Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (7)

VII.
Боксовият мач

За свое голямо учудване три дни по-късно майорът пак видя Роман Вятковски в участъка на милицията. И този път Черния Ромек не пожела да разговаря с другите служители. Едва в кабинета на началника извади от джоба си новичка стотачка.

— Много благодаря. Наистина сте голяма работа, господин майор. Другите щяха да ме затворят в дранголника за няколко седмици.

— Милицията не арестува невинни хора.

— Знам си аз! — настояваше Вятковски.

— Работите ли?

— От време на време — призна неохотно Черния Ромек.

— Само не забравяйте, че не искам да се срещаме твърде често. — Неваровни смяташе разговора за завършен. Но гостът му не проявяваше желание да напусне стаята.

— Господин началник — започна той несигурно, — искам да ви помоля да дойдете днес привечер у дома. Някъде около седем.

— Защо?

— Приказват, че Вятковски е безделник, пияница и хулиган. Вятковски обаче умее да уважава. Тогава вие ме освободихте на честна дума. Наистина сте голяма работа, господин майор. Знам нещо за Квасковяк. Не, не аз, а един мой приятел. Той ще бъде у нас и сам ще ви каже. Само истината — като на изповед. За това аз ще имам грижата. Може да ви помогне да заловите тоя мерзавец — завърши Черния Ромек.

— Не е ли по-добре вашият приятел да дойде при мене? Заедно с вас?

— Той не е от ония, дето доброволно влизат в тая сграда. Но всичко ще ви разкаже, господин началник.

Ще не ще, Неваровни беше принуден да приеме поканата за тази твърде странна среща. Роман Вятковски живееше от другата страна на железопътната линия, в началото на Източна Подлешна, в една от бедните къщички. Капрал Неробис, комуто Неваровни каза за поканата на Вятковски, предложи да отиде заедно с майора, за да го охранява. Майорът отказа. Тогава той започна да го уговаря да вземе оръжие.

— Може да е клопка — предупреждаваше го капралът. — Знам къде живее Вятковски. Минава се през гората уж по улица, а то си е пътека. Някой ще се скрие зад дървото и…

— И ще ме перне по главата както Квасковяк ли? Но защо? За да убиеш някого, трябва да имаш сериозна причина. Вятковски и компанията му нямат.

— Кой ги знае? Не бих му вярвал. Още веднъж ви съветвам да си вземете пистолета. А аз и сержант Михаляк ще се поразходим нататък. Уж патрулираме.

— Няма смисъл. Тогава Вятковски и приятелчетата му дума няма да обелят. Щом той не се побоя да дойде тук, аз няма да остана по-назад. А в случай че стане нещо, пистолетът само ще ми пречи.

— Както желаете, другарю майор, предупредил съм ви. — Капралът се позасегна, че началникът му се отнесе пренебрежително към неговата загриженост.

Неваровни се появи в жилището на Вятковски точно в седем часа вечерта. Неробис не беше преувеличил — наистина не беше лесно да се открие къщата, която отвън изглеждаше съвсем рухнала. Затова пък толкова по-приятна беше изненадата от вътрешния й вид. Жилището се състоеше от кухня и стая. Беше скромно, но чисто — несъмнено заслуга на старата Вятковска. Нали Черния Ромек живееше „при майка си“.

— Заповядайте, заповядайте, господин началник! — Вятковски скочи да посрещне майора. На масата седяха четирима мъже. С такива лица, че да им дадеш, както се казва, „по пет години без присъда“.

Две еднолитрови бутилки с водка, едната изпразнена до половината, и шест бурканчета от горчица. В чинията някакво мезе.

— Нали ви казах, че началникът ще дойде — триумфираше Вятковски. — Знаех си аз. Мъж на място.

„Мъжът на място“ стисна поред ръцете на четиримата.

— За здравето на господин началника! — вдигна нагоре бурканчето един от тях.

Погледите на петимата се спряха върху офицера.

— За ваше здраве, момчета. И да не се срещаме при други обстоятелства. — Неваровни изпразни чашата на екс. Дори не се намръщи, макар че домашно произведената ракия беше отвратителна. Той отдавна не беше пил подобна гадост, за последен път — когато беше партизанин, но май тогава питието беше доста по-поносимо. Остави тържествено празното бурканче и скромно замези с кисела краставичка. Петимата мъже го последваха.

— Не ви ли казвах — повтаряше Черния Рюмек, който се радваше като дете, — мъж на място.

— Хайде сега от другото дуло! — Единият от младежите пак напълни бурканчетата.

— Не, господа — възрази офицерът, — този път аз само ще близна. Не забравяйте, че съм тук по служба, а не бива жителите на Подлешна да видят началника на участъка да се клатушка по улицата.

Никой не протестира и по примера на майора цялата компания отпи само по глътка.

— Господа — изсили се Вятковски, — хващам се на бас, че началникът няма оръжие.

Преди майорът да успее да реагира, две от „приятелчетата“ сръчно и бързо плъзнаха ръце по дрехите му.

— Бог ми е свидетел, без патлак е! — докладва един от тях.

Неваровни се засмя.

— Ама че сте ливади! Ако имах пистолет на ремък под мишницата, както носехме оръжието си по време на окупацията, нямаше да го откриете. Можех мигновено да го измъкна и тогава? — Майорът разкопча сакото си, за да покаже, че и там няма оръжие.

— За здравето на господин началника — за първи път! — Компанията, отначало малко притеснена и наблюдаваща зорко офицера, започваше да се отпуска.

— За здравето на домакина — любезно отвърна Неваровни, макар че и този път само докосна с устни ръба на чашата. Затова пък другите оставиха на масата празни бурканчета.

— Хайде — делово отсече домакинът. — Почвай, Писчо. Но ще говориш само истината.

— Ама аз като не знам нищо — заувърта го най-ниският, пооплешивял блондин със слабо, мише лице и избледнели, нервно играещи насам-натам очи.

— Разправяй. За Квасковяк, дето ни го каза на нас. И само една думичка да пропуснеш, с пестник ще ти я избия! — Вятковски явно искаше да демонстрира пред майора авторитета си на предводител.

— Хайде по-кротко — сопна се Писчо, обаче започна послушно да разказва: — Беше през юни, не, някъде в началото на юли. Почти се беше съмнало, на хората още не бяха тръгнали на работа. Часът беше четири, може би малко след четири. Вървях по улица Петнадесети декември и завих по Акациева.

— Какво правехте на улицата по това време?

— Аз ли? — Писчо се обърка, не знаеше какво да отговоря.

— Аз ще ви кажа — засмя се Вятковски. — Сигурно е искал да свие нещо отнякъде. През юли хората оставят прозорците на партера отворени.

— Дрън-дрън! — възвърна си дар-слово онемелият. — Връщах се от приятелката си.

— Коя ли пък ще те иска?

— Затова пък подир тебе търчат на цели стада.

— Господа — прекъсна ги майорът, — това не е важно. Продължавайте.

— Та излизам аз на Акациева и виждам, че от гората идва някакъв човек. Отдалече го познах — началникът на участъка. Нямах желание да го срещам, че веднага щеше да ме заразпитва откъде идвам, закъде съм се запътил и тъй нататък. Зад улица Петнадесети декември има незастроен, тесен парнел, сигурно го знаете, господин майор? Точно там завих, застанах зад тарабите и зачаках да видя какво ще стане. Накъде е тръгнал Квасковяк и дали ме е скивал.

— Как беше облечен?

— В долнище на анцуг и бяла тениска. Беше топло, макар и рано сутринта. И аз бях без сако.

— Карай нататък — подкани го Вятковски.

— Надзъртам. Началникът върви напред по Акациева. Тъкмо мислех да духна, щото през тоя парцел може да се излезе на Розова, ама началникът подмина Брезова и сви към ония, дебелите борове. Скри се зад един от тях и така остана. Дънерът го закриваше откъм улицата, аз обаче ясно виждах бялата му тениска на фона на дървото. Мисля си: искаше да видиш накъде отивам, ама аз ще те прецакам. Стоим си така двамата — аз зад оградата, той на двеста метра по-нататък зад бора. Може да минаха десетина минути, а началникът все така си кюти зад дървото. Чаткам, че не дебне мене, иначе отдавна да е загрял, че съм го изпързалял. Рекох да се чупя, ама ми беше любопитно…

— По улицата имаше ли хора? — попита Неваровни.

— Жива душа нямаше. Цял час стояхме така. Народът се размърда. Жени хукнаха към магазина за хляб, някои тръгнаха към гарата. Минаха няколко коли…

— Помните ли кой мина край вас пеша или с кола?

— Госпожа Ковалска излезе заедно с икономката си. Тая, дето е готвачка в „Маришенка“. Сигурно са отишли до магазина за пресен хляб, защото в седем отварят заведението. Адамчик мина в посока към гарата, инженер Белковски замина с колата си за Варшава, госпожа Розмарович изми своята кола, паркирана пред къщата. При инженер Кравецки дойдоха няколко работници. Всички се качиха в неговия жук, натоварен с около половин тон цимент. По онова време Кравецки строеше нечия вила в Западна Подлешна. И още две жени минаха, вече не помня кои.

— А старши сержантът?

— Стоеше зад дървото, а после изведнъж излезе на улицата и си тръгна право за вкъщи.

— Сигурен ли сте?

— Добре видях. Вървеше по Акациева към Петнадесети декември и зави наляво. Дори не погледна към незастроения парцел, където бях аз. После забелязах, че завива по Резедава. А там е къщата, в която живее. Къде другаде ще иде?

— Обяснете ми още — Неваровни не беше добре запознат с топографията на околността — къде растат тези големи борове?

— Това е там, господин майор — намеси се Вятковски, — където е еврейската къща, изгорена от хитлеристите през четиридесет и пета. Останали са основите и част от едната стена заедно с комина. Досами нея са четирите бора. Като че ли са най-големите в Подлешна.

— Чии къщи са отсреща и отстрани?

— Веднага отляво е новата вила на госпожа Розмарович. Оная, дето има магазин на улица Мархлевски във Варшава. Знойна жена, ама е страшна напаст. Въпреки мангизите на мястото на мъжа й не бих издържал. А от другата страна на парцела е къщата на инженер Кравецки. Отсреща е вилата на доктор Воркуцки. По-нататък по посока към Петнадесети декември са къщите на Савицки и инженер Белковски. Още по-нататък идват колибата на Адамкевичови и оня незастроен парцел, където е стоял Писчо. А след доктор Воркуцки по посока към Брезова има още две вили: на аптекаря Хрущик и на Мария Ковалска. След тях е вече Брезова. Дворът на госпожа Ковалска излиза на три улици: Брезова, Акациева и Розова. Откъм Акациева има и портичка. — Вятковски рецитираше, сякаш гледаше плана на селището.

— Нищо друго ли не забелязахте? — обърна се майорът към Писчо.

— Нищо особено не ставаше. Не знам какво е дебнел тогава Квасковяк. Стоеше и изведнъж си тръгна. Кой го знае…

— Информацията е много ценна. Много ви благодаря за нея и за приятната среща. Но аз трябва да тръгвам. Още веднъж — за ваше здраве! — Този път офицерът изпразни бурканчето от горчица до дъно. — И не забравяйте, момчета, че тези приятелски срещи са едно, а ако се наложи да си имам с вас служебна работа, ще е съвсем друго. Не разчитайте на познанството ни и на моето снизхождение. Законът си е закон и ред и спокойствие трябва да има.

— Готин! Можеше да ме опандизи! Това се вика началник! — Трите чаши алкохол си бяха казали думата. Вятковски започваше все повече да фъфли.

— Довиждане. — Неваровни стисна ръката на всеки и се запъти към вратата.

— Ще ви изпратя до гарата, господин началник — скочи Черния Ромек. — Да не би, пази боже, да ви се случи нещо лошо.

— Не се страхувайте за мене.

— В никакъв случай! Вие сте мой гост!

Неваровни не възрази повече. Вървяха мълчаливо, трябваше да внимават в тъмното да не нагазят в калта или да не се подхлъзнат на някой камък. Едва досами гарата излязоха на улица с тротоар и осветление.

— Благодаря. Нататък и сам ще се оправя.

— Аз ви благодаря. Можехте да ме опандизите, господин началник — повтори с пиянски инат Вятковски. — В случай на нещо винаги можете да разчитате на мене. На мене и на моите момчета. Само ми кажете.

Добрите съвети и предупрежденията на Неваровни обаче си останаха само на думи. След два дни, някъде около четири и половина, в милиционерския участък дотича една жена, която крещеше, че хулиганите закачат и бият хората при павилиона за бира. В участъка бяха трима от служителите и Неваровни. Четиримата веднага побягнаха в защита на потърпевшите. С помощта на милиционерските палки редът беше възстановен само за пет минути. В участъка бяха заведени шестима млади здравеняци. Неваровни почти не се изненада, когато позна сред заловените хулигани трима от участниците в неотдавнашната среща у Вятковски. За да бъде пълен комплектът, липсваха само Черния Ромек и Писчо.

— Предупредих ви! — каза майорът.

— Нищо не сме направили! — възпротиви се един от задържаните. — Поборичкахме се малко помежду си. Не сме виновни, че хората се разтърчаха. Като потренират бягане, няма да изпускат влака.

— Значи просто спорт, а?

— Тъй вярно, господин началник.

— Добре, аз ще ви осигуря спортни занимания! — Майорът светкавично взе решение да последва примера на предшественика си и да приложи методите на старши сержант Квасковяк. Най-напред се обади в Околийското управление в Рушков и помоли да изпратят една ниса, а после позвъни в спортния клуб „Знич“, който разполагаше с най-добрата секция по бокс в цялото воеводство. След по-малко от час милиционерите свалиха от колата шестимата хулигани и под конвой ги заведоха в боксовата зала на „Знич“.

— Колега — обърна се майорът към треньора, — тук имам шестима юнаци, които толкова много обичат спорта, че се боксират с хората на улицата. Сами си признаха, че това не са били хулигански изхвърляния, а само спортни състезания. Затова нека се срещнат с вашите състезатели. Разбира се, ако променят мнението си, ще изпратя съответните документи в Наказателната колегия или направо в съда. Понеже вече им се е случвало да оплетат конците, и сегашното ще е рецидив. Но щом казват, че е въпрос на спорт… Е, какво, господа, да организираме ли малък мач: „Знич“ срещу представителния отбор на Подлешна?

Нито един от хулиганите не се обади. Треньорът и състезателите от клуба изчакваха развоя на събитията. Очертаваше се първокласно забавление.

— Мачът ще се проведе според правилата на Полския съюз по бокс — обясни треньорът. — Всеки от подопечните на господин майора ще получи противник от съответната категория. Мачовете са по три рунда. За всеки случай с каски.

Шестимата хулигани напуснаха залата на „Знич“ след три часа. Бяха така пребити, че едва вървяха. Обаче всичко беше протекло lege artis^[1]. Според правилника на Полския съюз по бокс.

— Може би колегите ще пожелаят реванш? — учтиво предложи треньорът, но не получи отговор.

Майор Неваровни докладва на полковника за срещата в жилището на Вятковски, а също и за импровизирания боксов мач. Стария не можа да сдържи смеха си, но бързо се овладя.

— Ех, Бронек, Бронек! Кога ще ти дойде умът в главата? Ако някой от тези негодници напише жалба до прокурора, ще трябва да обясняваш надълго и нашироко.

— Добре де, добре. Да се надяваме, че никой няма да подаде жалба. Те обаче доста ще се позамислят, преди пак да започнат да вършат безобразия. Какво са за тях колегията, глобата или дори няколко месеца затвор? А такъв тупаник се помни дълго.

— По-важно е онова, което е казал Писчо. Кой е той?

— Крадец рецидивист, регистриран при нас. Тадеуш Грепански. Специалист по нощни кражби в жилищата.

— Но защо Писчо?

— Нямал късмет. Веднъж влязъл през отворен прозорец и в тъмното настъпил опашката на заспалия котарак, който вдигнал такава аларма, че събудил всички в къщата. Грепански съвсем се шашардисал и дори не се опитал да избяга.

— Вярвате ли му?

— Нямам основание да се съмнявам в думите му. Освен това Зофия Квасковякова си спомни, че в началото на юли мъжът й действително се е върнал от сутрешната си разходка след повече от час.

— От сведенията на Писчо излиза, че старши сержантът е наблюдавал нечия къща. Най-вероятно вилата на доктор Воркуцки, тъч като е стоял точно срещу нея.

— Мислех си — поясни Неваровни, — дали Квасковяк не е бил убит именно на това място? Под някой от боровете? Потърсих следи, но нямаше нищо. От убийството бяха изминали три седмици, а през ноември често валеше.

— Това би съвпадало с показанията на млекаря, че сутринта е видял зелен фиат по улица Акациева. И още веднъж насочва подозренията към Воркуцки. Той има такава кола и ако е убил старши сержанта в своята градина или в запустелия парцел, най-лесно му е било да се отърве от тялото, като го закара с колата си в гората.

— Да, така всичко пасва — съгласи се Неваровни.

— Но защо? Какъв повод би могъл да има, за да го убие? Заможен лекар. Напълно легални доходи. Не може да става дума за финансови далавери. Макар че никак не обичате капитан Левандовски, трябва да ви кажа, че той се отнесе много сериозно към рапорта ви. Проучи най-подробно всичко, свързано с Воркуцки. Не открихме нищо подозрително.

— И аз се постарах да събера клюкички за Воркуцки — допълни майорът. — „Приятелите“ му говорят, че обичал парите. Какво пък, не е грях. Никога никой не го е упрекнал, че е допуснал грешка в работата си. Докторът наистина си прави операциите много добре. Не се занимава с нищо друго освен с премахване на разширени вени. Отношенията в семейството са добри, само дето дъщерята е прекалено разглезена. С една дума, живот горе-долу в нормата… Но може би при Воркуцки е трябвало да дойде някой? Някой престъпник, когато Квасковяк е наблюдавал?

— Бихме могли да правим най-различни предположения. Опасявам се обаче, че няма да стигнем далече. За всеки случай не бива да изпускаме доктора изпод око. Разследването се проточва, но друг изход нямаме. Продължавайте в същата насока, другарю майор. Да видим какво ще излезе от това. А що се отнася до местните юначаги, бих предпочел в бъдеще всичко да се провежда не според правилника на Полския съюз по бокс, а според Наказателнопроцесуалния кодекс. Ясно ли е?

— Тъй вярно, другарю полковник! — Неваровни скочи и чукна токове.

Двамата офицери се разсмяха.

— Успех, Бронек, но се пази. Напоследък много работиш.