Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ilium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор

Статия

По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.

Илион
Ilium
АвторДан Симънс
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаОлимп
ISBNISBN 0-360-81792-6

Илион (на английски: Ilium) е научно-фантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научно-фантастичен роман за 2003.

Интродукция

В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.

Вижте също

47.
Ардис Хол

На сутринта след първата двайсетилетка на Хана, след като изпрати младата си приятелка до факсвъзела и изчака двама слуги и един войникс да я въведат в павилиона, Ада сериозно започна да се тревожи.

Всъщност беше започнала да се тревожи за Харман още на втория ден след отлитането му с Деймън и Сави. Не очакваше да долети и да я вземе с космически кораб, както й бе обещал — това беше детинска фантазия, в която едва ли вярваше и самият Харман — но очакваше тримата да се завърнат с аероскутера след два-три дни. На четвъртия ден тревогата й се превърна в гняв. След седмица яростта й отново се превърна в тревога — по-дълбока, по-разяждаща тревога, отколкото бе изпитвала някога — и започна да я измъчва безсъние. След две седмици вече не знаеше какво да мисли.

На четиринайсетата сутрин след заминаването на тримата, след като не беше получила вест за тях от гостуващите й приятели — а сега стотици хора посещаваха Ардис Хол, — Ада нареди на един войникс да я закара с едноколка до факспортала и след едноминутно колебание — какво опасно можеше да има в прехвърлянето по факса? — отиде в кратера Париж при майката на Деймън.

Жената не бе на себе си от безпокойство. Деймън понякога отсъствал по цели седмици и една година преди първата си двайсетилетка дори заминал за цял месец на лов за пеперуди, ала винаги съобщавал на майка си къде е и кога ще се прибере. През последните две седмици — нищо.

— На ваше място не бих се тревожила — утеши я Ада. — Нашият приятел Харман ще се грижи за Деймън, а жената, с която се запознахме, Сави, ще се грижи и за двамата. — Тези думи бяха поуспокоили майката на Деймън, но Ада започна да се безпокои още повече.

 

 

И сега, две седмици след пътуването си до кратера Париж — вече усещаше отсъствието на Хана, но знаеше, че момичето ще е на сигурно място в булаторията — на връщане с едноколката Ада бе потънала в мисли.

През последния месец Ардис Хол гъмжеше от хора. Преди две седмици се бе върнала от кратера Париж през нощта и тази сутрин за пръв път от четири седмици виждаше промените от високия път към имението. Гледката я накара да ахне.

Десетки пъстри палатки заобикаляха старата бяла къща на хълма. Отначало десетина-двайсет гости, главно мъже, бяха дошли да чуят Одисей на голямата полегата морава зад имението, но десетките се умножиха в стотици и хиляди. Ардис Хол разполагаше само с дванайсет едноколки и дрошки — и със странно нацупените войникси, — които да превозват постоянния поток гости между факсвъзела и къщата във всеки час на денонощието, затова някои доброволци от първите дни на Одисеевото учение се редуваха при портала, за да водят несекващата върволица посетители до имението пеш. И се връщаха, за да си заминат по факса, и пристигаха пак само след дни или дори часове с още гости — и отново главно мъже.

Когато дрошката спря на оживената кръгла алея пред Ардис Хол, Ада разбра, че уединеното й имение се е превърнало в част от бързо растящ град. Десетките палатки, издигнати от войниксите, ала сега поддържани от гостите, включително походни кухни, павилиони, трапезарии, тоалетни — Одисей беше научил мъжете да копаят нужници на разстояние от другите палатки — и палатки за спане. Майка й бе дошла на гости по време на тази лудост и се беше изумила от множеството хора, които се мотаеха из Ардис Хол, все едно е пазар, след което веднага си бе заминала в Уланбат и повече не се беше мяркала.

Ада прие разхладителна напитка от един от постоянните доброволци, млад мъж — казваше се Реман и си пускаше брада, подобно на много от учениците — и тръгна към поляната, където Одисей държеше речи и отговаряше на въпроси четири-пет пъти дневно пред все по-големи тълпи. Почти бе решила да прекъсне безполезните лекции на високомерния варварин, за да го попита — пред всички — защо той, Одисей, не си е направил труда да се сбогува с младата жена, която го боготвореше.

 

 

Предишната вечер на тържеството по случай първата двайсетилетка на Хана — винаги се празнуваше в навечерието на самия рожден ден, преди рожденикът да се прехвърли по факса в булаторията — Одисей само се беше мернал на вечерята. Ада знаеше, че Хана се е наскърбила. Младата жена все още си мислеше, че е влюбена в него, въпреки че той изглеждаше безразличен към чувствата й. След като се бяха завърнали от пътуването си, Хана бе негова сянка, но Одисей сякаш не я забелязваше. Когато отклони гостоприемството на Ада и реши да си построи бивак в гората, Хана се опита да го придружи там, ала гъркът настоя тя да спи в голямата къща. Всеки ден, докато Одисей тичаше, упражняваше се и по-късно се бореше с учениците си, Хана винаги беше наблизо — тичаше, катереше се по въжета, дори искаше да се бори. Одисей нито веднъж не се съгласи да се бори с красивото момиче.

На тържеството по случай първата й двайсетилетка всеки от дванайсетимата гости около масата под гигантския дъб произнесе традиционната реч — поздравления към Хана за първото й посещение в булаторията, пожелания за добро здраве и щастие — ала когато дойде ред на Одисей, старецът просто й каза: „Недей да ходиш“. По-късно Хана плака в спалнята на Ада, дори мислеше наистина да не отиде, някак си да се скрие от слугите, които в този момент извезваха церемониалната й двайсетилетна рокля, но трябваше да отиде, естествено. Всички ходеха. Ада беше ходила. Харман бе ходил четири пъти. Дори отсъстващият Деймън беше ходил два пъти в булаторията — веднъж на първата си двайсетилетка и после след злополуката с алозавъра. Всички ходеха.

Затова тази сутрин, след като Хана излезе от стаята си само по церемониалната памучна рокля, украсена единствено с малкия, традиционно извезван символ на кадуцея, две сини змии, увити около тояга, Одисей го нямаше, за да се сбогува със своята млада приятелка.

Докато двете пътуваха с дрошката до факспавилиона, Ада беше бясна. Хана поплака, извръщайки лице, за да не я гледа приятелката й. Ада не познаваше друга млада жена с толкова силна воля, художничка, спортистка, скулпторка — но тази сутрин Хана приличаше на изгубено момиченце.

— Може би ще ми обърне внимание след като се върна от булаторията? — с надежда каза Хана. — Може би утре ще ме погледне като истинска жена?

— Възможно е — отвърна Ада, но си мислеше, че всички мъже явно са егоистични безчувствени свини, които само чакат възможност да се държат като по-велики егоистични безчувствени свини.

Хана изглеждаше невероятно крехка, докато слугите излитаха от факспавилиона, за да я хванат за ръце и да я поведат към факспортала. Беше красив ден с ясно синьо небе и слаб ветрец от запад, ала ако времето се определяше от настроението на Ада, все едно че валеше. Тя нямаше представа защо изпитва усещане за обреченост — бе изпращала десетки свои приятели на различните им двайсетилетни пътувания в булаторията, самата тя беше ходила там, въпреки че си спомняше само мъгливи образи за плуване в топла течност — но когато Хана вдигна ръка и й помаха в мига преди факспорталът да я отнесе, Ада се разплака. Самотното пътуване до Ардис Хол само още повече разпали гнева й към Одисей, Харман и изобщо към мъжете.

 

 

Затова Ада се чувстваше всичко друго, но не и любяща ученичка, докато се изкачваше по склона зад Ардис Хол да послуша лекцията на Одисей за лековерните и любопитните.

Ниският брадат мъж носеше туника и сандали и оставил меча си настрани, седеше на един дънер, който лично беше отсякъл, а наоколо бяха насядали или стояха прави неколкостотин мъже и жени. Някои носеха туники като Одисей, препасани със същия широк кожен колан. Повечето явно си пускаха бради — Ада не помнеше брадите някога да са били на мода.

В момента гъркът отговаряше на въпроси. Ада знаеше, че той обикновено говори около час и половина след изгрев слънце, после се уединява за няколко часа, един час преди обед отговаря на въпроси, следобед пак говори без прекъсване, и отново отговаря на въпроси в дългия здрачен час след залез-слънце. Това бе предобедното събиране.

— Учителю, защо трябва да търсим бащите си? По-рано това никога не е било важно. — Въпросът бе зададен от един нов младеж.

Когато говореше, Одисей обикновено протягаше ръце напред и изпъваше късите си яки пръсти във въздуха, сякаш набиваше значението на думите си. Ръцете и краката му бяха почернели от слънцето и мускулести. Младата жена за пръв път видя, че някои брадати мъже от публиката също са почернели и мускулести. Одисей бе направил трасе с препятствия в гората — въжета, дънери и кални ями — и държеше всички, които са го слушали повече от два пъти, да се упражняват поне един час дневно. Мнозина мъже и някои жени се бяха присмивали на тази идея след първия опит, но сега ежедневно прекарваха дълги часове на трасето или тичаха. Това я удивляваше.

— Ако не познаваш баща си — отговори Одисей с ниския си, спокоен, ала невероятно твърд глас, който винаги сякаш се разнасяше дотам, докъдето трябва, — как можеш да познаеш себе си? Аз съм Одисей, син Лаертов. Баща ми е цар, но и човек на земята. Когато го видях за последен път, старецът беше на колене в пръстта и садеше дърво на мястото на един повален стар великански дънер, накрая отсечен от неговата ръка, след като беше ударен от мълния. Ако не познавам баща си и неговия баща преди него, и не знам какво струват тия мъже, за какво са живели и за какво са били готови да умрат, как мога да позная себе си?

— Разкажи ни пак за арете — разнесе се глас от първия ред. Ада познаваше този мъж — Петър, един от първите гости. Петър не беше момче, тя предполагаше, че е в четвъртата си двайсетилетка, но брадата му вече се бе сгъстила почти като на Одисей. Едва ли беше напускал Ардис, след като за пръв път бе чул Одисей да говори на втория-третия ден, когато гостите още се брояха на пръстите на двете ръце.

— Арете е просто съвършенство и стремеж към съвършенство във всички неща — отвърна Одисей. — Арете означава всичките ти действия да са нещо като свещенодействие, да посветиш живота си на стремежа към съвършенство, да се отъждествиш с този стремеж и да постигнеш съвършенство през живота си.

Един новодошъл десет реда нагоре по склона, набит мъж, който малко й заприлича на Деймън, се засмя и попита:

— Как може да се постигне съвършенство във всичко, Учителю? И защо? Звучи ужасно досадно. — Набитият мъж се огледа, убеден, че ще разсмее всички, ала другите на хълма мълчаливо го наблюдаваха и после отново отправиха очи към Одисей.

Гъркът спокойно се усмихна и здравите му бели зъби проблеснаха на фона на почернялото му лице в късата му сива брада.

— Не можеш да постигнеш съвършенство във всичко, приятелю, но трябва да се опитваш.

— Има толкова много неща за вършене — пак се засмя набитият. — Не можеш да упражняваш всичко. Трябва да избереш и да се съсредоточиш върху най-важното. — Той прегърна младата жена до себе си, явно негова спътничка, и тя шумно се засмя, но никой не се присъедини към смеха й.

— Да — отвърна Одисей, — но ти оскърбяваш всичко онова, в което не почиташ арете. Яж така, сякаш това е последното ти ядене. Готви храната си така, сякаш това е последната храна на света! Принасяй всяка жертва на боговете така, сякаш животът на семейството ти зависи от твоята енергичност, всеотдайност и съсредоточеност. Люби се така, сякаш това е най-важното нещо, ала нека това е само една от звездите в съзвездието от съвършенство, каквото представлява арете.

— Не разбирам агона, Одисее — обади се млада жена от третия ред. Ада знаеше, че се казва Пиън. Тя беше интелигентна, съмняваше се във всичко, но вече бе тук четвърти ден.

— Агонът просто е сравнението между всички подобни неща — тихо, ала ясно отговори гъркът, — и оценката на тези неща в сравнение с по-големите и по-малките от тях. Всички неща във вселената взимат участие в динамиката на агона. — Той посочи дънера, на който седеше. — Дали това дърво е по-голямо, по-малко или равно на… онова дърво? — И посочи високото живо дърво на върха на хълма. В сенките на клоните стоеше войникс. Войниксите никога не се приближаваха до Одисей.

— Онова дърво е живо — извика набитият мъж, който се беше обадил преди малко. — То трябва да превъзхожда мъртвия дънер.

— Всички живи неща ли превъзхождат всички мъртви неща? — попита Одисей. — Мнозина от вас са лягали под торинския саван и са виждали войната там. Търговецът на тор, който днес е жив, по-добър ли е от Ахил, въпреки че Ахил е мъртъв?

— Това е сравнение между различни неща — извика една жена.

— Не е — възрази брадатият воин. — И двамата са мъже. И двамата са родени. И двамата ще умрат. Няма значение, че единият още диша, а другият обитава само безсилните сенки на Хадес. Човек трябва да може да сравнява хората и тъкмо затова трябва да познаваме бащите си. И майките си. Историята си. Своята биография.

— Да, обаче дънерът, на който седиш, все пак е мъртъв, Учителю — настоя Петър. Този път хората по склона се засмяха.

Одисей се присъедини към смеха. Посочи врабчето, току-що кацнало на един от няколкото клона, които не бе отсякъл.

— Ползата от това дърво, ползата от гледна точка на агона, превъзхожда ползата от онова живо дърво на върха на хълма. За тази птица. За насекомите, които в момента дълбаят кората на тоя повален великан. За мишките и по-големите същества, които скоро ще дойдат да се заселят в това мъртво дърво.

— Тогава кой трябва да е върховният съдия на агона? — попита един сериозен възрастен мъж на петия ред. — Птиците, насекомите или хората?

— Всички — отвърна Одисей. — Всеки на свой ред. Но единственият съдия, който е важен, сте вие.

— Това не е ли високомерно? — обади се една приятелка на майката на Ада. — Кой ни е избрал за съдии? Кой ни е дал право да съдим?

— Вселената ви е избрала чрез милиарди години еволюция — каза гъркът. — Тя ви е дала очи, с които да гледате. Ръце, с които да хващате и претегляте. Сърце, с което да чувствате. Ум, с който да научите правилата за отсъждане. И въображение, с което да вземете предвид отсъждането на птицата, насекомото и даже на другите дървета по този въпрос. И трябва да подхождате към това отсъждане с арете — повярвайте ми, насекомите, птиците и дърветата вече го правят. Те нямат време за посредственост в своя свят. Не мислят за високомерието на отсъждането, независимо дали става дума за избор на партньор, враг или дом.

Одисей посочи хралупата в поваления дънер, в която беше влетяло врабчето.

— Учителю, защо караш нас мъжете поне веднъж дневно да се борим? — попита един младеж от задните редове.

На Ада й омръзна да слуша. Допи чашата си и тръгна да се прибира. Спря на верандата и погледна към двора, където се разхождаха и разговаряха десетки други гости — ученици. Топлият ветрец вълнуваше коприната на палатките. Слуги обикаляха между гостите, ала малцина приемаха предложените им закуски и напитки. Одисей беше помолил всички които остават да го слушат повече от веднъж, да не позволяват на слугите да работят за тях, нито на войниксите да им служат. Отначало това бе отблъснало мнозина, но оставаха все повече хора.

Ада вдигна поглед към синьото небе, забеляза светлите кръгове на двата орбитиращи пръстена и си помисли за Харман. Ужасно му се беше ядосала, когато й бе заговорил, че жените избирали мъжката сперма месеци, години или десетилетия след сношението — този въпрос просто не се обсъждаше, освен между майки и дъщери, при това само веднъж. И онези глупости за гените на пеперуди, като че ли жените не избираха така бащите на своите бебета от памтивека. Това беше толкова… неприлично… от страна на Харман.

Но той бе заявил, че иска да е бащата на нейното дете… не само да е мъжът, чието семе е било избрано за някакво бъдещо време, а да е с детето, да бъде известен като бащата… това толкова беше слисано и разярило Ада, че тя го бе изпратила на неговото безобидно приключение със Сави и Деймън, без да му каже добра дума. Всъщност го беше изпратила с враждебни думи и погледи.

Докосна корема си. Булаторията не я бе известила чрез слугите, че е дошло времето й за забременяване, но пък и тя не беше искала да я включат в списъка. Радваше се, че не трябва скоро да избира между… Как ги бе нарекъл Харман? Донори на сперма. Ала си помисли за Харман, за интелигентните му, любящи очи, за нежния му и силен допир, за старото му, но жилаво тяло, и отново докосна корема си. И прошепна:

— Аман, син на Харман и Ада.

После поклати глава. Речите на Одисей през последните седмици започваха да й пълнят главата с глупости. Предишната вечер, след като десетките ученици се бяха отдалечили към факспавилиона или палатките си — повече към палатките, отколкото към павилиона — тя директно бе попитала Одисей още колко време възнамерява да остане в Ардис Хол.

Старецът й се беше усмихнал почти тъжно.

— Още малко, миличка.

— Седмица? — упорстваше Ада. — Месец? Година?

— Не толкова много. Само докато небето започне да пада, Ада. Докато на двора ти се появят нови светове.

Разгневена от насмешката му, за миг изкушена да заповяда на слугите веднага да изхвърлят този космат варварин, тя се качи в спалнята си, последното място, където можеше да остане сама в многолюдния Ардис Хол, и лежа будна, сърдита на Харман, загрижена за Харман, уплашена за Харман, вместо да нареди на слугите да направят каквото и да било на стария Одисей.

Обърна се да влезе в къщата, но с периферното си зрение зърна странно движение и спря. Отначало си помисли, че е видяла само въртящите се пръстени, ала после отново се вгледа и забеляза нова жилка — все едно диамант прокарваше резка по идеалното синьо стъкло на небето. И след това втора, по-широка и по-ярка. И трета, толкова ярка и ясна, че ясно видя пламъците зад нея. След няколко секунди над поляната отекнаха три глухи екота и накараха разхождащите се ученици да спрат и да вдигнат очи — дори слугите и войниксите се вцепениха на местата си.

Младата жена чу крясъци и викове от склона зад къщата. Хората на моравата сочеха небето.

Десетки резки осейваха лазурния небосклон — ярки, пламтящи, червени резки, падащи от запад на изток, едни с пъстри жилки, други с тътен и ужасяващ гръм.

Небето падаше.