Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ilium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор

Статия

По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.

Илион
Ilium
АвторДан Симънс
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаОлимп
ISBNISBN 0-360-81792-6

Илион (на английски: Ilium) е научно-фантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научно-фантастичен роман за 2003.

Интродукция

В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.

Вижте също

60.
Екваториалният пръстен

Докато се търкаляше в мрака на терасата с Калибан, на Деймън му се струваше, че чудовището се опитва да му откъсне ръката. Само металните нишки в термокожата и автоматичната реакция на костюма да затваря всички дупки пречеха на Калибан да го разкъса. Ала термокожата нямаше да издържи още много.

Мъжът и зверочовекът се блъскаха в маси, търкаляха се сред постчовешки трупове, отскачаха от стъклени стени. Калибан продължаваше здраво да го стиска с дългите пръсти на ръцете и краката си. Изведнъж чудовището разхлаби захапката си, отдръпна лигавата си глава назад и отново я стрелна към гърлото му. Деймън пак блокира атаката с дясната си ръка, за пореден път бе захапан до костта и високо простена, когато отскочиха към парапета на терасата. Въпреки автоматичната реакция на костюма кръвта му течеше на сферични калки, които се пръскаха при сблъсъка с термокожата или люспите на Калибан.

За миг се вклиниха до парапета и Деймън се втренчи в жълтите очи на звяра, само на сантиметри от неговите. Знаеше, че ако прехапаната му дясна ръка не пречеше на Калибан, чудовището щеше да разкъса осмозната му маска и лицето му за секунда, но в момента в ума му се въртеше една-единствена мисъл и един смайващ факт: „Не ме е страх“.

Вече не съществуваше булатория, в която да прехвърлят мъртвото му тяло и да го възкресят за по-малко от две денонощия, нямаше сини червеи — каквото се случеше сега, щеше да е завинаги.

„Не ме е страх“.

Виждаше зверските очи, разлигавената муцуна, люспестите плещи и отново си помисли колко материален е Калибан. Спомни си отвратителната розовина на голия скротум и пенис на съществото, които беше зърнал в пещерата.

Когато Калибан отново разтвори зъби, за да го нападне, Деймън осъзна, че няма да може за трети път да блокира атаката към гърлото си. Посегна надолу с лявата си ръка, напипа меките топки и ги стисна с всички сили, които му бяха останали.

Чудовището отметна глава, изрева толкова силно в редкия въздух, че викът му отекна в почти безвъздушното пространство, и се опита да се отскубне. Деймън се сви и стисна и с другата си ръка — тя кървеше, но пръстите му се движеха. Остави се Калибан да го повлече, докато се гърчеше и риташе, за да се освободи. Представи си, че мачка домати със силните си ръце, със своите човешки ръце, представи си, че изстисква сок от портокали — сега целият му свят се свеждаше до волята да се държи и да стиска — и съществото отново изрева, замахна с дългата си ръка и удари Деймън достатъчно силно, за да го отхвърли от себе си.

Няколко секунди младият мъж не беше в състояние да се защитава и дори не знаеше къде е. Ала чудовището не се възползва от тези секунди — бе прекалено заето да размахва ръце, да вие и да се присвива, високо вдигнало люспестите си колене в опит да приклекне и да се прегърби във въздуха. Когато зрението на Деймън започна да се прояснява, той видя как Калибан се мята обратно на терасата, вкопчва се в парапета, прехвърля се и скача към него, протегнал напред дългите си ръце.

Деймън слепешком заопипва сред столовете и масите, намери желязната тръба, вдигна я с две ръце над рамото си и свирепо замахна към слепоочието на Калибан. Разнеслият се звук го изпълни със задоволство. Главата на чудовището отскочи настрани, размахващите се ръце и торс се стовариха отгоре му, ала младият мъж отметна звяра от себе си — усещаше, че дясната му ръка се вцепенява — пусна тръбата, хвърли се към парапета на терасата и се оттласна към полупропускливия вход на десет метра нагоре.

Прекалено бавно.

По-привикнал към слабата гравитация и тласкан от непонятна за човешките същества омраза, Калибан се отблъсна от стената на терасата, хвана парапета с пръстите на краката си, приклекна, скочи и изпревари Деймън във въздуха към бялата плоскост.

Видял, че няма да спечели надпреварата до стъклото, Деймън се хвана за един трегер, който стърчеше на около четири и половина метра под мембраната и спря полета си. Калибан се приземи на перваза с протегнати напред ръце и препречи пътя към белия квадрат. Младият мъж видя, че не може да заобиколи тези яки ръце, тези дълги нокти. Болката от разкъсаната му и нахапана ръка внезапно стигна до ума и тялото му като електрически удар и той усети усилващата се вцепененост, предупреждаваща за слабостта и шока, които скоро щяха да последват.

Калибан отметна глава назад, пак изрева и оголил зъби, запя:

— Каквото мразя аз, Той тачи — каквото аз изяждам, Той възславя! Не твой другар — а мръвка повече за мен! — Чудовището се готвеше да се хвърли върху Деймън, щом той се обърнеше да побегне.

Деймън видя пресните белези по гърдите му и мрачно се усмихна.

„Сави го рани. Не умря без съпротива. И аз няма да му се дам без борба“.

И вместо да се обърне и да побегне, той клекна, събра всички сили, наведе глава и се хвърли право към гърдите на Калибан.

Трябваха му две-три секунди, за да прекоси разстоянието, ала за миг чудовището изглеждаше прекалено изненадано, за да реагира. Храната не се държеше така нахално — плячката не биваше да напада. После Калибан разбра, че вечерята му идва при него и дори му носи така желаната термокожа, и оголи всичките си зъби в усмивка, която се превърна в ръмжене. И обгърна жертвата си с ръце и крака в хватка, която нямаше намерение да разхлаби, преди да я изяде.

Заедно минаха през мембраната. Деймън се почувства така, сякаш разкъсва завеса от тънък тюл. Ревът на Калибан изведнъж секна и се озоваха в ледена тишина. Запремятаха се в космоса. Човекът притискаше към себе си чудовището също толкова яростно, колкото го стискаше то, и опипваше с лявата си ръка под долната челюст на Калибан в опит да задържи зъбите му на разстояние за девет-десет секунди, колкото си мислеше, че са му нужни.

Термокожата моментално реагира на вакуума — плътно обхвана тялото на Деймън и се херметизира като скафандър, запечати дори молекулярните пролуки, през които можеше да изтича въздух, кръв или топлина. Осмозната маска наду прозрачния визьор и превключи на пълно пречистване на рециклирания въздух. Охлаждащите тръбички в термокожата позволяваха потта на Деймън да тече бързо по каналите и да охлажда обърнатата му към слънцето страна, докато телесната температура се прехвърляше към онази част на тялото му, която оставаше на сянка. Всичко това се случи за стотна от секундата и Деймън изобщо не го забеляза. Беше прекалено зает да натиска челюстта и муцуната на Калибан нагоре, за да задържи зъбите му на разстояние от гърлото и рамото си.

Чудовището обаче се оказа прекалено силно — разтърси глава, освободи се от отслабващата съпротива на Деймън и разтвори паст, за да изреве, преди да му изтръгне гръкляна.

Въздухът напусна гърдите и устата му като вода от пробита кратунка. Лигите му замръзнаха в пространството. То се опита да запуши с длани ушите си, ала закъсня — в космоса полетяха кръгли капки от спуканите му тъпанчета, закипяха във вакуума и след малко повече от секунда кръвта във вените на Калибан също завря.

Очите му започнаха да се издуват, от пробитите му ушни канали бликна още кръв. Муцуната му се отваряше и затваряше като на риба, той безшумно се давеше във вакуума, мъчеше се да си поеме въздух, ала въздух нямаше. Изцъклените му очи започнаха да замръзват и да побеляват.

Деймън се отскубна от него, запремята се по външната тераса, едва не отплува безпомощно в космоса, но се хвана за решетката на парапета и се изтегли до аероскутера, който беше завързан за металната повърхност. Не искаше да бяга. Не искаше да обърне гръб на Калибан. Искаше да остане и да убие мятащото се чудовище със собствените си ръце.

Ала разкъсаната му дясна ръка висеше безполезна.

„Харман. Хана“.

Ако Калибан бе човек, отдавна щеше да умре незащитен в космоса — макар да не знаеше почти нищо за съвета, Деймън инстинктивно го разбираше — ала той не беше човек. Като храчеше кръв и замръзнал въздух — приличаше на някаква ужасяваща комета с кипяща в пространството повърхност, той се премяташе, размахваше ръце, намери опора върху металната решетка на терасата и се оттласна през полупропускливата стена, обратно във въздуха и относителната топлина.

Деймън бе прекалено зает, за да му обърне внимание. Той легна по корем върху възглавниците и погледна металната плоскост, където трябваше да е виртуалният пулт. Беше изключен.

„Как да го задействам? И ако успея, какво да направя? Как го запалваше Сави?“

Умът му бе празен. Пред очите му танцуваха черни точици. Задъхваше се и му се виеше свят, докато отчаяно се опитваше да си представи как Сави бе управлявала скутера. Не си спомняше.

„Успокой се. Спокойно. Спокойно. — Това бе неговият глас, ала в същото време не беше — по-възрастен, по-уравновесен, весел. — Овладей се“.

Направи го. Първо си наложи да диша равномерно, после забави сърдечния си ритъм и съсредоточи зрението и ума си.

„Тя не използваше ли словесни команди?“ Това не му вършеше работа в космоса. Нямаше въздух, нямаше и звук — знаеше го от Сави. Или от Харман. Напоследък научаваше всевъзможни неща от различни хора. Тогава как? Насили се да се отпусне още повече, затвори очи и се опита да си представи Сави още на айсберга през онази първа нощ на полета.

„Тя прокара ръка върху този нисък обтекател, до ръкохватката“.

Деймън плъзна напред лявата си ръка. Появи се виртуален пулт. Като затваряше очи, когато се налагаше да си спомни нещо по-ясно, той изпълни командните последователности. Силовото поле се задейства и го притисна към възглавниците. След миг се разнесе рев и го накара да отвори очи, но това бе само нахлуването на въздуха в херметизираната кабина. С въздуха се чу глас:

— Ръчно управление или автопилотен режим?

Младият мъж вдигна осмозната си маска и едва не се разплака, когато вдиша първата глътка чист въздух от цял месец.

— Ръчно управление — каза той.

Ръкохватката се появи пред него, заобиколена от виртуално сияние. Деймън я стисна в лявата си ръка. Беше плътна.

Той издигна аероскутера на три метра над металната тераса, премести щурвала, подаде енергия към задните дюзи, отклони се от курса, бързо се върна, преди да се блъсне в метала, вместо в прозореца, и се заби в полупропускливия квадрат с шейсет — шейсет и пет километра в час.

Калибан го чакаше на вътрешния перваз. Чудовището се хвърли към главата му с идеално изчислена траектория, ала силовото поле го спря и тялото му отскочи и се преметна във въздуха в средата на кулата.

Деймън зави, като постепенно свикваше с управлението, и завъртя ръкохватката за повече енергия. Аероскутерът се движеше със сто-сто и десет километра в час. Калибан вдигна поглед, кървящите му очи се облещиха… и носът на машината се заби в корема му и го запрати в трегерите и стъклото на отсрещната стена.

На Деймън му се искаше да остане и да си поиграе, копнееше да го направи, въпреки разкъсващата болка в дясната ръка, ала приятелите му умираха долу. Той зави и се понесе към „улицата“ на повече от деветдесет етажа под кулата.

Аероскутерът лъкатушеше, забиваше се в гъстите гори от водорасли и вдигаше във въздуха облаци мъртва трева, но Деймън постепенно изравни траекторията и успя да набере скорост. След двайсетминутно плуване от булаторията сега измина обратния път за три минути.

Входната стена не бе достатъчно широка за скутера. Той го отдръпна назад, даде мощност и направи полупропускливата мембрана постоянно пропусклива. Парчета стъкло, метал и пластмаса последваха машината, докато летеше между тъмните празни резервоари. Деймън потрепери, когато зърна в някои от тях белите трупове на хората, които не бяха успели да спасят навреме. После спря, изключи силовото поле и скочи до двете тела на пода.

Харман беше облякъл Хана със синята термокожа и през последните минути бе останал само с осмозната маска. Голият му торс изглеждаше натъртен и блед на светлината от фаровете на скутера. Устата на Хана беше широко отворена, сякаш в напразен сетен опит да вкара повече въздух в дробовете си. Деймън не губи време да провери дали са живи, а като използваше само лявата си ръка, ги замъкна в двете места отстрани на своето. Накрая скочи за последен път, метна раницата на Сави отзад и хвърли пистолета върху страничната облегалка на своето място, преди да задейства силовото поле.

— Чист кислород — каза той, когато кабината се херметизира. Чистият студен въздух се сгъсти и на Деймън му се зави свят. Той припряно насочи ръка към виртуалния пулт и в бързината задейства няколко аларми, преди да открие бутона за отоплението. От пулта и няколко вентилационни отвора нахлу топъл въздух.

Харман се закашля пръв, последван след няколко секунди и от Хана. После клепачите им запърхаха и двамата отвориха очи.

Деймън глупаво им се ухили.

— Къде… къде… — хрипливо попита възрастният мъж.

— Спокойно — отвърна Деймън и бавно насочи аероскутера към изхода на булаторията. — Не бързай.

— Няма… време… — задъхано каза Харман. — Линейният… ускорител.

— Уф, мама му стара! — изпъшка Деймън. Беше забравил за връхлитащия ускорител и изобщо не бе поглеждал, за да види дали се приближава.

Той натисна щурвала напред, профуча през дупката на мембраната и се понесе към изхода на кулата.

 

 

В кулата нямаше и следа от Калибан. Деймън направи широк завой, мина през изходната плоскост на кулата и се понесе в космоса.

— Боже Господи! — ахна Харман.

Хана изпищя — първият звук, който издаваше, след като я бяха извадили от резервоара.

Трикилометровият линеен ускорител беше толкова близо, че колекторният пръстен на носа му запълваше две трети от небето над тях и скриваше слънцето и звездите. Дюзите, разположени по абсурдно дългата структура, правеха последни корекции на курса преди сблъсъка. Деймън не знаеше имената на всички части и приспособления, ала можеше да различи всеки детайл на лъскавите скоби, полираните пръстени, надупчени от безброй микрометеоритни удари, охлаждащите спирали, дългото медно обратно въже над главното ядро на ускорителя, далечните инжектори и сферата на самата уловена космическа дупка. Структурата се уголемяваше пред очите им, засенчи и последните звездни сянката й покри кристалния град под тях.

— Деймън… — започна Харман.

Младият мъж вече действаше — натискаше щурвала напред и профучаваше над кулата, града, астероида, насочил се към синята дъга на Земята, докато линейният ускорител изминаваше последните неколкостотин метра зад тях.

За миг градските кули се озоваха над скутера, после сферата на космическата дупка се блъсна в тях, безшумно се сви в себе си и ускорителят сякаш се сгъна в нищото.

Тримата човеци се обърнаха да гледат сблъсъка.

Нямаше звук. Това най-силно порази Деймън — абсолютната тишина на момента. Нямаше вибрации. Нямаше ги обичайните земни елементи, придружаващи ужасен катаклизъм.

Катаклизъм обаче имаше.

Кристалният град избухна на милиони късчета блестящо стъкло и горящ газ, които се разлетяха във всички посоки. Грамадни разширяващи се огнени кълба блъвнаха на два, три, петнайсет километра в космоса, сякаш за да настигнат бягащия аероскутер, ала после пламъците като че ли се свиха навътре — като видеозапис, гледан отзад-напред — и погълнаха остатъците от кислород.

Градът от другата страна на астероида се откъсна от повърхността на скалата и се пръсна по хиляди отделни траектории; разхвърча се стъкло, стомана и какво ли не още.

Миг след първия удар целият астероид се разтърси и прати концентрични вълни прах и газ в космоса след останките от града. А после се разчупи.

— Бързо! — възкликна Харман.

Деймън не знаеше какво прави. Беше насочил кораба към Земята с пълна скорост, летеше пред пламъците, останките и вълните от замръзнали газове, ала сега по целия виртуален пулт мигаха червени, жълти и зелени лампи. Нещо повече, извън скутера най-после се чуваше звук — подозрително съскане и пращене, което след секунди се усили до ужасяващ рев. Около корпуса на скутера се появи оранжево сияние, което бързо се превърна в кълбо от пламък и синя електрическа плазма.

— Какво става? — извика Хана. — Къде сме?

Младият мъж не й обърна внимание. Не знаеше какво да прави с щурвала. Ревът се усилваше, пламъците около тях се сгъстяваха.

— Скутерът ли се повреди? — попита Харман.

Деймън поклати глава. Съмняваше се. Предполагаше, че е свързано с навлизането в земната атмосфера с такава скорост. Веднъж в дома на един приятел на майка му в кратера Париж — бе на шест-седем години, — въпреки нейните заръки да не прави така, той се беше спуснал по един дълъг парапет и се бе плъзнал на четири крака по дебелия килим. Пареше го толкова ужасно, че не повтори опита си. И сегашното триене му се струваше подобно.

Реши да не разкрива теорията си пред Харман и Хана. Просто му се струваше глуповата.

— Направи нещо! — надвика рева и пращенето Харман. Косата и брадите на двамата мъже се бяха изправили насред цялото това електрическо безумие. Хана — напълно обезкосмена, дори без вежди — се озърташе, като че ли се е събудила в лудница.

Преди шумът да заглуши всичко друго, Деймън извика на виртуалния пулт:

— Автопилот!

— Задействане на автопилота? — Неутралният глас на скутера едва се чу. Младият мъж усещаше топлината през силовото поле и знаеше, че това не е добре.

— Задействай автопилота! — с всички сили извика той.

Силовото поле обгърна тримата пътници, здраво ги притисна към местата им, аероскутерът се преобърна наопаки и двигателите на кърмата развиха такава мощност, че на Деймън му се струваше, че зъбите му ще изпадат от устата му. Ръката ужасно го болеше под натиска на ускорението.

— Връщане към предварително въведената траектория? — идиотски спокойно попита скутерът.

— Да — изрева Деймън. Шията му се бе сковала и беше убеден, че гръбнакът му скоро ще се прекърши.

Задействаха се още дюзи, машината сякаш заподскача като камък по езерна повърхност, обгърнаха ги още по-гъсти пламъци — и поле курсът им някак си се стабилизира.

Деймън вдигна глава.

Летяха — летяха толкова високо, че Земята над тях още бе заоблена, толкова високо, че планините се различаваха само по снежните си шапки на кафявия и зеления фон, но летяха. Наоколо вече имаше въздух.

Младият мъж извика радостно, прегърна облечената в синя хермокожа Хана, отново извика и триумфално размаха юмруци към небето.

И се вцепени с вдигнати ръце и очи, и изпъшка:

— Мама му стара!

— Какво става? — попита голият Харман: само осмозната маска висеше на шията му. После също погледна нагоре и повтори: — Мама му стара!

Първото от хиляди огнени кълба — останки от града, линейния ускорител или разбития астероид — профуча на километър от тях, като оставяше петнайсеткилометрова вертикална следа от пламък и плазма, и едва не преобърна скутера. От пламтящото небе го последваха още.