Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (8)

За ските

В неделите ми се спеше ужасно. С мене винаги се случва така: когато не трябва да ставам, събуждам се дори в пет часа, а когато трябва — не мога да стана. Зинаида ме събуди в осем часа. Аз казах „ей сегичка“, за минутка затворих очи и веднага ги отворих. Но през това време се изминали петнайсет минути. После аз още мъничко поспах седешком, като си обувах обущата. След това — в банята. Аз пуснах чешмата, та да мисли Зинаида, че се мия, и поспах още десетина минути.

— Колко си щастлив — каза Зинаида. — Отиваш на ски. А аз трябва да зубря тази проклета математика.

— Ти си щастливата — казах аз. — Може да спиш, колкото си искаш.

— Щом не искаш, не ходи, никой не те кара насила.

— Ти пък не зубри — отговорих аз. — Щом математиката е толкова проклета, и тебе никой не те кара насила. И изобщо да се зубри е вредно. Старай се да разбираш. Ясно?

Със Зинаида си поговорихме още десетина минути. Но за това няма да разказвам. Всяка сутрин с нея се караме. Мама казва, че това е вместо утринна гимнастика. И наистина, престана да ми се спи.

Когато наминах да взема Борка, те всички седяха на масата и пиеха чай. Аз казах „здравейте“. Борковият баща ме погледна и се усмихна.

— За тебе от милицията са идвали — каза той.

— Откъде знаете?

— Така на̀, знам. Защо вършиш безобразия?

— Какви безобразия?

— Съседът се оплаквал. Смееш се?

— Какво от това, не бива ли да се смея?

— А ти какво мислиш? Днеска се смееш, пък утре може и да пееш?

— Може и да пея.

— А след това ще поискаш и да танцуваш?

— Ще поискам — казах аз, — и ще танцувам. Може „Лебедово езеро“ или някакво там танго.

Всички се засмяха. А Борка дори се задави с чая. Борковата майка каза:

— Костя, откъде имаш такъв език? Дори когато казваш истината, излиза като напук.

Аз отговорих:

— Лельо Вера, аз винаги говоря истината. Ама не им харесва.

— На кого?

— На всички хора.

— Чудесно! — каза Борковият баща. — Браво! Ето за това ми се харесваш, Костя. За истината. На тебе трябва да ти построят кула — страшно висока. Ти ще стоиш горе и ще говориш истината. На всички хора. Това, разбира се, няма да им хареса. Но да те стигнат — не могат. По неволя ще трябва да те слушат. И постепенно всички ще станат много добри.

— А трябва ли да се лъже? — попитах аз.

— Защо да се лъже? Но от приказки само полза няма. Трябва да се върши нещо.

— Как да го върша?

— С ръцете. С главата. А не само с приказки. Харесват ли ти се мръсотиите по улицата?

— Какви мръсотии?

— Угарки, книжки… Всякакъв боклук.

— Защо да ми се харесват угарките?

— Ясно — не ти се харесват. Но все пак ги хвърлят. Вървят и хвърлят. А ти сигурно ще ходиш след такива и ще им говориш истината: лоши хора сте, едни такива никакви, защо боклучите? А те продължават да боклучат. Но на сутринта улицата е пак чиста.

— Голяма работа — казах аз, — метачът я е измел — и толкова.

— Вярно. Така че от кое има по-голяма полза — от метлата или от твоята истина?

Аз казах:

— Вие не сравнявайте тия работи. И изобщо закъсняваме за влака. Да вървим, Борка!

 

 

Пристигнахме на Финландската гара десет минути преди тръгването на влака. До четвъртия вагон стояха Владимир Иванович и Лина Лвовна.

— Хайде, по-скоро се качвайте — каза Владимир Иванович. — Има места. Всички наши се събраха.

Аз погледнах табелката на вагона. Там с едри букви беше написано: детски. Казах:

— Аз в детски няма да пътувам. Ще отида в друг.

— Ще те смачкат от блъскане. Виж колко народ има.

— Нека ме смачкат.

— Ех, Костя — каза Лина Лвовна. — Тука всички ученици пътуват. Не можеш, без да измислиш нещо.

Аз казах:

— Аз с тях и до Владивосток ще пътувам. Само, че не в детски.

— Е, добре — каза Владимир Иванович. — Нека го поблъскат. За него е полезно.

Изведнъж Борка каза:

— Аз също ще отида с Костя.

Владимир Иванович го погледна и се усмихна:

— Браво, Таланов!

Вмъкнахме се в съседния вагон. Ние стояхме в преддверието и мислехме, че никой вече не може да влезе. Но после натиснаха отвън и се качиха двайсетина души, всички със ски. В джоба ми имаше два сандвича със салам. Аз просто чувствувах как се сплескаха и станаха тънки като палачинки. Сигурно и аз самият станах като палачинка, само че не можех да се видя. Но след това отново натиснаха и отново влязоха двайсет души. И така до тръгването все натискаха и все се качваха и аз не можех да разбера къде се побираха тия хора.

Ние с Борка през целия път мълчахме. Опитайте се да разговаряхте, когато всичките ви черва са пресовани. Аз все си мислех защо Владимир Иванович каза на Борка „браво“, а на мене — не. Нали ние пътувахме в един и същи вагон.

В Кавголово всички слязохме. От нашите бяха дошли почти всички. Но някои нямаха ски и Владимир Иванович ни поведе към базата при свой познат. След това ни изведе на голям хълм.

— Този хълм — каза Владимир Иванович — се нарича „Семеен“. Тука могат да се пързалят дори баби и дядовци.

Аз погледнах надолу. Само за бабички! Стръмен хълм, много народ. И всички се пързалят, както дойде.

Пръв се спусна Владимир Иванович. Ските му са тежки и дебели. Биндунгите — железни. На токовете има големи пружини. С такива ски и аз бих се спуснал. Владимир Иванович каза, че те са специално за планини — слаломни. А той караше добре, дори красиво завиваше. Спря се долу и ни помаха с щеката.

— Хайде сега вие, деца! — каза Лина Лвовна.

Аз пак погледнах надолу. Владимир Иванович беше малък като буболечка.

— Лина Лвовна — казах аз, — дайте ни пример. Защото вие сте ни дружинна ръководителка. Сигурно много хубаво се пързаляте.

— Аз ли — засмя се Лина Лвовна. — Аз — много хубаво?

Лина Лвовна се отблъсна с щеките и тръгна. Тя се попързаля малко и кой знае защо, започна да сяда. Спускаше се все по-бързо и въпреки това присядаше. След това — бух! Като че бомба експлодира. Снегът полетя на всички страни, а Лина Лвовна я няма. Ние мислехме, че е потънала. Но тя изведнъж се вдигна. Оказа се, че е била засипана със сняг.

След това продължи по-нататък и пак започна да сяда. Стана ми смешно. Защо сяда? Да стои изправена. Най-после Лина Лвовна се спря при Владимир Иванович.

Тогава се спуснах аз.

Здравата се бях засилил — чак шапката ми хвръкна. Но се крепях и само на височинните присядах. Аз не съм като Лина Лвовна. Изведнъж някой отстрани викна:

— Писта! Писта!

Аз погледнах и виждам: някакъв чичко лети право към мене. Лети като реактивен: разкрачил крака, а на коленете панталоните му трептят от вятъра. Изглежда, като че краката му треперят от страх.

Аз крещя:

— Завивай! Завивай!

А той:

— Не мога.

Виждам — право към мене лети. Ей сега ще ме ръгне със ските в хълбока. Изведнъж и моите колене започнаха да се прегъват. Аз искам да ги изправя, а те се прегъват. Сам не зная защо. И започнах да сядам — не нарочно, а от само себе си. Сядах, сядах и — бух! — в снега. А чичкото със своите ски се натъкна на моите. Олюля се, замаха с ръце, но устоя. Само вирна единия си крак заедно със ската. Понесе се нататък, изхвърча на високо, пак вдигна крак и пропадна. Къде се дяна след това — не зная. Може би се понесе направо за Москва.

При мене дойдоха Владимир Иванович и Лина Лвовна. Лина Лвовна дори си беше махнала ските, за да стигне по-бързо. А аз лежа.

— Костя, какво ти е?

— Нищо — отговарям. — Тука луди се пързалят. Не видяхте ли как едва не го съборих?

Лина Лвовна изведнъж се развесели.

— Според мене, беше обратното.

Владимир Иванович замахна на децата и завика:

— Стойте, не се спускайте!

Ние се изкачихме горе. А децата се превиват от смях. Като че им е много приятно, дето едва не ме убиха.

— Да идем на друг хълм — каза Владимир Иванович. — Че тука ги има много такива смелчаци: върху ските са като крава на лед, а се катерят на най-високия хълм. Сам ще се пребие и другите ще осакати.

Владимир Иванович ни заведе на друг хълм. Той беше по-малък и ние започнахме да се пързаляме кой как може. Владимир Иванович набучи клонки по стръмното и започна да се пързаля между тях.

Ние с Борка се изкачихме на самия връх. И Вика се изкачи с нас. Изобщо тя все след Борка тича. А той ходи при нея да си готвят уроците. При мене идва рядко. А всички в класа мислят, че ние сме приятели. Да река, и пет пари няма да давам за Борка. Само не ми харесва, че той ходи при нея.

Горе стояха някакви момчета. Те бяха съвсем млади, но с бради. Не се пързаляха, а просто стоят с щеки под мишница и пушат. Стоят, стоят, направят две-три крачки и пак застанат. Техните ски бяха като на Владимир Иванович, с пружини. Но не се пързаляха между клончетата. Изобщо не зная за какво стояха там. Наистина, те се пързаляха по-малко, но някак си особено. Изплюе един цигара, спусне се на две крачки, застърже със ските по снега и се спре. А после се върне назад и отново започва да пуши.

Един от тях видя Вика и каза:

— Хубаво гадже!

Вика беше с панталони и син пуловер. Тя се изчерви и нищо не каза. А Борка се намръщи. Тогава той пак каза:

— Деца, не ми се мотайте в краката, не ми пречете да мисля.

Аз казах:

— Ние не пречим.

Той ме погледна и изплю цигарата.

— Не ме карай да си свалям пенснето — каза той. — Страшен съм, като се ядосам.

Вторият се заусмихва и също изплю цигарата.

Вика ме задърпа и прошепна:

— Да вървим, Костя, не се захващай.

Но аз не исках да си отивам. Не можех да разбера какво искат. Този хълм да не е техен? И Борка също нищо не разбираше. Изобщо те бяха като сомнамбули, макар че не бяха пияни.

Ние се хванахме за ръце и се спуснахме по-надолу. Само че първо казах на тоя, брадатия, да не стои, а да се пързаля, иначе ще му настине брадата. Така си и останаха горе.

Ние много време се пързаляхме, около три часа. След това Владимир Иванович направи вратички и ние започнахме да се пързаляме по другия склон. Гледахме на часовника — кой по-бързо. Накрая дори Лина Лвовна мина през вратичките и не падна.

Беше вече почнало да се мръква, когато дойдохме в базата. Свалихме ските и изведнъж на всички ни се прияде. Владимир Иванович донесе една кофа вряла вода и канчета. Даде на всеки по две кубчета супа. А всичкото ядене, което имахме, сложихме накуп върху масата. Всеки вземаше и ядеше, каквото си иска. Всички бяхме уморени, но весели. Съвсем различно беше, отколкото в града. Кой знае защо, всички станахме ужасно любезни. Казвахме: „моля, вземете“, „моля, предайте“. А когато Лина Лвовна ни изкомандува да мием съдовете, всички се спуснахме като побъркани.

Аз също изтичах и измих две канчета. Ако ме беше видяла Зинаида, сигурно щеше да припадне.

— Вие все пак сте добри деца, задружни — каза Владимир Иванович.

— Защо?

Владимир Иванович посочи към масата. Там беше останал сандвич с хайвер.

— Чий е?

— Аз го донесох — каза Лена Никифорова.

— Защо не го изяде?

— Не зная. Беше само един.

— А ти? А ти? — Владимир Иванович започна да пита поред.

Някои казваха, че не обичат хайвер, други — защото беше само един, трети — че не са го забелязали.

— Аз го бях сложил най-отгоре — каза Владимир Иванович.

Не зная защо, но на всички беше много приятно, че никой не е изял този сандвич. И на мене ми хареса това, макар че не мога да обясня защо.

По пътя за гарата ние пяхме.

Само че нямахме късмет. Или може би имахме. Кой знае. Не дойде мотрисата, а някакъв стар влак. Вагоните му бяха малки и с печка. Ние едва се покачихме на високите стъпала.

Нямаше много хора. И тука ни провървя. Собствено, отначало пак нямахме късмет, но затова пък после беше чудесно.

Ние седяхме по средата. В единия ъгъл беше печката, а в другия — някакви момчета. Единият от тях — здравеняк момък — се промъкна до печката и започна да си грее ръцете. Още когато минаваше, аз забелязах, че на вид е много неприятен: малък нос, кръгло и мазно лице, като баница. А и вървеше някак противно — малко накриво, като приклякваше и все се извиняваше: „пр-р-сс-тете, пр-р-сс-тете“.

Той погря ръцете си и се върна при другарите си.

След минутка нещо взе да ме щипе в носа и аз кихнах.

— Наздраве! — каза Владимир Иванович и изведнъж сам кихна.

— Наздраве! — отговорих аз и пак кихнах.

След това започнаха да кихат нашите и останалите, които пътуваха във вагона.

Отначало беше смешно, но после започнахме да кашляме. В гърлото страшно ни дразнеше нещо. Не преставахме да кашляме. Аз така кашлях, че дори се превивах на две. И кръгове ми се явиха пред очите.

С нас пътуваха студенти и носеха китара. Отначало ни се смееха, а после и те се разкашляха. В целия вагон се кихаше и кашляше и невъзможно беше да се спре това. Пък и на очите здравата щипеше. И никой нищо не разбираше.

Изведнъж един от студентите се приближи до печката и завика:

— Деца, той е сипал пипер върху печката.

Щом той каза това, Лина Лвовна скочи от мястото си и изтича към този момък.

— Мерзавец! — извика тя. — Не виждаш ли, че тука деца пътуват?!

Другарите му се струпаха накуп. А Лина Лвовна стоеше пред тях, свила юмруци, и кашляше. Владимир Иванович стана и се приближи. Ние също искахме да се доближим, но Владимир Иванович ни каза да си седим на местата.

— Тихо, мило дете, не бива ли да се пошегуваме? — каза онзи с кръглата муцуна.

Изведнъж всички във вагона закрещяха:

— Намерил с какво да се шегува!

— Да го предадем на милицията!

— Петнайсет дни!

Студентите се развикаха, че трябва да го изхвърлим през прозореца. Те даже тръгнаха да го изхвърлят. Но Владимир Иванович ги спря.

— Много ви трябва заради такъв гад да лежите в затвора. А че той е гад, е ясно — каза Владимир Иванович.

В този момент се доближи някакво старче с кошница. Той все още кашляше.

— Знаете ли, граждани… кхе-кхе. Това, разбира се, е хубаво — петнайсет дни… кхе… модерно е. А когато аз бях по-млад… кхе… нас за такива работи ни биеха. Да вземем да го натупаме, а?

— Ура! — закрещяха студентите. — Да се натупа! Да вдигнем на ръце дядото!

Отдалеко чак видях как побледня този момък.

— Граждани… — каза той дрезгаво. — Граждани… Какво сте… За такова нещо… Ще уб-би-вам.

Но не го оставиха да убива. Събра се целият вагон. Измъкнаха го от ъгъла и го простряха на пейката. Ох, как виеше този момък. От яд дори скамейката хапеше. Той се извиваше и гърчеше като парализиран. Но десетина души го държеха.

Студентът с китарата взе каиш.

— Момичета — каза старчето. — Идете на другия край. Ние по голо ще го бием. Хайде, студенте, по голо.

Момъкът пак зави и се задърпа.

Лина Лвовна дойде при нас. От смях чак сълзи се показаха на очите й. Само че тя напразно гледаше настрана. Ние на скамейките се покатерихме и пак нищо не можахме да видим. Бяха го наобиколили от всички страни. Затова пък се чуваше как му удариха двайсет и пет. Старчето каза, че това е нормата — двайсет и пет.

Когато пуснаха момъка, той пак зави и се хвърли върху първия, който му попадна. Отблъснаха го. Тогава той се обърна и като придържаше панталоните си, избяга на платформата. Избягаха и неговите приятелчета. Не ги видяхме повече.

А целият вагон се смя чак до Ленинград.

Много съжалявахме, че не ни позволиха. Ние щяхме да го набием не по-лошо от студентите.

Този ден тъй не ни се искаше да се разделим, че отидохме пеша до Невски и едва тогава се качихме на девятката.