Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (15)

XV.
Какво е видял млекарят?

Дните минаваха. Нищо ново не се случи. Всеки ден Янка Воркуцка се обаждаше с неизменните думи: „Всичко е наред.“ От време на време майорът посещаваше кафе-сладкарница „Маришенка“. Посрещаха го любезно, но малко по-резервирано отпреди. Само лекарят правеше реклама на педагогическите способности на офицера от милицията и непрекъснато му напомняше, че го чака една бутилка коняк.

Като размишляваше трезво върху цялата информация, събрана досега, Неваровни беше наясно, че всъщност не разполага с никакви данни относно престъпната дейност на бандата. Какво пренасят в автомобилните брони? Дали наркотици или долари в банкноти в едната посока и злато на кюлчета и златни монети в другата? Защото и този род контрабанда беше широко разпространена в Полша.

Само едно знаеше със сигурност. Че в Подлешна има явка за прехвърляне на някаква контрабандна стока. Професията, която упражняваше собственикът на интересуващата го вила, показваше, че би могло да става дума за химични вещества или наркотици.

Майорът огледа дискретно вилата и двора. Постройката не беше много голяма. Имаше най-много четири стаи и кухня. Затова пък терасата, под която се помещаваше гаражът, беше голяма. Там спокойно можеха да се поберат две коли. Под цялата сграда имаше и мазе. Що се отнася до надземния етаж, Неваровни лесно откри с помощта на бинокъла си, че там са разположени обикновени жилищни помещения. Ала какво се криеше зад малките прозорчета досами земята?

Една сутрин някой почука на вратата на майора.

— Влезте — отговори офицерът, като си мислеше, че е някой от неговите хора.

На прага стоеше Стефан Зборковски. Държеше в ръка бутилка мляко.

— При такова време — каза той — предпочетох да ви донеса млякото на ръка. Защо да си правите труд.

— Много ви благодаря. — Майорът взе бутилката и я постави на масата.

Зборковски обърна глава, сякаш за да провери дали някой от милиционерите не е в коридора, влезе в стаята и затвори тихо вратата.

— Господин майор… — прошепна.

— Слушам ви? — Неваровни изглеждаше изненадан от поведението на Стефанек.

— Искам да ви кажа нещо. Нещо много важно. Но ме е страх. Ако някой научи, може да остана без работа.

— Дискретността е не само задължение за милиционера, но и негова вродена черта. Говорете спокойно. Най-напред седнете обаче. Цигара?

— Не, благодаря ви. Аз само за момент. — Разносвачът на мляко все пак седна на стола.

— Какво интересно имате да ми казвате?

— Господин началник, съвсем случайно попаднах по дирите на сериозно престъпление.

— Какво е то? — В гласа на офицера прозвуча професионален интерес.

— Май много сериозно…

— Къде? Кой?

— Беше вчера сутринта. Както обикновено, разнасях млякото по Акациева. Когато оставях бутилката на стълбите пред вилата на инженер Белковски, ми се стори, че в гаража свети. Помислих си, че са забравили да угасят лампата. Реших да си тръгна по пътя, но изведнъж ми хрумна: ами ако там е влязъл крадец? За всеки случай реших да проверя. Помнех, че отзад има малко кръгло прозорче. Гледам, не съм сбъркал. В гаража наистина светеше. Приближих се, наведох се, понеже това прозорче е доста ниско, и като погледнах вътре, загубих ума и дума.

— Крадец?

— Сто пъти по-лошо. Господин майор, там има цяла химическа лаборатория. Малка фабрика. Дифузионен апарат, колби, реторти, ректификационна колона. Инженер Белковски и жена му, и двамата в бели престилки, правеха нещо с тези апарати. Добре видях, понеже, макар че прозорчето е залепено с черна хартия, на едно място се е образувала пролука, широка два пръста.

— Сигурно са произвеждали домашна ракия. — Майорът се престори, че получената информация не го интересува особено.

— Не мисля. Аз съм от село и знам как се прави ракията. Това е нещо много по-лошо.

— Че какво по-лошо? Инженер Белковски има във Варшава лаборатория за медицински анализи. Възможно е да има много работа и да прави част от анализите вкъщи.

— На такива големи апарати? Изключено!

— Не разбирам от медицина.

— Казвам ви, господин майор, не е чиста тая работа. Хората в Подлешна отдавна си шушукат на ухо разни неща за инженер Белковски. Никой не знае откъде има толкова много пари. На сина си купи разкошно беемве, а когато след няколко месеца Анджей натроши автомобила така, че от парчетата не можеше да се сглоби едно цяло, само след три седмици караше ново енесу. Последен модел с ванкелов двигател.

— Явно лабораторията дава добри доходи. Жалко, че не съм химик.

— Не ми ли вярвате, господин началник?

— Как не, вярвам ви, господин Стефанек. Благодаря ви за тази информация. При първия удобен случай ще попитам инженер Белковски какво произвежда в своя гараж.

— Пази боже! — възкликна млекарят.

— Защо?

— Инженерът има дълги ръце. Веднага ще се досети, че само аз съм могъл да го видя.

— Може би сте прав. Но навярно и в поведението на Белковски няма нищо нередно. В крайна сметка нали всеки има право да си купи химическа лаборатория и да си играе на научни експерименти. Често разни любители правят по този начин велики открития. А инженерът не е любител, той е химик по професия. Кой знае дали не се опитва да реши в гаража си някакъв важен научен проблем?

— Такава апаратура, каквато има там, не може да се купи в Полша. Знам, защото един мой роднина, работи като куриер в лабораторията на „Лехия“ във Варшава. Една неделя ме заведе в завода. Оная техника там изобщо не може да се сравнява със съоръженията в гаража на инженера.

— Заинтригувате ме, Стефанек. Днес също ли работеха?

— Сигурно, защото под вратата се виждаше светла ивица.

— А през прозорчето погледнахте ли?

— Не. Страх ме беше. И без това вчера съм оставил следи върху снега. Добре, че после пак заваля. Дано инженерът не е забелязал нещо.

— Жалко, че не сте погледнали повторно. Може би щяхте да разберете какво вършат.

— Как аз, простият човек, да разбера? Виж, ако отидем двамата с вас…

— Добре, да тръгваме.

— Не днес, господин майор.

— Защо?

— Вече се развиделява. Минава седем часът. Сега нищо няма да видим. Затова пък те ще ни видят. Но утре денят е подходящ.

— Така ли мислите?

— Топло е като напролет. Внезапно затопляне. Като нищо ще завали дъжд. Отдавна не съм виждал такъв януари. Като поваля един ден дъжд, ще измие останалия тук-там сняг. Нощта ще бъде тъмна, никой няма да ни забележи. И следи няма да оставим. А работата е сериозна, господин началник. Стефанек има нюх. Сам ще се убедите и после ще сте ми благодарен. Кой знае, може и някаква награда да капне… Вярвам, няма да забравите Зборковски.

— Как ще ви забравя! Само да има за какво да вземем тази награда. И на вас, и на мене няма да е излишна.

— Когато сме двама, по-спокойно ще е на душата. С вас няма да ме е страх, господин майор. Вие ще погледнете какво правят, а аз ще стоя на пост.

— Чудесна идея! — съгласи се Неваровни.

— Нали? Ще отидем там преди пет — предложи млекарят.

— Защо толкова рано?

— Най-подходящото време за такива разходки е, господин майор. Както и за посещение у инженер Белковски. Нощ, тъмнина, никой не се мотае из улиците. А ние ще надзърнем. Щом разберете какво правят там, следващата нощ може да ги заловите на местопрестъплението. После вече ще ми е все едно, дори хората да разберат, че пръв съм съобщил на милицията.

— Планът ви е добър. Приемам го. Значи утре в пет?

— Тъй вярно, господин майор. Аз ще дойда с количката от Брезова. Ще се срещнем на кръстовището на Брезова и Акациева.

— Някой да не ни види там?

— Кой? По това време на Акациева няма никой. Впрочем дори да ни види, нека: аз разнасям млякото, а вие проверявате дали всичко е наред. Никой няма да се учуди. Виж, ако ни засекат в чужд двор, лошо ни се пише. След ъгъла с улица Петнадесети декември има празен парцел. Най-добре ще е да излезете на Акациева и да ме чакате там, господин началник. А после, когато аз дойда от Брезова, само ще подминете няколко къщи и сте при мене. Уж случайна среща.

— Хитро сте го измислили! — похвали събеседника си майорът.

— Аз, господин майор, от два дни мисля какво да направя. Чак ме беше яд, че надзърнах в този гараж. Виках си: „Ти, Стефанек, все си пъхаш носа, дето не трябва. И сега май си нямаше друга работа.“ Накрая обаче реших, че макар и да не е красиво да донасяш, мое задължение е да уведомя милицията.

— Напълно сте прав. — Майорът успокои съмняващия се Зборковски. — Правилно сте постъпили, като дойдохте при мене.

— Но още веднъж ви моля, господин началник — пълна тайна. Дори пред вашите хора. Каквото знае Михаляк, знае го и госпожица Еля от „Маришенка“. А после и цяла Подлешна. Начинанието ни ще се провали. У инженера няма да намерим и една епруветка. За половия час ще й види сметката на фабричката си.

— Така ли мислите?

— Ами толкова ли е трудно да отвърти крана и да пусне всичко в канала? Да демонтира апаратите и да ги закара някъде или да ги скрие в кьошето? Дори милицията да ги разкрие по-късно, на Белковски нищо не могат да ми направят. Трябва да ги заловим, докато работят. Иначе няма да докажете вината на инженера. Хитра работа е това!

— Според вас какво произвеждат те?

— Понятие нямам.

— Може би наркотици? — подхвърли офицерът. — Ние си мислим, че сме отрязали всички пътища за снабдяване на младите наркомани с отрова, а в същото време се оказва, че някои от тях продължават, както те казват, да се друсат. Дали не купуват тази гадост от инженера?

Млекарят погледна часовника си. Минаваше седем.

— Утре по това време ще знаете всичко, господин майор. Може и наркотици да са. Аз нямам пипе за това. Но трябва да тръгвам. Остава ми да разнеса още малко мляко. И без това съм закъснял.

— Още веднъж ви благодаря. Значи утре в пет.

— В пет — потвърди Стефанек. — Но — нито дума!

Посещението на симпатичния младеж подобри настроението на майора. То потвърди, че предположенията му са верни. Наближаваше последният рунд от сблъсъка с бандата. Щеше да бъде заловен и убиецът на старши сержант Квасковяк. Беше запълнено последното липсващо звено от веригата. Неваровни знаеше кое е то.

Знаеше също как ще протекат събитията на другия ден. Приготвяше се за тях смело, но без излишен риск. Разбираше, че нему се пада най-трудната роля в операцията. Можеше да разчита на помощ, ала тя щеше да се състои само в изпълняване на заповеди. Инициативата за провеждане на цялата акция бе в негови ръце.

Затова още веднъж, докато беше светло, той обходи района на улица Акациева. После дълго почиства пистолета си. Не беше използувал парчето желязо от шест години. А още от времето на военната конспирация не беше практикувал изваждане на оръжие изпод мишницата. Сега се налагаше да се поупражнява, та ръката да си възвърне предишната сръчност.

В десет часа вечерта при майора се явиха двамата милиционери: капрал Неробис и капрал Анджей Садовски. Началникът на участъка лично провери оръжието им. След това тримата излязоха заедно на проверка по улиците. Минаха по Малинова, Розова и по Акациева се върнаха в участъка. По пътя майорът даде на подчинените си специални заповеди за другия ден. Трябваше да бъдат готови за всякакви изненади. Дори за най-лошото.

До късно през нощта Неваровни писа рапорт до полковника. В него най-подробно изложи всички досегашни постижения на разследването. Документът беше запечатан с надпис „секретно“ и инструкция на плика: „Да се предаде лично на полковника в случай, че умра или изчезна.“ После майорът постави писмото в папката с кореспонденция за Воеводското управление. Сутринта дежурният милиционер щеше да го намери и изпрати на адресата.