Дан Симънс
Илион (38)

38.
Атлантида и в земна орбита

— Не разбирам защо постчовеците са нарекли мястото, към което сме се запътили, Атлантида — рече Харман.

— Не мога да твърдя, че някога съм разбирала повечето от постъпките на постчовеците — отвърна седналата на пулта Сави.

Деймън бавно дъвчеше своята една трета от последното останало хранително блокче.

— Какво му е странното на името Атлантида?

— На картите от Изгубената ера Атлантическият океан е големият воден басейн на запад оттук, отвъд Херкулесовите ръце — поясни по-възрастният мъж. — Ние се намираме в котловината на някогашното Средиземно море. Това не е Атлантическият океан.

— Нима?

— Да.

— И какво от това?

Харман сви рамене и премълча, ала Сави отговори:

— Възможно е постчовеците да са кръстили така тукашната си база на шега. Като че ли си спомням обаче, че един писател отпреди Изгубената ера, Платон, говори за град или царство с името Атлантида в тия райони, още когато тук е било вода.

— Платон — замислено повтори Харман. — Натъквал съм се на това име в книгите, които съм чел. И веднъж видях една странна рисунка. Куче. Не, то май беше Плуто.

Сави кимна.

— Голяма част от значението на иконографията от Изгубената ера е забравена завинаги.

— Какво е куче? — попита Харман.

— Дребен бозайник, който някога е бил много разпространен, отглеждан като домашно животно — отвърна старицата. — Не знам защо постчовеците са допуснали да изчезне. Възможно е рубиконовият вирус да е погубил и кучетата.

— Като конете ли? — обади се Деймън. Доскоро беше смятал едрите страховити животни от торинската драма за чиста измислица.

— По-дребни и по-космати от конете — отговори Сави. — Но също толкова изчезнали.

— Защо постчовеците са възродили динозаврите — Деймън потрепери, — а не тези чудесни торински коне и кучетата?

— Както казах, поведението на постчовеците до голяма степен ми е непонятно.

Бяха се събудили малко след зазоряване и цял ден пътуваха на северозапад по червения глинест път през нивите, засадени с всички култури, които Деймън бе виждал, и още много непознати видове. На два пъти стигаха до плитки реки и веднъж до дълбок празен семпербетонен канал, които тракторът с лекота пресече с огромните си колела.

В нивите имаше слуги и обикновеният им вид действаше успокоително на Деймън, докато не разбра, че много от тях са грамадни — някои достигаха четири-пет метра височина, много по-големи от машините, с които беше свикнал — и колкото по-навътре в Басейна навлизаха, толкова по-странни изглеждаха растенията и слугите.

Тракторът се движеше между високи зелени стени от растения, които Сави бе нарекла „захарна тръстика“. Пътят не беше достатъчно широк и зелените стъбла хрущяха под шестте колела. Скоро Харман забеляза от двете страни на просеката сиво-зелени хуманоидни фигури. Движенията им бяха толкова плавни и бързи, че не разклащаха гъстите стъбла — те се носеха сред тръстиката като призрачни трупове.

— Калибани — каза Сави. — Съмнявам се, че ще ни нападнат.

— Нали каза, че си се уговорила да не ни закачат? — попита Деймън. — Оня фокус с кичурите коса, дето си ги откраднала от нас с Харман.

Тя се засмя.

— Сделките с Ариел никога не са сигурни. Обаче подозирам, че ако искаха да ни спрат, калибаните щяха да го направят снощи.

— Силовото поле около кабината няма ли да ги отблъсне?

Старицата сви рамене.

— Калибаните са по-хитри от войниксите. Може да ни изненадат.

Деймън потрепери. Тракторът излезе от тясната просека между захарните тръстики и се изкачи по нисък хълм. Пътят продължаваше през обширни ниви пшеница, висока не повече от четирийсет сантиметра. Западният вятър вълнуваше посевите. Калибаните, най-малко дванайсет от двете страни на пътя, излязоха от захарната тръстика зад тях и се затичаха през пшеницата, движеха се на шейсетина метра разстояние. На открито бягаха на четири крака.

— Не ми харесват — заяви Деймън.

— Сигурно Калибан ще ти хареса още по-малко — успокои го Сави.

— Защо? Те нали са калибани? — учуди се младият мъж. Думите й сякаш бързо губеха смисъл.

Сави се усмихна и изчака, докато тракторът преодолее редица от шест тръби, който пренасяха нещо от запад на изток или обратно.

— Твърди се, че калибаните са клонирани от един-единствен Калибан, третия елемент от троицата на Гея заедно с Ариел и Просперо.

— Твърди се — подигра я Деймън. — При теб всичко е само слухове. Ти самата нищо ли не знаеш? Тия стари истории са нелепи.

— Някои наистина са нелепи — съгласи се тя. — И въпреки че съм на този свят от над хиляда и петстотин години, това не значи, че съм била тук през цялото това време. Затова се налага да говоря за неща, за които съм чувала или чела.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си била тук през цялото това време? — обади се Харман.

Сави се засмя, ала на Деймън му се стори, че в смеха й няма нищо весело.

— Никой не живее вечно. Нито даже хиляда и четиристотин години. Или хиляда. Прекарала съм по-голямата част от живота си като Дракула, заспала в криотемпорални саркофази на места като моста „Голдън Гейт“. От време на време излизам оттам, опитвам се да видя какво става, опитвам се да намеря начин да спася приятелите си от синия лъч. После се връщам в студа.

Харман се наведе напред.

— Колко години си била… будна?

— По-малко от триста. Но даже това е достатъчно, за да изтощи човешкото тяло. И ум. И дух.

— Кой е Дракула? — попита Деймън.

Сави не отговори.

Беше им казала, че мястото, за което пътуват, се намира на по-малко от четиристотин километра от брега, където бяха влезли в Басейна от земята, наречена Израел — дума, която Деймън чуваше за пръв път. Ала изразът „по-малко от четиристотин километра“ не говореше почти нищо на Харман и нищо на Деймън, тъй като пътуванията с теглени от войникси едноколки и дрошки никога не бяха по-дълги от два-три километра. Ако искаше да измине по-голямо разстояние, Деймън използваше факс. Всички го правеха.

Все пак до пладне бяха изминали половината от четиристотинте километра, но червеният глинест път свърши, теренът стана пресечен и тракторът трябваше да се движи по-бавно, понякога да заобикаля километри и после пак да се връща. Сави държеше курса с помощта на малък уред от раницата си и проверяваше разстоянието на една многократно сгъвана карта.

— Защо не използваш ориентиращата функция? — попита Деймън.

— Далечната и общата мрежа действат в Басейна, но не и близката, а мястото, за което пътуваме, не фигурира в база данните. Ориентирам се по карта и древен уред, наречен „компас“. Обаче се получава.

— Как става? — поинтересува се Харман.

— С вълшебство.

Този отговор беше достатъчен за Деймън.

Продължиха да се спускат в Басейна. Симетричните редове на посевите се смениха със скали, дерета и тук-там бамбукови горички или високи папрати. Калибаните не се мяркаха, но пък скоро след като навлязоха в по-пресечения район, заваля дъжд и съществата може би просто не се виждаха зад завесите от сипеща се вода.

Тракторът минаваше покрай странни артефакти — множество корабни корпуси от дърво и стомана, град със съборени йонийски колони, древни пластмасови предмети, лъщящи сред сивите седименти, избелели кости на многобройни морски животни и няколко грамадни ръждиви неща, които Сави нарече „подводници“.

Следобед дъждът поотслабна и видяха високо плато на северозапад, високо и широко, почти като планина, зелено отгоре, със стръмни скалисти страни.

— Там ли отиваме? — попита Деймън.

— Не — отвърна Сави. — Това е Кипър. Там изгубих девствеността си. Идния четвъртък ще станат хиляда четиристотин двайсет и осем години оттогава.

Двамата мъже се спогледаха, но проявиха благоразумието да премълчат.

Привечер теренът се снижи и заблати. От двете страни на неравния червен глинест път отново се появиха ниви. В тях работеха слуги със странна форма. Не поглеждаха трактора. Всъщност повечето като че ли нямаха очи. Веднъж на пътя им се изпречи река, широка поне двеста метра. Сави херметизира кабината и спусна трактора по брега. Водата беше дълбока и дори фаровете на трактора едва пронизваха тинестия мрак. Течението бе по-силно, отколкото си мислеше Деймън, като имаше предвид широчината и дълбочината — Сави трябваше да полага огромни усилия на пулта, за да не се отклонят от курса. Машина с по-ниска мощност щеше да бъде отнесена на запад, реши Деймън.

Когато излязоха на северния бряг, тракторът изхвърляше тиня на десет метра зад тях и водата шуртеше по спиците като водопад.

— Не знаех, че тракторът може да бъде управляван под вода — отбеляза Харман.

— Аз също — отвърна Сави и продължи на северозапад, след като се консултира с компаса.

Скоро след това се появиха енергийните устройства. Забеляза ги Харман.

Първото искреше и се движеше на трийсетина метра наляво от глинестия път сред бамбукова горичка. Сави спря, за да слязат и да го разгледат, въпреки че Деймън не искаше да се отдалечава от трактора, макар от няколко часа да не бяха зървали калибани. Харман обаче настояваше да го види и по-младият мъж нямаше желание да остане сам в кабината, затова последва двамата си спътници по стълбата и през нивата към светещото тяло. Изпитваше странно усещане отново да върви след толкова много часове на седалката.

Първото енергийно устройство беше малко — дълго около шест и високо към три метра, жълто или оранжево, с подвижни зелени жилки, приблизително сферично, с псевдоподи, израстващи от горната част, дъното и краищата, които приемаха своя форма и после отново бяха поглъщани от основната маса. Овоидът висеше на около метър над земята. Деймън спря на двайсет крачки от него, а Сави и Харман се приближиха.

— Какво е това? — попита Харман; главата и раменете му за малко изчезнаха зад бавно преливащата маса.

— Намираме се в предградията на Атлантида — отвърна Сави. — До нея остават още осемдесетина километра. Постчовеците са построили земните си станции от такъв материал.

— Какъв материал? — Харман протегна ръка към жълтия овоид. — Може ли да го докосна?

— От някои форми хваща електрически ток. От други — не. Не са смъртоносни и няма да ти стопят ръката. Опитай.

Възрастният мъж прокара ръка по лъскавата повърхност и тя потъна в нея. Той бързо я отдръпна. От пръстите му се стекоха жълти и оранжеви капки, които се сляха с общата маса.

— Студена е — каза Харман. — Много студена. — Размърда пръсти и потръпна.

— По същество това е една голяма молекула — поясни Сави. — Въпреки че нямам представа как е възможно.

— Какво е молекула? — попита Деймън. Когато дланта на Харман беше изчезнала, той бе направил няколко крачки назад и сега трябваше да повиши глас, за да го чуят. И все се озърташе през рамо. Сави носеше пистолета на кръста си, но тримата се намираха прекалено близо до бамбуковата горичка, за да е спокоен. И бе почти съвсем тъмно.

— Молекулите са съвсем малки неща, от които е изградено всичко — отвърна старицата. — Не се виждат без специални увеличителни стъкла.

— Обаче това нещо го виждам. — Понякога със Сави трябваше да се разговаря като с малко дете, помисли си Деймън, въпреки че никога не бе обръщал внимание на малки деца.

Тръгнаха към трактора. Привечерните слънчеви лъчи се пречупваха през стъклената сфера. Облаците на изток към платото, наречено Кипър, улавяха златистата светлина.

— Атлантида е изградена главно от такава макромолекулярна замразена енергия — обясни Сави. — Тя е част от вечните квантови игри на постчовеците. В нея е смесен истински материал, нещо, което учените от Изгубената ера наричали „екзотична материя“, но не знам нито пропорцията, нито как се получава. Знам само, че това прави техните градове или станции такива, каквито са — те постоянно променят формата си и се изместват от нашата квантова реалност.

— Не разбирам — за кой ли път призна Харман, като освободи Деймън от необходимостта да каже същото.

— Съвсем скоро ще видиш сам. Когато прехвърлим онова голямо възвишение на хоризонта, би трябвало да видим града. Ще стигнем там, когато се мръкне.

Покатериха се в кабината и заеха местата си. Но преди Сави да превключи на скорост, Харман се обади:

— Ти си била там. — Това не беше въпрос.

— Да.

— Но по-рано каза, че никога не си била на орбиталните пръстени. Затова ли си идвала тук?

— Да. И все още ми се струва, че там се крие ключът за освобождението на моите приятели от неутриновия лъч. — Тя кимна към двата пръстена, които ярко се открояваха в помръкващото небе.

— Но по-рано не си успявала. Защо?

Сави се извъртя в седалката си и го погледна.

— Ще ти кажа защо и как съм се проваляла, ако ти ми кажеш защо искаш да отидеш там. Защо години наред си търсил начин да отидеш на пръстените.

Харман дълго устоя на погледа й, но накрая отвърна:

— Просто съм любопитен.

— Не — усмихна се Сави. И зачака.

Той пак я погледна и Деймън видя, че лицето на възрастния мъж за пръв път изразява толкова силни чувства.

— Имаш право — изсумтя Харман. — Това не е празно любопитство. Искам да открия булаторията.

— За да живееш вечно — изхъмка Сави.

Харман сви юмруци.

— Да! За да живея вечно. За да продължа да съществувам след тази глупава последна двайсетилетка. Защото съм жаден за живот. Защото искам Ада да ми роди дете и да съм до нея, за да го гледам как расте, въпреки че бащите не постъпват така. Защото съм алчно копеле — алчен съм за живот. Доволна ли си?

— Да — отвърна тя и погледна Деймън. — А каква е причината ти да дойдеш на това пътуване, Деймън ур?

Младият мъж сви рамене.

— Щях моментално да се прехвърля вкъщи, ако наблизо имаше факспортал.

— Няма — каза Сави. — Съжалявам.

Той не обърна внимание на сарказма й.

— Защо ни доведе тук? Ти знаеше пътя. Знаеше как да намериш трактора. Защо ни доведе тук?

— Основателен въпрос — съгласи се старицата. — Предишния път, когато дойдох в Атлантида, пристигнах пеш. От север. Това беше преди век и половина и водех със себе си двама елои — съжалявам, това е обидна дума — водех със себе си две млади жени. Виж, те бяха любопитни.

— И какво се случи? — попита Харман.

— Умряха.

— Как? — пребледня Деймън. — Калибаните ли?

— Не. Калибаните убиха и изядоха мъжа и жената, които дойдоха с мен по-предишния път, почти преди три века. Тогава не знаех как да се свържа с биосферата Ариел, нито за ДНК.

— Защо винаги идвате по трима? — Въпросът на Харман се стори странен на Деймън. По-младият мъж бе готов да разпита за още подробности за загиналите й спътници. Дали завинаги са умрели? Или само е трябвало да ги възкресят в булаторията?

Сави се засмя.

— Задаваш точни въпроси, Харман ур. Скоро ще видиш. Ще видиш защо идвам с още двама след първото си самостоятелно идване в Атлантида преди повече от хилядолетие. И не само в Атлантида — а в още някои техни станции. В Хималаите. На Великденския остров. Даже на Южния полюс. Виж, това бяха забавни пътешествия, тъй като със скутер не можеше да се приближиш на по-малко от петстотин километра.

Деймън пак не я разбираше. Искаше му се да чуе повече за жертвите и изяждането им.

— Но така и не си открила космически кораб или совалка, за да идеш там горе, така ли? — попита Харман. — След толкова много опити?

— Космически кораби няма — заяви Сави, задейства виртуалния пулт, превключи на скорост и потегли на северозапад. Залезът обагряше в червено половината небе.

Градът на постчовеците се простираше на километри по сухото морско дъно. Сияещи тристаметрови енергийни кули се издигаха и спускаха. Тракторът се движеше между енергийни обелиски, носещи се над земята сфери, червени енергийни стълбища, които не водеха доникъде, сини рампи, които се появяваха и изчезваха, сини пирамиди, които се сгъваха в себе си, гигантски зелен пръстен, който сновеше назад-напред, и безброй пъстри кубове и конуси.

Когато Сави спря и отвори вратата, дори Харман като че ли нямаше желание да слезе. Тя настоя да облекат термокожите и извади от шкафчето с инструменти три осмозни маски.

Смрачаваше се, звездите сияеха в лилаво-черното небе покрай въртящите се пръстени. Енергийният град осветяваше морското дъно и нивите на осем километра във всички посоки. Сави ги заведе при едно червено стълбище и се заизкачва — макромолекулярните стъпала поемаха тежестта им. На Деймън му се струваше, че върви по грамадни гъби.

На трийсет метра над земята стълбището свърши с черна платформа от мътен тъмен метал, който не отразяваше светлината. В средата на квадратната плоскост имаше три древни наглед дървени стола с високи облегалки и червени възглавници. Бяха разположени на равно разстояние около черна дупка с диаметър около три метра.

— Седнете — каза Сави.

— Това някаква шега ли е? — попита Деймън.

Старицата поклати глава и седна на стола с лице на запад. Харман зае своето място. Деймън обиколи черната платформа и спря при свободния стол.

— Какво ще се случи сега? Трябва да чакаме нещо тук ли? — Младият мъж погледна високата жълта кула, която се издигаше пред тях. Енергийният материал се пренареждаше като правоъгълен жълт облак.

— Седни и ще разбереш — отвърна Сави.

Деймън неохотно седна. Облегалките и гърбът на стола бяха покрити с резба. На лявата странична облегалка имаше бял кръг, а на дясната — червен. Той не ги докосна.

— Когато преброя до три, натиснете белия бутон — нареди възрастната жена. — Това е бутонът отляво, ако си далтонист, Деймън.

— Не съм далтонист, по дяволите!

— Добре. Едно, две…

— Чакай, чакай — спря я той. — Какво ще ми се случи, ако натисна белия кръг?

— Абсолютно нищо. Но трябва да ги натиснем едновременно. Научих го, когато дойдох сама. Готови ли сте? Едно, две, три.

Всички едновременно натиснаха белите кръгове.

Деймън скочи от стола си и изтича до ръба на черната платформа, после до червената платформа на трийсет крачки оттам, преди да се обърне и да погледне назад. Енергийният взрив зад стола му бе оглушителен.

— Мама му стара! — извика той, но другите двама — продължаваха да седят — явно не можеха да го чуят.

Беше като мълния, помисли си младият мъж. Ослепителен блясък, който се излъчваше от черната дупка в средата на триъгълника, образуван от столовете им, и се издигаше в тъмното небе. Все по-високо и по-високо… после зави на запад като някаква невероятна, нажежена до бяло нишка, докато краят й не изчезна от поглед, но нишката продължаваше да се вижда и се движеше, сякаш бе свързана с…

Наистина беше свързана, осъзна Деймън и го обзе страх, който едва не изпразни червата му. Свързана с движещия се е-пръстен на хиляди километри в небето. Свързана с една от звездите, една от подвижните светлини, която в момента прекосяваше пръстена от запад на изток.

— Върни се! — надвика пращенето и рева на нишката Сави.

На Деймън му трябваха няколко минути, за да се върне — да измине разстоянието до свободния дървен стол, заслонил очи. Ослепителната пращяща светлина удължаваше сянката му и сянката на стола по черно-червения покрив.

— Когато преброя до три, натиснете червения кръг — извика Сави. Сивата коса на старицата се беше изправила и се виеше над главата й като къси змии. Трябваше да крещи, за да я чуят. — Едно, две…

„Не мога да го направя — убеждаваше се Деймън. — Не искам да го направя“.

— Три! — извика Сави и натисна своя червен кръг. Харман последва примера й.

„Не!“ — помисли си Деймън. Ала силно натисна червения кръг.

Трите дървени стола се стрелнаха нагоре, завъртяха се около пращящата мълния, понесоха се толкова бързо, че екотът заля сухото морско дъно и разтърси трактора. След миг — след по-малко от миг — трите стола вече не се виждаха. Нишката от чиста бяла енергия продължаваше да се вие и гърчи, следвайки точките светлина по екваториалния орбитален пръстен.