Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (11)

За котката и мишката

На другата сутрин казах на Зинаида:

— Вчера ни докараха два струга.

— Много хубаво — каза Зинаида. В едната ръка тя държеше лъжица, а с другата прелистваше учебник.

— Само че от разстояние трябва да ги включваме — казах аз.

— Ъхъ — отвърна Зинаида.

— Не ъхкай, по-добре измисли какво да се прави.

— Какво да се прави?

— Та да ни ги сменят с хубави.

Зинаида обърна страницата и нищо не отговори. Ядосах се, че не ме слуша. Винаги е казвала да се съветвам с по-големите. Пък аз не се и съветвах, много ми трябваше да се съветвам с нея. Аз просто я питах, защото сам нищо не можах да измисля.

— Аз може би за първи път в живота си те питам. И за последен. Запомни това — казах аз.

— Остави ме, Костя. Изпити имам на главата си.

Аз й казах:

— Покажи си главата. Никакви изпити няма на нея. Коса има, а изпити няма.

— Господи! — простена Зинаида. — Радиото поне може да бъде спряно. А ти си по-лош от радио. Кога най-после ще пристигне мама?!

Аз казвам:

— Правилно. Като си дойде мама, всичко ще й разкажа: как ти ни веднъж не ми даде съвет и как четеш през време на ядене.

Зинаида прелисти страница и даже не ме погледна.

— Така храната не се смила добре — казах аз. — Ти самата си казвала, че не се смила.

Зинаида обърна още една страница.

— Изпитите се готвят през цялата година, а не в последния ден. Ти самата си казвала…

Зинаида нищо не отговаряше.

— И не се гърби над масата. Ще ходиш с изкривен гръбнак.

Изобщо повтарях на Зинаида всичко, което по-рано ми беше казвала.

Тя винаги ме учи кое как да правя. А Зинаида мълчеше. Беше решила да не отговаря, за да се отърве от мене. Знае, че не ми е интересно, когато не ми отговарят.

Тогава й казах:

— И все пак ще поприказваш с мене.

А Зинаида — ни дума.

Аз си облякох палтото и казах:

— Не съм си научил уроците, но ще ида на разходка.

А Зинаида даже не се обърна.

Тогава слязох долу и телефонирах от автомата.

— Ало!

— Ало! Слушам — отговори Зинаида.

— Тук е Костя — казах аз. — На̀, виждаш ли, че поприказва с мене.

Веднага чух в слушалката краткия сигнал — тя беше затворила телефона. Но това вече нямаше значение. Тя все пак ми каза две думи: „ало“ и „слушам“. Сега сигурно се ядосва. Но друг път ще разговаря. Не току-така исках да я питам. А за уроците нарочно й казах. Научил съм си ги още вчера.

Щом излязох на улицата, видях Борка до киното. Той стоеше на опашка пред телефонната будка. Защо ще звъни от телефонна будка, когато при нашия главен вход има автомат? Исках да отида да го питам. Но после си помислих, че не е интересно да питаш. Борка веднага ще каже. Той винаги отговаря, когато го запитат. По-добре сам да науча. Така, че той да не разбере.

Почаках, докато Борка влезе в будката, и незабелязано се приближих. Не се чуваше добре през стъклото. Дори усетих боцкане в ушите — толкова се стараех да чуя нещо.

— Ало! Редакцията на вестника ли е? — попита Борка.

Тук Борка се обърна и аз едвам успях да отскоча встрани. Нищо повече не чух.

А когато Борка излезе от будката, аз забелязах, че на другия ъгъл го чака Вика. Те поприказваха и тръгнаха към Фонтанка.

Борка винаги ходи с Вика. Даже с мене ходи по-рядко, отколкото с Вика, макар да живеем в общ вход. Рядко сме заедно. И все заради Вика. Нещастна председателка! Годеница! Аз даже й казах веднъж:

— Данилова, ти да не си годеница на Борка? Защо тичаш след него?

— А ти си дрънкало — отговори Вика, — затова никое от момичетата не иска да дружи с тебе.

— С мене? — казах й. — С мене дори хиляда момичета ще дружат. Може аз да не искам. Поискам ли — ще стане.

— Поискай!

До мене стоеше Мила Орловска. Аз я попитах:

— Мила, ще дружиш ли с мене?

Мила се изчерви и нищо не отговори.

Тогава казах на Вика:

— Моля! Виждаш: мълчи. Мълчанието е знак на съгласие.

След часовете Мила дойде при мене и шепнешком ми каза, че ще дружи с мене, само никой да не научи.

— Защо шепнеш — попитах я аз.

— За да не чуят — прошепна Мила.

— Защо пък „да не чуят“?

— Така е по-интересно — прошепна Мила.

— На кого е по-интересно? — казах аз. — И таз добра! Да не би шепнешком с тебе да дружа? Не съм и мислил да дружа с тебе. Нарочно те попитах. Ще се сдружи човек с тебе, а ти във вестника ще напишеш.

Мила се обиди и ме нарече грубиянин. А тя наистина писа до вестника. Беше написала следното: „Драга редакция! Всички в нашия клас се интересуват позволено ли е да дружат момче и момиче. Моля, отговорете.“ А какво има тука за отговаряне? Да не й трябва специално разрешение от редакцията? Ами ако й отговорят: „Не бива“, тя няма да дружи, така ли?

Докато си мислех за Мила, Борка и Вика се отдалечиха. Аз изтичах да ги догоня. Само че се стараех да не ме забележат. Интересувах се да разбера къде отиват.

Те пресякоха Фонтанка и се спряха пред голямо здание. На вратата имаше табела „Редакция на вестник «Ленински искри»“. Сега си спомних, че Борка търсеше по телефона редакция. Напуши ме смях. И веднага се сетих: те са дошли да питат може ли да дружат или не.

Почаках, докато те си шушукаха нещо, и се приближих.

— Борка, какво правиш тука?

— А ти какво правиш? — попита Борка и изведнъж се зарадва. — Значи и ти се досети?

— Разбира се, че се досетих — казах аз. — Само не ходи в редакцията. Ще ти разрешат все пак.

— Какво да разрешат?

— Да дружиш с момиче.

— С какво момиче?

— С Данилова. Макар и да е председателка на класа, пак ще ти разрешат.

Вика ме погледна и каза:

— Боря, той сигурно има температура. Виж какъв е червен.

— Наистина, Костя, да нямаш грип? — попита Борка.

— Ти имаш грип! И бронхит! Иначе нямаше да питаш за момче с момиче.

— Ти днес да не си ненормален? — попита Борка.

— Не се преструвай — казах аз. — Мислиш ли, че не зная за какво си дошъл!

— За какво?

— Да питаш: позволено ли е или не да дружат момиче и момче?

Борка и Вика се спогледаха и изведнъж прихнаха да се смеят. Дори вратът на Вика почервеня от смях. А Борка взе да кашля. Те така се смееха, че минувачите започнаха да се обръщат.

Казвам на Вика:

— Смей се, смей. Само знай — имах един познат. Той се пукна от смях.

Те още по-силно се закискаха. Обърнах им гръб, сякаш нямах вземане-даване с тях. Те видяха, че не ги гледам, и престанаха да се смеят. Борка ми каза:

— Ако искаш, ела с нас. Сам ще видиш за какво сме дошли.

— Притрябвало ми е да вървя с вас!

— Защо тогава вървиш след нас?

— Вървя по улицата, а не след вас.

— Да вървим, Боря — каза Вика. — Няма да го надприкажеш. Той е като дългосвиреща грамофонна плоча.

— Какво? — казах аз. — Каква плоча?

— Дългосвиреща. Трийсет и три оборота. Дъ-ъл-госвиреща.

— Борка, да й ударим един за плочата?

— Опитай се, удри.

— Да не би да я защищаваш?

— А ти се опитай, удри.

— Годеницата си ще защищаваш, а?

— Глупак — каза Борка. — Да вървим, Вика!

А аз стоях и си мислех: да ида ли след тях или не? Ако тръгна, ще излезе, че тичам след тях. Ако не тръгна, значи от Вика съм се уплашил. А при това много ми се искаше да разбера за какво са дошли.

Все пак аз тръгнах. Качих се по стълбата. Видях дълъг коридор. И на всички врати беше написано: „Ленински искри“.

Изведнъж една врата се отвори и отвътре излезе някакъв човек. Докато той излизаше, аз видях, че в стаята седят Борка и Вика. Надникнах. Те бяха на дивана, а до тях седеше младеж със зелено сако. Той ме видя.

— Влизай — каза младежът. — Не се бой.

— Съвсем не се боя.

— По работа ли?

— Може и по работа — отговорих аз. — Още не зная.

— Тогава почакай да свърша с децата.

Борка и Вика ме погледнаха, но нищо не казаха, като че не ме познават.

— И така, вие сте чакали, чакали… — каза младежът на Вика.

— Ъхъ — отговори Вика. — Не само ние, всички чакаха. Също и Алексей Иванович. А после, като ги видяхме — те били съвсем счупени.

— Алексей Иванович каза, че мястото им е на бунището — добави Борка.

Изведнъж по челото ми изби пот. Значи те са дошли да разговарят за струговете, а не за дружбата на момче с момиче. И Борка нищо да не ми каже. Добре, ще си поприказвам после аз с него.

— И какво смятате сега да правите? — попита младежът.

— Не знаем.

Тук вече не се стърпях. Като не знаеш, не ходи в редакцията. Пиши писма по-добре. За момче и момиче.

— Трябва да ги осъдят — ето какво да се прави — казах аз.

Младежът се обърна към мене.

— Кого да осъдят?

— Шефовете.

— А ти какво общо имаш? — попита младежът.

— Той е от нашия клас — каза Вика.

— Ето какво било — засмя се младежът. — Значи и ти не си добре без стругове?

— Никак — казах аз, — просто ме мога да живея.

И тримата се засмяхме, макар да не ми се искаше да се смея с Вика. Но просто не можах да се въздържа.

— Е, добре — каза младежът. — Пошегувахме се, а сега хайде да мислим…

В това време вратата зад мене скръцна. Аз не гледах вратата, а младежа и забелязах, че той изведнъж се сви. Лицето му доби обиден вид, като на дете. Обърнах се и видях Указателя.

Отначало се изплаших. Помислих си, че той специално мене е следял кога ще дойда във вестника. Но Указателя дори не ме погледна. Той се заусмихва и протегна ръка:

— Приветствувам ви, Игор Владимирович.

Игор Владимирович се намръщи, сякаш в устата му сложиха клюква^[1].

— Здравейте.

— Радостен съм да ви видя в добро здраве.

— Благодаря.

— Идвам при вас по работа. Ето, така да се каже, новите плодове на моя труд. Надявам се, че този път ще се окажат подходящи. Струва ми се, че са тъкмо това, което е нужно.

Указателя не говореше, а направо крещеше, като че ли разговаряше с глухи. Игор Владимирович даже потрепваше.

— Деца — помоли Игор Владимирович, — почакайте, моля, за минутка в коридора.

Аз казвам:

— Но ние дойдохме първи.

Нарочно казах това. Аз можех и цял час да чакам. Просто Указателя не ми се харесва.

Указателя облещи очи и пита:

— Как те казват?

— Казват ме Костя.

— Фамилия?

Сега вече съвсем се ядосах. Стана ми дори обидно, че не ме позна, и вече исках да го помоля за разрешение да се посмея. Но Игор Владимирович кротичко ми показва с очи вратата: „Излез, моля“.

Тогава аз казвам:

— Да вървим, Боря, аз също ще ти покажа плодовете на моя труд.

Ние излязохме, но аз не затворих вратата и започнах да слушам как Указателя чете стиховете си. Ето какво беше стихотворението.

Тук живя мишокът Петя,

в чудна клетка настанен.

Той харесваше на всички,

ала най-много — на мен.

 

Непослушен бе мишока,

дисциплина не позна,

но веднъж, вратата хлопнал,

с котката се запозна.

 

Мили, нека всеки знай

ето тази проста сметка:

искаш ли живот без край,

не напускай свойта клетка.

Указателя завърши стихотворението и каза:

— Чакам вашия съд. Според мене, темата е важна, така да се каже, пионерска.

— Да… разбира се… — промърмори Игор Владимирович. — Само че, вижте… Съвсем не разбирам защо съветвате пионерите да седят в клетка.

— Ех, Игор Владимирович, Игор Владимирович! Не очаквах! Естествено, клетката е употребена в преносен смисъл. А главната мисъл е, че трябва да бъдат дисциплинирани. Не бива да вършат непозволени неща. Нима вече сте против тази мисъл?

— Аз съм за — отговори Игор Владимирович. — Но…

По-нататък не можах да чуя, защото се приближи някакъв човек със значка „Ленинградска правда“. Той погледна през открехнатата врата и веднага се отдръпна. След това внимателно затвори вратата, закани ми се с пръсти попита:

— Отдавна ли седи?

— Кой?

— Онзи там.

— Около десет минути.

— Стихове ли чете?

— Ъхъ.

— За какво?

— За котка и мишка.

В това време по коридора мина още един, също със значка, само че на неговата значка беше написано „Смяна“.

— Женя — каза „Ленинградска правда“, — офейквай, докато си цял!

— Защо?

„Ленинградска правда“ кимна към вратата.

— Пак е дошъл.

— Беше ли при тебе вече? — попита „Смяна“.

— Беше. Аз му върнах за птичката, а той ми остави за мишката.

— Ей, че дявол — каза „Смяна“. — Сега от „Искри“ ще го отпратят и ще дойде при мене. А пък аз не мога да избягам, приемен ден е.

— Съчувствувам ти — каза „Ленинградска правда“.

И те си отидоха.

Отворих отново вратата. Указателя стоеше сред стаята и крещеше:

— Вие системно отказвате да печатате моите стихотворения! Повтарям: системно.

— Но стихотворенията са лоши — каза жално Игор Владимирович.

Указателя просто се завъртя на мястото си.

— А вие само хубави ли печатате? Ето аз съм преписал: „Позвъни ми телефона. — Ало кой е? — Слона.“ Това е от 14 октомври тази година. Или…

Кога ще ни пратиш отново нелоши

за цяла дружина

дузина от новите вкусни галоши?

Какво е това, според вас? Трябва ли децата да вярват, че може да се хранят с галоши? Представяте ли си какво ще стане, ако всеки пионер изяде по един галош?

Сега вече започна да крещи и Игор Владимирович:

— Та това е Чуковски! Разбирате ли? Чу-ков-ски!

А Указателя, кой знае защо, тихо отговори:

— Именно. Другарят Чуковски пише всякакви измислици и вие ги печатате. Донасят ви стихотворения за дисциплината, не ги приемате. Разрешете да доложа, Игор Владимирович, аз ще се оплача.

— Заповядайте — каза Игор Владимирович.

А Указателя още по-тихо:

— Чак до Централния комитет.

Указателя се обърна и се втурна към вратата. Ние едва успяхме да се дръпнем. Той изскочи от стаята и пресече по диагонал коридора. Там имаше врата с надпис „Смяна“. И именно към нея се засили. Ние влязохме при Игор Владимирович.

Той седеше на масата и се държеше за бузата, като че го болят зъби.

— Вие, деца, какво искате?

— Това сме ние, не помните ли? За струговете.

— Сега нищо не помня — сърдито отговори Игор Владимирович. — Седнете. Ще си спомним.

Седнахме и помълчахме малко. След това Борка казва:

— А аз го познавам, живее в нашата квартира.

Игор Владимирович чак подскочи от стола.

— Във вашата? Може би ти е роднина?

Борка веднага се изплаши:

— Не, не ми е роднина! Честна дума, не ми е роднина.

— Как те казват?

— Боря.

— Слушай, Боря — каза Игор Владимирович много ласкаво. — А как е там… изобщо… как е със здравето? Боледува ли често?

— Той никога не боледува. Сутрин прави гимнастика. Тридесет и два килограмова гира вдига: с лявата ръка — осем пъти, а с дясната — единайсет. Сам съм виждал.

— Аха. Значи не боледува — въздъхна Игор Владимирович. — Е, добре, нека вдига…

Според мене, възрастните са най-хитри. Та аз виждах как на Игор Владимирович му се искаше просто да убие Указателя, но не започна да го ругае пред нас, даже се престори, че нищо не е било. Така е, защото възрастният никога не ругае възрастен пред деца. Боят се да не загубят авторитета си. Игор Владимирович дори веднага си спомни за струговете.

— Знаете ли, деца — каза той. — Ще се постарая да ви помогна. Обещавам ви. Не зная какво ще излезе, но ще се помъча. Само че днес не мога, главата ми е просто оловена.

Сигурно казваше честно. Защото видът му беше наистина като на болен. Дори ми дожаля за него. Казвам:

— Ние друг път ще дойдем. Нали, Борка?

Борка кимна. А Вика сякаш нищо не разбира:

— Игор Владимирович, днес никак ли не може?

Момичетата изобщо са неотстъпчиви. Колкото повече разговаряш с тях, толкова по-лошо. Бутнах Вика с лакът в хълбока — веднага разбра.

— Или по-добре утре — каза Вика и — с лакът в корема ми.

— Моля — зарадва се Игор Владимирович. — Хайде утре. Ще ви чакам по същото време. А сега да вървим, ще ви изпратя до асансьора.

Тъкмо бяхме излезли на коридора, и в другия му край се отвори врата с табелка „Смяна“. Оттам, отстъпвайки назад, се появи Указателя. Той крещеше някому в стаята:

— Чак до Централния комитет! — и профуча край нас — мене дори ме лъхна вятър.

Когато излязохме на улицата, Вика започна да приказва, че напразно сме си тръгнали, че трябвало да идем при главния редактор. Така говореше, сякаш само тя разбира, а ние изобщо сме нула. Аз дори се разядосах. И тогава изведнъж ми хрумна нещо. Когато се ядосвам, много бързо мисля. Казвам:

— Данилова, Владимир Иванович прави ли стругове?

— Какво общо има тук Владимир Иванович.

— Та и аз казвам — няма нищо общо. Само че ние го молихме за помощ.

— Е, и какво?

— А, нищо. И Игор Владимирович молихме. Може би той прави стругове? Ти най-добре ми отговори на един въпрос: имаш ли своя глава?

— Не се прави на много умен, Шмел.

Аз казвам:

— А ти не се ли правиш на много умна?

— Дори и не мисля.

— Че как можеш да се правиш на умна. Нямаш своя глава. Пък аз имам — и умнича. Затова измислих нещо.

Борка ме моли:

— Костя, не можеш ли по-накратко?

— Не, не мога. Когато мълча, ме боли глава. Ти по-добре кажи: откъде докараха струговете?

— Е, от завода.

— Тогава в завода трябва да идем, а не в редакцията.

— Там няма да ни пуснат.

— А може и да ни пуснат. Само че трябва да идем всички. Може онзи, дебелият, да се уплаши, ако отидем всички.