Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (10)

За часовете по трудово възпитание

По трудово ни преподава Алексей Иванович. Той не е учител, а просто работник. Отдавна е трябвало да се пенсионира, защото е на седемдесет и две години. Но той работи повече от всички — по цял ден е в работилницата. Още като го погледнеш, ще кажеш, че не е учител, а работник. И даже по-добре, че не е учител. Защото никога не се оплаква на класния ръководител от нито един ученик. А ако някой се държи лошо, той му казва:

— Напусни, моля. Като не искаш да работиш, върви си… Няма да те наказвам. Даже бележка ще ти поставя — четворка. Само не ни пречи.

Но още никой не е напущал класа. Децата го обичат. Защото той е честен. Ако не успеем в някоя работа, той истински го изживява. По два часа ще ни показва и обяснява, докато стане. А ако някой, без да иска, счупи пила или похаби материала — няма да му каже нищо. Но ако някой лентяйствува, оскърбява се като малко дете. Честна дума, просто по лицето му личи, че се оскърбява. Като че ли никога не е виждал лентяи.

На един ученик от шести „б“ също казал за четворката. А онзи отвърнал: „Пишете!“ Алексей Иванович взел, че написал. Онзи си отишъл. Алексей Иванович никому не се оплакал. На другия ден същият ученик дошъл отново. Алексей Иванович му казал: „За бележка ли си дошъл или за работа?“ А той му казал: „За бележка“. Алексей Иванович пак му поставил четворка. Така Алексей Иванович му наслагал цял куп четворки. Онзи просто не знаел какво да прави с тези четворки. А децата престанали да разговарят с него. Тогава той казал на децата: „Изключете ме от пионерската организация“. А децата казали: „Нарочно няма да те изключим, за да те е срам да носиш пионерската връзка“. Тогава той отишъл при Алексей Иванович и го помолил да задраска четворките. Алексей Иванович казал, че не може да ги задраска току-така, но може да замени всяка бележка с изработена част. И онзи ученик трябвало да работи двойно — за новите уроци и за старите. А децата не разговаряли с него, докато не заменил и последната четворка. Наговорили се и не го забелязвали, сякаш бил прозрачен и не се виждал. А след като заменил и последната четворка, децата го срещнали пред училището и започнали наред да се здрависват с него:

— Здравей!

— Привет!

— Добро утро!

Зарадвал се, че разговарят с него, и започнал да стиска ръцете на всички. Питат го:

— Как си?

Той отговаря:

— Горе-долу.

Казват му:

— Отдавна май не сме те виждали да идваш.

Той отговаря:

— Как тъй отдавна? Аз всеки ден идвам на училище.

А децата му казват:

— Не сме те забелязали — и започват да се питат един друг: — Ти виждал ли си го? А ти? И ти не си го виждала, нали?

И всички отговарят:

— Аз не съм го виждал.

— И аз не съм го виждала.

— Нямаше го.

— Никакъв го нямаше.

— Факт!

Така му говорили, докато той едва не заревал. После всеки му бил по един „наказателен“ заради Алексей Иванович и му простили. Сега коленете му треперят, когато получи четворка даже за извършена работа. Навярно му е неприятно да си спомня.

Мене Алексей Иванович нарича „фукльо“ заради приказките ми. А Борка — „трудяга“. Той винаги ни показва Борковите детайли — колко хубаво са направени. Алексей Иванович много обича Борка заради неговите приемници. Той казва, че от Борка ще излезе истински механик от висш разред. Аз попитах Алексей Иванович какво ще излезе от мене.

— Засега не се знае какво ще излезе от тебе — каза Алексей Иванович.

— Ето това е хубаво — отговорих аз. — От Борка — всекиму е вече известно: механик. А от мене — неизвестно. Може би артист или водолаз.

— Та ти вече си артист. Езикът ти добре работи. Ама ръцете ти не сварват да го догонят.

На мене Алексей Иванович все за езика говори. Но аз не му се сърдя. Той ми харесва. И очилата му са интересни — с двойни стъкла. Едната половинка за близко гледане, другата — за далечно. Очилата му са специални, сигурно за да вижда кой лентяйствува.

Отначало по трудово ние правехме едни ъгълници. На тях закачат полици. Дадоха ни тесни железни ленти. Трябваше да ги изпилим с пила. След това да отбележим с керна^[1] местата на дупките и да ги пробием. После вече работата е малко — да се сложат в менгеме и да се извият. Най-много обичахме да пробиваме дупки. Дупчиците ставаха правилни, като че ли са начертани с пергел. Само че бормашината много бързо пробива. Стържеш, стържеш с пилата, капнеш, докато изпилиш всичко. А отидеш при бормашината — фржж! — и готово, четири дупки. И всичко за половин минута удоволствие. Затова мене даже ми е мъчно, когато пробивам. Ех, че хубаво ще бъде аз да правя само дупки, а другите — останалото.

Но и без това аз пробих повече от всички останали. Десет дупки размених с Алик за два малокалибрени патрона. Осем дупки ми подари Борка. А шестнайсет задигнах от Вовка Дутов. Омръзнал ми е със своята алчност. Другите приготвят частта и тичат при машината. А Дутов не тича. Той цял час събира дупки. А след това отива при машината и се наслаждава и сияе, като че е намазан с масло. Наведнъж по двайсет дупки пробива.

Придумах Алик да повика настрана Дутов, а аз взех частите на Вовка и отидох при бормашината. Ех, че пробиване падна. Децата поред залисваха Дутов. Ах, как се разядоса тогава. Той веднага каза, че това е моя работа, макар и да не беше видял. Даже заплаши, че ще ме причака след училище. Но ние си тръгнахме заедно с Борка. А на двамина Дутов никога не налита.

За услугата дадох на Алик три свои дупки.

Сега вече Дутов завързва своите части с тел за менгемето, за да не му ги откраднат.

Алексей Иванович все ни обещаваше, че скоро шефовете ще ни докарат стругове. На стругове е още по-интересно, отколкото на бормашина. Алексей Иванович ни обясняваше как се нагласяват ножовете, как се наточват. Чертаеше на дъската. Само че на дъската не е интересно. Все едно, на гладен човек да разказваш за ядене.

Всички деца очакваха струговете.

Веднъж ние влизаме в клас, а Алексей Иванович казва:

— Няма да имаме урок.

А самият е много доволен. И е с нова риза. Даже вратовръзка си е сложил. Никога той не е носил вратовръзка.

Ние питаме:

— Алексей Иванович! Да нямате днес рожден ден?

Той казва:

— Нещо подобно. Докараха струговете. Да вървим да ги посрещнем.

Момичетата запищяха ужким от радост и заподскачаха. Много разбират те от стругове. Проста се зарадваха, че може в час да пискат.

Ние излязохме на двора, а там спрял камион. И в него два струга. Добри стругове, с мотори. До камиона стояха десетина младежи. А също и един дебел човек с ботуши и галоши. Когато се приближихме, дебелият закрещя:

— Ето идат орлите! Стругарите! Защо не под строй? Барабанът къде е?

Ние мислехме, че той вика на някои други зад нас. Обърнахме се — никого няма. Той на нас викал. А защо крещи, щом сме вече до него?

Дебелият викна на Алексей Иванович:

— Ти ли си учителят им? Здрасти, учителю? Приемай подаръчето!

— Благодаря ви — каза Алексей Иванович. — Отдавна чакаме.

— Работа, учителю, работа! Не седим без работа! Цял завод ми е окачен тука! — И тлъстият се плесна по врата.

Вратът си го бива, даже дебел. Само че на него завод не би се поместил.

— Ама и тия орли тука! — тлъстият посочи младежите. — Те и половин литър почерпка ще ми поискат за разтоварването.

— Ще има да чакаме от вас — каза един момък.

Дебелият се разсмя гръмко.

— Именно! Ще има да чакате! Аз имам принципи!

Докато младежите разтоварваха струговете, тлъстият командуваше и крещеше. Той не ми се хареса, макар и да е директор на завода. Но изобщо докара струговете. Значи все пак не е лош.

— А струговете не са съвсем в ред! — весела завика директорът. — Ти, учителю, не се сърди!

— Какво ще се сърдя — каза Алексей Иванович. — Много ви благодаря. Ще ги нагласим.

— Така! Точно така, учителю! С такива орли, барабанчици! — извика директорът.

Докато той викаше, младежите замъкнаха струговете в работилницата. Тя е на първия етаж. Алексей Иванович беше приготвил предварително трупчета за търкаляне, иначе не биха могли да внесат струговете.

— Разписвай се, учителю! — Директорът подаде на Алексей Иванович някакъв лист. — Всичко да бъде ясно и точно. А ако си неграмотен — постави кръст вместо подпис! — и той се закикоти.

Алексей Иванович се разписа. Младежите седнаха в каросерията, а директорът — в кабината. Той и от кабината пак нещо викаше, но моторът пречеше да го чуем.

Камионът замина.

— Е, дечица, да вървим — каза Алексей Иванович. — Сега вече ще станете стругари.

Влязохме в работилницата. Алексей Иванович походи около струговете, погали ги, като че не са стругове, а котки. След това повъртя ръчките. Колкото повече ги въртеше, толкова по̀ се мръщеше. Сетне постла на пода рогозка, легна по гръб и започна да разглежда струговете отдолу.

— Какво гледате, Алексей Иванович? — попита Борка.

— Нищо, нищо… Почакай.

— Ох, Алексей Иванович, хайде по-скоро да работим! — записка Мила Орловска. — Ръцете ме сърбят вече.

— Не пискай! — казах аз на Мила. — Не пречи на Алексей Иванович. Поне да разбираш от работа! Още не знаеш от коя страна на струга да застанеш. А ако те сърбят ръцете, почеши ги. Ето с голямата пила.

— А ти знаеш ли от коя страна? Знаеш ли? — задърдори Мила.

— Не зная. Затова и не пискам.

В това време Алексей Иванович се измъкна изпод струга.

— Да, дечица — каза той. — Тука не трябва да се писка, а да се плаче.

— Защо?

— На тези стругове мястото е на бунището, а не в работилницата.

Алексей Иванович седна на столче и запуши. Никога не сме го виждали да пуши в работилницата. Той имаше много объркан вид. И даже изведнъж стана много стар, като че не бе на седемдесет и две години, а на сто и повече.

— Алексей Иванович, ами сега как? — попитах аз.

— Никак — каза Алексей Иванович. — Ще пробиваш дупки. Ти обичаш дупки да пробиваш. И това било шефове! Срамота! Пфу!

— Може все пак да ги включим, да изпробваме, а?

— Тези стругове трябва да се включват от разстояние — махна с ръка Алексей Иванович. — Да стоиш до тях е опасно.

В това време удари звънецът и ние отидохме в класната стая. Децата просто се разстроиха. Всички бяха мислили, че първи ще работят на тия стругове. А мене ме доядя на дебелия директор. Вървях и си мислех какво бих му направил, ако ми разрешеха. Най-напред бих подучил братчето на Боря да плюне на него. След това бих го вкарал в затвора за петнайсет дни… Повече нищо не можах да измисля — срещнахме Владимир Иванович.

— Вижте, Владимир Иванович, и това било шефове — казах аз.

— Какво се е случило?

— Докараха ни стругове, само че трябва от разстояние да се пускат.

— Повредени?

— На бунището им е мястото — записка Мила Орловска.

— Лоша работа — каза Владимир Иванович. — Помня, че отдавна приказвате за тези стругове. И Алексей Иванович все ги чакаше. А сега какво ще правим?

— Трябва да пишем в съда всички да уволнят! — казах аз.

— Кои всички?

— Шефовете.

— До един ли? — засмя се Владимир Иванович.

— А те защо така?! — казах аз. — Може би нарочно. Може да са вредители.

— Ех, Костя — каза Владимир Иванович, — ти ставаш за прокурор.

— А защо не? — казвам. — Този директор наистина е вредител. Той през цялото време крещеше. И говореше нещо за барабани.

— Добре, деца — каза Владимир Иванович. — Съд, вредители — всичко това е добре. Само че на вас ви трябват стругове. Борете се да ги имате. Опитайте без съд.

— Владимир Иванович — каза Борка, — ами че ние не можем сами да направим стругове.

— Така е. Затова пък можете много други неща.

— Какви неща?

— Помислете сами! Съгласни? Давам ви една седмица срок. Не сте вече малки. Заедно помислете. Невъзможно е четиридесет пионера да не се справят с такава дреболия. Наистина дреболия!

— Хубава дреболия — казах аз. — Вие сигурно знаете нещо за тия шефове.

— Положително зная — каза Владимир Иванович. — Но все пак вие помислете. Сами.

След часовете ние останахме и мислихме около два часа, но този ден нищо не измислихме.