Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (3)

III.
Новото работно място

Сутринта след погребението на старши сержант Владислав Квасковяк майор Бронислав Неваровни пристигна в Подлешна с електрическия влак и се насочи към участъка на милицията. Той отстоеше на около четиристотин метра от гарата. Помещаваше се във вила, построена преди войната и пригодена по-късно за целта, на която служеше до днес. Самата къща беше на десетина метра навътре от улицата, заградена с ниска дървена ограда боядисана в зелено. От вратичката до сградата се отиваше по пътека от бетонни плочки. Вляво и вдясно от нея имаше две кръгли лехи. В центъра на едната се издигаше доста висок бял пилон, с тел за окачване на знамето. Препасаното с черна лента бяло-червено знаме беше свалено до средата на пилона. Колегите на Квасковяк се прощаваха със своя бивш началник.

Майорът отвори вратичката, премина по пътеката и влезе в сградата. Коридорът разделяше вилата на две равни части. Затвореното със солидна метална решетка стълбище вероятно водеше надолу към ареста. На вратата вляво имаше табелка „Участък на ГМ в Подлешна“. Неваровни натисна дръжката на вратата и се озова в просторна стая, разделена на две с дървена решетка, висока около метър и двадесет. От едната й страна се виждаха широка дървена пейка и няколко стола, а от другата — две маси, на тях телефон и няколко книги. На стената — държавният герб.

До едната маса нямаше никой. До другата седеше млад сержант с приятна външност и четеше вестник.

— Добър ден — каза майорът.

— Хммм — измънка сержантът, без да вдига очи от четивото си.

Неваровни седна на пейката и зачака развитието на събитията. Минаха три минути. Милиционерът прочете поредното продължение на „криминалето“ в „Трибуна Мазовецка“ и бавно посегна да остави вестника.

— Вие по какъв въпрос, гражданино?

— Пристигам от Варшава. Казвам се Неваровни. Майор Бронислав Неваровни.

— Божичко, ама че се нахаках! — Младежът скочи от стола толкова рязко, че вестникът падна на пода.

— Сержант Михаляк, струва ми се? — попита офицерът.

— Другарю майор, сержант Михаляк докладва: личен състав на участъка — петима души. Един дежурен, един убит, трима патрулират. — Михаляк изрецитира тези думи, застанал „мирно“, но като забеляза, че направи гаф, бързо се поправи: — Така ме изненадахте, другарю майор, че сам не зная какво говоря. Ние сме четирима. Аз съм дежурен, а двамата колеги патрулират. Четвъртият има почивен ден, защото ще е дежурен нощес.

— Добре, добре. — Майорът едва успя да потисне смеха си. Хареса му това симпатично момче и само понеже беше редно, му направи забележка: друг път, когато някой влезе, веднага да остави вестника.

— Тъй вярно, другарю майор.

— Получихте ли телефонограма от Воеводското управление? — Неваровни побутна вратичката, премина оттатък решетката и седна на свободния стол срещу сержанта, без да си сваля палтото. — Сядайте, Михаляк.

— Не. Но още вчера началникът на Околийското управление в Рушков ни каза за вас. Мислех, че ще се обадят от Варшава и ще ни предупредят. Щяхме да ви посрещнем на гарата.

— Защо? Както виждате, открих ви без ничия помощ.

— Видях ви вчера на погребението. Стояхте отзад, нали?

— Да. Бях на гробището.

— Другарю майор, разследване по убийството на нашия началник ли ще водите?

Майорът кимна — нямаше смисъл да отрича.

— Ако хвана този мръсник, кожата му ще одера!

— Разкажете как стана всичко.

— Беше вторник. Бях дежурен през нощта. Малко преди шест сутринта дотича Ян Раковски и още от вратата завика, че Квасковяк лежи убит на Розова. Бях сам в участъка, заключих и тръгнах с Раковски. Розова, както впрочем повечето улици в Подлешна, свършва в боровата гора. Селището е било застроено на парцели в гората и така си останало. На няколко метра от последната сграда, под едно дърво, лежеше човек. Още беше съвсем тъмно. Как иначе, шест часът през ноември! Приближавам, светвам с фенерчето. Квасковяк лежи по гръб, разперил широко ръце. Около главата му червено петно. Не го пипнах. От пръв поглед личеше, че началникът е мъртъв. Викам на Раковски: „Останете тук и пазете никой да не пипа тялото. Аз ще тичам до участъка да се обадя в Рушков, в Околийското управление.“ По пътя се отбих в жилището на капрал Мариан Неробис. Беше станал, тъкмо се обличаше. Наредих му да тича към Розова и да остане при Квасковяк. Самият аз се върнах в участъка и докладвах в Рушков. След половин час пристигнаха с една варшава.

— Кой е този Раковски?

— Инженер. Работи в електростанцията в Рушков. Има къща на Розова. Почти в края на улицата. Излязъл от портата с колата си и в светлината на фаровете забелязал, че някой лежи в гората под едно дърво. Решил, че е някой пияница, но все пак слязъл да види дали няма нужда от помощ. Веднага познал Квасковяк. После Раковски ми разказа, че от притеснение съвсем забравил, че е с кола, и дотичал до участъка пеша.

— Никак не му се чудя — вмъкна Неваровни.

— Най-лошото, другарю майор, беше, че трябваше аз да кажа на жената на началника. Не бих искал втори път през живота си да изпълнявам подобна мисия. Квасковякова е силна жена, възхитих се на самообладанието й. Горката, остана сама с три деца. Най-голямото е едва на дванадесет години.

— Какво се говори в Подлешна?

— Дрънкат разни глупости. Че хулиганите са видели сметката на началника, че производителите на домашна ракия или пък гостите от сватбата на Аугустиняк са си отмъстили.

— Не ви разбирам — призна майорът.

— Началника много го беше яд на тия, дето варят ракия. Само през октомври унищожи седем казана. На три места заловихме и „фабрикантите“. Добре ще си платят. В останалите четири не заварихме никого, но унищожихме всички джибри и конфискувахме апаратите. И до днес лежат в мазето до ареста. Трябва да ги натрошим и предадем на „Вторични суровини“.

— А за каква сватба става дума?

— В района на нашия участък влиза не само Подлешна, но и близките села. Не жителите на Подлешна, а селяните варят домашна ракия. В гората, която обикаля Подлешна от три страни и граничи с тия селца. Най-много ракия отива по сватбите. Квасковяк ловеше хитро конкурентите на държавния монопол. Когато в някое село се готвеха за сватба, ние отивахме един ден преди това и викахме на родителите на булката: „Покажете водката.“ Ако селянинът покажеше достатъчно количество фабрична водка, пожелавахме им „наздраве“. Нека гостите се забавляват, само без скандали. Но ако изобщо нямаше или покажеше само няколко бутилки водка, започвахме да търсим домашно производство. Случваше се и на самата сватба да довтасаме, уж случайно.

— А ако откриехте домашна ракия?

— Селянинът тутакси го удряше на плач — да не го погубваме. Обикновено Квасковяк ги караше да строшат бутилките с ракия. И това беше всичко. Може би не съвсем по закона, но винаги имаше ефект. Защото съседът после, за своята сватба, се страхуваше да купува домашна ракия.

— А какво е станало у този Аугустиняк?

— Сватбата щеше да е в неделя. Отидохме в събота следобед. Заловихме повече от шестдесет литра. Той е богат селянин и дъщеря си даваше на добро място, та искаше да се покаже. Всичко отиде в торището. Аугустиняк беше принуден до неделя следобед да си купи водка от деликатесния магазин във Варшава. Цялото село му се подиграваше, а след това хората говореха, че гостите на сватбата страшно се заканвали на началника.

— Дадохте ли показания за това?

— Не.

— Защо? То може да бъде много важно за следствието.

— Съвсем ми беше изхвръкнало от главата. Изобщо не помислих. Всички бяхме зашеметени, бяхме като ударени с мокър парцал по главата. Едва сега, като ви заразправях, си спомних тази история.

— Напишете рапорт и го изпратете във Воеводското управление. До капитан Левандовски.

Неваровни не допускаше двадесетина литра разсипан алкохол да бъдат причина за убийството и нямаше намерение да насочи разследването в тази насока, обаче смяташе за свое задължение лоялно да уведоми капитан Левандовски. Той има по-големи възможности да провери тази диря, след като разполага с хора и от Воеводското, и от Околийското управление.

— Слушам, другарю майор.

— А какво се говори за хулиганите?

— Дрънкат, че виновни били Черния Ромек и неговите авери. Но лично аз не вярвам.

— Какъв е този Черен Ромек?

— Едно тукашно тарикатче. Майка му търгува със зеленчуци. Той ужким й помага, но всъщност почти непрекъснато подпира павилиона с бира. С още няколко като него. Много пъти са вдигали скандали на гарата. За побой на един от жителите на Подлешна Черния Ромек получи половин година. Излезе преди два месеца. А преди седмица пак се прояви. Накрая стигна до нашия арест и случаят бе даден в Наказателната колегия. Докладвах на капитан Левандовски за Ромек, когато капитанът бе тук със следствения екип — добави бързо Михаляк.

— А вашето мнение по въпроса?

— Не зная, другарю майор, но ми се струва, че началникът не е бил убит на Розова или поне не на това място, на което го е открил Раковски.

— Защо?

— Така ли щеше да лежи по гръб с разперени ръце? И какво е правил в края на улицата?

— Квасковяк е бил по анцуг. Може би е ставал сутрин рано, за да тича?

Михаляк се засмя.

— Началникът добре си потичваше и през деня. Сам ще се убедите колко много работа има в един такъв участък с четирима служители. Нямаме дори служебен мотоциклет. Когато се налага да отидем до някое село, винаги молим някого да ни закара с колата си или да ни заеме мотоциклета си.

— Тогава защо Квасковяк е излизал от къщи сутрин по анцуг?

— Не зная. В последно време началникът беше станал много тайнствен. За тези негови разходки научих от капитан Левандовски, който беше разпитвал съпругата му.

— И никога нищо ли не ви е споменавал?

Михаляк се замисли.

— Беше на моя имен ден. Тридесет и първи август. Ерген съм, та затова донесох тук един литър и някакво мезе. Пийнахме, но вечерта, след като бе свършил работният ден, а само един от нас оставаше дежурен — застрахова се сержантът. — Впрочем какво е един литър на петима?

Неваровни не вярваше именният ден да е минал с един литър, но кимна с разбиране. Сержантът продължи:

— Когато вече се поразвеселихме, Квасковяк ми рече: „Казвам ти, Михаляк, не след дълго ще станеш старши сержант. Всички ни ще повишат, за нас ще се говори в цяла Полша. Началникът на Главното управление лично ще ни благодари и ще ни награди. Може би дори с някакъв орден.“

— Каза ли още нещо?

— Не взехме думите му на сериозно, виждаше се, че го е ударило в главата, но началникът настояваше: „Не вярвате ли? Помнете ми думата. Квасковяк има на врата си глава, а на главата — очи.“ Някой от нас се засмя, че ще повишат само началника, пък той се обиди: „Не бойте се, момчета, няма да останете нито без работа, нито без награда.“ После началникът и дума не обели, нищо не ни обясни. Мисля, че тогава е изпил една чашка в повече. Не можеше да носи. Затова избягваше да пие.

— Споменахте, че Квасковяк не е бил убит в гората до Розова, там, където е бил намерен.

Сержантът отвори чекмеджето и извади от него голям план на Подлешна. Разгъна го на масата и започна да обяснява:

— Тук е улица Розова. Ей тук лежеше началникът. Тази къща е на инженер Раковски. Улица Акациева е успоредна на Розова, а следващата е Резедава. У нас почти всички улици носят имена на цветя. Ето тази, в която живееше началникът. Тези три улици се пресичат от други две, перпендикулярни на тях, които излизат на железопътните коловози. По протежение на коловозите, от двете им страни, има пътеки. Освен това хората са утъпкали пътеки от едната до другата улица през всички незастроени парцели. Например ето тук може да се мине от Акациева на Розова, а пък тук — от Резедава на Акациева.

— И какво от това?

— Госпожа Квасковякова казваше, че мъжът й излизал сутрин от къщи и често се връщал след няколко минути. Понякога — чак след един час. Явно е наблюдавал някого или нещо. Прав ли съм?

— Точно това място в гората, в края на улицата, е прекрасен наблюдателен пункт. Можеш да се скриеш зад някое дърво без опасение, че ще те видят.

— Може — съгласи се Михаляк, — но от това място до дома на Квасковяк има повече от километър. Дори ако се мине направо. Това означава десет минути бърз ход в едната посока. И още толкова в обратната. Началникът не би могъл да се прибере след няколко минути.

— Понякога се е връщал и след час.

— Вярно — рече сержантът. — Квасковяк е излизал от дома си и е проверявал нещо. Това „нещо“ би трябвало да се намира наблизо, не в края на Розова. Може да е наблюдавал някоя вила или човек, живеещ наблизо. Когато виждал, че не се случва нищо особено, веднага се връщал у дома. Когато го заинтересувало нещо, наблюдавал го е по-дълго и по-късно се връщал.

— Какво може да стане в пет часа сутринта?

— За да стигне навреме на работа във Варшава в шест часа, човек трябва да стане около четири и да излезе от къщи най-късно в четири и половина. Влакът тръгва в пет без двадесет.

— Ако приемем, че разсъжденията ви са правилни и че Квасковяк е наблюдавал някое от тези ранни пилета, то той е щял да се връща вкъщи редовно след определено време, защото човек, който бърза за влака, излиза горе-долу по едно и също време.

— Хората често закъсняват и влакът им тръгва под носа.

— В такъв случай началникът е щял да се връща най-късно след заминаването на следващия влак. Знаете ли разписанието? Какво следва от него?

— Пет и десет.

— Значи Квасковяк би се връщал почти винаги след десет, а понякога, и то рядко, след четиридесет минути. А знаем, че не е било така. Във връщането му от сутрешните разходки не е имало никаква закономерност.

— Ами да — призна сержантът, — тук нещо не пасва.

— Кой живее в района на тези улици?

— Това е най-заможната част на Подлешна. И най-старата. Големи вили, строени главно от разни индустриалци, богати търговци и директори. Повечето от тези хора или техните наследници и до днес живеят тук. На някои им върви не по-зле, отколкото преди войната. Нали за самото поддържане на такава вила, за отопление, ток, газ и телефон са нужни най-малко хиляда злоти месечно. А като прибавиш и ремонтите…

— Да, и аз забелязах, че много сгради са занемарени.

— Но не и в това каре. Тук рядко се срещат такива. Например доктор Воркуцки направи миналата година ремонт на вилата си, че и построи зад къщата голяма оранжерия. Струвало му е общо седемстотин хиляди злоти или аз не умея да смятам…

— Воркуцки! Онзи, който говори на гробището ли?

— Да. Богат лекар, специалист по премахване на разширени вени. Работи във Варшава, но и тук приема. Чакалнята му е винаги пълна. Той е председател на Дружеството на приятелите на Подлешна. Или да вземем например госпожа Розмарович. Има магазин за дамски палта на улица Мархлевски. В ония, новите павилиони. Живее близо до родителите ми. Започна като търговка „от ръка“, а след това си купи голям парцел на улица Акациева и си построи най-хубавата къща на тая улица. По-хубава е и от къщата на инженер Белковски. А той я построи преди четири години. Преди това живееше под наем в две стаи у Савицки. Сега пътува до Варшава със собствен вартбург. Има в столицата лаборатория за медицински изследвания. На сина си купи беемве.

— Фармацевт ли е?

— Не. Химик. Държи лабораторията заедно с някакъв магистър. В тази част на Подлешна живее и Кравецки. Преди войната бил собственик на голямо строително предприятие. И по време на окупацията живеел добре, защото строял немските железници. Тогава купил тази вила. Вече е стар, но синът му продължава да се занимава със строителство. Именно той построи вилите на Розмарович и Белковски. А на Резедава живее доктор Лис. Беше шест години в Конго. Като се върна, купи от Малиновски старата им съборетина и я превърна във вила за чудо и приказ. Свободните парцели, които ви показах на плана, другарю майор, не са застроени било понеже собствениците им не искат да ги продават, било понеже са безстопанствени. Има и доста жители на Подлешна, за които не може да се каже нищо конкретно. Уж работи, уж на дребна службичка, а вилата му като палат. Мебели като в музея. Откъде ги има? С какво ги е купил? Никой няма да ви каже, ако го попитате. Не казвам, че всичко това намирисва съмнително, просто ми се щеше да ви покажа, че в Подлешна не липсват богати хора.

— А по-бедничките къде живеят?

— От другата страна на жп-линията, а също и по-близо до Варшава. Там сте видели разни съборетини и собственоръчно построени къщички.

— А може би Квасковяк е ходел натам?

— Не. Далече е. Струва ми се, че той е забелязал нещо или на Резедава, или на Акациева. Или пък на някоя от пресечките им, Брезова или Петнадесети декември, но не и по-далече. Щом началникът понякога се е връщал от разходката си след десетина минути, пътят в едната посока му е отнемал не повече от половината от това време.

— Тогава как тялото е попаднало на Розова?

— Убийците не са искали началникът да бъде намерен пред прага им и са пренесли трупа в гората.

— По-скоро — прекарали. Ако са планирали убийството, страхували са се да носят човек на ръце. Дори през нощта. Все някой може да ги забележи. Но това пък противоречи на показанията на Раковски. Той категорично твърди, че се е събудил преди пет часа и е щял да чуе, ако край къщата му на улица Розова е минала някаква кола. Според него е било съвсем тихо.

— Това не доказва нищо. Биха могли да минат не по Розова. Нали и Резедава, и Акациева свършват в същата гора. Ако началникът е бил убит на Резедава, близо до дома му, убийците са го закарали в гората и оттам са пренесли тялото на стотина метра до дървото, под което са го оставили.

— Не можем да изключим вашата версия — съгласи се майор Неваровни. — Трябва да проверим кой от живеещите на Резедава или Акациева е чул сутринта шум на двигател или е видял някаква кола.

— Екипът на капитан Левандовски разпитва за това — поясни сержантът.

— И какво?

— Без резултат. Никой нищо не е видял, никой нищо не е чул.

— Как се отнасят към милицията тукашните хора? И по-точно — как се отнасяха към старши сержант Квасковяк?

Михаляк се замисли за миг.

— Ами… — каза — хората, общо взето, не обичат милицията. Няма защо да се лъжем. Нали няма човек, който поне веднъж да не е нарушил съществуващите разпоредби. А ние сме тъкмо за да следим те да се спазват. Но жителите на Подлешна не можеха да не оценят усилията на милицията. Селището е спокойно, почти няма хулигански прояви. А аз помня какво беше преди шест-седем години. Освен това Квасковяк не беше бюрократ, който здраво се придържа към буквата на закона, и това се харесваше на хората. За нея най-важното беше да има ред и спокойствие. Използуваше различни методи. Може да се поспори дали те съответствуваха напълно на разпоредбите, въздействуваха обаче и даваха желания ефект. Не го постигна лесно. Много от живеещите тук хора са и богати, и с връзки. Ала началникът съумяваше да се справя с тях. Когато се налагаше, беше безкомпромисен.

— Имаше ли врагове?

— Неведнъж някой хулиган или пък производител на домашна ракия заплашваха, че ще си отмъстят. В началото, когато Квасковяк стана началник на участъка, се случваше да счупят прозорците на къщата му. Но нищо повече. Не си спомням изобщо някой да е нападнал или ударил милиционер. Разбира се, когато прибираш в ареста някое пиянде, то се изхвърля, обижда, че и на бой налита. Ама като преспи на нара, почти със сълзи моли да не се изпраща делото в съда и да не се уведомява местоработата му.

— Какво правеше Квасковяк в такива случаи?

— Обикновено махваше с ръка. Вместо да прати виновния в съда, даваше му метла и го караше няколко часа да мете улицата. Това наказание действуваше по-силно от високите парични глоби. Бояха се от него като от огън.

— Нищо чудно — отбеляза Неваровни, — сигурно после цяла Подлешна се е надсмивала на този метач по неволя. Пък и си представям какви приказки са му дрънкали!

— Точно така, другарю майор. Квасковяк лично проверяваше дали работата е свършена съвестно. Но въпреки всичко аз не допускам някой от тия хора да е вдигнал ръка на началника. Да беше убит в кръчмата или на гарата, щях да река, че на някого водката му е замъглила разсъдъка и е решил да си отмъщава. Обаче убийство от засада, през нощта — това умът ми не го побира. Друга ще да е била причината.

Бронислав Неваровни слушаше внимателно сержанта. Стария не беше сбъркал, като му препоръча този младеж, наистина съобразителен и интелигентен. Разсъждаваше логично и което беше още по-важно, познаваше прекрасно тукашните условия.

— От думите ви излиза — рече офицерът, — че Квасковяк е бил убит в район с радиус четиристотин, най-много петстотин метра от дома му. Само такова разстояние позволява да се излезе от жилището за десет минути, включително обратният път. А след престъплението тялото е било закарано в гората.

— Така ми се струва.

— Следователно заподозрени в убийството могат да бъдат всички, които живеят в този район. Искам да ми направите списък на недвижимите имоти в него, както и на лицата, регистрирани там. Без жените и децата, естествено. Раната, нанесена на старши сержанта, показва, че убиецът е бил мъж. И то силен мъж.

— За кога го искате?

— Възможно най-бързо.

— След един час ще бъде готов — обеща Михаляк. — Имената не са много, само тридесетина.

— Достатъчно много, за да затруднят издирването на лицето, което ни интересува. Убиецът! Освен това бих искал сам да се запозная с повечко жители на Подлешна, да имам лично впечатление.

— Няма нищо по-лесно. Достатъчно е да отидете няколко пъти в „Маришенка“ и ще се запознаете с всички. „Маришенка“ е нашата единствена кафе-сладкарница. Същевременно е и клуб на Дружеството на приятелите на Подлешна.

— Далече ли е?

— При нас нищо не е далече. На съседната улица.

— Частно заведение?

— И да, и не. Официално е обществено, стопанисвано от частно лице. Фактически — собственост на госпожа Мария Ковалска. Хитра мадама. Вдовица е на индустриалец. Имаше голяма двуетажна вила. Богати хора, още отпреди войната. Може би най-заможните в Подлешна. След войната госпожа Ковалска се боеше, че могат да й сложат квартиранти, та си преустрои вилата. На първия етаж е нейното тристайно жилище, а партера даде за седалище на Дружеството на приятелите на Подлешна. За да събира средства за дейността си, Дружеството си издействува разрешение да отвори заведение, което от своя страна отстъпи за стопанисване на госпожа Мария. Оттам идва и името „Маришенка“.

— Мислех, че е от Маришенка Собеска, жената на крал Ян.

— Не. Наистина говорят, че крал Собески е пътувал из цяла Полша и е засаждал навсякъде дъбове и липи, но в Подлешна кракът му не е стъпвал. „Маришенка“ е много популярно място сред жителите на селището. Впрочем освен в „Маришенка“ и в ресторанта на кооперацията няма къде да се отиде. Затова няма човек, който поне веднъж в седмицата да не се отбие при госпожа Ковалска. Ако не на кафе, то поне да купи някакви сладкиши. А в събота се организират и танци. Тогава идват дори хора отвън. Често пред заведението има паркирани по петнадесетина коли от Варшава.

— Сержанте, какво ще правите довечера?

— Нямам специални планове. Смятах да прескоча до Варшава, но не е толкова важно.

— Чудесно. Облечете се цивилно и двамата ще посетим тази „Маришенка“.

— Най-добре преди шест часа, после може да няма свободни маси.

— Великолепно. А сега искам да видя нашия участък, да хвърля един поглед наоколо и да се запозная с колегите.