Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (7)

„Вие ме погубвате“

По физкултура нямаше какво да се готви.

С географията Костя се справи. С аритметиката също. Само за литературата не остана време — погълна го играта на шпиони. Разбира се, ако беше размислил малко, то най-напред трябваше да си научи по литература. Тогава спокойно можеше да очаква Владимир Иванович.

С Владимир Иванович шега не бива. Не, не е така… Шегите с него са хубави. Или не… Всъщност работата не е до шегите. С Владимир Иванович може да се шегуваш и да говориш, за каквото си искаш. И все пак той е такъв един… С една дума, умее да се шегува не по-лошо от Костя. Даже по-добре. И е невъзможно да го ядосаш. Никога не вика, а всички го слушат — много странно.

Самият Костя например се учудваше, че слуша Владимир Иванович. Всичко ставаше някак от само себе си — не искаш, пък слушаш. Така беше още от началото.

Владимир Иванович преподаваше за първа година в техния клас. А от три години беше учител.

Когато за първи път влезе в клас, децата го заразглеждаха с любопитство, даже с насмешка. Учителят беше с тесни панталони. Наистина не бяха от най-тесните, но все пак тесни. Не стига това, ами вратовръзката му беше вързана на тънък възел, обущата лъснати, ризата — белоснежна. Като че го чакаше не урок, а първомайска манифестация. Но това още не беше всичко. В ръцете си учителят държеше не чанта, а папка.

По класа премина лек шепот. Най-силно, разбира се, прозвуча гласът на Костя:

— Суинг.

Костя каза това, без да се обръща към някого. Може би на себе си. Може би на съседа си. А може би…

Впрочем новият учител разбра на кого беше казано това. Той погледна Костя с любопитство. Всички видяха, че той не се обиди, нито се разсърди, а просто му беше интересно да прецени какъв човек е Костя.

Костя си беше приготвил вече сто думи за защита.

Но учителят не каза нищо. Той даже се усмихна. При това весело. Изглежда му беше само смешно и нищо повече.

Костя започна да се върти на чина.

А учителят седна до масата и каза:

— Аз се казвам Владимир Иванович. Днес е първият ни час. За какво да поговорим.

— За суингите — чу се тънък глас от ъгъла.

— Добре, за суингите — съгласи се учителят. — Наистина, жалко е да губим време за това. Но нека. Какви са суингите?

Класът мълчеше. Едно е да подхвърлиш, а друго — да говориш открито. Накрая някой се осмели:

— С прическа.

— И друго? — каза учителят.

— С папагалчета на вратовръзките.

— Друго?

— С маймунки.

— С конски опашки на главата.

Учителят слушаше търпеливо. Децата се оживяваха. Урокът ставаше все по-весел.

— Със сако.

За миг настъпи тишина, а след това класът дружно се втурна в атака.

— С тесни панталони.

— С вратовръзчици.

— С лъснати обуща.

— С папки.

— Стоп! — каза учителят.

Класът замря: сега ще започне.

— Не обичате ли суингите?

— Не! — зарева класът.

Учителят се наведе през масата и разгледа първата редица. Децата не разбираха каква е работата и учудено го гледаха.

— Я да вдигнат ръце тези, чиито обуща са лъснати.

Децата се спогледаха. След това изтрополяха токове и всички крака се скриха под чиновете.

— Нима няма такъв? — учуди се учителят. — Е, добре. Това не е важно. Обущата са под чина — не се виждат. Може и да не се чистят. А чии връзки са изгладени?

Децата започнаха да въртят глави, разглеждайки съседите си. Половината клас беше без връзки, а останалите носеха на шиите мръснички висулки.

Алик Летицки реши да се застъпи за обществото:

— Нашите връзки са пионерски, а не суингски.

— А нима пионерските връзки трябва да са по-мръсни от суингските?

Не можеше да се възрази. Тъй е, не трябва да са по-мръсни… Учителят улучи най-слабото място. А дали сами не се хванаха в капана? Иди разбери. По чистота класът здраво държеше последното място. За такива неща като якички и връзки не обичаха и да си спомнят. Колко глупаво излезе, че сами заговориха за връзки. По-добре беше да измислят нещо друго. Но сега вече беше късно за измъкване. Трябва да се търси спасение. Бързо!

— Якичката на Данилова е чиста! — с отчаяние извика Алик.

Учителят се усмихна. Той не се усмихваше злобно, нито ехидно, а съвсем дружелюбно. Но излезе още по-глупаво, всички разбираха, че една чиста якичка на тридесет и шест души не е твърде много. Най-нетърпеливите скочиха от местата си и затичаха между редиците. Костя дръпна връзката от врата си и я скри в джоба. Той вдигна глава и видя, че учителят го гледа. Учителят, естествено, беше видял. Малко го е грижа Костя за такива неща. Но този път не беше така. Суингите не крият вратовръзките си, а ги излагат на показ. Костя беше по-лош и от суингите.

Но учителят нищо не каза. Той седеше до масата, поглеждаше с интерес класа и чакаше да види как ще свърши суетнята. На него изглежда дори му харесваше това суетене.

Най-после всички се умириха. В целия клас се намериха пет чисти якички, три не много омачкани връзки и чифт лъснати обуща.

От тях:

една снежнобяла якичка — на Вика Данилова;

една не много омачкана връзка — на Вика Данилова;

лъснати обуща — на Вика Данилова.

Този ден Вика се прослави навеки. Но от това не беше по-леко на останалите.

— Ако вие мислите, че суинги са тези, които са спретнати… Тогава, бъдете суинги.

Класът въздъхна, но изтърпя това.

— Може дори да носите блестящи обуща и чисти пионерски връзки.

Класът изтърпя и това.

— А така… Излиза, че не сте дорасли до суингите — каза учителят.

Това вече не можеше да се понесе. Костя скочи от чина.

— Не е там работата… И не е до панталоните! Да! И изобщо…

— Тъй, тъй — насърчи го учителят.

— Суингът — той е изобщо ненормален! — изтърси Костя. — Връзката му е с маймунки… И той нищо не иска да върши… Да! Дори и да е без маймунки…

— Така ли е? — учителят погледна децата.

— Така е! Вярно! — викна класът, моментално намразил всички суинги в света.

— Ами ако сега влезе в клас суинг? — усмихнат попита учителят.

Класът въздъхна. Това би било чудно хубаво! Само ако… Ще го разкъсат на парченца. Заедно с маймунките.

— Е, добре — каза учителят. — А сега аз ще ви почета малко.

Владимир Иванович четеше чудесно. Като артист. Той умееше да чете дори със старчески и женски глас.

Когато удари звънецът, никой не мръдна в очакване на края на разказа. И когато Лена Никифорова напомни на учителя, че не е дал домашно, никой не я дръпна за плитката. Дори Костя, който винаги имаше в запас хиляди думи, до края на междучасието не можа да измисли нищо остроумно. Той имаше чувството, че са го излъгали — някак много ловко и без да го обидят.

Владимир Иванович вдигаше на дъската рядко и само мързеливите. Обикновено той се разхождаше из класа и разговаряше, просто разговаряше. И през цялото време задаваше въпроси. Отговаряха му от място. И винаги ставаше така, че децата сами поправяха неверния отговор. А когато се разгаряше спор, Владимир Иванович сядаше на масата и слушаше. Той много обичаше да слуша как спорят децата. А в края на часа пет-шест души получаваха бележки. Обикновено уроците по литература минаваха шумно. Затова винаги можеше да се разбере кои са неподготвени. Те си седяха тихо.

Днес Костя трябваше да седи тихо. Това беше дори обидно. Щом не си си научил например по география — стой си тихо. Ако имаш късмет — няма да те изпитат и всичко е наред. А по литература няма да те изпитат, а ще се види, че не си се подготвил. Изобщо, колкото по-тихо седиш, толкова по-лошо.

Преди часа Костя попрехвърли христоматията. Той четеше, прескачайки от страница на страница. В главата му не остана нищо. Кой знае защо, запомни само една фраза: „“Вие ме погубвате!" — извика Дубровски". Но за това пък беше просто невъзможно да избие тази фраза от главата си. Костя запомни дори страницата — 183. И колкото по̀ се стараеше да си припомни нещо друго, толкова по̀ се натрапваше тази фраза в главата му. Костя даже я виждаше съвсем ясно: „Вие ме погубвате!“ Страница 183.

Когато Владимир Иванович влезе в клас, Костя скочи и по-силно от другите хлопна капака на чина. Владимир Иванович отбеляза отсъствията. Костя високо подсказваше на дежурния, макар да не го питаха. Изобщо Костя започна да се суети още от самото начало — той се боеше да седи тихо.

— Ето че прочетохме целия „Дубровски“ — каза Владимир Иванович. — Така ли?

— Така! — съгласиха се децата.

— Така! — извика Костя.

— Хайде да поговорим за главните герои. Само, моля, сами. Кой иска?

Лена Никифорова вдигна ръка.

— Аз искам за Дубровски. Той е бил смел. И силен. И от никого не се е боял… И… и изобщо той е бил добър.

— Защо мислиш, че е бил добър.

— Защото е бил смел. И още — той е обичал Мария Кириловна… — Лена замълча.

— Какво друго знаеш за Дубровски?

— Той изобщо ми хареса.

— На мене също ми хареса — каза Владимир Иванович. — Само, разбираш ли, когато казваш за някого, че е добър или лош, то това е недостатъчно. Трябва да обясниш защо мислиш така. Да стане и на другите ясно, че той е добър. А иначе може просто да не ти повярват.

— Той ненавиждал Троекуров — каза някой.

— Защо?

— Защото Троекуров им отнел къщата.

— Правилно — каза Владимир Иванович. — За такова нещо няма да обикнеш я. Но човек се познава преди всичко по неговите постъпки. Кои постъпки на Дубровски показват, че той е бил смел, силен и, както казва Лена, добър?

— Той не се уплашил и убил мечката — каза Лена.

— Точно така, Владимир Иванович, той не се уплашил — вмеси се Костя.

Владимир Иванович погледна бегло Костя. После той стана и се поразходи из стаята. Походи около минута. Децата се възползуваха от прекъсването и запрелистваха страниците: те търсеха да намерят постъпките на Дубровски.

— Вижте какво — каза Владимир Иванович. — В Кистеньовка са дошли фашисти. Какво ще направи Дубровски?

Шумоленето на страниците се прекрати. Всички учудено погледнаха Владимир Иванович. Той седна до масата и весело огледа класа.

— Тогава още не е имало фашисти — неуверено каза някой.

— Не е имало — съгласи се Владимир Иванович. — Но за една минута да си представим, че е имало.

— Той ще се бие срещу тях — каза Лена.

— Възможно е. Защо мислиш така?

— Защото той не се уплашил от мечката.

Но веднага с Лена започнаха да спорят някои деца. Едно нещо е мечка, а съвсем друго — въоръжени фашисти.

Някой каза, че Дубровски не се изплашил от Троекуров: изгонил го, а Троекуров имал много слуги. Всички се бояли да се захващат с Троекуров, а Дубровски не се уплашил. Накрая си спомниха, че сто и петдесет войника щурмували укрепленията на Дубровски. А той, ранен, бил отпред.

— А също се влюбил в Мария Кириловна — басово каза Дутов. — И още той…

Но не дадоха на Дутов да говори: ставаше дума за мъжество, любовта тука нямаше място.

Постепенно се доказа, че Дубровски бил смел и решителен човек. Сега това стана съвсем ясно от неговите постъпки. Всички бяха съгласни — Дубровски няма да се огъне пред фашистите и пред когото и да било.

— А Шабашкин? — попита Владимир Иванович.

— У-у-у… — зави класът.

— Този гад Шабашкин сигурно би станал полицай или кмет.

— Защо? — попита Владимир Иванович.

За две минути се разправиха с Шабашкин. За всекиго беше ясно, че човек, който се кланя на богатия и се гаври с бедните, е страхливец и подлец.

Владимир Иванович повече мълчеше. Говореха децата. Само Костя, който не знаеше какво да каже, от време на време извикваше: „Така е“ или „Не е така“. Затова пък викаше по-силно от другите — той се боеше да седи тихо.

След това фашистите се махнаха от Кистеньовка и там стана спокойно. По-тихо стана и в класа. Но за кратко време.

— В реката се дави човек — каза Владимир Иванович. — Да помислим кой как ще постъпи.

След няколко минути беше вече ясно:

Дубровски ще иде да го спасява.

Троекуров ще изпрати слугата си.

Ковачът Архип ще се хвърли във водата, тъй както си е облечен (ако не се дави Шабашкин).

Шабашкин ще почака човекът да се удави и ще състави протокол.

Мария Кириловна ще се нервира и ще заплаче.

И всеки път Владимир Иванович питаше: „Защо?“ И децата се стараеха да доказват защо. Беше много интересно да доказват. И никак не беше трудно за онези, които предварително бяха чели повестта. Само за Костя времето течеше бавно. Той едва не пресипна да вмъква своите „правилно“ и „неправилно“. А как само се стараеше. Като смок се въртеше на чина, подскачаше, сядаше, слагаше ръка на сърцето и дори се закани с юмрук на Дутов, когато той каза за Мария Кириловна. Но изглежда Костя малко се престара. Увлякъл се, той удари с юмрук по капака на чина в един момент, когато случайно в класа беше настъпила тишина.

— Неправилно! — викна Костя.

— Кое е неправилно! — попита Владимир Иванович.

Костя замига слисан. Той сам не знаеше кое е неправилно.

— Та кое е неправилното, Костя? — повтори Владимир Иванович.

Костя се мъчеше да каже нещо. Той дори засумтя като Дутов. За миг му стана противно. Но само за миг. Трябваше да се измъкне.

— Неправилно… е това… което Дутов каза.

— За Мария Кириловна?

— Аха! — зарадва се Костя. — За Мария Кириловна. Наистина, нали е неправилно, Владимир Иванович?

— Нали това вече изяснихме — каза Владимир Иванович. — А сега кое е неправилно?

— Сега?

— Да, сега. — В очите на Владимир Иванович заиграха весели пламъчета.

— Сега… Ето… — Костя се напрягаше, очаквайки да му подскажат.

Но класът мълчеше. Всички чакаха да чуят какво ще каже Костя. Та това е Костя! На никого и през ум не минаваше, че трябва да му се подскаже.

— Ами това… — И изведнъж Костя си спомни: — Те искали да го погубят! — възкликна той.

— Кого да погубят?

— Дубровски! — радостно каза Костя. — Сам той викал: „Вие ме погубвате!“

— Е, и какво?

— Ето това е неправилно, че са искали да го погубят.

Владимир Иванович се усмихна. На Костя му докривя.

— Кой е искал да го погуби?

— Ами там… на страница сто осемдесет и трета.

Децата нищо още не разбираха. Из класа се разнесе шумолене на страници. Всички търсеха страница 183. Там наистина беше написано: „“Вие ме погубвате!" — извика Дубровски".

— Но кой е искал да го погубва? — попита Владимир Иванович. — Тези думи той казва на Мария Кириловна.

— Ами че тя е искала.

Децата се засмяха. Но не от възторг. Смееха се на Костя, той чувствуваше това.

— Но сега ние говорим за Андрей Гаврилович — каза Владимир Иванович.

Владимир Иванович се усмихваше, както преди. Гласът му беше спокоен. Изглежда, той просто не разбираше, че Костя не се е подготвил.

„Преструва се“ — помисли Костя. Но нямаше как да отстъпва.

— Андрей Гаврилович също искал да го погуби.

Децата се разсмяха.

— Ех, Костя — каза Владимир Иванович. — Та нали Андрей Гаврилович е баща на Дубровски.

Костя се навъси и сърдито погледна Владимир Иванович.

— Аз не съм чел за Дубровски — каза Костя.

— Не си имал време?

— Нямах време.

— С какво беше зает?

— Не съм бил зает.

— Не си бил зает и не си имал време. Чудно.

Децата отново се размърдаха и на лицата им се появи усмивка. Познаваха си те Костя… А Костя знаеше, че в този момент целият клас го гледа и чака какво ще каже. И все пак се замисли. Владимир Иванович — това не е Владик или Зинаида.

Той разговаря като приятел. Само че е от тези приятели, които не можеш да разбереш, ако ще два дни да се чешеш по главата. Не, по-добре да не се захващам с него.

— Владимир Иванович, не съм си научил — каза Костя. — Признах си честно. Напишете двойка — и толкова.

— Че на мене не ми е жал за двойката — весело каза Владимир Иванович, — жал ми е за тебе, че Пушкин не четеш.

Костя почувствува как Невидимко го мушна с малкото си юмруче. „Я гледай ти, съжаляват те“ — пошепна той.

И Костя се подчини на Невидимко — послушно отвори уста.

— Защо ви е жал за мене? — каза той. — А може и да не е имало никакъв Дубровски. Може би са го измислили. Аз например никакъв Дубровски не съм виждал.

— Е, разбира се — съгласи се Владимир Иванович. — Индийски океан също няма.

— Защо да няма? Той е около Индия!

— Виждал ли си го?

— Не съм.

— Значи няма Индийски океан — въздъхна Владимир Иванович. — Щом не си го виждал — няма — и толкова. И Австралия няма. И Африка.

Децата се засмяха. А Невидимко вече думкаше с юмруци по гърба на Костя и повтаряше: „По-смело, по-смело!“

— Не ме изпитвайте по география — каза Костя. — Сега имаме литература.

— Но нали по литература не знаеш. Как ще разговаряме за литературата?

— А пък аз може изобщо да не обичам литературата. Литературата не ми се харесва. Така си е! — изтърси Костя и сгуши глава между раменете.

Костя стоеше и чакаше наказание. Ей сега Владимир Иванович ще каже: „Вън от класа“. Костя даже излезе от чина, та да му е по-удобно, като тръгне към вратата.

— Така — каза Владимир Иванович. — Ти не обичаш литературата…

„По-смело, Костя! — пошепна Невидимко. — И без това ще те изгонят.“

— Не обичам — твърдо каза Костя и направи една крачка към вратата. — Аз съм честен. Вие сами казвате, че по-добре е неприятна истина, отколкото приятна лъжа. И ето аз казвам истината.

Владимир Иванович гледаше Костя усмихнат. Знае ги Костя тия усмивчици. От такива усмивчици на бърза ръка ще изхвръкнеш през вратата. И Костя беше вече готов да изхвръкне. Той дори не се боеше много, дори като че искаше да го изгонят. Все пак — заради истината.

Владимир Иванович погледна часовника си.

— Остава време — каза той. — Ще успеем. Хайде, Костя, разказвай подробно какво не обичаш още.

Костя не се учуди. Той въздъхна и застана до чина. Такъв си му е късметът: иска да го изгонят — не го гонят, иска да остане — изгонват го.

Костя пак въздъхна.

— Не харесвам, когато лъжат — каза Костя.

Владимир Иванович кимна. Мила Орловска се изкикоти, макар да нямаше нищо смешно.

— Още не ми харесва смях без причина. Това е признак на глупост — каза Костя, като погледна накриво Мила.

Сега се засмяха няколко души изведнъж. Костя се поободри.

— Не ми харесва, когато нещо не обичам. А щом като обичам — моля, колкото искате. Ето ботаниката не обичам — цветенца всякакви. Цветенца ли да мириша? Или може би парфюми?… Парфюмите изобщо не понасям. А пък рисуването е по-лошо и от парфюмите. Рисувам всякакви къщички или зайчета. Ами ако искам да нарисувам кон или спътник, а не зайче? Може днеска да не мога да ги нарисувам, да нямам такова настроение. Утре ще ги нарисувам, моля, заповядайте, а днес ще рисувам кон. Разбира се, аз примерно казвам това: нека да не е кон, а крава или локомотив — все едно! А може пък и да не обичам да рисувам. Защо тогава да рисувам. Знаете ли, Владимир Иванович, има една такава картина, казва се „Пак двойка“? Всички казват хубава, прекрасна. Ами ако аз искам да видя друга картина, например „Пак шестица“? Има ли такава картина?

— Няма такава картина — каза Владимир Иванович.

— Виждате ли! — зарадва се Костя. — Сами казвате — няма. Защо ми е тогава рисуването, щом дори на художниците не им се удава винаги рисуването? Пък аз не съм художник.

— Не си художник — съгласи се Владимир Иванович. — Е, а какво обичаш?

— Татко — каза Костя.

Класът дружно се разсмя! Най-после дочакаха. Костя обичал татко си! Да пукнеш от смях.

— И мама — подсказа Алик.

— И баба — добави Дутов и се разсмя басово.

— Още? — попита Владимир Иванович, сякаш не забелязваше шума.

На Костя му се стори, че има нещо обидно в смеха на класа. Татко си той наистина обича. Какво смешно има тука? Костя огледа сърдито класа.

— И сладоледа също — каза той, внезапно обидил се на Владимир Иванович.

— Още?

— Северното сияние! — натърти Костя.

— И дядо — отново басово каза Дутов.

— Сега ще те изгоня, Дутов — каза Владимир Иванович. — Ние говорим сериозно. Нали така, Костя?

— Така — сърдито отвърна Костя.

Дутов веднага се сгуши и проговори с необичайно тънък глас:

— Владимир Иванович няма вече.

Учителят стана и походи малко пред дъската, докато децата утихнат.

— Честна дума… — повтори Дутов.

— Чувам, Дутов — каза Владимир Иванович. — Седни, Костя. Малко време остана. Ще се постарая да отговоря на въпросите ти. Разбира се, ако каза това, което мислиш.

Владимир Иванович погледна Костя много внимателно. И, кой знае защо, Костя изведнъж почувствува неловкост — не за себе си, а за Владимир Иванович, който, вместо да изгони Костя от клас, се кани да отговаря на такива глупави въпроси за зайчета, коне или за несъществуващата картина „Пак шестица“. Всичко, което каза Костя, само наполовина беше истина. Той не обичаше ботаниката, защото не му харесваше Елизавета Максимовна. Не обичаше да рисува — нямаше търпение. Но никой не го заставяше да рисува зайчета. Просто със зайчетата излизаше по-свързано. И картината „Пак двойка“ му харесваше. „Пак петица“ излизаше по-смешно и по-интересно. И Костя вече съжаляваше, че се забърка в тази история. И още повече съжаляваше, че не си научи по литература. По-добре да не беше научил по география.

— Знаете ли, деца — започна Владимир Иванович, — по-рано хората са имали опашки? Наистина това не са били хора, те само се готвели да станат хора. Тогава не умеели още да говорят. Дори ходели на четири крака и рядко само заставали на задните си крака. Но постепенно бъдещите хора започнали да се изправят. Ръцете им ставали все по-свободни. И ето, накрая, някой от тях взел в ръка пръчка. Той я повъртял и хвърлил, защото не знаел какво да прави с нея. След това пръчка взел втори, трети, стотен… А сто и първият, вместо да избяга от хищника, взел, че го цапнал с пръчката по главата. Той бил вече почти човек, защото имал истински ръце. След това в ръцете на човека се появил камъкът и първата брадва. И се оказало, че колкото повече работели ръцете, толкова по-умна ставала главата. А колкото по-умна ставала главата, толкова повече работа се намирала за ръцете. И веднага нечии ръце направили нещо, сякаш ненужно и съвсем безполезно — рисунка. А главата, както преди, не давала на ръцете покой. Тя изнамерила книгите: отначало каменни, после ръкописни, накрая печатни. В книгите записвали забавни истории и научни открития, описания на пътешествия и начини за лекуване на болести. Но най-важното — без книгите хората бързо биха забравили наученото през хилядолетията. Зер не може всичко да се помни! Без книгите нямаше да има кино, ни радио, нито даже сладолед, който така обича Костя Шмел. Рецептата за приготвяне на сладолед щеше да се забрави бързо, двеста години са напълно достатъчни за това. На тебе, Костя, не ти харесва да правиш онова, което не обичаш. Разбира се, всеки нещо не обича. Един не обича аритметиката и за него две по две е осем. Друг не обича ботаниката и е уверен, че дините растат на дърво. Трети не обича да чете и затова знае само петдесет думи и тридесет от тях са ругателни… Естествено, и така може да се живее. Но ми се струва, че под дрехата на такъв човек е скрита малка опашка. И всеки път, когато захвърля книгата, когато отказва да отиде на театър или музей, опашката му пораства малко. А така може да стигне дотам, че в ръцете му отначало да се появи пръчка, а след това да запълзи на четири.

— Ах, Владимир Иванович — не издържа Мила Орловска. — Видях веднъж как се биеха пияни. Аз веднага минах на другата страна. Тъкмо се биеха с бастуни…

Звънецът удари и попречи на Мила да завърши. Тя излезе в коридора да продължи. Костя остана в клас.

Владимир Иванович поглеждаше Костя и събираше тетрадките от масата.

— Владимир Иванович, пишете ми двойка — мрачно каза Костя.

— Вече ти написах.

— Наистина ли? — попита Костя обнадежден.

— Наистина. А за какво се радваш?

— Не зная — въздъхна Костя. — Такъв ми е характерът. Ако ми прощават, винаги се обиждам.

— Добре — каза Владимир Иванович. — Няма никога да ти прощавам.

Вратата на стаята се пооткрехна и се показа главата на Дутов.

— Извинете, Владимир Иванович — с умоляващ глас произнесе главата.

Владимир Иванович махна с ръка и главата погледна уплашено и изчезна.

— А за литературата аз нарочно… — каза Костя развеселен. — Сам не зная дали ми харесва. Аз обичам да чета книжки.

— За шпиони — уточни Владимир Иванович.

— Откъде знаете?! Мила Орловска ви е казала! — възмути се Костя.

— Не, не е Орловска. Ти по-добре ми обясни какво е това Северно сияние.

— И аз не зная — каза Костя. — Татко ми писа, че е много красиво. А щом на татко харесва, и на мене ще хареса. А щом зная, че би ми харесало, то, все едно, че вече ми харесва. Така ли е, Владимир Иванович?

Учителят кимна и Костя изведнъж си помисли, че все пак е по-добре да дружиш с Владимир Иванович, отколкото да се караш. И още нещо Костя разбра, че Владимир Иванович няма да се разсърди, за каквото и да го попиташ. А щом може да се пита, ще може и да се мълчи. Само че нека мълчи, който иска, само не и Костя.

— Владимир Иванович, а истина ли е, че има планета, на която хората са направени от газ?

— Възможно е — съгласи се Владимир Иванович.

— А има ли хора от кефир^[1]?

— Виждаш ли… — Владимир Иванович се замисли. — Как да ти обясня?… Да допуснем така: в гората пораснала елхичка…

— Какво? — Костя облещи очи. — Каква елхичка?

— Благодаря, аз вече обядвах — вежливо каза Владимир Иванович, взе папката си и излезе от класа.

Костя постоя малко с отворена уста, след това изскочи в коридора. Владимир Иванович беше далече, почти до учителската стая, където го очакваше Дутов, за да му се извини още веднъж.