Дан Симънс
Илион (37)

37.
Илион и Олимп

Оказва се, че не мога да го направя. Нямам куража, безпощадността или… смелостта. Не мога да отвлека детето на Хектор даже за да спася Илион. Даже за да спася самото дете. Даже за да спася собствения си живот.

Още не се е съмнало, когато се телепортирам в огромния дом на Хектор в Илион. Бях там само преди два дни, когато, преобразен като вече обезглавения копиеносец Долон, следвах Хектор, който търсеше жена си и сина си. Тъй като познавам вътрешното разположение, се телепортирам направо в детската стая, недалеч от покоите на Андромаха. Хекторовият син, който още няма годинка, е в прекрасно издялана люлка с мрежа против комари. Наблизо виждам същата бавачка, която беше на крепостната стена с Андромаха вечерта, когато Хектор неволно уплаши детето с отражението в лъскавия си боен шлем. Полегнала на ложето си, тя също спи дълбоко, облечена с тънка прозрачна нощница, надиплена с цялото изящество на гравюра от Обри Бирдзли^[1]. Нощницата е завързана под гърдите й в гръцки и троянски стил и разкрива едрата й бяла гръд на отразената светлина от триножниците на стражите на терасата. Вече съм се досетил, че е дойка на бебето. Това наистина е важно, защото замисълът ми предвижда да отвлека бебето заедно с дойката и да оставя Андромаха — след като „Афродита“ й се яви и й каже, че боговете отвличат рожбата й като наказание за неназовани грехове на троянците и че ако Хектор си иска сина, трябва да отиде на Олимп да си го вземе и така нататък, и така нататък.

Първо трябва да взема бебето, после дойката — подозирам, че може да е по-яка от мен и почти със сигурност по-опитна в ръкопашния бой, затова ще я прострелям с тазера, ако се наложи, въпреки че не искам — и след това да ги телепортирам на оня бързо пренаселващ се хълм в Индиана, да открия Найтенхелзър — не съм решил какво ще правя с Патрокъл — и да го убедя да се грижи за бебето и дойката, докато не се върна да ги взема.

Дали Найтенхелзър ще се справи с отговорността за тая троянска бавачка през дните, седмиците или месеците, докато всичко това приключи? В двубоя между професора по класическа филология от XX век и троянската дойка от около 1200 г. преди Христа бих заложил на дойката. Е, това си е проблем на Найтенхелзър. Моята работа е да си осигуря средство за упражняване на въздействие върху Хектор, да го убедя, че е длъжен да се бие с боговете — също както „смъртта“ на Патрокъл е най-големият ми шанс да привлека Ахил в тоя самоубийствен кръстоносен поход, — и това средство в момента спи пред мен.

Малкият Скамандър, когото илионските жители нежно наричат Астианакс, „господар на града“, тихо хленчи насън и търка румените си бузки с юмручета. Макар и невидим под шлема на Хадес, аз се вцепенявам и поглеждам бавачката. Тя продължава да спи, обаче знам, че ако бебето наистина се разплаче, веднага ще се събуди.

Не знам защо смъквам кожената качулка от главата си, ала го правя и ставам видим. В стаята няма никой друг, освен двете ми жертви, и след няколко секунди те ще са на петнайсет хиляди километра оттук, затова няма да могат да дадат описанието ми на троянската полиция.

Приближавам се на пръсти и повдигам мрежата против комари от люлката. От далечното море подухва ветрец и разлюлява завесите на терасата и тънката материя около люлката. Бебето беззвучно отваря сините си очички и ме поглежда. После ми се усмихва — на мен, похитителя. Пък аз си мислех, че бебетата се страхуват от непознати, още повече непознати в спалнята им посреднощ. Но какво знам аз за децата? С жена ми нямахме деца и всичките ми студенти през годините всъщност бяха частично или зле оформени възрастни, мършави, опаки, рошави, несръчни и глуповати наглед. Даже нямах представа, че бебетата на по-малко от година могат да се усмихват.

Обаче Скамандър ми се усмихва. След миг ще започне да издава звуци и ще трябва да го грабна, да грабна и дойката и да ги телепортирам… мога ли да телепортирам още двама души със себе си? След малко ще разберем. После ще трябва да се върна и да използвам последните си три минути време за преобразяване, за да приема формата на Афродита и да предам ултиматума си на Андромаха.

Дали Хекторовата жена ще изпадне в истерия? Дали ще се разциври и разнищи? Съмнявам се. В края на краищата през последните години тя е видяла Ахил да убива баща й и седемте й братя, видяла е как майка й става Ахилов трофей и после умира при раждане на копелето на своя насилник, видяла е как оскверняват дома й и въпреки това е родила — родила е здрав син на своя съпруг Хектор. И сега трябва да гледа как Хектор всеки ден отива на бой — и да знае в душата си, че съдбата на любимия й вече е подпечатана от жестоката воля на боговете. Да, тя не е слаба жена. Даже преобразен като Афродита, по-добре да държа под око ръкавите на Андромаха, за да съм сигурен, че не крие кинжал, с който да посрещне вестта на богинята за похищението.

Протягам ръце към бебето, пръстите ми с мръсни нокти са само на сантиметри от розовото му телце… после се отдръпвам.

Не мога да го направя.

Не мога да го направя!

Смаян от безсилието си дори пред лицето на гибелта — гибелта на всички, защото даже гърците ще бъдат наказани чрез победата си — аз с олюляване излизам от детската стая, без да си направя труда да си сложа шлема на Хадес.

Вдигам ръка върху телепортаторния медальон, ала спирам. Къде ще отида? Каквото и да направи Ахил, вече няма значение. Той не може сам да превземе Олимп, нито даже ахейската войска, ако троянците още воюват с тях. Всъщност моят маскарад с мъжеубиеца може да е бил напразен — Хектор и неговите орди може би побеждават ахейците точно в тоя момент — докато Ахил продължава да си скубе косата и да крещи от скръб заради привидното убийство на Патрокъл. В момента Ахил не дава пукната пара за троянците. И когато тайнственият непознат, обещан на Ахил от Атина — който трябва да го заведе при Хектор и да му покаже пътя до Олимп, — не се появи, Пелеевият син ще се досети ли, че всичко е било само представление? Сигурно. Тогава истинската Атина ще се отбие при него, за да види какво става, и ще разкрие невинността си на бързоногия мъжеубиец. И тогава „Илиада“ евентуално — но само евентуално — ще продължи в правилната посока.

Няма значение.

Свършено е с тоя идиотски план. Както и с доктор Томас Хокънбери. Край.

Но къде да отида, докато жестоката муза или възродената Афродита най-после не ме открият? На гости при Найтенхелзър и разярения Патрокъл ли? Да видя колко време ще им трябва на боговете да проследят квантовата ми диря, щом разберат какво съм направил… какво съм се опитал да направя?

Не. Така само ще погубя Найтенхелзър. Нека си остане в Индиана през 1200 г. пр. Хр. и опложда прелестни индиански девойки. Може даже да открие университет и да преподава класическа филология, въпреки че повечето класически истории още не са се случили. Дано има успех и с Патрокъл, когото нямам желание пак да прострелям с тазера, само за да го замъкна обратно в шатрата на Ахил. „Шегичка! — бих могъл да накарам да каже моята триминутна Атина. — Ето ти приятеля, Ахиле. Нали не се сърдиш?“

Не, ще ги оставя на мира в Индиана.

Къде да ида? На Олимп ли? При мисълта за музата, която ме търси там, за Зевс и неговите радарни очи, за събуждащата се Афродита… е, няма да отида на Олимп. Не и тая нощ.

Помислям си за едно място, представям си го, докосвам телепортаторния медальон, завъртам го и отивам там, преди да съм се отказал.

Не нося шлема на Хадес и Елена веднага ме вижда на меката светлина на свещите и се надига на лакът върху възглавниците.

— Хок-ън-бе-рииии?

Стоя в покоите й и мълча. Не знам защо съм тук. Ако повика стражите или се приближи към мен с оная кама… прекалено съм уморен, за да се съпротивлявам, прекалено уморен съм дори да избягам с медальона. Даже не ми идва наум да се зачудя защо покоите й са осветени със свещи в четири и половина сутринта.

Тя идва към мен, обаче не с камата. Забравил съм колко е красива Елена Троянска — в сравнение с нейната стройна мека фигура в прозрачна нощница цицестата дойка на Скамандър изглежда дебела и трътлеста.

— Хок-ън-бе-рииии? — прошепва Елена с онова сладко произношение на моето толкова мъчно произносимо на старогръцки име. Едва не се разплаквам, когато съзнавам, че тя е единственият човек на Земята освен Найтенхелзър — а той може би вече е мъртъв — който знае името ми. — Ранен ли си, Хок-ън-бе-рииии?

— Ранен ли? — успявам да произнеса аз. — Не. Не съм ранен.

Елена ме отвежда в съседната къпалия. Там я видях за пръв път оная нощ. И в къпалнята горят свещи, във ваната има вода и виждам отражението си — с кръвясали очи, брадясал, изтощен. Разбирам, че не съм спал от… откога? Не си спомням.

— Седни — казва Елена и аз се свличам на ръба на мраморната вана. — Защо си дошъл, Хок-ън-бе-рииии?

— Опитах да открия повратната точка — заеквам аз и й разказвам за безполезния си маскарад с Ахил, похищението на Патрокъл, плана си да обърна героите от войната срещу боговете, за да спася… всички, всичко.

— Обаче не си убил Патрокъл, така ли? — Тя ме гледа напрегнато с тъмните си очи.

— Не, само го заведох… другаде.

— Както пътуват боговете ли? — пита Елена.

— Да.

— Но не си могъл по същия начин да отвлечеш Астианакс, Хекторовия син, така ли?

Тъпо поклащам глава.

Виждам, че Елена мисли, красивите й тъмни очи блуждаят. Как може да повярва на обясненията ми? За кого ме смята, по дяволите? Защо изобщо се е сприятелила с мен — „сприятелила“ е нещо като евфемизъм за оная дълга страстна нощ — и какво ще направи сега?

Сякаш в отговор на последния ми въпрос Елена мрачно се изправя и излиза от къпалнята. Чувам я да вика някакви имена в коридора и знам, че стражите ще се върнат с нея след по-малко от минута, затова вдигам ръка към тежкия телепортаторен медальон.

Не се сещам къде другаде да отида.

В тазерната ми палка е останал заряд, обаче не посягам към нея, когато Елена се връща с още няколко души — само че не стражи, а слугини. Робини.

Те ме събличат, трупат мръсните ми дрехи до стената, докато други девойки носят високи кани с вдигаща пара гореща вода за ваната. Оставям ги да ми свалят преобразяващата гривна, ала задържам телепортаторния медальон. Не бива да го мокря, но не искам да го изпускам от поглед.

— Сега ще се изкъпеш, Хок-ън-бе-рииии — нарежда ми Елена Троянска и вдига къс лъскав бръснач. — И после лично ще те избръсна. Ето, изпий това, за да подкрепиш силите и духа си. — И ми подава бокал с гъста течност.

— Какво е това? — питам аз.

— Любимата напитка на Нестор — засмива се Елена. — Или поне беше, когато старият глупак гостуваше на съпруга ми Менелай.

Помирисвам го, макар да знам, че се държа грубо.

— Какво има вътре?

— Вино, настъргано сирене и ечемик. — Тя повдига бокала към устните ми, като побутва ръцете ми нагоре. Пръстите й са съвсем бели на фона на моята загоряла от слънцето и мръсна кожа. — Но сложих и мед, за да го подсладя.

— И Цирцея прави така — глупаво се засмивам аз.

— Коя, Хок-ън-бе-рииии?

Поклащам глава.

— Няма значение. Това е от „Одисея“. Не обръщай внимание. Мали… мало… маловажно е. — Отпивам. Виното е силно като муле от Мисури. Разсеяно се чудя дали към 1200 г. преди Христа в Мисури има мулета.

Младите робини ме събличат гол, карат ме да се изправя, за да свалят туниката и бельото ми. Изобщо не се сещам да се срамувам. Прекалено съм уморен и напитката замайва ума ми.

— Изкъпи се, Хок-ън-бе-рииии — заповядва ми Елена и ми подава ръка, за да стъпя в дълбоката, вдигаща пара вана. — Ще те избръсна във ваната.

Водата е толкова гореща, че потръпвам като дете и предпазливо клякам, поколебавам се от страх да не опаря скротума си, обаче съм прекалено уморен да се боря със земното привличане и когато се отпускам върху полегатото мраморно дъно и слугините насапунисват четинестите ми бузи и гърло, даже и не помислям да се боя, че Елена държи острието на бръснача толкова близо до очите и сънната ми артерия. Имам й доверие.

Усещам, че Несторовото вино отново ме изпълва с енергия, решавал, че ако Елена ми предложи леглото си, ще я помоля да го сподели с мен в тоя последен час преди зазоряване, и затварям очи само за миг. Само за няколко секунди.

Когато се събуждам, вече е утро и през високите прозорчета нахлува ярка светлина. Установявам, че съм избръснат, чист, даже парфюмиран. Освен това лежа на студен каменен под в празна стая, а не на високото легло на Елена. И съм гол — чисто гол, даже без телепортаторния медальон. Когато съзнанието потича в мозъка ми като бавна вода в пробит леген, забелязвам, че съм завързан с множество кожени ремъци за железни халки в стената и пода. Кожени каиши се проточват от завързаните ми над главата китки до стената. Краката ми са разкрачени, глезените ми са пристегнати с ремъци за железни халки на пода.

Тая поза и ситуация щяха да са смущаващи и обезпокоителни, даже да бях сам, обаче не съм. До мен стоят пет жени и ме зяпат. И като че ли не им е забавно. Опъвам кожените каиши и инстинктивно се опитвам да прикрия гениталиите си, обаче не успявам да спусна ръце даже до раменете се. Нито пък ремъците на глезените ми позволяват да стисна крака. Сега виждам, че жените носят ками — някои изглеждат достатъчно дълги, за да се нарекат мечове.

Познавам ги. Освен Елена в средата, там е Хекуба, съпругата на цар Приам, сивокосата, ала привлекателна майка на Хектор и Приам. До нея е Лаодика, царска дъщеря и съпруга на воина Хеликаон. Наляво от Елена е Теана, Кисеева щерка и жена на троянския конник Антенор, но — и навярно по-важно за настоящото ми положение — и първожрица на богинята Атина. Не мога да си представя, че Теана ще е доволна да чуе, че тоя обикновен смъртен е приел формата и е използвал гласа на богинята, на която е служила цял живот. Поглеждам мрачното лице на жрицата и предполагам, че вече е научила новината.

И накрая там е Андромаха, съпругата на Хектор, жената, чието дете исках да похитя и да отнеса в изгнание в Индиана. Нейното лице е най-строго. Тя потупва с дългия, остър като бръснач кинжал по дланта си и изглежда нетърпелива.

Елена сяда на нисък стол до мен.

— Трябва да ни повториш цялата история, която разказа на мен, Хок-ън-бе-рииии. Кой си. Защо си наблюдавал войната. Какви са боговете и какво си се опитал да направиш снощи.

— Ще ме отвържеш ли? — Езикът ми е подут. Упоила ме е.

— Не. Говори. Казвай само истината. Теана е получила от Атина дарбата да различава истината от лъжите, даже от човек с варварска реч като твоята. Говори. Не пропускай нищо.

Колебая се. Навярно има най-голяма вероятност да се спася, ако си държа устата затворена.

Теана прикляка до мен. Тя е прелестна млада жена с бледосиви очи като на нейната богиня. Острието на кинжала й е късо, широко, двуостро и адски студено. Знам за студенината, защото току-що го е притиснала под тестисите ми и ги повдига като жертва на сребърен нож. Върхът пуска кръв от чувствителния ми перинеум и цялото ми тяло се опитва да се свие и да се отдръпне, въпреки че едва успявам да не изкрещя.

— Кажи всичко и недей да лъжеш — прошепва първожрицата на Атина. — При първата ти лъжа ще ти натъпча в устата левия тестис. При втората лъжа ще изядеш десния. При третата ще нахраня хрътките си с остатъка.

Естествено, че й разказвам всичко. Кой съм. Как боговете са ме възкресили като схоластик. Впечатленията си от Олимп. Бунта ми срещу моята муза, нападението ми срещу Афродита и Арес, замисъла ми да обърна Ахил и Хектор срещу боговете… всичко. Върхът на кинжала й не помръдва и металът под мен не се стопля.

— И си приел формата на богинята Атина, така ли? — прошепва Теана. — Притежаваш ли тази способност?

— Устройствата, които нося, я притежават — отвръщам аз. — Или поне я притежаваха. — Затварям очи и скърцам със зъби в очакване на болката.

Чувам гласа на Елена.

— Разкажи на Хекуба, Лаодика, Теана и Андромаха какво знаеш за близкото бъдеще. За нашата съдба.

— Той не е пророк, надарен с такова зрение от боговете — казва Хекуба. — Даже не е от цивилизования свят. Само чуй говора му. Варварин.

— Той признава, че е дошъл отдалече — пояснява Елена. — Не може да не е варварин. Но чуй какво вижда в нашето бъдеще, почтена щерко на Димант. Разкажи ни, Хок-ън-берииии.

Облизвам устни. Очите на Теана са прозрачното северноевропейско сиво на истинска вярваща, очи на есесовец. Очите на Хекуба са тъмни и в тях не личи толкова интелигентност, колкото в очите на Елена. Погледът на Лаодика е забулен, този на Андромаха — умен, свиреп и опасно волеви.

— Какво искаш да знаеш? — питам аз. Каквото и да кажа, ще се отнася за съдбата на тия жени, на техните съпрузи, град и деца.

— Цялата истина. Всичко, което смяташ, че знаеш — отвръща Елена.

Поколебавам се само за миг, като се опитвам да не обръщам внимание на феминисткия кинжал на Теана, опрян в срамните ми части.

— Това не е видение от бъдещето, а по-скоро моят спомен за разказ, който се пее за вашето бъдеще, което е в моето минало — казвам аз.

Знам, че това, което току-що съм казал, не означава абсолютно нищо за тях, и като се чудя дали изобщо разбират нещо от варварския ми акцент — акцент ли? Съмнявам се, че говоря старогръцки с акцент — им разказвам за идните дни и месеци.

Разказвам им, че Илион ще падне, че кръвта ще тече по улиците и че всичките им домове ще бъдат опожарени, Казвам на Хекуба, че нейният съпруг Приам ще бъде убит в нозете на Зевсовата статуя в личния им храм. Казвам на Андромаха, че нейният съпруг Хектор ще бъде посечен от Ахил, когато на никого в града не му стиска да излезе и да се сражава рамо до рамо с любимия й, и че тялото му ще бъде влачено зад колесницата на Ахил, и после при ахейския лагер ще бъде опикано от войниците и ръфано от гръцките псета. Казвам й, че само след няколко седмици синът й Скамандър ще бъде хвърлен от най-високото място на крепостната стена и мозъкът му ще се разплиска по скалите. Казвам на Андромаха, че мъките й няма да свършат с това, защото ще бъде обречена да остане жива и да бъде завлечена на егейските острови като робиня, че ще свърши дните си, слугувайки на мъжете, убили Хектор, опожарили нейния град и погубили сина й. Че ще свърши дните си, като слуша грубите им шеги и безмълвно ще седи, докато престарелите ахейски герои си разказват за тия славни дни на насилие и плячкосване.

Описвам на Лаодика и Теана изнасилването на Касандра и още хиляди троянки, казвам им, че хиляди други ще предпочетат меча пред такъв позор. Разказвам на Теана, че Одисей и Диомед ще откраднат свещения паладион от тайния храм на Атина и после ще се върнат, за да осквернят и разрушат самия храм. Казвам на жрицата с опрян в ташаците ми нож, че Атина не ще стори нищо, абсолютно нищо, за да спре това насилие и плячкосване и оскверняване.

Повтарям на Елена подробностите за Парисовата смърт и собственото й поробване от бившия й съпруг Менелай.

И после, след като разказвам всичко, каквото знам от „Илиада“, и пак обяснявам, че не съм сигурен, че всичко това наистина ще се случи, но че почти всичко от епоса се е потвърдило през моите девет години служба, млъквам. Мога да им разкажа за скиталчеството на Одисей, за убийството на Агамемнон след завръщането му у дома или даже за Вергилиевата „Енеида“ и триумфа на Троя с основаването на Рим, обаче това изобщо не ги интересува.

Когато свършвам с предсказанията си за тяхната гибел млъквам. Нито една от петте жени не плаче. Нито една от петте не издава с изражението си нещо, което не е присъствало на лицето й преди да започна.

Изтощен, изчерпан, затварям очи и зачаквам собствената си съдба.

Позволяват ми да се облека и Елена праща слугините си да ми донесат ново бельо и туника. Самата тя разглежда всички устройства — телепортаторния медальон, тазерната палка, шлема на Хадес и преобразяващата гривна — и пита дали са част от „дарените ми от боговете способности“. Чудя се дали да я излъжа — особено ми се иска да си върна шлема на Хадес, — обаче в края на краищата й казвам истината.

— Ако някоя от нас ги използва, ще проработят ли? — пита тя.

Тук се поколебавам, защото наистина не знам. Дали боговете правят палките и преобразяващите гривни чувствителни на пръстови отпечатъци, за да не ги използват гърци или троянци, ако ние случайно паднем на бойното поле? Напълно възможно. Никой от нас схоластиците не е задавал тоя въпрос. Преобразяващото устройство и телепортаторният медальон изискват известна подготовка и аз им го казвам. Шлемът на Хадес почти със сигурност действа независимо кой го използва, защото е краден. Елена задържа всички устройства и ми оставя само бойната броня, която е втъкана в наметалото ми и кожения ми нагръдник. После слага безценните дарове от боговете във везана торбичка, другите жени кимат и ние тръгваме.

Напускаме дома на Елена — петте жени и аз — и се отпправяме по утринните градски улици към храма на Атина.

— Какво ще правим? — питам, докато бързаме из оживения град, пет жени с мрачни лица и черни одежди почти като мюсюлмански фереджета от XX век и един объркан мъж. Час по час поглеждам над покривите в очакване всеки момент да се появи колесницата на музата.

— Тихо — изсъсква Елена. — Ще говорим, когато Теана направи магия за тишина около нас, за да не ни подслушват боговете.

Преди да влезем в храма, Теана ми подава черна дреха и ми заповядва да я облека. Влизаме през един заден вход и минаваме по пустите коридори. Една от шестте жени носи войнишки сандали.

Никога не съм идвал в храма и не оставам разочарован. Главното помещение е грамадно, почти съвсем тъмно, осветено само от висящи мангали и вотивни свещи. Миризмата и усещането са почти като в католическа черква — ухае на тамян и даже ехото е приглушено. Но вместо католически олтар и статуи на Богородица и младенеца, тук доминира огромна статуя на Атина — висока най-малко десет метра, изваяна от бял камък, но пищно боядисана: с червени устни, румени бузи, розова кожа и сиви очи, явно направени от седеф. Богинята държи разкошен щит от чисто злато, нагръдникът й е от мед, инкрустирала със злато, поясът й е от лазурит, а дванайсетметровото копие е от истински бронз. Скулптурата е внушителна и аз спирам пред отворената врата. Точно там, до свещените нозе на Атина, Големият Аякс ще изнасили Приамовата щерка Касандра.

Елена се връща, хваща ме за ръка и грубо ме тегли след себе си по коридора. Чудя се дали съм първият мъж, въвеждан в светая светих на храма на Атина в Илион. Дали младите девици не крият статуята на паладиона? Вдигам очи и виждам, че жрицата Теана гневно се е вторачила в мен. Ускорявам крачка, за да ги настигна. Теана не е девица — тя е съпруга на свирепия Антенор и е по-добре да се съобразявам с нея.

Следвам жените по мрачно стълбище, което води до просторно подземие, осветено само с няколко свещи. Там Теана се оглежда, отмества един закачен на стената килим, вади от джоба си ключ със странна форма, пъха го в привидно монолитната стена и плочата се завърта — вижда се по-стръмно стълбище, осветено с факли. Теана бързо ни повежда по него.

Озоваваме се в коридор, който води към четири помещения в това подземие под подземието. Въвеждат ме в последната стая, доста тясна в сравнение с мащабите на храма — квадрат със страни, малко по-дълги от шест метра, обзаведен само с дървена маса в средата, четири едва пламтящи триножника, по един във всеки ъгъл, и статуя на Атина, по-примитивна и по-малка от всички скулптури горе. Тая Атина е висока по-малко от метър и двайсет.

— Това е истинският паладион, Хок-ън-бе-рииии — прошепва Елена. Има предвид свещеното изваяние от камък, който един ден паднал от небето и показал, че Атина благославя Илион. Когато бъде откраднат паладионът, твърди вековното предание, Троя ще падне.

Теана и Хекуба мълчаливо поглеждат Елена. Моята бивша любовница — е, моята бивша любовница за една нощ — изсипва съдържанието на торбата си върху масата и всички сядаме на дървените столчета, вперили очи в шлема на Хадес, преобразяващата гривна, тазерната палка и телепортаторния медальон. Само медальонът има ценен вид. Останалите неща сигурно бих могъл да продам на някой битак.

Хекуба се обръща към Елена.

— Кажи на тоя… мъж… че трябва да проверим дали думите му са верни. Ако тия негови играчки притежават някаква способност. — Майката на Хектор и Парис вдига преобразяващата гривна.

Знам, че не може да я задейства, обаче въпреки това я предупреждавам:

— Останала й е енергия само за няколко минути. Не си играйте с нея.

Старицата ме стрелва с изпепеляващ поглед. Лаодика взима тазерната палка и я обръща в светлите си ръце.

— Това ли е оръжието, с което си зашеметил Патрокъл? — пита тя. За пръв път отваря уста в мое присъствие.

— Да.

— Как работи?

Показвам й местата, които трябва да натисне, и къде да завърти. Сигурен съм, че устройството е предназначено да работи само в моите ръце. Боговете не може да са толкова глупави, че да оставят оръжието годно за употреба от други в случай, че аз го изгубя, въпреки че двойното натискане и единичното завъртане са своеобразна система за сигурност. Започвам да обяснявам на Лаодика и другите, че само аз мога да използвам устройствата на боговете.

Тя насочва тазера към гърдите ми и натиска ръкохватката.

Веднъж отидохме на екскурзия със Сюзан в окръг Браун, щата Индиана. Бяхме по върха на един хълм, когато само на десетина крачки от мен падна мълния, повали ме на земята, заследи ме и ме замая за няколко минути. После се шегувахме каква е била вероятността да се случи това, но от спомена за мълнията устата ми пресъхваше.

Сега е още по-лошо.

Все едно някой ме е ударил по гърдите с горещ ръжен. Отхвърчам от стола си, вцепенено падам на каменния под и си спомням как се гърча като епилептик — как бясно размахвам ръце и ритам, — преди да изгубя съзнание.

Когато идвам на себе си, ушите ми звънят, боли ме главата, а четирите жени зяпат празния ъгъл, без да ми обръщат внимание.

Защо четири жени? Като че ли бяха пет. Сядам и разтърсвам глава в опит да фокусирам зрението си. Липсва Андромаха. Сигурно е отишла да повика помощ, да доведе лечител. Може пък да са ме помислили за мъртъв.

Изведнъж Андромаха се появява в празното пространство, в което са се вторачили другите. Съпругата на Хектор смъква шлема на Хадес от раменете си и го протяга.

— Шлемът на смъртта действа точно така, както се твърди в старите разкази — съобщава Еетионовата щерка. — Защо боговете са го дали на такъв като него? — Тя кима към мен и пуска шлема на масата.

Теана вдига телепортаторния медальон.

— Не можем да го накараме да работи — казва тя. — Покажи ни.

Трябва ми малко време, за да разбера, че жрицата говори на мен.

— Защо да го правя? — Изправям се и се облягам на масата. — Защо да ви помагам?

Елена заобикаля масата и поставя длан върху ръката ми. Отдръпвам се.

— Хок-ън-бе-рииии — измърква тя. — Не знаеш ли, че боговете са те пратили при нас?

— Какви ги говориш? — Оглеждам се.

— Не, боговете не ни чуват тук — успокоява ме Елена. — Стените на тая стая са облицовани с олово. Боговете нито виждат, нито чуват през плътно олово. Това е известно от векове.

Примижавам. Какво пък, по дяволите! Защо не? И Супермен не виждаше през олово, въпреки че имаше рентгенови очи. Обаче защо в храма на Атина има богонепроницаемо помещение?

Андромаха се приближава към мен.

— Приятелю на Елена, Хок-ън-бе-рииии, ние троянките и Елена от години замисляме да прекратим тая война. Обаче мъжете, Ахил, аргивците, нашите троянски съпрузи и бащи, имат власт над нас. Те отговарят само пред боговете. Сега боговете чуха най-съкровените ни молитви и те пратиха като наше оръдие. С твоята помощ и нашите планове ще променим хода на събитията, ще спасим не само своя град, не само живота си и живота на децата ни, но и съдбата на човечеството — ще се освободим от господството на жестоките и деспотични божества.

Отново поклащам глава и се засмивам.

— В логиката ви има един дребен недостатък, мадам. Защо боговете са ме пратили като ваше оръдие, щом целта ви е да победите боговете? Това е абсурдно.

Петте троянки ме зяпват, после Елена отвръща:

— Боговете са повече, отколкото сте си представяли в своята философия, Хок-ън-бе-рииии.

Сега е мой ред да я зяпна, после решавам, че това е съвпадение. Или пък не съм я чул вярно. Гърдите още ме болят, а мускулите ми са вцепенени от предизвиканите от тазера спазми.

— Дайте ми устройствата — казвам им аз.

Жените ми подават шлема на Хадес, тазерната палка, преобразяващата гривна и телепортаторния медальон. Вдигам палката, сякаш за да ги задържа на разстояние, и питам:

— Какъв е планът ви?

— Съпругът ми няма да ми повярва, ако му кажа, че богинята Афродита се е явила и е отвлякла Скамандър и дойката за заложници — осведомява ме Андромаха. — Хектор цял живот служи на тия богове. Той не е егоист като оня мъжеубиец Ахил. Хектор ще си помисли, че боговете просто го подлагат на изпитание. Освен ако Афродита или друг бог не убие сина ни пред свидетели, пред самия Хектор. В такъв случай гневът му ще е безграничен. Защо не уби сина ми?

Нямам думи да й отговоря. Затова Андромаха отговаря вместо мен.

— Ти си сантиментален глупак — изсумтява тя. — Казваш, че Скамандър ще бъде хвърлен върху скалите, ако не промениш плановете на боговете.

— Да.

— И въпреки това отказваш да убиеш детето, което и без това е обречено да умре, въпреки че от това зависи целият ти план да сложиш край на тая война и да спечелиш собствената си битка с боговете. Ти си слабохарактерен, Хок-ън-берииии.

— Да — повтарям аз.

Хекуба ме кани да седна, обаче аз оставам прав, с тазерната палка в ръка.

— Какъв е планът ви да прекратите тая война? — питам ги. Почти ме е страх от отговора. Дали Андромаха ще убие родния си син, за да постигне своето? Взирам се в очите й и още повече се ужасявам.

— Ще ти разкрием плана си — отвръща старата царица Хекуба, — но първо трябва да ни докажеш, че тия последни две божествени играчки работят. — Тя посочва преобразяващата гривна и медальона.

Като държа под око всички, си слагам гривната. Индикаторът показва, че остава по-малко от три минути време за преобразяване. Използвам сканиращата функция, за да наблюдавам Хекуба, после задействам устройството.

Истинската Хекуба изчезва, когато заемам пространството на нейната квантововероятностна вълна.

— Сега вярвате ли ми? — питам с гласа на Приамовата съпруга. Вдигам китката си — китката на Хекуба — и им показвам преобразяващата гривна. Изваждам тазерната палка изпод дрехата й. Четирите останали жени, даже Елена, ахват и отстъпват, смаяни, като че ли съм посякъл старата царица с меч. Сигурно още по-смаяни — защото добре познават смъртта от меч.

Прекратявам преобразяването и Хекуба се появява на предишното си място. Тя премигва, макар да знам, че няма чувство за изминалото време. Петте жени почват да си говорят. Проверявам виртуалния индикатор на гривната. Остава две минути двайсет и осем секунди време за преобразяване.

Окачвам телепортаторния медальон на шията си. Поне това устройство като че ли няма енергийно ограничение.

— Искате ли да се телепортирам някъде и да се върна, за да ви докажа, че и това нещо работи? — питам ги.

Хекуба е възвърнала самообладанието си.

— Не — отвръща тя. — Плановете на всичките — и твоите, и нашите — ще зависят от способността ти незабелязано да ходиш на Олимп и да се връщаш. Можеш ли сега да ни заведеш там?

Пак се поколебавам.

— Мога — казвам накрая. — Но шлемът на Хадес осигурява невидимост само на един. Ако взема една от вас със себе си на Олимп, ще я видят.

— Тогава трябва да донесеш тук нещо, което ще докаже, че си бил на Олимп — настоява Хекуба.

Разпервам ръце.

— Какво? Цукалото на Зевс ли?

Петте жени отново отстъпват назад, сякаш съм извикал някаква мръсотия. Спомням си, че — при това съвсем основателно — богохулството не е популярен спорт като по мое време в края на XX век. Тия богове са истински и ако ги обидиш, трябва да си носиш последиците. Поглеждам стените и се надявам, че оловото наистина ни скрива от Олимп — не заради майтапа с цукалото, а защото, изглежда, заговорничим за богоубийство.

— Когато бях при Афродита по време на съвета на боговете, забелязах, че богинята вчесва разкошната си коса с красив сребърен гребен, изкован от някой бог — тихо казва Елена. — Иди в нейните покои на Олимп и го донеси.

Понечвам да им напомня, че Афродита в момента кисне в лечебна вана, обаче разбирам, че това няма значение. Гребенът й едва ли е във ваната с нея.

— Добре — съгласявам се, стискам медальона и взимам шлема на Хадес. — Да не отидете някъде, докато ме няма. — Преди да задействам медальона, си бях сложил качулката и гласът ми трябва да е прозвучал от пустотата в мига преди телепортирането.

Не знам със сигурност къде са личните покои на Афродита — тя сигурно живее в някоя от ония бели, големи колкото храмове сгради край кратерното езеро — ала помня, че когато ме повика при себе си и едва не ме съблазни, когато ми нареди да убия Атина, музата ме беше завела при Афродита в помещение до великата зала на боговете. Ако това не са личните й покои, поне е апартамент, който държи до залата на боговете, нещо като олимпийска временна квартира.

Материализирам се във великата зала и затаявам дъх.

Многобройните мецанини пустеят, в залата цари сумрак и грамадният холографски басейн е черен. Неколцина богове обаче са там, включително Зевс — бях си мислил, че е на Ида и наблюдава сечта на Илионското бойно поле. Царят на боговете седи на високия си златен трон. Наблизо стоят неколцина богове, сред които Аполон. Всички са високи поне по три метра. Аз съм на дванайсетина метра от тях и съм невидим под шлема на Хадес, обаче едва не се телепортирам, толкова ме е страх, че ще чуят дишането ми. Но вниманието им е насочено към нещо друго.

Пред и под трона, в средата на кръга от богове, виждам нещо, което прилича на гигантски очукан метален рак, голям колкото форд „Експедишън“, две футуристични устройства и малък лъскав смътно хуманоиден робот. Роботът говори — на английски. Боговете слушат, обаче са недоволни.