Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (11)

XI.
Кой обича мляко?

Още от сутринта в милиционерския участък на Подлешна цареше небивало оживление. Кой ли не дойде под най-различен претекст! И всеки снижаваше гласа си до шепот, за да зададе на милиционерите все същия въпрос:

— Истина ли е, че дъщерята на доктор Воркуцки е арестувана? Защо?

Милицията отказваше да дава каквито и да е обяснения по въпроса.

Обадиха се и от училището. Директорката се опита да се застъпи за своята ученичка. Молеше да я освободят, а училището само щяло да си направи изводите. Майорът отказа любезно, но категорично, като сухо обясни, че не става дума за нарушаване на училищния ред и случаят не е от компетенцията на гимназиалните органи.

По обяд в Подлешна пристигна известният адвокат Мечислав Рушински, стар приятел на Воркуцки.

— Дойдох във връзка със случая с онази сополанка — каза Рушински на началника на участъка, когато влезе в кабинета му. — Баща й ми даде пълномощно. Не знам дали Воркуцки ми е разказал всичко подробно. Що за история? Не бихте ли могли да ми изложите конкретните обвинения, господин майор?

Майорът разказа на адвоката за групичката млади наркомани, както и за акцията в дома на лекаря. Показа му протокола. Адвокатът се хвана за главата:

— Та това е цяла аптека! Познавам Янина отдавна, невероятно разглезена е. Единствена дъщеря, от малка нищо не й се забранява. Не допусках обаче, че ще се стигне дотам. Между нас казано, добре е станало, че Янка най-сетне е получила хубав урок. Официално, като защитник на задържаната, протестирам. Преди всичко — против мярката за неотклонение. Тя е пред матура…

— И ние не искаме да й съсипваме живота. Напротив, стараем се всички да завършат училище и да станат нормални хора. Именно затова се наложи да задържим Воркуцка и да пресечем източника на доставките.

— От името на семейството ви уверявам, господин майор, че кракът на Янка повече няма да стъпи в аптека. Веднага, след като я освободите, тя ще бъде изследвана от специалист и ако е необходимо, ще бъде изпратена на лечение.

— Господин адвокат, сам знаете, не аз имам последната дума. Воркуцка е извършила две сериозни престъпления: фалшифициране на рецепти и разпространяване на наркотици. Дори да не го е направила с цел печалба, фактът не подлежи на съмнение.

— Не съм напълно съгласен с вас. Не са били наркотици, а лекарства.

— Запознат съм със слабостите на полското законодателство относно борбата с наркоманията. Възможно е въз основа на точката от закона, или по-точно поради нейното отсъствие, съдът да отхвърли това обвинение. Остава несъмненото деяние: фалшифициране на рецепти. Освен това вашата интервенция е преждевременна. Вчера момичето беше в еуфория, предизвикана от взетите наркотици, и не можахме да го разпитаме. Вероятно ви е известно как се държа госпожица Воркуцка у тях с милицията и собствения си баща. Днес ще я разпитам и ще предам случая по-нататък, където ще вземат решение каква ще бъде участта й.

— В Околийското управление на Гражданската милиция и прокуратурата в Рушков?

— Не. Във връзка с неотдавнашното престъпление на територията на Подлешна, за което вероятно сте чули, аз бях командирован тук от Воеводското управление във Варшава. Подчинен съм пряко на това управление. Затова случаят ще отиде там.

— Сега разбирам защо началник на участъка е офицер с толкова висок чин. Главната ви задача е да откриете убийците на Квасковяк. Говорих по въпроса с Воркуцки. Доколкото ми е известно, следствието не може да се похвали с особени успехи.

— Затова пък разкрихме други неща.

— Говорих за престъплението с доктор Воркуцки — повтори адвокатът. — Той е добре информиран за живота в Подлешна. Според него убийците трябва да се търсят не сред представителите на престъпния свят и хулиганите, а в кръга на богатите хора с безупречна репутация. Моят приятел е заслепен само по отношение на дъщеря си. Оценява обективно другите хора. Към вас се отнася с уважение, господин майор. В разговора си с мене подчерта, че не сте съставили протокол за оказване на съпротива и за обида на милицията. А това би било още едно сериозно обвинение.

— Господин Воркуцки видя поведението на дъщеря си само в дома им. На улицата тя устрои още по-голям цирк. Последните двеста метра Михаляк буквално я носеше на ръце, а аз държах свободната й ръка, за да не издере очите на милиционера. А какви ги приказваше! Не една стара алкохоличка би могла да завиди на репертоара й! После се опита да натроши всичко в килията.

— А сега?

— Еуфорията отмина. Държи се спокойно, но не иска да се храни. Донесли са й от къщи толкова ядене, че ще стигне за десет души. Като не ще, да не яде. Малко гладуване ще й се отрази добре.

— Ясно, работата е сериозна и дума не може да става за незабавно освобождаване. Признавам впрочем, че го очаквах и дойдох при вас само по настояване на свой стар приятел.

— Честно казано, след всичко, което направи момичето, вие на мое място бихте ли го освободили?

— Не — без колебание отвърна Рушински. — Трябва да й се даде урок. Иначе какъв човек ще излезе от нея?

— Не съм нито прекалено строг, нито отмъстителен, ала трябва да призная, че тази госпожичка направо ме вбеси. Едно е сигурно: тя ще прекара нощта тук. За после ще помислим. Аз и моите началници. Вероятно няма да настоявам да бъде задържана до съдебния процес.

— Благодаря ви и за това. Надявам се, няма да имате нищо против да поговоря с прокурора, а може би и с вашия началник от Воеводското управление. От години се познавам с полковника. Уважавам го и го ценя.

— Като защитник на Янина Воркуцка имате право.

— Господин майор, беше ми приятно да се запозная с вас. — Въпреки неуспеха на мисията си адвокатът се сбогува любезно с Неваровни.

Този път съвещанието във Воеводското управление протече доста бурно. Капитан Левандовски и поканеният на съвещанието подполковник от Главното управление бяха на мнение, че при толкова очевидно престъпление не може и да се говори за освобождаване на заподозряната от ареста. Но двамата офицери се ръководеха от различни мотиви. Подполковникът твърдеше, че фалшифицирането на рецепти става все по-често срещано престъпление и виновните трябва да се наказват сурово, за да се предотврати то. А Левандовски доказваше, че ако се пусне на свобода дъщерята на един толкова известен и заможен човек като Воркуцки, в Подлешна ще настъпи брожение. И във Варшава също. Пак ще се заговори, че има две справедливости. Едната за обикновените хора, другата — за богатите и връзкарите.

Несъмнено в аргументите им имаше доста истина. В същото време майор Неваровни смяташе, че понякога с доброта и убеждаване може да се постигне повече.

— Не държа да проваляме матурата на Яница Воркуцка. Впрочем тя сигурно нямаше да си вземе изпитите и без нашето арестуване. Но бих искал да се доберем до останалите наркомани. Да ги накараме да се отнасят с по-голямо доверие към нас. Да повярват, че им желаем доброто. Иначе дори принудителното лечение няма да има ефект. Вече им показахме, че милицията знае всичко и може да бъде безкомпромисна. След демонстрацията на сила трябва да проявим и добросърдечие.

— Не можем да прекратим делото, след като е извършено толкова явно престъпление.

— Не исках да кажа това — възрази Неваровни. — Разследването ще продължи още известно време. Спрямо заподозряната ще бъде приложен надзор. Готов съм лично да поема ролята на обществен попечител. Ако през това време тя промени начина си на живот, успее да скъса с порока и си вземе матурата, пак ще бъде изправена пред съда, ние сами обаче ще предложим по-леко наказание, и то — условно. А ако не установя положителна промяна у Воркуцка, ще я задържа отново и ще предам документите по делото на прокурора. Колкото по-добре опознавам средата, в която работя сега, толкова повече се убеждавам, че старши сержант Квасковяк е бил умен човек. Прав е бил, като е прилагал нешаблонни методи в работата си.

— Предлагате нещо като шантаж ли? — отбеляза Левандовски.

— Не се страхувам и от шантаж, чиято цел е да бъде спасен един човешки живот. Разбира се, няма да освободя момичето днес, а едва утре. Нека прекара още една нощ на дървения нар.

— И тъй, какво? — попита Стария.

— Майорът защити момичето така сърцато, че аз се предавам — каза подполковникът.

— Принуден съм да се съглася с колегите — добави Левандовски.

— В такъв случай даваме пълна свобода на действие на Неваровни — взе решение началникът.

— И, Бронек? — усмихна се Стария, когато останаха насаме. — Може би предпочиташ да се върнеш при твоята статистика? Само да поискаш, някогашното ти бюро те чака.

— Остави ме на мира. Не се подигравай.

— Ти говориш толкова много за профилактика, но не забеляза, че и аз съм привърженик на нейното най-широко прилагане. Също и спрямо някои превърнали се в чудаци офицери от милицията.

— Много ти благодаря. — Неваровни изрече тези думи съвсем искрено.

— Виждам и се радвам, че живна. Само това проклето разследване да потръгне най-сетне…

— Не се бой, ще тръгне! Може да се наложи да изчакаме още месец или два. Дори повече. Но ще потръгне. Няма идеални престъпления.

— Май кроиш нещо? Нова следа ли откри?

— Толкова дребна и незначителна, че ако ти кажа за нея, ще дам нов повод за подигравки. Ала усещам, че съм на прав път.

— Предполагаш кой е убил Квасковяк ли?

— Не. Нямам основание да подозирам когото и да било. Не съм си изяснил и какъв е бил мотивът, макар той явно е бил много важен. Ще ми е нужно доста време, докато разиграя цялата партия. Но имам предчувствието, че съм на прав път.

— Само внимавай, Бронек, и не ми се прави на герой.

— Кълна ти се, че ако ме намерят с разбита глава, ще знаеш кой го е направил и защо. В това отношение ще бъда по-предпазлив от Квасковяк. Ще оставя в бюрото си подробни записки.

— Не е ли по-добре да ми кажеш сега?

— Не. Имам ти огромно доверие. Вярвам ти повече, отколкото на самия себе си. Ако обаче днес ти разкрия съображенията си, ще си помислиш за мене същото, което аз си мисля за оня самоуверен младок.

Неваровни не спомена име, но полковникът не можеше да сбърка кого има предвид неговият приятел.

— Трябва да ти кажа — прибави накрая Стария, — че при мене идва адвокатът Рушински. Не му обещах нищо. Освен него никой не се е обаждал, макар че тоя Воркуцки май има много връзки.

— Това говори добре за него и още веднъж ме убеждава, че трябва да освободя дъщеря му от ареста.

— Прави както знаеш.

Чак на другия ден около три часа следобед майор Неваровни нареди на капрал Неробис да доведе задържаната. Когато Янина Воркуцка застана на вратата на кабинета му, по нищо не приличаше на наглата хлапачка отпреди два дни. Лицето й беше побледняло, а роклята носеше следи от нощуването на нара.

— Седнете, госпожице. — Майорът посочи стола срещу бюрото си и започна разпита.

Този път момичето не се перчеше. Отговаряше с тих глас. Призна, че е фалшифицирала рецепти, откраднати от бюрото на баща й, както и това, че придобитите по този начин лекарства са били използувани като наркотици от цяла група ученици от нейното училище. Отрече само, че е продавала лекарствата на по-висока цена от онази, на която ги е купила.

— Кой от учениците вдишва упойващи средства и кой взема други наркотици?

— Ще им потърсят ли отговорност?

— Не. Нито в училище, нито съдебно. Искаме само да им помогнем да скъсат с наркоманията.

Янка изреди единадесет имена.

— А другите?

— Те се друсат непрекъснато, повече от година. Останалите пробват от време на време, за фасон. Като мене.

— Няма да ви чета назидания, нито ще ви убеждавам, че сами си съсипвате здравето. Имахте достатъчно време да размислите какво сте направили и какво ви чака.

— Знам. Ще отговарям пред съда. Могат да ми дадат няколко години затвор. Много съжалявам, че се държах така вкъщи и на улицата. Не разбирам как съм могла да правя такива щуротии. Обхванал ме бе някакъв бяс. Не бях на себе си.

Воркуцка замълча. После добави тихо:

— Извинете ме, господин майор.

— Не държа специално на четирите думи, които току-що изрекохте. Които си наложихте да изречете, по-точно казано. Не е там въпросът. Бих искал вие наистина да съжалите за постъпката си. Да разберете какво зло сте причинили и на себе си, и на своите приятели.

Момичето наведе глава.

— Извършеното престъпление не може да се зачеркне. За действията си ще отговаряте пред съда и ще понесете наказанието, което той ви наложи. Но всеки човек има възможност да се реабилитира. Искам да ви дам шанс.

— Какъв?

— Ще сключим договор. Аз ще ви освободя от ареста още днес. Ще останете под наблюдение. Веднъж в седмицата ще идвате да се подпишете при нас. Както и за да ми покажете тетрадките и бележника с успеха си. В същото време — край на наркотиците в какъвто и да е вид. Ако се учите усърдно и си вземете матурата, ще се постарая да убедя прокурора да не ви задържа и да поиска от съда условна присъда. Давате ли честна дума, че ще се съобразявате с моите нареждания?

— Държите се с мене като с дете.

— Не — отговори майорът, — по-скоро като с лошо дете, което трябва да понесе наказание за вината си.

— В училище ще ми се подиграват.

— А сега не се ли подиграват на наркоманите? Дори по-малките ученици?

— Боя се, че ще ми е трудно да спазя уговорката.

— Ще ви помагаме. И аз, и родителите ви. И така?

— Ще се опитам.

Майорът протегна ръка:

— Мъжка дума?

— Мъжка дума! — Момичето се усмихна и стисна ръката му.

Неваровни посегна към телефона и набра някакъв номер.

— Доктор Воркуцки, моля. Търсим го от милицията.

Когато лекарят се обади, началникът каза:

— Обажда се майор Неваровни. Ще бъдете ли така любезен да дойдете при нас и да вземете дъщеря си?… Да. Освобождаваме я. Сключихме с дъщеря ви договор. Какъв ли? Нека самата тя ви каже… Мисля обаче, че е по-добре да се върнете вкъщи заедно. Чакаме ви, докторе.

— Бих предпочела баща ми да не идва тук — забеляза госпожица Воркуцка. — За първи път през живота ми ще ми е неудобно да го погледна в очите. Срам ме е, че се държах така.

— Убедихте ли се докъде довеждат човека наркотиците?

— Какво ще му кажа, като дойде?

— Има думи, които се изговарят трудно, но понякога се налага да ги изречем.

Няколко дни по-късно в участъка дойде Зофия Квасковякова. Майорът прие сърдечно вдовицата на старши сержанта. Поинтересува се дали не би могъл да й помогне с нещо. Накрая попита:

— По някакъв конкретен въпрос ли идвате при мене, или просто се отбихте? Бързам да ви призная, че правим всичко, което е по силите ни, но не сме постигнали много. Убиецът на съпруга ви все още е на свобода, а ние дори не знаем кой е той.

— Спомних си нещо. Исках да ви го кажа. Може и да не се окаже важно, но все пак…

— Нещо, свързано със сутрешните разходки на съпруга ви ли?

— Предполагам, но не съм сигурна.

— Слушам ви.

— Беше или през август, или през юли. Владек се върна от тази, както й викате вие, сутрешна разходка и докато закусвахме, ме попита: „Зоша, кажи ми защо са им на двама самотни хора три литра мляко?“

— За три литра мляко ли ви попита? Защо?

— Не знам. Не ми обясни. — Квасковякова завъртя глава отрицателно. — Отговорих му, че тези хора може би имат прасе или теленце. Или просто са искали да си направят домашно сирене или извара. Или пък, както е винаги лете, пият повече мляко.

— А съпругът ви?

— Измърмори под носа си, че тези хора не отглеждат свине. А сирене си купуват от жената, която им носи сметана, яйца и домашно сирене.

— Каза ли още нещо?

— Не. Закуси и отиде на работа.

— А по-късно споменавал ли е за това мляко?

— Не. Нито веднъж. Затова съвсем бях забравила и не споменах за тази случка пред капитан Левандовски. Че и на вас забравих да кажа. Едва днес, когато синът ми разказа, че в тяхната детска градина се счупили три бутилки мляко, си спомних думите на Владек. Веднага дойдох при вас.

— Много ви благодаря за информацията. Сигурна ли сте, че съпругът ви употреби точно този израз: „Двама самотни хора?“

— Да. Прекрасно си спомням. Мислите ли, че е важно?

— Не знам — призна офицерът. — Чувствувам се като човек, който е счупил голяма ваза на дребни парченца. Събира парченцата и се мъчи да ги напасва и залепи, та вазата да стане като нова. Може пък това да е едно от въпросните парченца?

— Никой няма да съживи Владек. Тази ваза не може да се залепи.

— Уви, така е. Но можем и трябва да заловим убиеца.

— Защо го е направил? Владек беше строг, но добър човек. Не обичаше да затваря хората в ареста, нито да ги дава под съд. А често им помагаше. Едва ли са го убили заради това мляко.

— Не знам, госпожо Квасковякова. Търся пипнешком, проверявам всички обстоятелства. Сега ще се заема с онова, за което ми казахте. Ако пак си спомните нещо, елате веднага да ми го кажете. Но този разговор ще си остане между нас, нали? Споменавали ли сте пред някого за трите бутилки мляко? Пред някоя съседка или пред моите хора?

— Не, не съм. Щом малкият взе да разправя за разлятото мляко, пред очите ми застана Владек, като жив. И веднага дойдох при вас, господин майор.

— Чудесно. Не казвайте на никого. Може да се окаже важно, а ако се разчуе, ще стигне и до убиеца, а той е много хитър.

— Думичка няма да обеля — обеща Зофия Квасковякова, преди да си тръгне. — Дори пред свещеника на изповед.

Жената излезе, а Неваровни се замисли. Чутото потвърждаваше все още неуточнените му докрай подозрения. Съответствуваше и с разказа на Писчо. Този, когото майорът беше започнал да подозира напоследък, не беше самотен човек и казано още по-точно, тези хора не бяха „двама самотници“, но действително от известно време живееха само двамата в една голяма, удобна вила.

Защо е бил убит Квасковяк?

Майорът смяташе, че след собствените си наблюдения и получената информация от Главното управление на милицията, вече би могъл да отговори и на този въпрос. Вероятно случайно или благодарение на съобразителността си Квасковяк е попаднал на следа. Може би дори не следа, а само е започнал да проявява интерес към обитателите на красивата вила, опитвайки се да узнае какво става зад стените й. Не е било възможно да се реши проблемът по пътя на размишленията. Затова старши сержантът е решил да наблюдава зорко споменатата вила. Отивал е там сутрин и не я е изпускал от очи. Понякога повече от час. Друг път е хвърлял по един поглед и тутакси се е връщал у дома.

Но защо са му на този човек цели три литра мляко?

Неваровни не можеше да отговори. Познанията му в областта на точните науки бяха ограничени. Реши да направи справка в Главното управление.

Първоначално подозренията бяха насочени преди всичко към Зигмунт Воркуцки. Известно време майорът смяташе, че дори докторът да не е пряк убиец, все пак е замесен в убийството. Против лекаря говореха следните факти:

1. Той беше собственик на зелен фиат. Разносвачът на мляко Стефан Зборковски е видял точно такава кола в деня на убийството на Квасковяк.

2. При споменаването на думата „хероин“ от майора Воркуцки видимо трепна.

3. Тадеуш Грепански, наричан Писчо, даде показания, че Квасковяк като че ли е следял някого, укрит зад бора точно срещу вилата на доктора.

Дали не е следял доставчика на наркотици? Разследването обаче показа, че не лекарят, а дъщеря му е снабдявала тайфата си с наркотизиращи средства.

Сега в полза на невинността на Воркуцки говореше поредният аргумент. Квасковяк е говорел на жена си за двама души — самотни. Във вилата на лекаря живееха петима: той, съпругата му, синът студент, дъщерята Янина и овдовялата майка на съпругата. При този брой на обитателите беше нещо съвсем обикновено да се купуват три литра мляко. Старши сержантът е познавал великолепно своя район и не е можел да сбърка.

Впрочем Неваровни вече отреждаше ролята на „заподозрян номер едно“ на съвсем друг човек.

Но едно е подозрение, друго е действително извършеното престъпление. Офицерът си даваше сметка колко дълъг е пътят от едното до другото. Или пак е тръгнал по погрешна следа?

Сети се какво се случи при неотдавнашната кражба в близкото село. „Вълкът“ Град се суетя безпомощно край оградите на селските къщи дълго време. Веднъж дори приседна колебливо и с поглед даде на водача си да разбере, че не може да направи нищо. Водачът погали кучето и му заговори успокояващо. После Град пак затърси следата. Трудно, но накрая я хвана. И тогава вече хукна до последен дъх, до последни сили в мощните лапи, право към къщата, в която се бяха укрили крадците.

Неваровни все още не беше уловил вярната диря. Затова искрено завиждаше на красивото куче за успеха му.