Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (5)

V.
Тъмнозеленият фиат

На другия ден майор Бронислав Неваровни се яви при Стария във Воеводското управление. Докладва му подробно за първите си стъпки в Подлешна, за впечатленията си и за чутото от сержант Михаляк и от жителката на селището в кафе-сладкарница „Маришенка“.

Началникът изслуша търпеливо въздългия му разказ и предложи:

— Ще позволите ли, майоре, да извикам капитан Левандовски, за да направим малко съвещание? Действително двамата водите разследването независимо един от друг, но все пая всеки трябва да знае какво прави неговият „конкурент“.

Неваровни не беше доволен, но му беше неудобно да възрази. Не защото смяташе, че трябва винаги да слушаш началника си. Просто не можеше да намери аргументи против това да сподели с друг следовател информацията, която можеше да помогне да се издири убиецът на старши сержанта. Нали независимо от личните отношения целият следствен апарат беше насочил усилията си именно към тази цел.

След като се запозна с досегашните постижения на по-възрастния си колега, Левандовски рече с явна доза сарказъм:

— Опасявам се, че другарят майор прекалено демонизира случая. За мене той е съвсем ясен. Милиционерът е бил убит от някой бандит. Може да се е надявал, че по този начин ще се сдобие с оръжие, а може и да е имал стари сметки за уреждане? Може Квасковяк да се е разхождал за здраве? Може да е проверявал дали всичко в района му е наред? Нали и по-късно, след като се е обличал и закусвал, е имал навика да се отбива на гарата — именно за да се запознае с положението.

Неваровни имаше намерение да възрази остро, ала полковникът го изпревари:

— Но и другата версия не бива да се оставя без внимание.

— Естествено — съгласи се веднага с началника си капитанът, — затова много ми допада вашето решение двамата с майора да разследваме случая независимо един от друг. Всеки ще тръгне по следата, която според него е най-важна. А на вас, другарю майор, много благодаря за информацията относно домашната ракия, Аугустиняк и неговите сватбени гости. Селяните са злопаметни и отмъстителни. Аз ще имам грижата за тази компания. Впрочем вече почти съм сигурен кой е убиецът.

— Кой?

— Един местен хулиган, по-точно дребен престъпник — Роман Вятковски, наричан Черния Ромек. Той и бандата му. Неотдавна Квасковяк за кой ли път го беше изпратил в Наказателната колегия за нарушаване на обществения ред, май за сбиване. Чакаха го най-малко няколко месеца затвор, а освен това той се е опасявал, че като рецидивист срещу него ще бъде заведено наказателно дело. Има свидетели, които са го чули да се заканва: „Аз ще лежа в затвора, ама Квасковяк ще легне под земята.“ От момента на убийството на старши сержанта никой не е виждал в Подлешна нито Вятковски, нито неговите приятели. Като че ли са се изпарили или са се отправили към Луната. От три дни моите хора ги издирват из цялото воеводство, а Градското управление претърсва всички столични пиянски сборища. Ако съвестта им беше чиста, нямаше да се укриват. А като капак непосредствено преди престъплението същата компания добре си е пийнала в една от кръчмите в Рушков. Точно там този нехранимайко заплашвал, че ще отмъсти на Квасковяк.

Майорът пак понечи да каже нещо, но и този път Стария беше по-бърз:

— Доволен съм, че сте на еднакво мнение относно методите за водене на разследването. И така, уточняваме: капитанът ще се заеме с престъпния свят, а майорът ще насочи вниманието си към местния хайлайф. Другарю капитан, няма да ви задържам повече. А ти, Бронек, остани още мъничко.

— Не мога да го гледам, а камо ли да го слушам тоя нафукан младок — рече Неваровни, щом вратата се затвори подир Левандовски.

Полковникът се засмя.

— Бас хващам, че и капитанът сега си мисли същото за тебе. Рядко се среща такава „взаимна любов“ от пръв поглед! Не забравяй обаче, че той е един от нашите най-добри следователи. Може да не ти харесват изводите му, тъй като са коренно противоположни на твоите, ала от позицията на безпристрастен наблюдател ми е трудно да определя кой е прав.

— Аз, разбира се!

— Винаги съм се възхищавал от скромността ти, Бронек… Но да се върнем към работата. Щом ще се движиш сред важните местни клечки, няма да е зле поне да си изгладиш костюмчето. Или да вземеш да облечеш нещо по-прилично. Сигурно имаш, а?

— Непременно ли трябва да се правя на маймуна?

— Не бива да се различаваш в отрицателния смисъл на думата. Нали трябва да бъдеш приет в средата им за „свой човек“. Разбира се, необходимо е време, докато спечелиш доверието им, но да се надяваме, че междувременно някой ще се издаде неволно с нещо. Колебая се дали да не ти дадем една прилична кола? Тъкмо разполагам с конфискуван мерцедес. Открихме в него скривалище за контрабанда на злато и долари. Чужденецът предпочете да заплати петдесет хиляди крони гаранция и не се яви на делото, тъй че съдът конфискува имуществото му. Една луксозна кола е най-добрата визитна картичка пред хайлайфа на Подлешна. Документите за колата ще бъдат на твое име.

— Ако трябва да се правя на сноб, който държи да притежава собствена кола, бих предпочел нещо по-скромно. Сирена например.

— И дума да не става. Колкото по-скъпа е колата, толкова по-високо ще се котираш. Току-виж, сме доживели да видим как разни мацета се лепят за тебе заради мерцедеса.

— Но откъде един обикновен майор от милицията ще има такава скъпа кола?

— Не се бой. Ще пуснем клюката, че имаш брат милионер в Америка. А ако предпочиташ друга държава, моля. Да речем, сестра ти би могла да се омъжи за невероятно богат арабски шейх.

— Остави ме на мира. Нямам сестра. Добре, приемам, нека бъде брат в САЩ. Но няма да взема мерцедеса. Който се интересува от личността ми, сигурно знае биографията ми по-добре от мене.

— А с жилището какво ще правим? Може би най-добре ще е да се възползуваш от предложението на оная, как се казваше, Розмарович май? Тутакси ще попаднеш в центъра на местното висше общество.

— Не. Без съмнение такова решение би имало и добри страни, но в същото време и неудобства. Ще се притеснявам, ако живея там. Пък и бих искал да избягна какъвто и да е контрол. Ще се настаня съвсем удобно в една от стаите на участъка.

— Както желаеш. Да се надяваме, че след няколко дни ще дойдеш вече с нещо конкретно.

Още същия следобед новият началник на милицията в Подлешна попита сержант Михаляк какво представлява синът на инженер Белковски.

— Много нещо може да се каже по негов адрес. Сега Анджей е на двадесет и три години. Не му се учеше. Не завърши гимназия. Не е осъждан, нито е картотекиран при нас, но родителите му неведнъж са имали повод да пропищят. Щом му потрябват пари, изнася от къщи какво ли не и го продава на безценица. Дори на мене предложи плат за костюм, който баща му бил донесъл от чужбина. Но баща му никога не се е оплаквал официално от сина си. Имаше и някакви скандали, но във Варшава, не в Подлешна. Белковски познава кого ли не, работата бе потулена и Анджей се отърва с глобата, която баща му заплати. Понастоящем Анджей се увлича от автомобилизъм. Иска да стане автомобилен състезател. Вече строши една кола. После татенцето му купи беемве.

— Младият Белковски имал ли е конфликти с Квасковяк?

— Много пъти. Квасковяк не го беше страх от никого. А най-малко от връзките на стария Белковски. Случвало се е Анджей да пренощува у нас и прилежно да мете улица Акациева.

— Отдавна ли?

— Преди около две години. После, когато у младия Белковски се събуди „демонът на шеметната скорост“, скандалите намаляха. А нарушаването на правилата на движение по пътищата извън Подлешна не е наша грижа. Впрочем таткото купи на сина си гарсониера във Варшава, така че за щастие рядко го виждаме тук.

— В тукашния гараж ли си паркира колата?

— Не. Инженер Белковски има вартбург, доста стар и разбрицан. Точно с тая кола Анджей се упражняваше за бъдещата си роля на звезда в автомобилния спорт.

— Младият Белковски бил ли е в Подлешна непосредствено преди убийството на Квасковяк?

— Трябва да проверим. Аз не съм го виждал. Нито пък синята му кола.

— Доктор Воркуцки има дъщеря, нали?

— Той има две деца. Синът му следва във Варшава. Дъщерята Янка е в последния клас на гимназията. Тази година трябва да се дипломира. Ще се явява за първи път на матура. Затова пък предишните два класа ги кара по две години. Съмнявам се, че ще си вземе матурата. Хич не й е до учене. В главата й само момчета, заведения, танци. Но доктор Воркуцки, толкова строг към всички други, прощава на дъщеря си всичко.

— Малката имала ли е неприятности с Квасковяк?

— Не знам. Сигурен съм обаче, че изпитваше към него по-голям респект, отколкото към баща си. Случило се беше групичка млади хора начело с Янка да безобразничат във влака, а после и на гарата. Пречели на хората да спят. Нарочно пускали транзисторите с пълна сила. Нищо сериозно, просто хлапашки изхвърляния. Капрал Неробис, който беше дежурен тогава, не могъл да се справи с тях. Уведоми началника. И аз отидох с него. Квасковяк се приближи до Янка и спокойно й каза: „Госпожице Янка, веднага вкъщи, моля ви.“ Ако щете вярвайте, но Янка моментално подви опашка и се извини. Навярно началникът я е държал в ръцете си с нещо, за да успее така лесно да я укроти. Дори учителите се оплакваха, че трудно се оправят с нея, все не слуша, все се перчи. Ако не беше щерка на доктора, отдавна да са я изхвърлили от училището.

— А синчетата на Мария Ковалска?

— О, виждам, другарю майор, че вече познавате цялата наша „златна младеж“. Синовете на Ковалска са на четиринадесет и шестнадесет години. Ама са разпуснати, пази боже. Веднъж господин Ожеховски, който живее в Подлешна и работи в Министерството на външната търговия, им направил забележка, че се държат неприлично и се изразяват вулгарно. На другия ден му бяха изпотрошени стъклата на три прозореца. Ковалска се изтрепа да се извинява и да моли Ожеховски да не подава жалба при нас. Големи неприятности щяха да си имат момчетата, ако го беше направил. Накрая господин Едвард махна с ръка, накара Ковалска да даде хиляда злоти за благотворителни цели и поиска да му възстанови разходите по поставянето на нови стъкла.

— А вие? Гледахте спокойно отстрани какво става?

— Нямаше сигнал за извършено престъпление и не знаехме нищо. Чак после цяла Подлешна се разбръмча.

— Този урок помогна ли?

— Не особено. Към края на май търсехме в гората нелегални казани. Открихме там двете синчета на съдържателката на кафенето и няколко техни приятелчета, избягали от училище. Бяха откраднали вино от майка си и така се бяха напили, че на краката си не можеха да стоят. Старши сержантът уреди въпроса бързо и посвоему. Рече им: „Какво предпочитате: или да ви взема със себе си в ареста и уведомя училището и родителите ви, или да легнете един подир друг на тоя пън! Пък само да ви срещна тук втори път!“ То се знае — разсмя се при спомена за случката сержантът, — предпочетоха пъна. Началникът си свали колана и по бащински ги наложи с десет удара там, където се полага. А яка ръка имаше! Няколко дни момчетата не можеха да седнат като хората. Но и Квасковяк никому дума не обели за тази история. И аз сега за първи път я разказвам на вас, другарю майор.

Неваровни се усмихна:

— Обективно погледнато, началникът ви е имал доста оригинални възпитателни методи.

— Единствено те помагаха наистина. Каква полза, ако затворехме в ареста за няколко дни тези нехранимайковци и предадяхме случая за разглеждане в Наказателната колегия? Колегията щеше да им наложи неголяма глоба. Родителите щяха да платят, а синчетата — да продължат да безобразничат. След операцията на пъна младите Ковалски се изпълниха с такова уважение към началника, че го поздравяваха още от десет метра разстояние. Повече никой от тях не ругаеше във влака и не безпокоеше пътниците.

— Големият Ковалски в тукашната гимназия ли учи?

— Не. Преди две години майка му беше принудена да го премести във Варшава.

Неваровни записа чутото от Михаляк в служебна бележка, която смяташе да предаде на полковника следния ден. Може би капитан Левандовски би искал да тръгне по тази следа? Самият майор гледаше скептично на получената информация. Двама хъшлаци, получили десетина удара по задника от Квасковяк някога си, разхайтена хлапачка или дори начинаещ автомобилен състезател, накаран преди няколко години да мете улицата, в никакъв случа не са потенциални убийци, хладнокръвно запланували това престъпление. Не, информацията, която офицерът получи от госпожа Анка, новата му позната от кафе-сладкарницата, води по погрешна следа. Подозренията й не бяха основателни. А може би съзнателно е искала да насочи разследването в тази посока?

Майорът се опасяваше, че ще получи още много подобни сведения и неводещи доникъде объркани следи. Който и да е убиецът, малкият хайлайф на Подлешна беше задружен и солидарен в едно — в нежеланието да допусне външни хора да се бъркат в работите му.

В участъка на милицията в Подлешна имаше пет стаи. По-точно — четири и някогашната кухня, която сега служеше за архив и склад. В най-голямото помещение винаги дежуреше един милиционер. Там се приемаха и посетителите. По-малкото помещение до него беше кабинетът на началника. От другата страна на коридора имаше три помещения. Едното — споменатият вече склад, а в другото милиционерите пишеха своите рапорти и бележки и си почиваха в паузата между служебните задължения извън Подлешна. Последната, най-малката стая, нямаше специално предназначение. Беше нещо като килер за непотребни вещи.

Майорът реши да превърне в своя „гарсониера“ именно тази стаичка. Понеже в нея имаше и мивка, можеше да се предполага, че някога, преди къщата да бъде приспособена за управление, там се е намирала банята. Наредиха на чистачката да изхвърли ненужните стари вещи и да приведе помещението във вид, позволяващ да бъде използувано. С мебелите нямаше проблеми. Намериха се неголяма масичка, две столчета и тясна, но добре запазена кушетка, че и стар, полуразпаднал се гардероб, които разбиращият от дърводелство капрал Неробис обеща да стегне набързо.

След като уреди жилищния проблем, майорът реши да се погрижи за изхранването си. Единствената местна кръчма нямаше славата на заведение с добра кухня. Трите основни „ястия“ там бяха водка, краставици и сельодка. Ако някой поискаше нещо друго, гледаха го като мръднал. Наистина в Рушков имаше стол, майорът обаче прецени, че ще е излишна загуба на време да се храни чак там. Реши, както и във Варшава, сам да си приготвя някакво топло ядене веднъж на ден. За закуска му бяха достатъчни мляко и парче хляб, а вечерите офицерът смяташе да прекарва в кафе-сладкарница „Маришенка“.

Непосредствено до железопътната гара се издигаше кокетният и доста голям павилион на кооперативния магазин за хранителни стоки. Местните жители с известно преувеличение го наричаха „супермаркет“. Това беше най-големият магазин в цялото селище, пък и най-близкият до милиционерския участък. Затова майорът реши да си купи оттам продуктите, необходими за приготовляване на обяда. Вечерта щеше да прекара във Варшава — трябваше да вземе от улица Рашинска някои лични вещи.

Първото лице, което забеляза в магазина, беше госпожа Анка Нелисецка, седнала в бяла престилка зад касата. Тя поздрави офицера с лъчезарна усмивка:

— Господин майор, колко мило от ваша страна, че след посещението ви в „Маришенка“ аз се оказах на второ място сред заплануваните визити. Действително бих била възхитена, ако не се опасявах, че целта на вашето посещение не е моята скромна особа, а ви водят доста по-прозаични съображения. Добре дошли все пак, с какво можем да ви услужим?

— Дори не знаех, че работите тук — искрено призна Неваровни.

— Ах, сигурна съм, че само да предполагахте, щяхте да извървите един километър до другия магазин. Но моля ви, вземете кошница. Ще ви разведа из своето владение и ще ви помогна при покупките. — Нелисецка се обърна към една от продавачките: — Яджа, смени ме на касата.

Майорът послушно взе кошница и тръгна след госпожа Анка, която не млъкваше:

— Сигурно ще искате да си купите нещо за обяд, понеже не ви съветвам да ходите в тукашната кръчма. Препоръчвам ви от щанда за кулинарни изделия домашната наденица. В участъка навярно имате някакъв съд и електрически котлон? Значи още хляб, захар и чай. Като важна личност ще получите, разбира се, изпод рафта, кутия „Юнан“. Към чая ви предлагам тези бисквити. От добро качество и са трайни, което е важно за вашето ергенско домакинство. Ето ви и пакетче масло.

Управителката на магазина не питаше майора за мнението му, а слагаше направо в кошницата разни продукти.

— Днес нали ще се върнете във Варшава? Значи ще вечеряте и утре ще закусите у дома… А вдругиден… Какво пиете на закуска?

— Малко мляко. С парче хляб.

— Ще трябва да ви запишем за доставка на мляко. Половин или цял литър?

— Нека бъде литър.

— Правилно. Което остане, ще се подкваси. А киселото мляко е много здравословно, особено след посещенията в „Маришенка“, където, предполагам, ще бъдете постоянен гост. Сега заповядайте на касата да уредим сметката ви. След това ви каня отзад, ще си поговорим на чашка хубаво кафе.

Майорът изпълняваше без възражения нарежданията на управителката. Плати машинално, пъхна в портфейла тясната, дълга касова бележка, но умът му беше другаде. Най-сетне, когато седнаха в малката канцелария, офицерът попита:

— Организирали сте значи доставка на мляко по домовете?

— От около две години. Преди това ни го носеха жени от селата. Неизвестни източници и съдове с подозрителна чистота. Дълго се борих да бъдат премахнати частните доставки. Най-трудно беше да намерим човек, който да разнася млякото, защото тук тази работа е доста по-трудна, отколкото във Варшава. Трябва да се обиколи цялото селище, като се бута количката от вила на вила. Накрая намерихме желаещ. Просто съкровище! Точен, работлив. Не е имало ден, в който да не дойде на работа. Ако е възпрепятствуван, изпраща човек да го замести. Сутрин като по часовник точно в четири и половина е пред магазина. Понякога дори чака да дойде камионът от млекокомбината. Работата е наистина тежка. Всеки ден, независимо от времето. Е, добри пари се изкарват, ама не чак толкова много. Предполагам, че той получава „на ръка“ нещичко от клиентите, инак нямаше да изтрае толкова дълго на тази работа.

Думите й потвърдиха предположението на майора, че съществува човек, който призори кръстосва с количката си цялото селище. Той може да е забелязал нещо във връзка с убийството на Квасковяк. При голямата си акция непосредствено след престъплението капитан Левандовски беше разпитвал десетки лица. Но не бе обърнал внимание на разносвача на мляко.

За втори път Неваровни изпита известно удовлетворение, че е успял да открие пропуск в работата на по-младия си колега.

— Бих искал да поговоря с този млекар. Кой е той?

— Стефан Зборковски. Живее наблизо, оттатък жп-линията. — Управителката погледна часовника си. — Няма нужда да го търсите. Обикновено Стефанек, както тук всички му викат, идва по това време в магазина, за да разбере колко мляко трябва да разнесе на следния ден.

— Не се ли знае предварително кой колко взема?

— Така е във Варшава. У нас отношенията са по-фамилиарни. Понякога някой решава да вземе литър или два в повече или пък изобщо се отказва от млякото. Освен това кафе-сладкарницата поръчва всеки ден различно количество в зависимост от предвижданата клиентела. Впрочем тези промени са само от полза за млекаря, който със сигурност не изпълнява подобни желания от чиста любезност. Почакайте за момент, ей сега ще кажа в магазина, че Стефанек ни трябва.

След като управителката се върна, майорът отпи от силното кафе и попита:

— Откъде знаете, че днес няма да нощувам в Подлешна?

— Много просто. Достатъчно е да седя на касата и да слушам какво си говорят хората. Няма човек в Подлешна, които поне веднъж на няколко дни да не дойде да пазарува нашия магазин. Тук всеки познава всекиго и всеки се интересува от другия. Съвсем според поговорката „Окото на съседа вижда всичко“. Около дванадесет дойде вашата чистачка. Разправяше, че днес имала много работа, защото трябвало да разтреби и изчисти малката стаичка в участъка. Новият началник ще живее в нея, ама най-напред трябва да си донесе бельо от Варшава. Изводите следват логично.

— Да, но изводите ви относно убийството на Квасковяк не са верни.

— Така ли мислите?

— Едва ли децата са убили старши сержанта. Дори ония, най-разпуснатите — младият Белковски, Янка Воркуцка или синчетата на Мария Ковалска.

— Всяко от тях заплашваше, че ще види сметката на началника.

— Може би, но от такива хлапашки заплахи до престъплението пътят е дълъг.

— Анджей Белковски не е дете. На двадесет и четири години е. И беше в Подлешна в деня преди убийството.

— Уверявам ви, че всичко ще бъде старателно проверено. Ще проучим как живее този позлатен младеж. Ала от метенето на улицата преди две години до удрянето на Квасковяк с лом по главата има огромна разлика. Както във времето, така и във важността на двете действия. При това младият Белковски не живее постоянно в Подлешна, тъй че едва ли него е следял старши сержантът по време на сутрешните си разходки…

Майорът замълча, понеже вратата се отвори и на прага застана среден на ръст мъж, облечен в тъмносин, доста износен, но чист комбинезон. Лицето му беше кръгло, гладко избръснато, а косата тъмноруса. Човекът правеше добро впечатление и будеше доверие от пръв поглед. Сивите му очи гледаха весело. Като видя непознатия мъж в стаята на управителката, той поздрави и понечи да си отиде, но госпожа Анка го възпря:

— Ооо, Стефанек! Моля, влезте. Този господин иска да поговори с вас. Кафе?

— Не, благодаря. — Зборковски погледна въпросително офицера от милицията.

— Вие не се познавате. Господин майор Неваровни, новият началник на нашия участък, от утре ваш клиент, а това е господин Стефан Зборковски.

Майорът стана и стисна подадената му ръка.

— Господин майор, вие вероятно водите разследването по убийството на Квасковяк?

— И да, и не — отговори офицерът, — разследването всъщност води Воеводското управление във Варшава. А аз ще ръководя временно тукашния участък.

— Разбирам, искате да огледате положението на място.

— Може и така да се каже. Точно затова исках да говоря с вас.

— Аз трябва да се върна на касата. — Нелисецка тактично излезе от канцеларията.

— Разбрах, че разнасяте мляко.

— Да. Колата на млекозавода идва сутрин около четири часа. Тогава започвам работа. Районът е голям и разпръснат. Свършвам някъде след седем.

— Оттук, от кооперативния магазин ли тръгвате с количката?

— Да. Идвам тук сутринта и проверявам колко мляко са докарали. Но ако стоката беше на едно място, нямаше да успея да я разнеса. Затова камионът стоварва тук само част от бутилките, а останалите каси оставя на две други места — на улица Розова и на пресечката на Резедава и Брезова.

— И накъде тръгвате най-напред?

— Вземам оттук няколко каси с количката и тръгвам по Резедава. По пътя оставям бутилките пред къщите и вече само с празни бутилки стигам до Брезова, където ме чакат пълните каси. Свършвам с Резедава, излизам на Брезова, после обслужвам Акациева чак до гората и се връщам обратно. Пак вземам стока от оставената пред магазина, преминавам по цялата улица Петнадесети декември и вземам останалите бутилки за Розова. Най-късно получава мляко улица Малинова, на която се намираме сега. Тъй е прието, защото, ако някой много бърза, може сам да дойде, няколко крачки са, и да си вземе бутилка от касите пред магазина.

— Много хора ли срещате сутрин?

— Когато започвам работа, почти никого. А когато свършвам, хората бързат за гарата.

— Да сте срещали началника на участъка?

— Случваше се. И той беше мой клиент. Началникът обичаше да става рано. Най-често сам си вземаше млякото от касите на кръстовището на Резедава и Брезова.

— В каква посока вървеше Квасковяк, когато го срещахте?

Стефанек се замисли.

— Не го срещах често. Но ми се струва, че винаги се връщаше вкъщи.

— Как беше облечен?

— В анцуг май? Да, в тъмносин анцуг. Сега си спомням, че веднъж го попитах да не би да тренира за гвардейската спартакиада. Той се засмя и каза, че бил стар за това, но че е много здравословно да се поразходиш и да глътнеш чист въздух преди работа.

— В деня, когато са го намерили мъртъв, видяхте ли го?

— Не. Иначе щях да кажа за това на милицията. Тогава не си беше взел мляко. Пред вратата му имаше празна бутилка и аз я замених с пълна.

— Помните ли колко беше часът?

— Не. Не съм гледал часовника, но трябва да е било преди пет.

— Да сте видели или чули, че минава някаква кола?

— Кола ли? — замисли се Зборковски. — Да. Мина, но не по Резедава, а по Акациева. Тъкмо слагах на количката си касите с мляко и се канех да тръгна по Брезова към Акациева, когато по тази улица мина кола.

— Накъде?

— Като че ли към гората, но не мога да твърдя със сигурност.

— От кръстовището на Резедава и Брезова до Акациева има-няма сто метра. Видяхте ли добре колата?

— Искате да знаете чия е била ли? Не, не зная.

— Не става дума за това чия е. Интересува ме марката или цветът й.

— Беше полски фиат, тъмнозелен. Видях го ясно, защото, макар че още беше тъмно, лампата на ъгъла на Брезова и Акациева светеше. Момент, момент! Спомням си, че докато разнасях млякото по Резедава, също бях чул шум от кола, минаваща по посока на Акациева. Но не я видях.

— Много време ли мина между първата кола и фиата?

— Не. Не повече от десет минути. Вече отивах към Брезова, когато я чух наблизо.

— А после нищо ли не забелязахте?

— Не. Нормално, както винаги, разнесох млякото по улица Акациева. Там никого не видях. Улиците се оживиха по-късно, когато се върнах пред магазина. Хората бързаха за гарата и на Розова някой ми каза, че са намерили началника на участъка Квасковяк, убит в гората. После видях сержант Михаляк и капрал Неробис. Около тях се бяха струпали хора, аз обаче не се приближих. И без това нямаше да помогна, а трябваше да доразнеса млякото.

— Да се върнем към сутрешните ви срещи с Квасковяк. Случвало ли се е да видите началника, когато излиза от къщи?

— Не. Срещали сме се само няколко пъти, и то винаги когато вече се прибираше.

— Откъм улица Брезова?

— Да. Веднъж го видях на Брезова. Идваше от железопътната линия. А друг път забелязах, че свиваше от Брезова, като че ли се връщаше от Акациева. Началникът обичаше реда и лично проверяваше дали всичко в селището е наред.

— А кой е можел да го убие, как мислите?

— Не знам. Квасковяк беше взискателен. Доста хора му имаха зъб. Ама чак да го пернат по главата?

— А виждали ли сте старши сержанта в униформа?

— Сутрин никога. Тогава винаги беше по анцуг. Веднъж ми каза, че за сутрешните си разходки облича анцуг и едва после закусва. Шегуваше се, че след разходката и закуската по му се услажда. А около седем често го виждах да върви от гарата към участъка. Той винаги отиваше на гарата, когато пристигаха сутрешните влакове, за да провери дали хулиганите или някои фукльовци не безобразничат. У нас, в Подлешна, милицията най-зорко пази гарата, и това е правилно, понеже там най-често избухват скандали.

— Благодаря ви за информацията. Може да се окаже, че това, което ми казахте, е много важно за следствието. Ще ви помоля да се явите в участъка утре, след като разнесете млякото. Трябва да напиша официален протокол с вашите показания. А възможно е до утре да си припомните някоя подробност.

— Надали, господин майор. Каквото знаех, ви го казах. Утре ще дойда, но чак след осем часа.

— Както ви е удобно. И аз преди осем още няма да съм пристигнал от Варшава.

Зборковски се поклони и излезе, а управителката на магазина се върна при госта си.

— Още малко кафе, господин майор? — предложи.

— Не, благодаря. Беше чудесно, но една чашка ми стига.

— Е, как ви се видя Стефанек? Научихте ли нещо интересно от него?

— По-късно ще се разбере — сдържано отговори майорът.

— Много сте тайнствен.

— Вече познавам достатъчно условията в Подлешна, за да бъда сигурен, че вие и без това ще научите всичко. Много благодаря за помощта при покупките и за кафето. Време е да тръгвам. — Майорът се сбогува с Нелисецка и се върна в участъка.

— Слушайте, Михаляк — попита, — кой в Подлешна има зелен фиат?

— Само доктор Воркуцки — отвърна сержантът. — Купи го миналата година.