. — Защото ще наредя на сержанта да ви държи със сила или да ви сложи белезници. Имам заповед за обиск и ще го направя. А вие няма да ми пречите. Ясно ли е?

— Гледайте го колко е важен. Изритаха те от Варшава, а?

Майорът не реагира на обидните думи, отиде до масата и изсипа съдържанието на чантата. Носна кърпичка, портмоне, червило, парфюм, бележниче, няколко молива и… кочан с рецепти. Подпечатани. Няколко бяха попълнени.

— Виждате ли, докторе — каза Неваровни, — колко бързо се изясни въпросът с кражбата на рецептите? Кабинетът по криминалистика на Воеводското управление направи анализ на почерка, с който са попълнени фалшифицираните рецепти, и го сравни с почерка на дъщеря ви. Взехме от училището една нейна тетрадка. Двата почерка са идентични.

— И какво от това? — Момичето продължаваше да се перчи. — Когато престъплението е извършено от член на семейството, съдебно дело се завежда само ако потърпевшият сигнализира официално за извършеното. Нищо не можете да ми направите!

Доктор Воркуцки мълчеше, ала по челото му избиха едри капки пот. Той ги изтри с кърпа.

— Ще ни дадете ли всички лекарства, госпожице? И тези в оригинални опаковки, и онези, които вече сте стрили на прах и сте смесили, за да получите така наречения „хероин“? Или трябва основно да претърсим цялото жилище!?

— Нямате право да пипате нищо. Нито пък да се бъркате. Имам право да разполагам с такива лекарства, каквито си искам. И да ги вземам в количество по мое желание.

— В такива количества те стават наркотик.

— И какво от това? И бездруго в Подлешна всички знаят кой се друса и с какво. Нито милицията, нито прокурорът могат да ни направят нещо. Хич не ми пука от вас! Заплашвате ни с принудително лечение. Защо не? Поне ще се съберем все свои на едно място. Без скучни родители, тъпи съученици и още по-тъпи даскали.

— Няма как, щом не искате да ги предадете доброволно, сам ще ги намеря.

Офицерът спокойно обикаляше стаята и безпогрешно намираше скривалищата с лекарства, някои от тях доста хитроумни. На масата се събра купчинка разноцветни опаковки. Полски и чуждестранни лекарства. И лесно, и труднодостъпни.

— Докторе, не една аптека би могла да завиди на тази колекция, нали?

— Янка, за бога, какво си правила с всичко това?

— Аз ще ви кажа. Стривала ги е в хавана или ги е смилала с мелничката за кафе. После ги е смесвала. Знаем химичния състав на сместа, тъй като в чантата на отровеното момиче намерихме малко от нея. След това е опаковала сместа и я е продавала в училище като „хероин“.

— Сега разбирам — не каза, а буквално изохка лекарят — защо преди няколко дни Янка ме попита как действува хероинът. Дори се изненада, че не мога да й кажа, без да направя справка в литературата. Значи онова момиче се е отровило с лекарства, доставени му от моята дъщеря? Янка, истина ли е?

— Глупачка такава! Сама си е виновна. Обясних й ясно как се взема това. А пък тя да глътне наведнъж цялото съдържание, и то — в час! Освен това не съм търгувала с лекарства. Само ги преотстъпвах на онези от нашата тайфа, които се прехвърлиха на прахове. Не съм го правила за печалба.

— Ще проверим.

— Проверявайте, щом си нямате друга работа. Писнахте ми! — Госпожица Воркуцка пак се пльосна на леглото. — Татко, остави ме на мира! По-добре ще направиш да изнесеш нравоучителната си лекция долу.

Макар че вече му беше прекипяло от поведението на госпожичката, Неваровни се правеше, че не й обръща внимание. Спокойно седна до масата, извади от чантата си бланка „Протокол за обиск“ и започна бавно да попълва документа. Отне му доста време, понеже трябваше да се опишат едно по едно всички открити лекарства, както и рецептите. Накрая протоколът беше готов. Офицерът го прочете на глас и се обърна към лекаря:

— Отговаря ли на истината? Ако потвърждавате, моля, подпишете.

Воркуцки мълчаливо взе химикалката и се подписа.

— А сега вие. Ако желаете, можете да допълните към протокола някои обяснения.

— Не ми се ще.

— Добре. Ще отбележим, че заподозряната Янина Воркуцка е отказала да подпише протокола. Задържана сте до изясняване на въпроса. Можете да си вземете кърпа, сапун и нещо за ядене.

— Господин майор… — заговори умолително лекарят.

— А аз няма да се мръдна оттук и нищо не можете да ми направите.

— Не ни принуждавайте да употребим сила.

— Глейте го колко е страшно това майорче.

На Неваровни му дойде до гуша.

— Михаляк — нареди той на сержанта, който до този момент стоеше като истукан, — оковете се с нея и да тръгваме.

— Само се опитай да се доближиш до мене, говедо, очите ти ще издера!

Сержантът погледна майора въпросително.

Със светкавично движение Неваровни улови ръцете на момичето и ги обездвижи.

— Белезниците! — заповяда на сержанта.

Белезниците изтракаха. Офицерът държеше като в менгеме другата ръка на Воркуцка, с което я принуда да стане от леглото.

— Съжалявам, господин докторе — каза, — не можехме да постъпим другояче. Сам видяхте и чухте.

— Какъв мъж си, какъв баща си?! Да позволиш на тия говеда…

— О, господи! — Воркуцки рухна в креслото и закри лицето си с ръце.

— Тя е в наркотичен транс — обясни Неваровни. — Засега ще я задържим за четиридесет и осем часа с обвинение за разпространяване на наркотици, както и за кражба и фалшифициране на рецепти.

— Аз като баща няма да я обвиня! — рече Воркуцки.

— Ако ви беше откраднала от портфейла хиляда злоти или дори повече, следствие щеше да се открие само след сигнал от страна на потърпевшия член на семейството. Но тук става дума не само за кражба, а и за фалшифициране на рецепти. Не говоря за опитите за обида на милиционери, изпълняващи служебните си задължения. Лично аз ще спестя на дъщеря ви последното. Но само това.

— Ужасно! Янка, моята дъщеря, арестувана…

— Засега е задържана. Моля, донесете в участъка тоалетните й принадлежности и храна. Да вървим.

Този път Янина Воркуцка тръгна към вратата без съпротива.

След напрегнатите преживявания от деня Неваровни се чувствуваше уморен. Но не отиде в кафе-сладкарница „Маришенка“. Добре знаеше, че много от постоянните посетители ще са доволни да натрият носа на „тоя надут Воркуцки“. Знаеше също обаче, че беше нарушил едно табу. Малкият свят на Подлешна никога нямаше да гласува доверие на човека, който, толериран от доброто общество, си беше позволил подобна постъпка, вместо да замаже работата со кротце, со благо.

Ала офицерът можеше искрено да се радва, че така бързо пресече достъпа на младите наркомани до наркотиците, макар и да оценяваше постиженията си по-скоро като съмнителен успех.