Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (14)

За Стасик

Аз здравата се изплаших, когато ме извикаха при Вера Аркадиевна. Мислех, че изобщо ще ме изключат. А не ме изключиха. Ние с Вера Аркадиевна си поговорихме и тя ме пусна. А след това реших, че напразно съм се уплашил. За какво да ме изключат? Нищо не съм направил. Просто по характер съм нетърпелив. Ако за това изключват, тогава сигурно само първокласници ще останат в училище. Тъкмо те са търпеливите. Пък аз никак не мога да търпя. Когато ни докараха новите стругове, аз просто исках да избягам от час. И всички деца искаха. През прозореца се виждаше как ги разтоварват. Аз дори казах на Владимир Иванович.

— Владимир Иванович, пуснете ни. В къщи ще си го научим, честна дума.

— Добре — каза Владимир Иванович, — ще ви пусна пет минути по-рано. Само да не шумите. Да вървите на пръсти.

Аз казвам:

— Владимир Иванович, ние именно ходихме в завода. Помните ли, вие ни съветвахте да помислим. Ние мислихме… Пуснете ни макар само десет минути по-рано.

— Добре. Ще ви пусна десет минути по-рано.

— Владимир Иванович, ами не може ли петнайсет, а?

Владимир Иванович се засмя и каза:

— Няма да се пазарим. Десет минути. Само че ще приспаднем минутите за нашия разговор.

Аз казвам:

— Владимир Иванович, от нетърпение го върша.

А той говори:

— Девет.

Децата се обърнаха към мене и ми зашъткаха. И аз ни дума повече не казах. Знам, че Владимир Иванович винаги изпълнява обещанията си.

Владимир Иванович ни пусна девет минути по-рано и ние много тихо слязохме от първия етаж. Искахме първи да видим струговете. Само че напразно бързахме. Работилницата беше заключена. Алексей Иванович беше отишел в завода да получи още някакви стругове и панели. Решихме първи да го посрещнем. Тъкмо имахме следващия час при Алексей Иванович. И ние отидохме да го посрещнем при вратата. Постояхме малко и започна междучасието. И тогава на двора изтича шести „б“. Те изтичаха до вратата и останаха.

Ние им казваме:

— Защо стоите тука?

А те казват:

— Просто така. Времето е хубаво. А вие защо стоите?

Аз казвам:

— Боли ни глава. Излязохме да подишаме.

А Стасик Лоскутов пита:

— Да не би да имате една глава?

— Глави имаме, колкото искате. Можем да ви заемем, ако желаете. Ето там Вовковата вземете, тя е футболна.

Вовка ми казва:

— Глупак.

А Стасик мисли, че Вовка на него казва. Направи снежна топка и замери Дутов. Пък аз се засегнах, че замери Дутов. Все пак Дутов е от нашия клас. За своите винаги трябва да се застъпваш. И аз замерих Стасик със снежна топка. Тогава всички почнаха да се бият със сняг. Всички се смесихме и започнахме да се гоним по двора. Но аз не тичах след другите. Аз търсех Стасик. Той им е най-главният. Догоних го на волейболната площадка и започнахме да се борим. Борехме се направо върху снега. Чак в ушите ми влезе сняг. Но на него му влезе още повече. Цялото му лице беше в сняг, а също и вратът.

Дълго се борихме. Аз вече почти го бях надвил, но изведнъж се изморих. Боря се, а не ми се иска вече да се боря. Аз го пуснах и седнах. И той също седна.

Аз казвам:

— Е, искаш ли още?

А той казва:

— А ти искаш ли?

Аз казвам:

— Ела тука.

— Ела ти тука.

А какво да идваме, когато седяхме един до друг. Просто бяхме много уморени. Изведнъж Стасик казва:

— Костя, аз зная какво е това Пе Зе.

Аз казвам:

— Лично ти?

Той казва:

— Това е пионерски завод.

Аз отговарям:

— В гората израсна елха.

Той пита:

— Мислиш, че само ти ще работиш там. Всички ще работим.

А аз отговарям:

— Благодаря, аз вече обядвах.

Той казва:

— Лина Лвовна каза, че всички ще работят там. На нас също ще ни възлагат задачи.

А аз казвам:

— Ето пристига Алексей Иванович. Тъкмо в това време камионът се приближи до вратата. Още отдалече видях в каросерията Алексей Иванович и Лина Лвовна. Само че не казах на Стасик, за да пристигна пръв. И ние се затичахме. Ето това е всичко.