Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (8)

VIII.
Произшествие в училището

Когато майор Бронислав Неваровни видя да влиза в кафе-сладкарницата Анка Нелисецка, беше съвсем сигурен, че след миг тя ще седне на масата му и ще му каже нещо неприятно. Предчувствието му не го излъга. Госпожа Анка отиде да каже „добър ден“ на Мария Ковалска и веднага след това се насочи към масата на Неваровни.

— Предполагам, мечтаехте за моята компания? Мога ли да седна?

— Заповядайте — отвърна майорът, че и какво ли друго, бедничкият, можеше да отговори?

— Офицерите от милицията трябва да умеят да скриват по-добре чувствата си. Лицето ви излъчва такава радост… Но не се тревожете, аз само за мъничко.

— Уверявам ви, преживявал съм значително по-неприятни неща.

— За съжаление животът не ви е научил на нищо, както виждам.

— Тъй ли? Защо?

— Седите си на кафенце и гадаете по чашата кой е убил нещастния Квасковяк. Или очаквате всички да започнат сами да идват при вас и да споделят своите проблеми и подозрения? Напразно, напразно. Усмихват ви се, стискат ви ръката, може да се случи да ви поканят на малка водка или бридж. И това е всичко. По принцип за тях вие сте ако не враг, то чужд човек, който идва тук „да души“. Никога няма да ви приемат за „свой“. Поне преди да минат много години. В същото време Подлешна се разтърсва от клюки, а вие и вашата милиция не знаете нищо. И това ми било Шерлок Холмс!

— Какво е станало?

— Нека ви кажат приятелите ви. О, ето го инженер Мелковски, трябва да разменя няколко думи с него. Много ми беше приятно — стана доволна от масата Нелисецка.

Просто блъфира — реши майорът и поведе разговор с магистър Хрущик, управителя на аптеката, който преди миг бе влязъл в заведението. Фармацевтът беше приказлив човек и неведнъж го беше доказвал пред майора, а поради характера на работата си знаеше всички клюки.

Устата на аптекаря наистина не се затваряше ни за секунда. Като снижи гласа си до шепот, той съобщи на събеседника си, че красивата сервитьорка, и инженер Белковски са скъсали окончателно. Причината е сержант Михаляк. Така е завъртял главата на хубавата Еля, че тая работа ще свърши май в гражданското. Всички й се чудят, щото какво хубаво има в това да станеш съпруга на сержант от милицията. А Белковски е много богат. Облече Еля Дорецка от глава до пети, да не говорим, че й купи разкошна гарсониера. Наистина той, Хрущик, не упреква красивата Еля. Сам преди двадесет и седем години се бил оженил за хубаво, но бедно момиче и никога не бил съжалявал. Може би Елжбетка постъпва правилно, като заменя богатия, но стар химик е хубавия младеж в милиционерска униформа.

Само за да каже нещо, майорът потвърди:

— Да, в живота стават различни неща, кой е без проблеми.

— Именно, именно, вие, любезни, се изразихте съвсем правилно. Да вземем за пример Мария Ковалска. На пръв поглед не й липсва нищо. Чудесна къща, парите си не знае. Е, вдовица е, но от нищо не се отказва. — Тук аптекарят се усмихна многозначително: — А такива грижи си има със синчетата…

— На кого ли са се метнали? — попита, колкото да поддържа разговора, Неваровни.

— И аз се чудя. Покойният Ковалски, бог да го прости, беше много свестен човек, а синчетата му — нехранимайковци. Наскоро по-малкият откраднал от чантата на майка си две хиляди злоти и за всичките пари купил плочи. По-големия пак го изхвърлят от училище. Вече от трето или четвърто училище.

Така високоуважаемият майстор на прахчета одума подред всички посетители на кафенето. Само че майорът знаеше тези клюки. Нищо сензационно.

И все пак в Подлешна се беше случило нещо. Хората в „Маришенка“ този ден бяха повече от обикновено. На масите се говореше „на ухо“. Положително Нелисецка не си хвърляше думите на вятъра. Затова, когато управителката на магазина остана сама на масата си за миг, майорът на свой ред попита:

— Мога ли да седна?

— Как да кажа „не“? Твърде много хора ни гледат.

— Вие наистина ме заинтригувахте.

— А вие наистина ли не знаете?

— Честна дума.

— Тогава няма и да научите — усмихна се злобничко Нелисецка, — аз просто се пошегувах с милиционерския шеф.

— Моите извинения, госпожо. — Майорът стана от масата.

— Капка чувство за хумор ли нямате? Излезте и ме чакайте на гарата. Ще дойда след десетина минути. Само това остава, да се впусна в разговор с вас тук. И без това не ни изпускат от очи.

Неваровни се върна на мястото си. Лесно забеляза, че действително всички следяха с поглед как той разменя тези няколко изречения с управителката. След десетина минути офицерът демонстративно погледна часовника си и помоли сервитьорката за сметката.

— Още днес трябва да замина за Варшава — оправда се за ранното напускане на заведението.

Госпожа Анка се появи на гарата след четвърт час.

— За Варшава ли сте? — допита тя доста високо.

— Да.

Влакът дойде. Двамата седнаха във вагон, а който не се виждаше нито един познат.

— Изпратете ме до вкъщи — предложи Нелисецка, — а по пътя аз ще ви кажа каквото зная. Предупреждавам ви, че не е много.

След няколко минути влакът спря на спирка Източна Подлешна. Слязоха. Анка пъхна ръка под лакътя на мъжа и те усмихна:

— Дори някой да ни види сега, ще започне да клюкарствува, че Нелисецка си е намерила нов любовник.

Свиха в една от уличките.

— В училището в Подлешна е станала кошмарна история — започна жената. — Имам дъщеря, казва се Магда. На петнадесет години е. Старая се нашите отношения да бъдат изградени върху взаимната искреност и близост. Държа се не като майка, а като по-голяма приятелка. Магда нищо не крие от мене, но този път и тя не знае подробности. Каза ми само, че една ученичка от единадесети клас е припаднала пред черната дъска. Наложило се да извикат „Бърза помощ“, понеже момичето било в шоково състояние. Лекарят установил тежко отравяне с наркотици и закарал болната в психиатрична клиника. Оставили я в отделението за наркомани.

— Наркотици ли? — Офицерът беше искрено учуден.

— Какво странно има? Още миналата година прибраха трима младежи от Подлешна на лечение. Наистина, след матурата. Миришели на упойващи средства. Избухна малък скандал, но всичко се потули. И този път се стараят да потулят работата без излишен шум.

— Ще им развържа езиците аз!

— Така си мислите! Не дооценявате солидарността на средата. В най-добрия случай ще научите, че момичето се е отровило по погрешка, взело е някакво лекарство в повече. И край. В действителност всеки ще си мълчи като пукал, опасявайки се от скандал, уволнение или опетняване на безупречната си репутация. Само ако разполагате с козове против тях, ще си развържат езиците.

— Какво ме съветвате?

— Първо поговорете с младежите. Не с онези, които се наркотизират, а с другите, които са против това. Доколкото разбирам, нашите „деца-цветя“ срещат у съучениците си присмех и противопоставяне. Впрочем ефектът е двояк. От една страна, това предотвратява разпространяването на наркоманията, а от друга, засилва чувството за солидарност у младите наркомани, като ги откъсва от живота. И това затруднява както лечението, така и превъзпитанието. Сега те лесно се познават. Носят специален знак — черни железни кръстчета, окачени на верижка или връв. Всяко такова „кръстче“ може да разчита на помощта на другите. Дори ако не се познават лично.

Неваровни си припомни, че е виждал и във Варшава и в Подлешна млади момичета и момчета, „белязани“ с такива черни кръстчета. Чудеше се какъв е този неочакван прилив на религиозни чувства у дългокосите младежи. Оказва се, че черното кръстче няма нищо общо с религията, а е знак на хипитата.

— Мога ли да науча нещо повече от дъщеря ви?

— От Магда ли? Би трябвало да подходите много деликатно.

— Надявам се, че тя не носи черно кръстче?

— За щастие не. Впрочем тя е още малка. В Подлешна наркоманията обхваща част от учениците от горните класове и някои от вече дипломиралите се младежи. Магда се отнася към тях определено пренебрежително.

— Значи няма да има възражения и ще ми разкаже за тази групичка?

— Работата не е тъй проста. Не забравяйте за ученическата солидарност: „С катран да ти мажат челото, не казвай що става в школото.“

— Бих искал все пак да поговоря с дъщеря ви.

— Добре — каза тя. — Ще ви помогна да установите контакт с нея. Макар и да се боя, че това ще ми довлече само неприятности.

— Много ви моля! — Неваровни докосна с устни ръката на жената.

— О, виждам, че когато държите на нещо, можете дори да се държите мило, господин майор. В последно време Магда си е втълпила нещо — решила е да ме омъжи. Ако й разкажа как сте ме ухажвали днес в кафенето, изпратили сте ме досами прага ни и сте помолили да ни посетите утре вечер, момичето ще направи всичко — само и само да не подплаши кандидата за ръката на майчето. Може би дори ще се отпусне да поговори с вас. Само че трябва да изиграете убедително ролята си. Ако се появите с такава „щастлива“ физиономия, с каквато винаги ме поздравявате в кафенето, нищо няма да излезе.

— Ще се постарая. Лицето ми ще излъчва неземна радост.

— Ето тук живея — посочи най-близката къща госпожа Анка. — Дъщеря ми наднича през прозореца. Изпращането е дотук. Благодаря ви, че ме доведохте до самия праг. И не се бойте. От моя страна не ви заплашва нищо. С получения от първия брак опит нямам намерение да повтарям същата глупост.

— Нито пък аз.

— В такъв случай довиждане. Значи утре около седем вечерта.

На другия ден Неваровни замина за Варшава и след кратък разговор с полковника отиде в Главното управление на Гражданската милиция, където имаше специално звено за борба с наркотиците. Там не се изненадаха от разказа му. Да, знае и за събитията от миналата година. Дори се учудиха, че новият началник на участъка не е информиран.

Подполковникът, който ръководеше звеното, му обясни:

— От около две години наркоманията, и особено наркоманията сред младежта, се разширява. Все още не епидемия, както е в Съединените щати или в Западна Европа, вече съществува обаче сериозна опасност. И у нас има смъртни случаи. Необходимо е да се актуализират фармацевтичните разпоредби, да се засили контролът върху продажбата на лекарства, да се охраняват по-добре съответните средства в аптеките. Трябва също да е въведе принудително лечение на наркоманите. Да се налагат тежки наказания за контрабанда, продажба и разпространение на наркотици. Последиците от вдишване на упойващи средства са различни. При голяма доза може да настъпи дори смърт, предизвикана от засягане на дихателните пътища. А редовното приемане на наркотици предизвиква жълтеница вследствие увреждането на черния дроб. Може да се стигне и до мозъчен удар или възпаление на мозъка. Настъпват нарушения на зрението, включително и слепота. Наркотиците атакуват всички нервни центрове, предизвиквайки силна депресия, която често завършва със самоубийство, а по правило — с посягане към нова доза отрова. Настъпва загуба на висшата емоционалност, изчезват всички човешки чувства и способности, наркоманите затъпяват.

— Как трябва да се води борбата с това зло?

— Преди всичко чрез профилактика. Трябва да се предупреждава, да се разяснява на младежите, родителите и учителите. Педагозите първи могат да забележат признаците на наркоманията. Ако нормални дотогава момичета и момчета изведнъж се отпуснат в учението, заживеят като че ли „на бавни обороти“, откъснат се от обществения живот, затворят се в тесния свят на приятелите си, значи бие аларменият звънец. Длъжни сме освен това да скъсаме с всеобщата тенденция срамежливо да премълчаваме този проблем.

— Аз какво да правя? — попита майорът.

— Благодарим ви, че ни уведомихте за новия случай. Ще го проучим. Вие продължавайте да разследвате и по тази линия. Впрочем тя съвпада с основната ви задача за разкриване на убиеца на старши сержант Квасковяк. Кой знае, може би именно наркотиците са били повод за престъплението? Наркоманът, лишен от наркотици, е способен на всичко. Помнете, че за такъв човек убийството не е морален проблем, тъй като той изобщо няма морал, разчитайте на всестранната ни помощ. Трябва да се организират срещи с младежите и родителите. Може би един разговор с младите наркомани ще ги спре в хлъзгането по наклонената плоскост, където ги тласка собствената глупост, търсенето на силни преживявания или снобизмът? Може би все още не е късно да ги отклоним от нея? Разбира се, няма да вдигаме паника и да организираме „съд над вещици“. Въпросът е да се спаси младежта.

Майорът се върна в Подлешна, където веднага бе въвлечен във водовъртежа на местните проблеми, но привечер облече най-хубавия си костюм, въоръжи се с три карамфила и точно в седем позвъни на вратата на Анка Нелисецка. Отвори му домакинята, празнично облечена. Дъщерята любопитно надникна от стаята. Магда много приличаше на майка си. Беше доста по-висока и малко по-пълничка, но такава е съдбата на петнадесетгодишните.

— Какви красиви цветя! Сърдечно благодаря. А това е дъщеря ми.

Майорът целуна ръка на домакинята и я задържа известно време в своята. Направи го така, че любопитното девойче, което не сваляше очи от госта, да забележи този жест. Влязоха в стаята и седнаха на масата. Майорът се стараеше да се представи в най-благоприятна светлина. Някога, преди неочаквано да му се струпат на главата служебните неуспехи, разводът и болестта, той беше общителен и обичан от всички човек. Беше жизнен, умееше да се харесва, забавляваше се с удоволствие и беше душата на всяка компания. Оказа се, че и сега му беше приятно да гледа как очите на слушателките ставаха кръгли от учудване, докато слушаха интересните истории, които разказваше.

Вечерята не беше изтънчена, затова пък вкусна и естетично сервирана. Домакинята играеше умело ролята си на може би още не влюбена, но проявяваща интерес и приемаща ухажванията жена. Магда беше очарована и от госта, и от видимата промяна в поведението на майка си.

Тъй че когато след вечерята майорът ловко насочи разговора към наркотиците и разпространението на тази „мода“ сред младежите, момичето забрави принципите си да не говори пред чужди хора какво става в училище. Изтърси гордо:

— И в нашето училище си имаме такива!

— Сигурно преувеличавате. — Неваровни се държеше с дъщерята на Нелисецка като с възрастен човек. — Възможно е някой да е помирисал за проба тази гадост, че после да се фука пред съучениците си. Момчетата и момчетата от последните класове на гимназията често се правят по този начин на зрели и възрастни.

— Съвсем не! — рязко възрази Магда. — Само няколко от тях смъркат упойващи средства. Повечето са момчета, момичетата ги е страх, че може да им пожълтее кожата. Всички са от единадесети клас. Но има трима и от десети. Всички им се подиграват. Дори ние, от по-долните класове, не пропускаме случай.

— Защо?

— Ами те разправят такива глупости! Говорят, че са деца на господа и че виждат разни чудни картини. Братът на една моя съученичка е от същата тайфа. Оплаквал й се, че като вдишвал такива неща, се появява огромна змия, която го гони навсякъде и от която е невъзможно да избягал.

— Това момче ходи ли редовно на училище?

— Те всичките ту ходят, ту не. Уж са редовни, пък щом някой се снабди с „това“, по три дни ги няма.

— А матурата?

— Родителите им се опитват да я уредят чрез познанства и частни учители. Въпросът е да избутат изпитите как да е.

— Родителите не се ли досещат каква е причината за странното поведение на децата им?

— Май не — отговори този път майката на Магда. — Тези деца, общо взето, правят добро впечатление. Обикновено са спретнато облечени, държат се възпитано и кротко. Родителите им си обясняват изоставането в учението с преумора, анемия, с тежката училищна програма и в най-лошия случай с влиянието на неподходящи другари. Наркоманите общуват в затворен кръг. Нови посветени се допускат в него само след като обещаят да пазят пълна тайна.

— Но нали съучениците им знаят. Госпожица Магда например знае толкова много неща.

— У дома е по-лесно да не се издадеш, отколкото в училище, в класа.

— Откъде вземат тази гадост? — попита майорът.

— Никой няма да се издаде. И да се хвалят, че вдишват, никога няма да издадат доставчика.

— Ами нали съвсем наскоро във вашето училище една ученичка се е отровила и дори се е наложило да я откарат в болница. — Майорът каза това така, сякаш беше запознат с повече подробности около случая.

— Тя е глътнала прекалено голяма доза „прахове“. Някои го наричат „прахове“, а други „хероин“.

Офицерът не беше специалист по наркотиците, но знаеше, че хероинът е най-силният и с най-опасни последици. Ако младите търсачи на халюцинации действително са стигнали до хероин, положението е изключително сериозно. Той реши да вдигне тревога. Налагаше се намесата на съответния апарат на Главното управление.

После майорът ловко смени темата. Страх го беше момичето да не разбере, че той всъщност го беше подложил на разпит и че то е казало прекалено много. После можеше да съжалява, а и съучениците нямаше да простят на Магда „дългия й език“. Затова пак започна да забавлява дамите с разни историйки за контрабандисти от времето, когато беше командирован в гранични войски и служеше на полско-чехословашката граница. Към десет вечерта стана.

— Сърдечно благодаря. Отдавна не съм прекарвал толкова приятна вечер.

— Наистина ли?

— Наистина. — Майорът каза това съвсем искрено.

— Кога ще дойдете пак, господин майор? — Въпросът беше зададен от Магда.

По пътя Неваровни се размисли върху получената от момичето информация. Особено го тревожеше „хероинът“. Ако младите наркомани от Подлешна имат възможност да се снабдяват с този наркотик, значи източникът се намира или в Подлешна, или във Варшава. Това вече не е игра.

Ами ако старши сержант Квасковяк е попаднал по следите на банда контрабандисти на наркотици? И е заплатил с живота си?