Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ilium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор

Статия

По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.

Илион
Ilium
АвторДан Симънс
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаОлимп
ISBNISBN 0-360-81792-6

Илион (на английски: Ilium) е научно-фантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научно-фантастичен роман за 2003.

Интродукция

В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.

Вижте също

20.
Морето Тетида на Марс

— Мисля, че намразих Барда заради Фалстаф.

— Как така? — попита Манмът по кабелния канал. Беше адски зает — насочваше умиращата подводница към все още далечния бряг с колебливата скорост осем възела, като същевременно се опитваше да поддържа корабните функции, да следи небето за вражески колесници с перископния буй и изобщо да се бори за избавлението им, колкото и малка да беше вероятността да успее. Орфу повече от два часа бе мълчал в трюма на „Смуглата дама“. А сега — това.

— Та какво каза за Фалстаф? — попита Манмът.

— Просто казах, че Фалстаф ме отблъсна от Шекспир и ме насочи към Пруст — отвърна йониецът.

— Струва ми се по-логично да харесваш Фалстаф — заяви Манмът. — Той е адски забавен.

— Наистина го харесвах — потвърди Орфу. — По дяволите, даже се отъждествявах с Фалстаф. Исках да съм Фалстаф. Известно време си мислех, че приличам на Фалстаф.

Манмът се опита да си го представи. Безуспешно. После отново насочи вниманието си към корабните функции и перископа.

— Какво те накара да промениш отношението си?

— Спомняш ли си онази сцена в „Хенри Четвърти“, първа част, когато Фалстаф намира трупа на Хенри Пърси на бойното поле?

— Да. — Перископът и радарът показваха, че в небето няма колесници. Манмът беше принуден да изключи реактора през нощта и акумулаторните запаси бяха спаднали до четири процента, което му позволяваше скорост от шест възела. И продължаваха да губят енергия. Знаеше, че скоро отново трябва да изкара „Смуглата дама“ на повърхността: при всяко изплуване се снабдяваше с марсиански въздух за собственото си оцеляване, складираше го в екояслата и го дишаше, докато не стане негоден. Целият произвеждан от кораба въздух отиваше за Орфу. Подводницата не бе проектирана да се отваря за „атмосферата“ на Европа и се налагаше да прескача десетки правила за безопасност, за да се снабдява с марсиански въздух.

— Фалстаф намушква трупа на Пърси в бедрото само за да се увери, че е мъртъв — каза приятелят му. — После го мята на гръб и се опитва да си припише убийството му.

— Точно така — потвърди Манмът. Сонарът показваше, че са на трийсет километра от брега, ала от него нямаше и следа в перископа, а той не искаше да насочва радара към сушата. Приготви се да изпусне баластните резервоари и отново да изплува, но беше готов отново да се потопи, ако на радара се появи нещо. — „Най-доброто на храбростта е нейното благоразумие и тъкмо това най-добро нейно качество ми спаси живота“ — цитира той. — Всички коментари на Шекспир, които съм чел, Блум, Годард, Брадли, Морган, Хазлит и даже Емерсън, твърдят, че Фалстаф може би е един от най-великите образи, създавани от Барда.

— Да — рече Орфу и помълча малко, докато подводницата се разтърсваше от изпразването на баластните резервоари. Когато отново се стабилизира и се възцари тишина, освен плискането на океана в корпуса, той заяви: — Но аз намирам Фалстаф за жалък.

— Жалък ли? — „Смуглата дама“ изплува на повърхността. Тъкмо се съмваше и слънцето — много по-голямо от ярката точица, с която Манмът бе свикнал на Европа — се показваше на хоризонта. Той отвори клапите и вдиша чистия солен въздух.

— „В какво е изкусен, освен в хитростите? В какво е хитър, освен в подлостите? В какво е подъл, освен във всичко?“ — произнесе Орфу.

— Но принц Хал се шегува. — Манмът реши да продължи по повърхността. Това беше много опасно — докато бяха под водата, радарът засичаше летящи колесници през час-два — обаче така можеха да се движат с осем възела и да удължат изчерпващите се енергийни запаси.

— Нима? — възрази йониецът. — Той отблъсква стария самохвалко във втората част на „Хенри Четвърти“.

— И това води до смъртта на Фалстаф — напомни му Манмът: дишаше чистия въздух и си мислеше за Орфу, затворен в черния наводнен трюм, свързван с живота само с диоксидната тръба и интеркома. Когато бяха изплували за пръв път, той бе осъзнал, че няма да може да извади огромния йониец оттам преди да стигнат на сушата. — „Кралят разби сърцето му“ — цитира той мистрис Скокли.

— Реших, че е заслужил да бъде отблъснат — настоя Орфу. — Когато му заповядват да събере войници за войната с Пърси, Фалстаф взима подкупи, за да остави на мира годните, и събира само неудачници. Хора, които нарича „пушечно месо“.

Манмът усети, че „Смуглата дама“ се понася по-бързо напред по ниските вълни. Продължаваше да следи сонара, радара и перископа.

— Всички смятат, че Фалстаф е много по-интересен образ от Хал — възрази той. — Забавен, реалистичен, настроен против войната, остроумен. Хазлит пише, че „свободата, извоювана с хумор, е същността на Фалстаф“.

— Да — каза приятелят му. — Обаче що за свобода е това? Свободата да се подиграваш с всичко ли? Свободата да си крадец и страхливец?

— Сър Джон все пак е рицар — заяви Манмът. Изведнъж вниманието му се насочи към думите на Орфу — циничния и ироничен коментатор на безумието на моравекското съществувание. — Говориш като Корос Трети — отбеляза той.

Това накара йониеца да избуботи:

— От мен никога няма да излезе воин.

— Нима Корос е бил воин? Смяташ ли, че е убивал моравеки по време на експедицията си до Пояса? — полюбопитства Манмът.

— Никога няма да узнаем какво се е случило там и се съмнявам, че Корос е проявявал по-голяма склонност към войната от останалите миролюбиви моравеки. Обаче е бил подготвен за ръководител — нещо, с което Фалстаф се подиграва даже на любимия си принц Хал.

— И ти смяташ, че сме тук с подобна задача? — попита Манмът. На юг имаше мъгла.

— Нещо такова.

— И че ще ти се наложи по-скоро да си Пърси, отколкото Фалстаф, така ли?

Орфу от Йо отново избуботи.

— Може да е късно за това. „Губих време и ето Времето погуби мен“.

— Това не е Фалстаф.

— Ричард Втори — разнесе се гласът от трюма.

— Смяташ, че си прекалено стар за онова, което ни очаква ли? — Самият Манмът се чудеше какво ги очаква.

— Е, наистина се чувствам поостарял, без очи, без крака, без ръце, без зъби и без коруба — каза йониецът.

— Ти никога не си имал зъби — напомни му Манмът. Експедицията на Корос бе имала за цел да проведе разузнаване около големия вулкан, Олимп, и да пренесе Устройството в трюма колкото може по-близо до върха. Но „Смуглата дама“ умираше и Орфу също може би щеше да умре. Даже да останеше жив, нямаше да е в състояние да вижда, да се движи и да се грижи за себе си, ако успееха да стигнат до сушата. Как Манмът щеше да пренесе Устройството на повече от три хиляди километра по сушата, без онези с колесниците да го разкрият и да унищожат и него, и неговия приятел?

„Ще мислиш за това, когато закараш «Дамата» на сушата и измъкнеш Орфу от трюма — каза си той. — Всяко нещо с времето си“. В синьото небе не се забелязваше опасност, но Манмът се чувстваше ужасно оголен, докато подводницата продължаваше да се носи на юг по вълните.

— Твоят приятел Пруст има ли какво да ни посъветва? — попита Орфу той.

— По-скоро Тенисън в своя „Одисей“.

— Кой е Одисей?

Последва смаяно мълчание.

— О, приятелю, този пропуск в иначе отличното ти образование трябва да се поправи — въздъхна накрая йониецът. — Възможно е да се наложи да знаем колкото може повече за…

— Чакай — прекъсна го Манмът. И повтори: — Чакай!

— Какво има?

— Земя — отвърна европейският меровек. — Виждам земя.

— Нещо друго? Подробности?

— Променям увеличението.

Орфу зачака, после попита:

— Е?

— Каменните лица — съобщи Манмът. — Виждам каменните лица — повечето са върху върхове на скали. Простират се на изток докъдето ми стигат очите.

— Само на изток ли? Ами на запад?

— Не. Редицата от лица свършва горе-долу там, където ще стигнем ние. Забелязвам движение. Стотици хора или други същества, които се движат по скалите и плажа.

— По-добре да се потопим — предложи Орфу. — И да изчакаме да се мръкне, преди да излезем на сушата. Да намерим подводна пещера или нещо подобно, където да…

— Късно е — рече Манмът. — На „Дамата“ са й останали по-малко от четирийсет минути живот. Пък и онези спряха да влачат каменните лица. Стичат се на брега със стотици. Видели са ни.