Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ilium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор

Статия

По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.

Илион
Ilium
АвторДан Симънс
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаОлимп
ISBNISBN 0-360-81792-6

Илион (на английски: Ilium) е научно-фантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научно-фантастичен роман за 2003.

Интродукция

В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.

Вижте също

28.
Средиземноморският басейн

Сави следваше Атлантическия пролом през океана; понякога се спускаше ниско над повърхността, като през няколко километра издигаше или снижаваше аероскутера, за да избегне свързващите конуси, които кръстосваха Пролома като прозрачни тръби в дълъг зелен коридор.

Изпънат по очи отляво на старицата, Деймън виждаше мрачното лице на легналия от дясната й страна Харман и празните пътнически места зад тях. Младият мъж си мислеше за последното денонощие.

Когато излетяха от онова място с гигантските дървета, Харман и Ада изглеждаха скарани. Отначало това зарадва Деймън. Не знаеше каква е причината за промяната в отношенията им естествено, но виждаше, че след разходката си в гората са сърдити — Ада се държеше хладно и резервирано, ала вътрешно кипеше, а Харман беше явно смутен. Но след няколкочасовия полет до Ардис и събитията там — и решението на Деймън да продължи с тая глупава експедиция — напрежението между възрастния мъж и Ада определено бе последната му грижа.

Пристигнаха в Ардис привечер. От въздуха имението изглеждаше различно, поне на Деймън, макар че разположението на хълмовете, гората, ливадите и реката беше точно такова, каквото си го спомняше. Винаги, когато си помислеше за излета на реката и за глупавата металургична демонстрация на Хана, той си спомняше за нападналия го динозавър и сърцето му се разтуптяваше.

— През последната част от Изгубената ера тази област се е казвала Охайо — каза Сави, докато кръжаха в небето. — Поне така ми се струва.

— Мислех, че се е казвала Северна Америка — учуди се Харман.

— Да, и това е вярно — потвърди старицата. — Имали са много имена за едни и същи места.

Кацнаха на около половин километър от Ардис Хол, на едно пасище на север от дърветата. На Деймън още му се ходеше до тоалетната, ала нямаше намерение да извърви пеш целия път до имението, ако имаше и най-нищожна вероятност да срещне динозаври.

— Напълно безопасно е — безцеремонно заяви Ада, когато забеляза колебанието му — той единствен остана да лежи в скутера. — Войниксите патрулират в радиус от четири-пет километра около къщата.

— На какво разстояние от къщата беше металургичният излет на Хана? — попита младият мъж.

— На пет и половина километра — отвърна Хана: стоеше до Одисей зад скутера.

Ада се обърна към Сави.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш в къщата?

— Не мога. — Старицата й протегна ръка и след няколко секунди Ада я стисна. Деймън никога не бе виждал жени да се ръкуват. — Ще почакам тук Харман и Деймън.

Ада погледна Харман.

— Нали ще се качиш за малко с нас до Ардис?

— Само за да се сбогувам. — Известно време двамата продължиха напрегнато да се взират един в друг.

— Може ли просто вече да тръгваме? — сприхаво въздъхна Деймън и сам долови хленчещите нотки в гласа си. Не го интересуваше. Трябваше час по-скоро да отиде в къщата.

Всички освен Сави тръгнаха към къщата през ливада с висока до кръста трева. Тук-там подминаваха добитък — Деймън отдалече заобикаляше всяка крава, тъй като едрите животни го плашеха. Изведнъж от дърветата към тях се насочи самотен войникс.

— Крайно време беше — заяви младият мъж. — Това ходене пеш е смехотворно. — Той посочи фигурата от желязо и кожа. — Ей, ти! Върни се в къщата и докарай две големи едноколки, за да ни откараш там!

Колкото и да бе невероятно, войниксът не му обърна внимание и продължи към петимата човеци — или по-точно към Одисей.

Щом безокият войникс се приближи, брадатият воин отблъсна Хана от себе си.

— Той просто е любопитен — опита се да го успокои Ада, въпреки че й липсваше убеденост. — Сигурно никога не е…

Когато войниксът стигна на метър и половина от Одисей, гъркът измъкна меча си, включи бръмчащото острие с палец, замахна с две ръце и разсече привидно непробиваемата гръдна обвивка и лявата ръка на съществото. За миг войниксът остана неподвижен, явно също толкова изумен от поведението на Одисей, колкото бяха четиримата човеци, после горната му половина се плъзна, наклони се и падна на земята с гърчещи се ръце. Долната половина и краката му продължиха да стоят още няколко секунди, преди да се строполят в тревата.

За миг не се чуваше нищо освен шумоленето на вятъра във високата трева. После Харман извика:

— Защо го направи, по дяволите?

От двете части на войникса течеше синя течност, гъста като кръв.

Брадатият воин посочи дясната ръка на войникса, все още свързана с торса му.

— Беше извадил убиващите си дискове. — И почна да бърше меча в тревата.

И наистина, режещите дискове — използвани за защита на хората от опасности като динозаври — бяха извадени от манипулаторните му лапи.

— Не разбирам — промълви Ада.

— Той не те е познал. — Хана се дръпна от гърка. — Може да си е помислил, че представляваш заплаха за нас.

— Не — отсече Одисей и пъхна късия си меч в ножницата.

Деймън ужасено се взираше в напречното сечение на войникса — меки бели органи, множество бели тръбички, нещо като розови гроздове, определено различни от часовниковия механизъм и зъбните колелца, които винаги си бе представял. От ненадейността на насилието и вида на белите вътрешности едва не изпусна червата си.

— Хайде — каза той и бързо закрачи към Ардис Хол. Другите погрешно приеха поведението му за проява на водачество и го последваха.

 

 

След като отиде до тоалетната, изкъпа се, избръсна се, нареди на първия срещнат слуга в Ардис да му донесе чисти нови дрехи и после отиде в кухнята да намери нещо за ядене, Деймън осъзна, че е лудост да продължи с Харман и смахнатата старица. Защо?

Въпреки отсъствието на Ада — или може би тъкмо заради това? — Ардис Хол беше пълен с приятели, прехвърлили се по факса на гости. Слугите задоволяваха исканията им за храна и напитки. Неколцина младежи — сред които няколко млади хубавици, които Деймън познаваше от други тържества, други места, от щастливия си живот преди Харман и всички тия глупости — играеха на топка на обширната полегата морава. Вечерта бе прекрасна, по тревата пълзяха дълги сенки, във въздуха се носеше звънлив смях и слугите поднасяха вечеря на дългата маса под гигантския бряст.

Той разбра, че може да остане тук, да се нахрани както трябва и да си отспи или — още по-добре — да повика войникс за краткото пътуване с едноколка до факспортала и да спи в собственото си легло в кратера Париж след късна вечеря, сготвена от майка му. Тя му липсваше — повече от два дни не бяха поддържали никаква връзка. Погледна войникса на кръглата алея от едната страна на голямата къща и го обзе безпокойство — унищожаването на онзи войникс от Одисей беше неоправдано и безумно. Войниксите не биваше да се повреждат и унищожават, както не биваше да се пали огън в дрошка и да се троши покъщнина. Това бе нелепо и за пореден път го убеждаваше, че трябва моментално да се махне от тези хора.

Огледа се. Харман и Ада тихо, но оживено разговаряха. По-нататък на полегатата морава Хана запознаваше Одисей с неколцина любопитни гости. Войниксите стояха надалеч от брадатия мъж, но Деймън нямаше представа дали е случайно. Дали поддържаха връзка помежду си? И в такъв случай как? Никога не ги беше чувал да издават какъвто и да било звук.

Даде знак на войникса да му докара едноколка тъкмо когато Ада и Харман приключиха разговора си. Младата жена тръгна към къщата, а събеседникът й се приближи до Деймън. Лицето му беше толкова мрачно, че младежът отстъпи.

— Идваш ли с нас?

— Аз… хм… не — заекна Деймън. Войниксът дотича с едноколката: кожената й седалка лъщеше на изкуственото осветление.

Без да каже нито дума повече, Харман се обърна и тръгна към ливадата зад къщата.

Деймън се качи на колата, нареди: „Към факспортала“ и се облегна удобно. Под колелото захрущяха бели черупки от миди. Една от младите жени на моравата — май се казваше Илио — му извика: „Довиждане“. Едноколката затрополи към пътя, теглена от безмълвния войникс.

— Спри — заповяда Деймън. Войниксът се закова на място, без да изпуска тегличите. Вътрешният жироскоп тихо забръмча.

Младият мъж погледна назад към Ардис Хол. Харман вече не се виждаше. Кой знае защо, Деймън се опита да си спомни къде се е запознал с Илио — на тържество в Белинбад преди две лета? На четвъртата двайсетилетка на Върна в Чом само преди няколко месеца? На едно от собствените му тържества с преспиване в кратера Париж?

Не си спомняше. Беше ли спал с нея? Представи си я гола, но това можеше да е спомен от голо къпане или от живото изкуство, модерно миналата зима. Не се сещаше дали е лягал с тази жена. Бяха страшно много.

Опита се да си припомни втората двайсетилетка на Тоби в Уланбат само преди три дни. Беше му като в мъгла — смях, секс и пиене, сливащи се с всички други тържества около всички други факсвъзли. Ала когато се опита да си спомни Сухата долина на… как се казваше? Антарктида ли?… или айсберга, или моста „Голдън Гейт“ над Мачу Пикчу, или дори тъпата секвоена гора… всичко бе ясно и отчетливо.

Деймън скочи от едноколката и закрачи към полето. „Това е лудост — помисли си той. — Лудост, лудост, лудост“. По средата на пътя до гората тромаво се затича.

Аероскутера го нямаше — на мястото му се виждаше само хлътване във високата трева край някаква каменна стена.

— По дяволите — изруга Деймън и погледна привечерното небе, пусто, освен въртящите се пръстени — екваториалния и полярния. — По дяволите. — Седна тежко на хлъзгавата от мъха каменна стена. Слънцето залязваше зад гърба му. Кой знае защо, му се доплака.

Скутерът се появи ниско над дърветата на север, описа кръг и увисна на три метра над земята.

— Предположих, че си променил решението си — извика Сави. — Ще се повозиш ли?

Деймън се изправи.

 

 

Летяха на изток в мрак, толкова високо, че звездите и орбиталните пръстени осветяваха горната страна на облаци, вече сияещи от мълниите, разкъсващи млечната им вътрешност като видима перисталтика. Спряха близо до брега и пренощуваха в странна къща на едно дърво, състояща се от отделни апартаменти, свързани с платформи и вити стълбища. Имаше водопровод, ала не и слуги и войникси, и наоколо не се мяркаха други хора и жилища.

— Много такива места ли имаш? — попита Харман.

— Да — потвърди старицата. — Нали разбираш, освен вашите триста факсвъзела, по-голямата част от Земята пустее. Поне няма хора. Тук-там си имам любими места.

Седнаха на една открита платформа в средната част на високото дърво. На поляната под тях блещукаха светулки. Наоколо се виждаха грамадни древни ръждиви машини, обрасли в трева и папрат и полузаровени в пръстта. Лъчите на пръстените се процеждаха между листата и обагряха високата трева с меката си бяла светлина. Бурите, над които бяха прелетели, още не бяха стигнали чак толкова на изток и нощта беше топла и ясна. Въпреки че нямаше слуги, фризерите бяха пълни с храна и Сави поднесе нудълси, месо и риба. Деймън почти започваше да свиква със странната идея човек сам да си готви храната.

— Знаеш ли защо постчовеците са напуснали Земята и не са се върнали? — внезапно попита Харман.

Деймън си спомни странното инфовидение, което бе преживял на поляната в секвоената гора. Дори само от спомена му се пригади.

— Да — отвърна старицата. — Мисля, че знам.

— Ще ни кажеш ли?

— Не точно сега. — Сави стана и се качи по витото стълбище до една осветена стая, която се издигаше на десет метра над земята.

Харман и Деймън се спогледаха, ала нямаха какво да си кажат, така че скоро се оттеглиха в своите стаи.

 

 

Продължиха по Пролома през Атлантика с висока скорост, спуснаха се на юг, преди да стигнат до суша, и се понесоха успоредно на нещо, което Сави нарече Херкулесови ръце.

— Удивително — възкликна Харман и се надигна почти на колене, за да погледне наляво, докато летяха на юг.

Деймън трябваше да се съгласи. Между високата планина на север — която Сави нарече Гибралтар — и друга, по-ниска, на петнайсетина километра южно от нея, океанът просто свършваше пред дълбоката котловина, простираща се на изток. От дъното й се издигаха върволица грамадни златни човешки длани, всяка висока над сто и петдесет метра. Разперените им пръсти поддържаха стената на Атлантика, отделяща го от сухия Средиземноморски басейн, спускащ се като долина в облаците и мъглите на изток.

— Защо са тези ръце? — попита Деймън, когато стигнаха сушата от южната страна на покрития с мъгли Басейн и отново завиха на изток. — Защо постчовеците не са използвали обикновено силово поле, което да задържа морето, както са направили в Пролома?

Старицата поклати глава.

— Херкулесовите ръце са били тук преди да се родя и постчовеците никога не са ни казвали защо е така. Винаги съм предполагала, че това е просто прищявка от тяхна страна.

— Прищявка значи — повтори Харман. Това, изглежда, го смущаваше.

— Сигурна ли си, че не можем да прелетим през Басейна? — попита Деймън.

— Абсолютно — потвърди Сави. — Скутерът ще падне от небето като камък.

Привечер прелетяха над блата, езера, папратови гори и широки реки в земя, която Сави нарече Северна Сахара. Скоро мочурищата отстъпиха и земята стана по-суха, по-скалиста. През саваната и в скалистите планини видяха стотици стада от огромни животни на ивици — не динозаври, но също толкова големи.

— Какви са тези животни? — поинтересува се Деймън.

Сави поклати глава.

— Нямам представа.

— Ако беше тук, Одисей сигурно щеше да поиска да убие едно от тях и да го изяде на вечеря — усмихна се Харман.

Старицата се ухили.

И отново бе привечер, когато се спуснаха ниско, закръжиха над странен град със стени, издигнат в планински район само на четирийсетина километра от Средиземноморския басейн, и кацнаха в скалистото поле западно от града.

— Какво е това място? — попита Деймън. Никога не беше виждал толкова древни стени и сгради и въпреки разстоянието изпитваше известно безпокойство.

— Казва се Ерусалим — отвърна Сави.

— Нали щяхме да ходим в Басейна, за да търсим космически кораби — напомни Харман.

Старицата слезе от аероскутера и се протегна. Изглеждаше много уморена, но пък тя наистина управляваше машината от цели два дни, помисли си Деймън.

— Точно там отиваме — потвърди Сави. — Тук ще намерим транспорт, и искам да видите нещо по залез-слънце.

Тези думи прозвучаха злокобно на Деймън, ала той последва двамата си спътници по скалистото поле през руини от някогашни предградия или по-нови части от стария град, от които сега бяха останали само възвишения, настлани с фин чакъл. Сави ги преведе през порта в стената. Въздухът беше сух и постепенно изстиваше. Косите слънчеви лъчи обагряха древните сгради.

— Това е Яфската порта — осведоми ги тя, като че ли името можеше да им говори нещо. — Това е Давидовата улица, която е отделяла християнския от арменския квартал.

Харман погледна Деймън и той разбра, че дори ученият възрастен мъж, толкова горд с безполезната си способност да чете, никога не е чувал думите „християнски“ и „арменски“. Ала Сави продължаваше да говори, посочи им нещо, наречено „Черквата на Божи гроб“, в руините наляво от тях и двамата не я прекъсваха с въпроси, докато Деймън не се сдържа и не попита:

— Тук няма ли войникси и слуги?

— Вече няма — отвърна тя. — Но когато моите приятели Пинкас и Петра били тук през минутите преди последния факс преди хиляда и четиристотин години, десетките хиляди войникси край Западната стена изведнъж се активизирали. Нямам представа защо. — Старицата спря и ги погледна. — Нали разбирате, войниксите изскочили от темпоралконгломератния облак два века преди последния факс, обаче били неподвижни — ръждиви железни статуи, а не покорни слуги, каквито имате днес. Важно е да го запомните.

— Добре. — В гласа на Харман се долавяха покровителствени нотки. Старицата очевидно дрънкаше безсмислици. — Но нали каза, че по време на последния факс си била в айсберг край Антарктида? Откъде знаеш къде са били приятелите ти и какво са правили войниксите?

— От архивите на далечната, близката и общата мрежа. — Сави се обърна и ги поведе на изток по улицата.

Харман отново погледна Деймън, сякаш споделяше неговата загриженост за бълнуванията й, ала младият мъж изпита нещо странно — гордост, превъзходство? — когато си помисли, че знае точно какви са тези мрежи. Той сведе очи към дланта си и задейства ориентиращата функция, ала дисплеят бе празен. Какво щеше да се случи, зачуди се Деймън, ако си представеше четирите сини правоъгълника върху три червени кръга върху четири зелени триъгълника и задействаше инфофункцията, както Сави го беше научила на горската поляна?

Тя спря и отново заговори, сякаш прочела мислите му:

— Тук не бива да задействаш общата мрежа, Деймън. Няма виртуално да се потопиш в енергийно-микроклиматични взаимодействия като в гората… не и в Ерусалим. Тук ще се сблъскаш с пет хилядолетия мъки, ужас и агресивен антисемитизъм.

— Какво е „антисемитизъм“? — попита Харман.

— Омраза към евреите — поясни Сави.

Двамата мъже въпросително се спогледаха. Това им се струваше нелепо.

Деймън започваше да съжалява, че е променил решението си и се е включил в експедицията. Беше гладен. Слънцето залязваше зад тях. Не знаеше къде ще нощува, ала подозираше, че няма да е в комфорт.

— Хайде — каза старицата и ги поведе към друг квартал, през каменни арки. Накрая излязоха по тясна уличка близо до висока стена.

— Това ли дойдохме да видим? — разочарова се Деймън. Намираха се в задънена улица — вътрешен двор между ниски стени, каменни сгради и голямата стена, зад която се виждаше нещо кръгло и метално. От това място нямаше как да се качат горе.

— Търпение — отвърна Сави и примижа към потъващото слънце. — Днес е Тиша б’Ав, точно като в деня на последния факс.

— Какво е „Тиша б’Ав“? — попита Харман с изражение, което показваше, че му е омръзнало да повтаря безсмислени срички.

— Деветият ден от ав — поясни тя. — Ден на жалеене. И Първият, и Вторият храм са били разрушени на Тиша б’Ав и ми се струва, че войниксите са построили тоя богохулен Трети храм на девети ав, деня на последния факс. — Възрастната жена посочи черния метален полукупол зад стената.

Изведнъж се разнесе толкова мощен екот, че костите и зъбите на Деймън се разтърсиха. Двамата с Харман уплашено отскочиха. Въздухът се изпълни с озон и електричество и косата на Деймън настръхна и се развълнува като висока трева при силен вятър. С експлозивен грохот, по-бърз и силен от гръмотевица, от металния полукупол се стрелна плътен стълб чиста синя ослепително ярка светлина, дебел двайсетина метра, прониза помръкващото небе и прав като стрела потъна в пространството, едва разминавайки се с вечно въртящия се на изток орбитален е-пръстен.