Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (16)

XVI.
Ударът, който не бе нанесен

Нощта беше тъмна като в рог. Стефан Зборковски имаше право да твърди, че падналият предния ден дъжд ще измие остатъците от снега. Сега, призори, около пет часа, вече не валеше, но до развиделяване имаше много време.

Изглежда, жителите на Подлешна бяха обърнали внимание на млекаря, че количката му ужасно скърца и чак буди хората. Този път добре смазаните колела се въртяха без ни най-малък шум. Когато млекарят излезе от улица Брезова и спря пред вратичката на първата вила на Акациева, иззад тарабите на незастроения парцел се показа някаква сянка. Облечен в кожухчето си, с неизменната скиорска шапка на главата, Неваровни се приближи до количката.

— Добро утро — поздрави той млекаря, — ето ме съгласно уговорката.

— Добро утро — тихо отговори Зборковски — и добро време. Тъмно е, окото да ти извадят, няма да видиш. Онези сигурно работят. Вие, господин началник, се разходете малко по Брезова. Аз ще разнеса бутилките до дома на инженер Белковски и ще проверя дали всичко е наред, а после ще се върна за вас.

— Чудесно — съгласи се офицерът.

Зборковски се върна след пет минути.

— Всичко е наред — поясни. — В гаража свети.

— Погледнахте ли през прозорчето, работят ли?

— Не. Дори не се приближих. Ала през пролуките на гаража ясно се вижда светлина.

Те безшумно се приближиха до вилата на Белковски. Вратичката беше отворена. Явно предвидливият Стефанек я беше оставил така нарочно.

— Нищо не виждам — каза майорът.

— Тихо! — ядоса се млекарят.

— Извинете — прошепна Неваровни.

— Погледнете долния ръб на вратата на гаража — отвърна също с шепот Зборковски. — Свети!

Офицерът забеляза тясна светла ивица досами бетонния под на гаража. Съвсем тъпичка, но ясно видима въпреки плътно затворената врата.

— Ще тръгна пръв — предложи разносвачът, — а вие след мене. Само вървете внимателно.

Промъкнаха се в двора като духове. Зборковски се насочи към терасата с предпазлива стъпка, за да не закачи нещо с крака си. Неваровни го следваше.

Спряха. Закриваше ги високата над два метра стена на терасата. Именно под нея се намираше просторният гараж с тайнствената лаборатория.

— Трябва да се заобиколи от другата страна. Прозорчето е откъм градината — обясни шепнешком млекарят.

Ослушаха се. Беше тихо като на гробище.

— Напред! — Зборковски хвана майора за ръката и двамата се придвижиха предпазливо край стената. Така стигнаха до ъгъла. Разносвачът на мляко подаде глава. Проверяваше дали няма засада. Но наоколо беше спокойно.

Пак изминаха няколко крачки. На един метър над земята имаше доста голямо кръгло прозорче. Наистина бе облепено отвътре с черна хартия. На едно място тя беше скъсана. Пролуката блестеше с ярка светлина.

Зборковски се наведе над прозорчето и дълго гледа вътре. Накрая се изправи, приближи устни до ухото на майора и каза:

— Там са. Вижте сам.

Неваровни се приведе. И в същия миг се чу приглушен вик и шум от падащи тела. Офицерът светкавично се изправи и се обърна с пистолет в ръка.

На земята, преплетени в отчаяна хватка, се мятаха две тела. От най-близкото дърво се откъсна някаква сянка и изтича към вилата с големи скокове. Беше капрал Неробис — майорът му беше наредил да направи точно така. Ала кой беше човекът, който така неочаквано се притече на помощ на Неваровни и стана причина ударът, насочен към главата му, изобщо да не бъде нанесен? Иззад стената на терасата изскочиха още двама души и се включиха в схватката.

Бандитът беше силен, як мъж. Познаваше правилата на ръкопашния бой. Но нямаше никакви шансове срещу четирима и пети, застанал с готов за стрелба пистолет.

Белезниците изщракаха…

Стефан Зборковски стоеше до стената на гаража с оковани ръце. А в човека, който пръв се бе хвърлил върху престъпника, майорът с огромно удивление позна капитан Левандовски. Придружаваха го двама разузнавачи от Воеводското управление.

— За щастие успях навреме. Още секунда, и щяхте да споделите участта на старши сержант Квасковяк. Невероятно лекомислие от ваша страна. Ето с какво щяха да ви разбият главата. — Левандовски вдигна от земята тежък френски ключ.

Майорът се разсмя.

— Моля ви, капитане, ударете ме. — С тези думи той се обърна и понаведе.

— Що за шеги?

— Удряйте! Не се шегувам. С все сила!

Левандовски почука леко по скиорската шапка на по-възрастния си колега. Чу се метален звук.

— Изобщо не рискувах — пак се засмя Неваровни. — Под шапката си имам метална каска. Като ония, с която ходеха нашите момичета, когато преди няколко годиш дебнехме „вампира“ в околностите на Отвоцк и Швидер. Освен това… ето го моя ангел хранител.

Чак сега капитан Левандовски съзря в тъмнината трета фигура. Зад близкото дърво дебнеше капрал Неробис.

— Значи го направихте умишлено, другарю майор? — В гласа на капитана звучеше възхищение. — Признавам, не съм сигурен дали бих се решил на такава крачка.

Неваровни погледна часовника си.

— От компанията липсва някой — отбеляза.

— Мисля, че няма да дойде — обясни капитанът. — Моите хора я задържаха, когато излизаше от квартирата си. Имаше пистолет в чантата. Сега обискират жилището й.

— Елжбета Дорецка, сервитьорката? — Този път изненаданият бе майорът.

— Поне за това лице се е представяла. Както и той за Стефан Зборковски. И ние, другарю майор, не си губихме времето напразно. Но трябва да свършваме. Време е да видим какво прави инженер Белковски.

— Един момент — рече майорът, — нека първо освободя капрал Анджей Садовски от поста му. Защо да мръзне зад бора от другата страна на улицата? Негова задача беше да обезвреди Дорецка. Знаех, че ще дойде, за да помогне на разносвача на мляко да прекарат с количката тялото ми до гората. Сигурно щяха да ме оставят на същото място, където бе намерен Квасковяк. Така ли е, господин Стефанек?

Зборковски мълчеше. Стоеше с наведена глава между двамата охраняващи го милиционери.

— Имам заповед на прокурора за обиск в жилището на Белковски — каза Левандовски.

— Аз също — усмихна се майорът. — Подписана от прокурора в Рушков.

Милицията звъня доста дълго, докато Белковски се реши да отвори. В къщата беше тъмно, но инженерът беше напълно облечен.

— Обиск — обясни лаконично Левандовски.

— Къде е апаратурата за производство на хероин? — попита майорът.

— Не разбирам за какво говорите, господа.

— Не знаете и защо сте станали в четири и половина и сте запалили лампата? Капрал Неробис дежури цялата нощ в градината ви и отбеляза точния час. Вие сте много ранно и работливо пиле.

Белковски побледня. Строполи се тежко на близкия стол.

Неваровни изследваше стените, а в главата му се въртяха хитроумните скривалища, които бяха използували във Варшава ръководителите на Армия крайова и Армия людова, за да съхранят архивите си. Затова сега особено много го заинтересува тясната пролука между две тухли. Когато пъхна ножа си в нея, стената леко поддаде. Показа се малка, но великолепно обзаведена лаборатория. Там бяха апаратите, за които Зборковски говореше вчера на майора.

— Трябва незабавно да изпратим всичко в Кабинета по криминалистика — каза Неваровни. — Тук непременно има следи от хероин или опиум. Не са могли да ги премахнат напълно, понеже вчера наредих да спрат водата на вилата. Представям си как проклинат жителите на тази част на Акациева, като въртят напразно крановете! За да не събудя подозренията на Белковски, се наложи да спрем водата и на другите къщи, че и на част от улица Брезова. Неробис, обадете се оттук по телефона, нека пуснат водата.

— Слушам, другарю майор.

— А може би е по-добре — предложи Левандовски — да запечатаме лабораторията и цялата вила? Нека специалистите огледат тази „кухня“ на място и сами демонтират апаратите. Че иначе, току-виж, сме повредили нещо. Съгласен ли сте, другарю майор?

— Разбира се. А какво ще правим със съпругата на инженера?

— Ще задържим и двамата. Тепърва, при следствието, ще се разбере дали Белковска е била съучастничка на съпруга си и до каква степен. Тогава прокурорът евентуално ще отмени нареждането си за запечатване на къщата. Но не преди специалистите да са изследвали лабораторията и да са откарали апаратурата във Варшава. Тя е направо бижу. Дали някой от нашите институти притежава нещо подобно?

— Това сигурно е най-доброто, което може да се купи в Европа. Хероинът е твърде скъпа стока, за да бъде произвеждан чрез занаятчийски методи.

— Съобщиха ми, че при обиска както в стаята, в която е живеела под наем Елжбета Дорецка, така и в нейната гарсониера във Варшава — информира капиталът, — са открити големи количества опиум. Но къде ли е скрит хероинът, произвеждан понастоящем? Сигурно ще се наложи да претърсим цялата вила още веднъж. Ще извикаме специален екип със съответните апарати. Невинаги може да се разчита на късмета, както стана днес с вас, другарю майор.

— Ще имам такъв късмет до самия край — усмихна се Неваровни. — Нека един от вашите хора отиде в гаража и свали двете брони от старата кола там. Хероинът е в тях. В това скривалище има около два килограма от отровата. Прав ли съм, инженер Белковски?

Собственикът на къщата седеше оклюмал, но сега вдигна глава.

— Защо питате, щом знаете?

— В автомобилни брони ли са укривали хероина? — учуди се Левандовски.

— Да, шайката разполага с няколко, може би дори повече от десет, еднакви червени брони. Укривали са хероина в металните тръбички от конструкцията. Това е било психологически добре обмислено, защото дори когато митничарите заподозрат нещо, търсят преди всичко под тапицерията. А е трябвало само да се постави коя да е от скобите на бронята в менгеме и да се поусуче с клещи. Тогава тръбата се отваряла достатъчно, за да се сипе вътре или да се изсипе белият прах.

— Сега разбирам цялата операция — каза Левандовски. — Производителите са пълнели всеки ден тръбите, а после пълните брони са се монтирали на кола, заминаваща извън Полша.

— С тази дейност се е занимавал друг член на бандата — някой си Войчех Прохон.

— Да се арестува веднага! — загрижи се капитанът. — Какъв и са домашният му адрес и адресът на местоработата му? Ще се обадя в управлението да тръгнат към него.

— Късно, капитане, късно.

Левандовски погледна майора, както се гледа луд. На какво се радва? Че престъпникът е избягал? Попита обаче:

— Защо?

— По искане на участъка на Гражданската милиция в Подлешна днес в пет часа едно от районните управления във Варшава задържа Прохон.

— Охо! — възкликна капитанът.

Изпратеният в гаража милиционер донесе двете предни брони на вартбурга.

— В тях хвърчи нещо — каза той и разтърси едната.

— Понеже още не е пълна. Прахът се мести свободно. Във втората не мърда нищо — или е пълна, или е съвсем празна и е чакала своя ред.

Обискът беше към края си. Милиционерите изведоха от вилата нейните собственици. Те бяха изпратени под охрана във Воеводското управление във Варшава. Стефан Зборковски и Елжбета Дорецка вече бяха закарани там. Капитан Левандовски и милиционерите от Варшава се приготвяха да се върнат с другата служебна кола.

— Много ви благодаря, капитане — протегна ръка към по-младия си колега Неваровни. — Не знаехте как стоят нещата в действителност, но не се поколебахте да рискувате живота си в защита на моя.

— И вие вероятно бихте направили същото, другарю майор. Ако знаех цялата истина, не бих застанал на пътя ви днес.

— Няма нищо. Помощта ви беше много ценна. Без нея и вашите хора щеше да ми е трудно да се справя с тези четиримата.

— Във всеки случай ви поздравявам, другарю майор. Не зная как сте стигнали до всичко това, извършили сте обаче великолепна работа. Без хитростта, която използвахте, нямаше да ни е лесно да докажем, че Стефан Зборковски е убил Квасковяк.

— А аз се смаях — призна майорът, — когато видяхте с бандита се бори не моят Неробис, а вие. Откъде се взехте в този критичен момент?

Капитан Левандовски отговори с мек тон:

— И двамата си имаме тайни.

Офицерите си стиснаха ръце. Изглежда, от сърце.

Левандовски замина за Варшава. Майор Неваровни се върна в участъка. Чакаше го още много работа. Трябваше да напише подробен рапорт за развилите се събития. Очакваше го също неприятен разговор със сержант Михаляк.

Първият човек, когото майорът срещна в участъка, беше именно младият милиционер.

— Значи е истина?… — попита Михаляк. Не довърши. Знаеше, че майорът и така ще го разбере.

— Истина е. Елжбета Дорецка е била дясната ръка на шефа на бандата, Стефан Зборковски. Заедно са убили Квасковяк, а днес и мене ме чакаше същата участ. Щяха да ме закарат с количката на млекаря и да подхвърлят тялото ми в гората.

— Ужасно! А аз толкова й вярвах… Казваше, че ме обича. Кълнеше се. След два месеца щяхме да се оженим.

— Били сте пешка в ръцете на една хитра престъпничка, сержанте. Вашата любов й е била нужна, за да научава какво става в нашия участък. Въртяла ви е на пръста си, както си иска. Малко оставаше заради вашия дълъг език сега да лежа със строшена глава в гората — там, където сте открили Квасковяк.

— Заради моя дълъг език ли?! — задави се Михаляк.

— А не сте ли казвали на Дорецка, че също като Квасковяк и аз излизам всяка сутрин на тайнствени разходки? Опитвах се да се измъквам от участъка възможно най-тихо, понеже се опасявах, че някой от вас ще се изтърве. Но вие ме забелязахте и нямахте друга работа, освен да кажете на Елжбета.

Михаляк почервеня и наведе глава, Неваровни обаче не го щадеше.

— Това е било сигнал за бандата, че и аз ставам опасен. Или вече съм открил следата, или съм на път да я открия. Тогава са ми издали смъртна присъда. Чакали са само подходящ случай, безлунна и безснежна нощ. За щастие още от самото начало предвиждах тъкмо такова развитие на нещата и се бях подготвил. При подготовката за днешната акция най-голямата ми грижа беше как да организирам всичко така, че сержант Михаляк да не узнае за нея.

— Какво ще стане с мене?

— Не зная — призна майорът. — Допуснали сте сериозно служебно нарушение. Разкрили сте пред странични лица тайни на разследването. Не ви съдя строго, защото и аз съм бил млад. Зная какво значи да насочиш чувствата си към неподходящ обект. Но не аз, а Воеводското управление ще решава съдбата ви по-нататък.

— Трябва ли да предам оръжието си? — Михаляк беше напълно отчаян.

— За това винаги ще има време. А днес, сержанте, ви чака нощно дежурство. Да не забравите.