Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (13)

Честна дума

Този ден шести „г“ лошо се държеше в час. Всички чакаха голямото междучасие. Но и малките междучасия не минаха безполезно. Щом учителят излезеше от клас, шести „г“ хукваше на втория етаж. Там бяха владенията на ненавистния шести „б“. На втория етаж шести „г“ се нареждаше по двама и започваше да обикаля край вратата на шести „б“. Не зная кой пръв каза „лично“, но тази дума много хареса на всички.

Двойките се разхождаха по коридора и като срещнеха „шестобетовец“, говореха някакви не много разбрани думи.

— Лично ние ще направим голям Пе Зе.

— Лично ние, хайде де, със здраве!

— Лично аз ще постъпя в Пе Зе. А лично ти?

— Лично и още как!

— А лично на онзи — презрение!

— Лично Пе Зе?

— Лично аха.

— Разбира се, презрение. Лично на тях — презрение.

— Лично, значи кило презрение.

„Шестобетовци“ също си ги биваше. Те, естествено, разбираха, че това презрение имаше най-пряко отношение към тях, а също и тайнственото Пе Зе. Но те не знаеха какво е това Пе Зе. И в това се заключаваше главната обида. Може да кажеш на човек:

— Ти си камила.

А той ще ти отговори:

— Ти самият си камила.

Това е съвсем просто. И не е нужно да си блъскаш главата:

— Дрънкало!

— Ти си дрънкало!

— Нахалник!

— Ти си нахалник!

— Хулиган!

— Ти си хулиган!

Но ако кажеш на човек:

— Лично ти си Пе Зе.

Тогава какво да ти отговори?

„Самият ти си Пе Зе?“

Разбира се, така не бива да се отговаря. Просто е глупаво. И ето, че започва човек да се мъчи. Отначало обръща думата отзад напред и се получава „ЕЗЕП“. Някаква безсмислица. После започва да разменя местата на буквите и поред се получава: „ЗЕПЕ, ЕЕЗП, ПЗЕЕ, ЕПЕЗ“. Пак безсмислица. И накрая той започва да разгадава буквите. И пак не може да разбере — дали това е „подъл зубрач“ или „забележителен егоист“.

Разбира се, „шестобетовци“ се преструваха, че плюят на всичко. Но тъкмо от това проличаваше, че са смутени. Наистина, те се опитаха да ни питат за шишенцата. Но този път не помогна даже това изпитано средство. Отговаряхме им:

— Лично с шишенцата? Лошо. А ето лично Пе Зе. Лично ние, разбира се, а лично на някого — презрение.

Стасик Лоскутов — председателят на класа и най-върлият „шестобетовец“, започна да хитрува:

— Какво ти Пе Зе! Такава дума няма — каза той, обръщайки се към стената.

— Има такава дума — рече Костя, като и той се обърна към стената, — Пе и Зе… Значи — Пузырки^[1].

И шести „г“, много доволен, се разсмя.

През голямото междучасие шести „г“ не излезе. Дръжката на вратата заклещиха с четка и председателката Вика Данилова не каза нито дума, макар че трябваше да изгони всички от класа. Сега не й беше до спазване на формалности. Шести „г“ обсъждаше работите на Пе Зе. Пе Зе ще се открие в работилницата веднага щом докарат струговете. Това беше решено. Даже може би ще се открие и по-рано. Децата вече приказваха с Алексей Иванович. Наистина, той каза, че в училището не се учат само те…

— А кой ходи в завода? — завикаха децата.

— Вярно. За това благодаря — каза Алексей Иванович. — Само че трябва да се помисли и за другите.

— Разбира се, че трябва — каза Костя. — Ама на завода кой ходи?

— Е, добре — попита Алексей Иванович, — колко ви трябват? Сто?

— Не се дели — каза Костя. — Трябва на всички по равно — сто и осем. Ама с условие сами да поставяме свредлата…

Алексей Иванович поклати глава. Но тогава го заобиколиха момичетата. Те го гледаха в очите и му говореха разни ласкателни думи: колко го обичат, колко е добър. Още от самото начало разбрали колко е добър той. Ако иска, всеки ден ще му гладят връзката.

Алексей Иванович само покашлюваше, като слушаше такова нахално подмилкване. Момчетата стояха наблизо и се чудеха как на момичетата прощават такова нещо, каквото на тях никога не биха простили. В края на краищата Алексей Иванович е учител и работник и с него трябва да се говори като с мъж. А безсрамните момичета го дърпаха за ръкава и му говореха провлечено:

— Е-е, Алексе-ей Иванович…

И Алексей Иванович се предаде. Той обеща първите сто и осем панели на шести „г“. Освен това обеща засега да не казва на никого. И това беше най-важното.

Никога досега шести „г“ не се е чувствувал така добре. Децата седяха в клас и обсъждаха кого да приемат в Пе Зе и кого не. Беше голямото междучасие. Четката, пъхната в дръжката на вратата, започна да мърда и подскача. „Шестобетовци“ напираха да влязат. Те бяха измислили отмъщение.

— Трябва да не приемаме тройкаджии — предложи Вика.

Костя погледна презрително Вика. Той добре помнеше своите тройки — по ботаника и по поведение.

— Защо да не приемаме тройкаджии? — рече Костя. — Трябва да не приемаме двойкаджиите. Тройка винаги можеш да получиш случайно.

До прозореца Дутов тъпчеше на едно място. Той искаше да предложи да се приемат и двойкаджии, но се боеше, че пак ще го напъхат под чина.

А четката все подскачаше. Чукаха по вратата с крака и юмруци. Костя отиде до вратата и издърпа четката.

Пред вратата стоеше Стасик Лоскутов — най-заядливият „шестобетовец“. Останалите „шестобетовци“ се бяха струпали зад него. Те изглеждаха много доволни.

— Какво искате? — попита Костя.

— Има една гатанка — каза Стасик. — Трийсет и шест глупаци събрали осем шишенца. Отговорете на следните въпроси: кои са тези глупаци, какви са тези шишенца и по колко се пада на всеки?

„Шестобетовци“ дружно поеха дъх. Половин час бяха съчинявали тази задача. Сега искаха да се насладят. Те поеха въздух и отвориха уста, за да се смеят. И в същото време Костя хлопна вратата. „Шестобетовци“ се изсмяха със закъснение зад вратата. Не им беше много весело. Дори не искаха да имат с тях вземане-даване:

— А от други класове ще приемаме ли? — попита Борка.

— Да не би да приемаме и от шести „б“ — рече Костя.

— Още не се знае кой ще приема — възрази Борка. — Ако е Алексей Иванович, той ще ги приеме.

— Тогава трябва да се проведе изпит. Може би някои само ще развалят. А пък това са истински панели, а не играчки — каза Костя. — А шести „б“…

В този миг четката пак се размърда. Почукаха на вратата.

— Почукай с челото, тогава ще отворим — извика Костя.

— Какво? — попитаха отвън.

— Лично с челото почукай! — викна Костя.

Костя изтича до вратата, издърпа четката и… сърцето му се сви и бавно запълзя към петите.

Пред вратата стоеше Елизавета Максимовна.

— Шмел — каза Елизавета Максимовна, гледайки портрета на Дарвин. — Иди при Вера Аркадиевна. Вера Аркадиевна те чака.

Елизавета Максимовна отстъпи една крачка и пусна Костя да излезе. Самата тя влезе в клас и затвори вратата.

— Данилова — дочу Костя, — защо класът не излезе днес да събира аптекарски шишенца?

Костя бавно се мъкне по коридора. Около него свиркаше, крещеше и тропаше голямото междучасие. Някакви щастливи момченца дъвчеха сандвичи и дърпаха момичетата за плитките. Щастливи момичета пискаха и се преструваха, че това не им харесва, но не бягаха надалече.

Щастливи риби плуваха в аквариумите по первазите.

А нещастният Костя наближаваше вратата със синьо-бяла табелка. Той вървеше и мислеше за чудесата. Нали се случват чудеса… Има ги разни Хоттабичи и вълшебни лампи. Или всичко това е измислено да дразнят само нещастните хора. Нали се случват пожари и наводнения. Защо сега няма ни пожар, нито наводнение? Винаги е така: когато е нужно — няма. Случва се също човек неочаквано да си счупи крак…

Костя стигна до стълбата и прескочи три стъпала наведнъж. Но чудото не се случи. Кракът му остана дял.

Пред вратата Костя се побави малко. Някой сложи ръка на рамото му. Костя трепна. До него стоеше Лина Лвовна.

— Извикаха ли те?

Костя кимна.

— Ще ти бъде ли неприятно, ако вляза и аз?

— Все едно — каза Костя.

Лина Лвовна присви очи и Костя неочаквано забеляза, че тя има гъсти мигли. Очите, скрити зад тези мигли, гледаха Костя съчувствено. И изведнъж на Костя му стана много мъчно и сам изпита съжаление към себе си.

Той внимателно отвори вратата.

— Може ли, Вера Аркадиевна? — попита Лина Лвовна.

— Влизай, Линочка — каза Вера Аркадиевна. — Влизай и сядай. Ти ли го доведе?

— Не — отговори Лина Лвовна. — Той сам дойде.

— Е, ученик Шмел — каза Вера Аркадиевна. — Нали знаеш за какво те повиках?

— Не зная.

— Хайде тогава да броим — въздъхна Вера Аркадиевна. — Ще смятаме от последните две седмици. Изпъждан от класа — три пъти. Едва не провалил пионерското събрание…

Лина Лвовна мръдна на стола.

— Искаш ли нещо да кажеш, Лина?

— Не, Вера Аркадиевна, след това.

— Едва не провалил пионерското събрание — повтори Вера Аркадиевна.

— Аз не съм го провалял — каза Костя. Той погледна изпод вежди Лина Лвовна. Нали Лина Лвовна знае, че той не го е провалял, защо мълчи? Те винаги се поддържат — възрастните.

— Добре, ще изясним. Първо да довършим броенето. Да броим още веднъж. И така, пионерското събрание…

— Аз не съм го провалял — каза Костя.

— Ще ми дадеш ли да се доизкажа? — гласът на Вера Аркадиевна беше неприятен, креслив. — Й така — събранието. А ето днес заедно с целия клас ти не отиде да събираш аптекарски шишенца.

— Ние се уговорихме… — каза Костя.

— Това е още по-лошо — каза Вера Аркадиевна. — Излиза, че съзнателно не сте отишли. Какво значи „уговорихме се“? Ами ако се уговорите да не ходите на училище?

— За това не сме се уговаряли.

Костя гледа тъжно портрета на тръбача. Какво замесва тука уроците? И защо те все разпитват и разпитват? Защо не може просто да кажат: „Ученикът Шмел, изключваме те от училището“? Непременно ли трябва отначало да те помъчат, а след това да те изключат?

А Вера Аркадиевна гледа Костя. Тя си мисли: „Ето, стои пред мене ученикът Шмел. Аз го научих да чете и пише. Колко бързо израсна. Той има вече характер. За всичко си има свое мнение. Интересно, какво ли мисли за нас? Например за мене. Сигурно ме смята за отвратителна стара жена, на която е много приятно да го мъчи с въпроси. В тази минута навярно ме ненавижда. И поради това на двамата ни е трудно. На мене е трудно да му помогна, а на него — да разбере. Разбира се, мога да го заплаша. Мога да го накарам да се бои. Но човек, свикнал от детски години да се бои, израства зъл. А злобата е лош спътник в живота…“

Вера Аркадиевна се замисли.

За известно време Вера Аркадиевна забрави Костя и Лина Лвовна. Тя ги гледаше, но не ги виждаше, погълната от свои мисли. И чак когато Лина Лвовна отново се размърда на стола си, Вера Аркадиевна се сепна. Изчезнаха хилядите, току-що изплували пред очите й лица. Останаха Лина Лвовна и Костя. „Прекалено се отдавам на спомени — помисли Вера Аркадиевна. — Прекалено. Навярно това е вече от старостта.“

— И така, защо не отидохте да събирате аптекарски шишенца? Защо не отиде ти, Шмел? — попита Вера Аркадиевна.

— Ние ходихме в завода.

— В какъв завод?

— Откъдето ни докараха струговете.

— Какво общо имат тука струговете?

— Те са за училището.

— Сега разбирам — каза Вера Аркадиевна вече с не толкова противен глас. — В училищната работилница са докарали повредени стругове, а вие сте отишли в завода, за да ги заменят. Така ли?

Костя мълчеше, навел глава. Той знаеше какво ще стане по-нататък. Ей сега Вера Аркадиевна ще попита: „А не можехте ли да отидете в друго време?“

— А вие не можахте ли да изберете друго време? — попита Вера Аркадиевна.

— Ние от вечерта се уговорихме — каза Костя. — А след това ни съобщиха за шишенцата. Вече се бяхме уговорили…

Вера Аркадиевна внимателно погледна Костя. Сега ще попита: „Значи, щом сте се уговорили, не сте ли задължени да се подчинявате?“

— Дадоха ли ви стругове? — попита Вера Аркадиевна.

— Дадоха. И панели ще ни дадат — оживи се Костя, радостен, че разговорът взема друга насока.

— Всички ли отидохте? — учудено попита Лина Лвовна.

— Целият клас! — гордо каза Костя.

— А какво си направил на събранието? — попита Вера Аркадиевна с отегчителен глас.

„За шишенцата повече няма да пита“ — проблесна в главата на Костя и неочаквано, за някаква секунда само у него се породи надеждата, че днес няма да го изключат. Нали вече пита за събранието, а не за шишенцата. Може би ще сполучи да обясни на Вера Аркадиевна и за събранието. Все пак тя трябва да разбере: не биваше да избират Дутов.

— Нищо не съм направил, Вера Аркадиевна. Честна дума.

— А защо тогава се оплакват от тебе?

— Кой се оплаква?

— Не е важно — каза Вера Аркадиевна. — Важното е, че се оплакват. Бъди любезен, отговаряй на въпросите ми.

— Аз казах, че не трябва да избираме Дутов, а тя казва — трябва.

— Кой е казвал? Коя е тази „тя“?

— Елизавета Максимовна.

— Значи не „тя“, а Елизавета Максимовна. Ти, Шмел, разбираш ли разликата?

„Ще ме изключи“ — помисли Костя. И ненадейно всичко му стана безразлично. Не му се искаше повече да отговаря. Всички те се поддържат.

— За какъв искаха да изберат Дутов?

Мълчание. Щастливият тръбач от картината победоносно гледаше Костя. Да му удариш един, та да не тръби!

— Костя, тебе питам — гласът на Вера Аркадиевна вече не е толкова отегчителен.

— За звеневи.

— Дутов? — учудено попита Вера Аркадиевна.

— Дутов! — възкликна Лина Лвовна. — Вера Аркадиевна, та Дутов…

— Добре, Линочка, добре… — проговори Вера Аркадиевна. — Аз познавам Дутов.

„Може пък да не ме изключат?“ — помисли Костя.

— Костя, а от клас също без причина ли те изгонват?

„Все пак ще ме изключи“ — помисли Костя. Той сам се съжали. Стои самотен и безпомощен. Отговаря на един въпрос, а му задават друг. И целият този разговор е безсмислен — все едно, ще го изключат.

— Аз чакам, Костя.

— Не, не без причина.

— Добре, че поне това разбираш — каза Вера Аркадиевна. — Не може ли да направиш така, че да не те гонят? Мислиш, че на учителя е приятно да те пъди? Та ти си способно момче, Шмел…

Гласът на Вера Аркадиевна вече никак не е противен. Тя гледа Костя така, сякаш й е обидно, че има в света човек, Константин Шмел, който може да извърши много хубави дела, но не ги прави. А Костя в тоя миг мисли, че точно сега му е времето да каже за ракетата и тогава все ще има на какво да се надява. Вера Аркадиевна много обича, когато й говорят за ракетата.

Но в този миг Костя забелязва, че Вера Аркадиевна побледнява. Навежда глава и лицето й става безпомощно. Като че иска да преглътне нещо. И не може. Ръцете й шарят по джобовете на блузата. Тя намира стъклено шишенце. Всичко върши много спокойно, но в това спокойствие има нещо страшно.

— Вера Аркадиевна! — Лина Лвовна скача от стола.

Вера Аркадиевна отпушва шишето и лиже запушалката.

— Вера Аркадиевна, ще извикам някого! — развълнувано казва Лина Лвовна.

— Какво ти е, Лина? — пита Вера Аркадиевна. — Нищо не се е случило. Аз просто трябва да вземам това от време на време… Е, какво, Костя?

А Костя, който не знае, че Вера Аркадиевна има болно сърце, все пак разбира: за малко не се случи нещо ужасно. Такова, при което звънят телефонни звънци и пристига бърза помощ. И тогава хората се трупат около колата, като че е много важно да погледнат лицето на този, който е в носилката. Костя не знае, че това се случва с Вера Аркадиевна и у дома, когато проверява тетрадки, и в трамвая, когато идва на училище от другия край на града. На Костя му се струва, че той е виновен за всичко. Подготвените думи излитат от главата му и той припряно говори съвсем друго. Не за себе си. За Вера Аркадиевна. Да й стане по-добре, по-светло наоколо, по-бързо да завърши всичко.

— Аз ви обещавам, Вера Аркадиевна. Честна дума!

В този миг той вярва на думите си. Вярва, че ще събира шишенца, ще дружи с Вика Данилова, ще престане да се криви в час и да дразни Дутов.

А на Вера Аркадиевна вече й е по-добре. Това мина. Когато това не минава бързо, шишенцата са безполезни. И Вера Аркадиевна вярва на Костя. Тя винаги по-лесно ще повярва на хубавото, отколкото на лошото.

— Върви в клас, Костя — казва тя. — Само че — в клас, а не се разтакавай по коридора. Кажи, че аз съм те задържала.

Вратата се отваря и затваря.

— Вера Аркадиевна, лошо ли ви е? — пита Лина Лвовна.

Вместо отговор Вера Аркадиевна изважда от масата листче. Там е написано:

„Вера Аркадиевна, отидете веднага в пионерската стая. Неизвестен“.

— Помниш ли, Лина — каза Вера Аркадиевна, — аз дойдох тогава при тебе… Когато… Ами че той е написал това. Той още от първи клас пише буквата „д“ със завъртулка. Не можах да го отуча аз от тази завъртулка.

Но Лина Лвовна все още не може да се опомни.

— Ох, Вера Аркадиевна, колко се уплаших! Вие така побледняхте.

— Знаеш ли защо е написал това? — попита Вера Аркадиевна, като избягваше упорито разговора за болестта.

— Не зная — каза Лина Лвовна.

— Станало му е мъчно за тебе. Те много се смущават, когато възрастни плачат. Струва им се, че целият свят пропада.

— Аз няма вече да плача — смутено казва Лина Лвовна. — Ще се постарая никога да не плача, Вера Аркадиевна.

— Ти вече обещаваш — усмихна се Вера Аркадиевна. — Не обещавай. Само равнодушните хора никога не плачат. Аз мисля, че ученикът Шмел също може да плаче. Само че той отива да плаче в клозета. Ти иди, Линочка, намери го. Сега той сигурно стои в коридора и мисли: ще го изключа ли или не? А аз ще поприказвам за него с Елизавета Максимовна.

— Ах, Вера Аркадиевна! — извика Лина Лвовна, изведнъж почувствувала се ученичка.

Вера Аркадиевна се засмя.

— Иди, иди, Линочка.

В същото време Костя вървеше по коридора на третия етаж. Той не разбра изключиха ли го или не. Най-вероятно — не. А може би го изключиха. Костя си представи как от станция на станция лети към татковия му леден блок радиограма. И навсякъде — в Диксон, във Вайгач и на Земята на Франц Йосиф — полярниците се мръщят и тревожат заради татко му, защото него го знаят по целия Север.

Замисли се Костя, наведе глава, а когато я вдигна, дочул стъпки, беше вече късно да се крие. До него стоеше Елизавета Максимовна.

— Защо не си в клас?

— Та нали вие сама…

— Зная, че сама — спокойно каза Елизавета Максимовна. — Защо не бързаш?

Костя стоеше, тъпчейки на едно място. И изведнъж усети кратките и зли удари на пулса, сякаш Невидимко го чукаше по главата с малко чукче. Костя разбираше, че е по-добре да не се захваща, че по-добре е да мълчи, но и този път Невидимко излезе по-силен от него.

— А какво, да тичам ли?

— Да тичаш — твърдо каза Елизавета Максимовна. — Щом ти заповядва учител, ще тичаш и всичко, каквото каже, ще правиш.

— Аз няма да тичам — отговаря Костя.

Елизавета Максимовна гледаше Костя много студено и спокойно. Гледаше го така, сякаш зад гърба му стоеше друг човек, към когото се обръщаше. Костя наведе глава.

— Защо се боиш да ме гледаш в очите?

— За нищо — каза Костя.

„Не, това е невъзможно — помисли си Елизавета Максимовна, — или аз, или това момче. Нима аз не мога да го пречупя? Да, да, именно така, защото да възпитаваш, значи да пречупваш, неумолимо да сечеш всичко гнило. Нека сега му е тежко, но по-късно ще ми е благодарен. Нека сега ме гледа като зверче — детските обиди минават бързо… Но ако днес му разреша да спори с мене, то утре… Кой знае какво ще бъде утре! Те не ме обичат — мислеше Елизавета Максимовна. — Но това няма значение. Аз изпълнявам своя дълг и трябва да бъда твърда.“

Мисълта, че винаги е била решителна и справедлива, изпълни с гордост душата на Елизавета Максимовна. Изминатите години й се струваха подвиг, който никой и никога не ще оцени. Това беше малко тъжно, но във всяка тъга има нещо приятно. Когато си припомня своя живот, човек винаги става малко по-добър и сега Елизавета Максимовна изглежда би могла да прости на Костя.

— Ако ти, Шмел, ми дадеш честна дума…

— Няма да дам.

— Тогава Шмел — край.

Елизавета Максимовна се обърна и бавно се отдалечи. А от кабинета на завуча излезе Лина Лвовна и тръгна срещу нея. Те се срещнаха по средата на коридора и Лина Лвовна се отдръпна твърде бързо.

„Ето, на Лина Лвовна аз успях да внуша уважение — помисли си Елизавета Максимовна. — И за цял живот.“

И внезапно, подчинила се на някакъв неочакван за нея порив, може би все още продължавайки спора с ученика Шмел, тя попита:

— Линочка, кажи ми… Ето аз съм те учила… Как се отнасяше към мене класът ви?

Лина Лвовна широко отвори очи. Елизавета Максимовна нямаше обичай да задава такива въпроси.

— Само кажи честно…

— Ние… към вас?

— Да, да, по-смело.

— Ние се бояхме — тихо каза Лина Лвовна. — Ние винаги сме се бояли от вас.

И сега вече на Лина Лвовна се стори, че зад гърба й стои друг човек, когото Елизавета Максимовна гледа.

— Трябва да вървя — още по-тихо каза Лина Лвовна.

— Върви.

С твърда крачка Елизавета Максимовна се приближи до вратата със синьо-бяла табелка и хвана дръжката.

Едва сега Лина Лвовна видя Костя.

— Защо не влизаш в клас?

— Изключиха ли ме? — попита Костя.

— Засега — не.

— И все пак тя ще изпрати писмо на ледения блок — унило каза Костя.

— Не „тя“, а Елизавета Максимовна.

— Е да, Елизавета Максимовна.

— Няма да изпрати — каза Лина Лвовна. — Аз ти обещавам. Разбира се, ако ти не измислиш още нещо.

— Наистина ли? — попита Костя.

— Наистина — отговори Лина Лвовна.

— Тогава ще ви разкажа за Пе Зе. Вие още не знаете за Пе Зе.

— Зная — каза Лина Лвовна. — Разказаха ми. Под секрет. Много добре сте го измислили.

— Кой ви каза? Орловска?

— Нали е под секрет, Костя?

— Разбира се, Орловска! — възмути се Костя. — Ще има да види тя.

— А обещанието?

— Няма сега. През лятото. Когато преминем в седми клас. Да ви разкажа за училището ни? Знаете ли — в нашето училище се е учил Петър Първи, царят. Всички деца говорят.

— Ти забрави, Костя, че аз също съм се учила тука. Това аз отдавна зная. Само че не разбирам как е могъл да учи тука. Та той е построил града, когато е бил възрастен.

Но не е много лесно да объркаш Костя.

— Той отначало го е построил, а после се е учил. Тогава всички царе са били неграмотни. Само по немски са можели да четат.

И Костя избяга, без да дочака отговора. Последната дума беше негова, а това винаги е приятно. Особено когато приказваш с човек, който разбира от шега.