Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (2)

3а антената

Днес след часовете в клас се втурна нашият отряден ръководител от осми „г“. Той е спортист и много подвижен. Струва ти се, че тича даже когато стои. Изобщо той не е лош, защото не дава никакви поръчения. Ще надникне и ще попита:

— Е, как вървят работите?

Отговарят му:

— Горе-долу.

— Хубаво!

— Лошо!

А Владик ще каже:

— Браво! Карайте! — И пак ще побегне.

Но днес Владик не побягна веднага. Ние вече се разотивахме, но той ни прегради пътя и каза да останем.

Попитах го:

— А защо?

— Защото не вършите никаква работа. И аз заради вас си изпатих.

— Че защо да вършим работа?

— Защото сте пионери.

— А защо сме пионери?

— Да не си ненормален? — каза Владик.

— Защо пък ненормален?

А аз зная: щом непрекъснато задаваш един и същи въпрос, можеш да разсърдиш всеки човек. Изобщо Владик не е лош, но за мене е интересно, че мога да го ядосам, когато поискам.

Владик, естествено, се разсърди.

— Тебе, Шмел — каза ми той, — днес пак са те изгонили от класа, можеш и сега да си идеш.

— Мога ли? — попитах аз.

— Можеш.

— А да остана мога ли?

— Както искаш.

— А да си отида също мога ли? — отново попитах аз.

Тука Владик почервеня. Той сви юмруци и децата престанаха да се смеят. Е, и аз замълчах.

— И така, деца — каза Владик, — трябва нещо да се измисли. Иначе пионерската ви работа изостава. Аз като отряден отговарям за вас, пък и без вас си имам много работа. Дори днеска имам състезание. Да мислим по-бързо.

Децата помълчаха, помълчаха и след това Алик Летицки предложи:

— Хайде да събираме хартия.

— Не, по-добре — желязо — каза Мишка Летицки.

Алик и Мишка са близнаци. Те просто не понасят приликата си. На тях им е омръзнало все да ги бъркат и така им е противно, дето си приличат, че винаги спорят, даже на училище отиват по различни улици.

Владик се зарадва.

— Много хубаво. Хайде — хартия. Знаете ли колко тетрадки може да се направят от нея?

— По-добре желязо. Хартия вече събирахме — възрази Мишка.

— И желязо е добре — съгласи се Владик. — Страната има голяма нужда от желязо. Тъкмо… А аз днес имам състезание. Да решаваме по-бързо. Все нещо трябва да се събира.

— Я мълчи по-добре — обърна се Мишка към Алик. — Желязо също сме събирали.

— Не си заслужава да спорим, деца — каза Владик. През всичкото време той тичаше от единия край на дъската до другия и поглеждаше часовника си. — Има ли значение какво ще събирате? Нека половината от вас събират хартия, другата половина — желязо. А после ще направим равносметка. Разбрахме ли се?

Аз седях и си мислех: съвсем не сме се разбрали. Все едно ми е: ако щѐ желязо, ако щѐ хартия, ако щѐ и Исаакиевския събор. Разбира се, после децата ще говорят, че не съм активен. А учителите говорят, че съм дори прекалено активен. Иди, че разбери! Ако всички идат — ще ида и аз. Не идат ли — няма да ида и аз. А може пък и така: всички да идат, а аз — не. Или така: всички — не, а аз да отида.

Изобщо, докато аз мислех, стана Борка Таланов:

— Знаеш ли, Владик — каза Борка, — а не е ли по-добре да направим антена?

— Каква антена?

— Такава… Телевизионна, насочена. Да може да се приемат разни градове. Москва например или Киев…

— И Африка ли? — попита Вика Данилова.

— За Африка — не зная. А Лондон или Париж — може би. Аз съм чел, че даже с обикновена приемат. Случайно. Само че антената трябва да бъде специална… — започна Борка, но Владик го прекъсна:

— Хубаво, Боря. Добре си го намислил. Колкото до Париж, вие тука сами ще се справите. А аз тръгвам. Само че вие ми я покажете, като я направите. Дадено, а? — И Владик изскочи.

Децата наобиколиха Борка:

— А как ще я направим?

— А къде ще я поставим?

Те питаха, а Борка обясняваше, че антената трябва да бъде в няколко реда. Много висока. Въртяща се. И за да може да се управлява с моторче от стая…

Всички мислят, че ние с Борка сме приятели. А пък аз не зная дали сме приятели или не. Ние с Борка никога дълго не се сърдим. Аз не мога дълго да се сърдя, а Борка не обича да се бие. Аз също не обичам да се бия, но затова мога да ядосам, когото си искам. А Борка не обича да се сърди. Така и не знам — приятели ли сме или не. Най-малкото няма да се целувам с него, макар че живеем в един вход и през цялото време той строи някакви си приемници. Даже, напротив, стана ми обидно, че той по-рано нищо не ми е казвал за антената. Аз се промъкнах до Борка и казах:

— Борка, ти всичко знаеш, нали? И за антената. Може би и за снежния човек… Или за Марс… А кога ходи на балкон, знаеш ли?

Борка се засмя:

— Ходи, когато се ходи. Остави ме на мира, Костя.

Не, ти отговори.

— На балкон никога не ходи — каза Борка и се залови да дорисува антената си.

А Вика Данилова ме погледна, като че съм плашило, и каза:

— Много е старо. Още от втори клас. Ти, Шмел, измисли нещо по-умно.

— Мога и по-умно — отговорих аз. — Ти си глупачка и председателка на класа — ето ти нещо по-умно.

— А ти си хулиган.

Децата се разсмяха. Те не гледаха вече Борковото листче, а мене и чакаха какво ще отговоря.

Аз казах:

— Африканска принцеса.

Вика на мене:

— Шмел нещастни.

Аз на Вика:

— Защо нещастни?

— Защото си клоун.

— Защо да съм клоун?

— Затова защото.

— А защо затова защото?

Колкото повече питах, толкова по-силно се смееха децата и повече се ядосваше Вика. И всички забравиха Борка и неговата парижка антена. А Вика стоеше червена като кисѐл и не знаеше какво да отговори. А аз все питах. Но когато отново погледнах към чина, Борка вече го нямаше в клас.

А Вика изтича след него.