Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ilium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор

Статия

По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.

Илион
Ilium
АвторДан Симънс
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаОлимп
ISBNISBN 0-360-81792-6

Илион (на английски: Ilium) е научно-фантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научно-фантастичен роман за 2003.

Интродукция

В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.

Вижте също

35.
На 12000 метра над платото Тарзис

— Какво има да каже Пруст за балоните?

— Нищо особено — отвърна Орфу от Йо. — Той изобщо не е обичал пътешествията. Какво казва Шекспир за балоните?

Манмът не отговори на въпроса, а каза:

— Ще ми се да можеше да видиш това.

— И на мен ми се ще да можех да го видя — рече Орфу. — Описвай ми всичко.

Другият моравек вдигна очи.

— Достатъчно сме високо и небето над нас е почти черно, изсветляващо до тъмносиньо, после става по-светлосиньо на хоризонта. Под нас още е облачно — ранните утринни лъчи обагрят облаците в златисто и розово. Облачната покривка зад нас е разкъсана и виждам синята вода и червените скали на Валес Маринерис, които се простират чак до източния хоризонт. На запад, посоката, в която се движим, облците покриват по-голямата част от платото Тарзис — сякаш са обгърнали земята, — обаче трите по-близки вулкана пробиват златистата покривка. Арсия Монс е най-далеч наляво, после Павонис Монс и Аскреус Монс, най на север. Всички са яркобели от сняг и лед и сияят на утринната светлина.

— Виждаш ли вече Олимп? — попита Орфу.

— О, да. Въпреки че е най-далеч, Монс Олимпус е най-високият вулкан и се издига над западната дъга на планетата. Намира се между Павонис и Аскреус, но явно е по-надалеч. Той също е бял от лед и сняг, обаче върхът му не е заснежен и е червен от изгрева.

— Виждаш ли Ноктис Лабиринтус, където оставихме зеките?

Манмът се наведе от ръба на коша, който беше построил, и погледна назад.

— Не, там още е облачно. Но когато се издигахме под облаците, виждах цялата каменоломна, пристанището и лабиринта Ноктис. Зад пристанището и кариерите лабиринтът от каньони и свлачища продължава стотици километри на запад и десетки километри на север и юг.

През последните дни от плаването им с фелуката бе валяло, валеше и когато влязоха в оживеното пристанище при каменните кариери на зелените човечета в Ноктис Лабиринтус, валеше още по-проливно, когато Манмът най-после сглоби коша, наду балона от собствените си резервоари и го издигна над града на зеките. Един от тях предложи сърцето си за общуване, ала Манмът поклати глава. Може и да не умираха като индивиди, както твърдеше Орфу, но Манмът не можеше да понесе мисълта, че ще изхаби още едно зелено човече. Пък и събралите се зеки незабавно разбраха какво прави с импровизирания кош и му се притекоха на помощ в довършителните работи.

— Как изглежда балонът? — допита Орфу. Вакуумният моравек беше завързан в средата на разширения кош и поставен в рамка, която Манмът бе оковал. До него бяха предавателят и по-малкото Устройство.

— Прилича на грамадна тиква над нас — отвърна приятелят му.

Орфу избуботи по теснолъчевия канал.

— Изобщо виждал ли си истинска тиква?

— Не, разбира се, но и двамата с теб сме виждали образи. Балонът е оранжев овоид, около шейсет и пет метра широк и петдесетина висок. Има вертикални ребра като тиква… и е оранжев.

— Мислех, че е обвит в стелтматериал — изненада се Орфу.

— Така е. Стелтматериалът е оранжев. Предполагам, че нашите моравекски дизайнери не са взели предвид факта, че онези, от които се крием, може да имат и очи, и радар.

Този път буботенето на Орфу прозвуча като гръм.

— Типично — отбеляза йониецът. — Типично.

— Бъкивъглеродните въжета са вързани за дъното на балона — продължи описанието Манмът. — Кошът виси на четирийсетина метра под него.

— Добре завързан, надявам се.

— Доколкото ми беше по силите, въпреки че може да съм забравил да завържа някой и друг възел.

Орфу отново избуботи и се умълча. Манмът известно време се наслаждаваше на гледката.

 

 

Йониецът проговори чак вечерта. Звездите пламтяха студено, ала Манмът виждаше повече атмосферно сияние, отколкото през целия си живот. Луната Фобос се носеше ниско в небето, Деймос току-що беше изгрял. Облаците и вулканите отразяваха звездната светлина. На север искреше океанът.

— Стигнахме ли вече? — попита Орфу.

— Не. Още ден, ден и половина.

— Вятърът в правилната посока ли ни носи?

— Повече или по-малко.

— Определено „по-малко“, приятелю.

— Движим се на север-северозапад. Може да минем покрай Монс Олимпус.

— Това изисква определено умение. Да пропуснеш вулкан, голям колкото Франция.

— Това все пак е балон — напомни му Манмът. — Сигурен съм, че Корос Трети е имал намерение да го надуе в подножието на вулкана, а не на хиляда и двеста километра от него.

— Чакай. Струва ми се, че си спомням нещо — морето Тетида е точно на север от Олимп.

Манмът въздъхна.

— Нали затова направих новия кош във формата на открит кораб.

— Изобщо не си ми го споменавал, докато го строеше.

— Тогава не ми се струваше важно.

Известно време летяха в мълчание. Наближаваха вулканите на Тарзис и Манмът смяташе, че до пладне на другия ден може да подминат най-северния, Аскреус. Ако вятърът продължеше да е променлив, щяха да прелетят на десетина-двайсет километра северно от него. Нямаше нужда дори да променя зрението си на подсилен режим, за да се удиви на красотата на лунната и звездната светлина, която се отразяваше в леда по върховете на четирите вулкана.

— Мислех си за онова нещо с Просперо и Калибан — внезапно се обади Орфу и сепна Манмът, който се беше унесъл.

— Да?

— Предполагам, че и ти мислиш също като мен — че ония статуи на Просперо и фактът, че зелените човечета познават „Бурята“, са резултат от интереса на някой човешки или постчовешки диктатор към Шекспир.

— Та ние дори не сме сигурни, че каменните глави изобразяват Просперо — възрази Манмът.

— Да, разбира се. Обаче зелените човечета предполагат така, а се съмнявам да са ни излъгали. Сигурно изобщо не могат да лъжат — не и когато общуват с теб чрез молекулярни нанопакети.

Манмът не отговори, ала и той имаше същото впечатление.

— Тези хиляди каменни глави, обграждащи северния океан… — продължи Орфу.

— И залятата котловина Хелас на юг — спомни си орбиталните снимки приятелят му.

— Да. Та тези хиляди каменни глави имат нещо общо с Шекспировите герои.

Манмът кимна — знаеше, че слепият Орфу ще приеме мълчанието му за кимване.

— Ами ако диктаторът наистина е Просперо? — попита йониецът. — А не човек или постчовек?

— Не разбирам — объркано каза другият моравек — тъкмо проверяваше притока на кислород от резервоарите, складирани до Устройството. И той, и Орфу бяха сигурно свързани с тях и получаваха достатъчно количество диоксид. — Какво искаш да кажеш? Че някой посточовек е играл ролята на стария магьосник и се е вживял в нея ли?

— Не. Искам да кажа: Ами ако диктаторът наистина е Просперо?

Манмът се разтревожи. Орфу беше очукан и сляп, повреден от огромните количества йонизираща радиация, разтърсен в трюма при падането в северното море. Дали не губеше разсъдъка си?

— Не, не съм луд — възмутено заяви приятелят му. — Слушай ме какво ти говоря.

— Просперо е литературен герой — бавно отвърна Манмът. — Измислен образ. Знаем за него само защото разполагаме с база данни за човешката култура и история, които са били пратени е първите моравеки преди две з-хилядолетия.

— Така е — съгласи се Орфу. — Просперо е измислен образ и гръцките богове са митологични. И тези тукашни богове просто са дегизирани човеци или постчовеци. Ами ако не са? Ами ако наистина са Просперо… и истински гръцки богове?

Тревогата на Манмът се усили. Бе приел стоически възможността да продължи експедицията сам в случай, че Орфу умре, ала никога не се беше замислял за по-страшната алтернатива да продължи със слепия, сакат и луд Орфу от Йо за спътник в последния етап от мисията. Можеше ли да се насили да изостави Орфу, когато кацнеха?

— Как може боговете или там каквито са тези хора в тоги и летящи колесници, да не са митове или постчовеци, вживели се в ролите си? — попита той. — Да не би да намекваш, че са… извънземни? Древни марсианци, които някак си не са били забелязани при проучването на планетата през Изгубената ера?

— Казвам само: „Ами ако гръцките богове са гръцки богове — тихо отвърна Орфу. — Ами ако Просперо е Просперо? И Калибан е Калибан?“

— Аха. Интересна теория.

— По дяволите, не се дръж покровителствено — изсумтя Орфу. — Знаеш ли нещо за квантовото телепортиране?

— Само теоретичната основа — призна Манмът. — И факта, че на този свят е регистрирана сериозна квантова активност.

— Дупки — рече йониецът.

— Моля?

— Те са като космически дупки. Когато се поддържа такова квантово изместване, дори само за няколко наносекунди, получаваш ефект на постоянна ексцентричност на космическите дупки. Знаеш какво е „ексцентричност“, нали?

— Да — потвърди Манмът, ядосан от начина, по който му говореше приятелят му. — Знам дефинициите на космически дупки, ексцентричности, черни дупки и квантова телепортация — знам и как се свързват всички тези обстоятелства, освен последното, изкривено пространствовреме. Но какво общо има това с боговете в тоги и летящи колесници? На Марс си имаме работа с постчовеци. Може би побъркани постчовеци, самоеволюирали до безумие, обаче все пак постчовеци.

— Може и да си прав — каза Орфу. — Но хайде да разгледаме алтернативата.

— А именно? Че литературните герои внезапно са оживели ли?

— Знаеш ли защо моравекските инженери са се отказали да разработват квантовото телепортиране като начин за пътуване до звездите?

— Защото не е стабилно — отвърна Манмът. — Има свидетелства за злополуки на Земята преди около хиляда и петстотин години. Човеците или постчовеците си играли квантовите космически дупки, нещо не се получило и това по някакъв начин им се отразило. Неблагоприятно.

— Множество моравекски наблюдатели смятат, че им се е отразило тъкмо защото се е получило — възрази Орфу.

— Не разбирам.

— Квантовото телепортиране е стара технология — поясни йониецът. — Старостилните хора експериментирали с него още през двайсети и двайсет и първи век, още преди постчовеците да еволюират от човешкия вид. Преди на Земята всичко да се преебе.

— И какво от това?

— Същността на квантовото телепортиране се изразява в това, че не можеш да пращаш големи обекти — нищо по-голямо от фотон, ако може и толкова. Само пълното квантово състояние на този фотон.

— Каква е разликата между пълното квантово състояние на нещо или някой и това нещо или някой?

— Никаква. Точно това му е хубавото. Телепортирай фотон или кон и получаваш пълно копие на това нещо. Толкова пълно копие, че по същество е самият фотон.

— Или кон — прибави Манмът. Винаги бе обичал да гледа образи на коне. Доколкото знаеха моравеките, истинските коне бяха изчезнали на Земята от хилядолетия.

— Но даже да телепортираш фотон от едно място на друго, законите на квантовата физика изискват телепортираната частица да не носи информация със себе си. Дори информация за собственото си квантово състояние.

— Тогава става малко безполезно, нали? — Фобос беше завършил бързата си обиколка в марсианското нощно небе и залязваше зад далечната дъга на света. Деймос се движеше с по-тържествено темпо.

— Така смятали хората през двайсети и двайсет и първи век. Но после постчовеците започнали да си играят с квантовото телепортиране. Първо на Земята, след това и в орбиталните си градове или там каквито са онези обекти в близка земна орбита.

— И постигнали по-голям успех, така ли? — попита Манмът. — Но ние знаем, че нещо се е объркало преди около хиляда и четиристотин години, горе-долу по времето, когато Земята е проявявала цялата тази квантова активност.

— Нещо се объркало — съгласи се Орфу. — Само че това не бил провал в квантовото телепортиране. Постчовеците или техните мислещи машини разработили система за квантов транспорт, основаваща се на обвързаните частици.

— Мъглява материя — отбеляза приятелят му. Никога не беше проявявал голям интерес към ядрената физика и астрофизиката — по дяволите, към каквато и да било физика.

— Хм, да. — Йониецът очевидно не обичаше да го прекъсват. — Е, та този транспорт действа на квантово равнище и постчовеците започнали да пращат през квантови портали все по-големи обекти.

— И коне ли? — попита Манмът. Не обичаше да му четат лекции.

— Няма такива сведения, но конете на Земята все трябва да са отишли някъде, така че защо не? Виж, Манмът, говоря съвсем сериозно, мисля за това, откакто напуснахме космоса на Юпитер. Може ли да довърша без саркастични подмятания?

Другият моравек метафорично запремигва. Орфу вече не му се струваше луд: и наистина говореше сериозно… и оскърбено.

— Добре. Извинявай.

— Известно ни е, че постчовеците са ускорили квантовите си проучвания — всъщност са си играли с тях — приблизително по времето, когато ние моравеките сме се отказали, преди около хиляда и четиристотин земни години. Докато те са пробивали дупки в пространствовремето наляво и надясно.

— Прощавай — колкото можеше по-тактично го прекъсна Манмът. — Мислех си, че само черните и космическите дупки, както и голите ексцентричности могат да го правят.

— И незатворените квантови тунели.

— Но аз смятах, че квантовото телепортиране е мигновено. — Европейският моравек полагаше всички усилия да го разбере. — Че е трябвало да е мигновено.

— Така е. При обвързаните частици или сложните структури преместването на квантовото състояние на единия член на квантовия чифт моментално променя квантовото състояние на другия.

— Тогава как може тунелите да остават незатворени, щом… образуването на тунели… е мигновено?

— Довери ми се. Когато телепортираш нещо голямо, да речем парченце сирене, само количеството предавани случайни квантови данни скапва тъканта на пространствовремето.

— Колко изходни квантови данни има, да речем, в парченце сирене, което тежи три грама?

— Десет на двайсет и четвърта степен бита — без колебание отвърна Орфу.

— Ами в човек?

— Без да броим човешката памет, а само атомите на човека, десет на двайсет и осма степен килобайта данни.

— Е, това е само с четири нули повече от парченцето сирене — отбеляза Манмът.

— Майко Божия — простена Орфу. — Тук става дума за величини от различен порядък. Това значи…

— Знам какво значи — прекъсна го приятелят му. — Просто пак се майтапех. Продължавай.

— Та преди около хиляда и четиристотин години постчовеците — трябва да са били те, тъй като навремето нашите сонди показвали, че на Земята са останали само около хиляда старостилни човеци, държани в зоопарк като всички почти изчезнали видове — постчовеците започнали да телепортират хора, машини и други обекти.

— Къде? — попита Манмът. — Искам да кажа, къде са ги пращали? На Марс ли? Или в други звездни системи?

— Не, нужен е както предавател, така и приемник с квантова телепортация. Пращали ги от едни точки на Земята в други или в своите орбитални градове, но когато обектите се материализирали, ги очаквала голяма изненада.

— Това има ли нещо общо с една муха? — попита Манмът. Тайният му порок бяха старите филми от XX век до края на Изгубената ера.

— Муха ли? — учуди се Орфу. — Не. Защо?

— Няма значение. Каква била голямата изненада, която ги очаквала след телепортирането?

— Първо, че квантовото телепортиране действало. Но по-важното е, че човекът, животното или предметът, който телепортирали, пренасял информация със себе си. Информация за квантовото си състояние. Информация за всичко, за което не би трябвало да има информация. Включително памет при хората.

— Нали каза, че законите на квантовата механика го забранявали.

— Наистина го забраняват — потвърди йониецът.

— Пак магия, а? — Манмът изпитваше тревога от посоката, в която се беше запътил приятелят му. — Нали си приказвахме за Просперо и гръцките богове?

— Да, но не от твоята саркастична гледна точка — отвърна Орфу от Йо. — Навремето нашите учени смятали, че постчовеците всъщност разменят обвързани двойки с идентични обекти… или хора… в друга вселена.

— В друга вселена — тъпо повтори Манмът. — Като в паралелните вселени ли?

— Не съвсем. Не точно като старата идея за безкраен или почти безкраен брой паралелни вселени. Само няколко, съвсем ограничен брой вселени на квантово фазоизместване, съществуващи едновременно с или близо до нашата.

Манмът нямаше представа за какво говори приятелят му, ала не му го каза.

— Не само едновременно съществуващи квантови, но и изкуствено създадени вселени — продължи вакуумният моравек.

— Изкуствено създадени ли? — пак повтори Манмът. — Сътворени от Бог?

— Не. Сътворени от гении.

— Не разбирам.

Деймос вече бе залязъл. Марсианските вулкани бяха огрени от звездна светлина и по дългите им склонове като бледосиви амеби пъплеха облаци. Манмът провери вътрешния си хронометър. Един час до марсианския изгрев. Стана му студено.

— Знаеш какво са открили човешките изследователи, когато преди хилядолетия изучавали човешкия ум — каза Орфу. — Още преди да се появят постчовеците. Нашите моравекски умове са построени по същия начин, въпреки че ние използваме както органична, така и изкуствена мозъчна материя.

Приятелят му се опита да си спомни.

— През двайсет и първи век човешките учени работели с квантови компютри. Анализирали биохимичните процеси в синапсите си. И открили, че човешкият ум — не мозък, а ум — не е като компютър, че не е химическа запаметяваща машина, а точно като…

— Постоянна квантова вълна — довърши йониецът. — Изключителни типове съзнание, които са като голи ексцентричности и могат да огъват пространствовремето, да въздействат върху организацията на пространствовремето и да разделят вероятностни вълни на отделни алтернативи. Тук говоря за Шекспир. За Пруст. За Омир.

— Но това е толкова… толкова… толкова… — заекна Манмът.

— Субективистично ли?

— Глупаво — успя да каже другият моравек.

Няколко минути летяха в мълчание. Манмът реши, че е наскърбил чувствата на приятеля си, но точно сега това нямаше значение. След малко той се обади по теснолъчевия канал:

— Значи очакваш да откриеш призраците на истинските гръцки богове, когато стигнем на Монс Олимпус, така ли?

— Не призраци. Но ти сам видя данните от квантовите анализи. Които и да са, тези хора са пробили квантови дупки из целия този свят, всички центрирани около Олимп. Те отиват някъде. Идват от някъде. Квантовата реалност на тази област е толкова нестабилна, че може да се взриви и да отнесе със себе си част от нашата слънчева система.

— Смяташ ли, че Устройството има такова предназначение? — попита Манмът. — Да взриви квантовите полета, преди да достигнат някаква критична маса?

— Не знам. Възможно е.

— Дали преди хиляда и четиристотин години на Земята се е случило точно това и е прогонило постчовеците в техните орбитални градове? Някакъв квантов провал?

— Не — твърдо заяви Орфу. — Мисля, че случилото се на Земята е резултат от успеха на квантовото телепортиране, а не от неговия провал.

— Какво искаш да кажеш? — Манмът не беше убеден, че иска да чуе отговора.

— Мисля, че са пробили квантови тунели в една или повече от тези алтернативни реалности — поясни йониецът. — И са оставили нещо там.

До изгрев слънце продължиха да летят в мълчание.

 

 

Слънцето докосна първо върха на балона и обагри оранжевата тъкан в нереална светлина. Бъкивъжетата заблестяха. После лъчите погалиха трите вулкана на Тарзис, отразиха се в леда и златисто се спуснаха надолу по склоновете им като бавно течаща магма. След това слънцето окъпа разкъсващите се облаци в розово и златисто и освети вътрешното море Валес Маринерис чак до източния хоризонт като лазуритна цепнатина в света. Монс Олимпус попадна под светлината минута по-късно и величественият връх сякаш се издигна над западния хоризонт като напредващ галеон със златни и червени платна. После слънцето заблестя по нещо по-близко и по-високо.

— Орфу! — прати по канала Манмът. — Имаме си компания.

— Колесница ли?

— Още е прекалено далеч, за да съм сигурен. Въпреки видеоувеличението слънцето блести и не я виждам добре.

— Можем ли да направим нещо, ако са онези с колесниците? Да си откривал оръжия, без да ме осведомиш?

— Нямаме нищо освен острия си език — отвърна Манмът, вторачен в сияещата точка. Движеше се невероятно бързо и скоро щеше да е при тях. — Освен ако не искаш да задействам Устройството.

— Може би е раничко за това.

— Странно, че Корос Трети е дошъл на тази експедиция без оръжия.

— Не знаем какво е щял да вземе със себе си от командния модул — възрази Орфу. — Обаче това ми напомня за нещо, за което си мислех.

— Да?

— Спомняш ли си, че разговаряхме за секретната експедиция на Корос до астероидния пояс преди години?

— Спомням си. — Слънцето продължаваше да се отразява в приближаващия се обект, ала Манмът вече виждаше, че наистина е колесница с бясно препускащи холографски коне.

— Ами ако това не е била шпионска мисия? — попита Орфу.

— Какво искаш да кажеш?

— Астровеките притежават нещо, което ние от Петте луни изобщо не сме си направили труда да развием в себе си.

— Агресивност ли? — предположи Манмът. — Войнственост?

— Точно така. Ами ако Корос Трети не е бил пратен като шпионин, а като…

— Прощавай — прекъсна го приятелят му. — Но нашият гостенин пристигна. Едър хуманоид с колесница.

Около Манмът се носеше грохот и вълнуваше плата на огромния балон. Колесницата продължи да намалява скоростта и описа кръг около балона на стотина метра разстояние.

— Същият мъж ли е, който ни посрещна в орбита? — съвсем спокойно попита Орфу.

Другият моравек погледна безпомощната черупка, мятана из коша — тя нямаше очи, за да види какво става.

— Не. Онзи гръцки бог имаше сива брада. Този е по-млад и е гладко избръснат. Изглежда висок около три метра. — Манмът вдигна ръка с дланта навън в древния приветствен жест, за да покаже, че няма оръжие. — Мисля, че…

Колесницата се приближи. Мъжът, който стискаше юздите, протегна напред дясната си ръка със свит юмрук и замахна отдясно наляво.

Балонът над тях избухна и хелият засвистя от горящия плат. Манмът се вкопчи в дървения парапет на коша, за да не бъде изхвърлен навън. Гърчещата се пламтяща тъкан, бъкивъглеродните въжета и кошът вече падаха към платото Тарзис на тринайсет километра под тях. Дребният моравек летеше с главата надолу при отрицателна гравитация и единственото, което го държеше за коша, бяха отчаяно вкопчените му в тресящата се стена манипулатори.

Колесницата с нейните призрачни коне се понесе надясно и мина през горящия балон. Мъжът — богът — се пресегна и хвана черното бъкивъже в грамадния си юмрук. Невероятно, нелепо — вместо да изтръгне ръката му от рамото, неколкотонният кош с разтърсване спря да пада. С другата си ръка мъжът дръпна юздите на конете.

Повлякъл коша и неговото съдържание на четирийсет метра под и зад себе си, богът полетя на запад към Монс Олимпус.