Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carpenter’s Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Невероятна история

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Снежана Калинска

ISBN: 954–459–764–6

История

  1. — Добавяне

Десета глава

— Не ти вярвам! — тросна се възмутено тя, обезпокоена от увереността в гласа на Джейсън.

— Вярно е, Дебра. Разводът ни е невалиден.

— Защо да е невалиден? — попита Дебра и пръстите й стиснаха конвулсивно слушалката.

Разтревожен от плъзналата по лицето й бледност, Греъм дойде и застана до нея.

— Какво има? — попита тихо, но настоятелно той.

Но Дебра му вдигна ръка да мълчи, тъй като искаше да чуе всяка дума на Джейсън.

— Моят подпис… съгласието, което дадох за развода? — подсказа й Джейсън.

— Какво за него?

— Не е било заверено нотариално както трябва. Срокът на разрешителното му е бил изтекъл. Печатът му вече е бил невалиден.

— Не може да бъде! — извика Дебра.

Нямаше да му позволи да й отнеме щастието.

— Опитваш се да ме измамиш, Джейсън. Защо?

Греъм й подаде ръка. Тя я стисна отчаяно.

— Няма измама, бонбонче — отговори почти злорадо Джейсън. — Казах ти, че искам да се върнеш при мен. Сега вече нямаш извинение. Все още си моя съпруга.

По тялото й плъзна хлад и тя се разтрепери. Мисълта да бъде омъжена за Джейсън сега, когато вече беше опознала и обикнала Греъм, й се струваше истинско проклятие.

— Никога вече няма да се върна при теб, Джейсън! Ако се наложи, ще отида до Хаити за втори път!

— Без моето съгласие? — попита злорадо Джейсън. — Така никога няма да се стигне до дело. Никой адвокат няма да се съгласи да уреди проблема без моето съгласие. А аз нямам намерение да допускам същата грешка втори път.

— Първия път ти подписа доброволно документа.

— Тогава не бях на себе си. Но сега съм.

Дебра вдигна насълзени очи към Греъм и прехапа долната си устна.

— Ще се боря, Джейсън! Ще заведа дело. Ще те обвиня в прелюбодейство. Това ли искаш?

— Нямаш доказателства.

— Нямала съм доказателства? — изписка тя. — Всички от персонала са знаели какво става. Всеки от тях ще свидетелства в моя полза!

— Дали? — отвърна самодоволно Джейсън. — И да рискуват да бъдат уволнени? Там съм доста силен.

— Не толкова, колкото си мислиш! Аз все още съм в списъка.

Джейсън изсумтя презрително.

— Ти? Само защото Харис е почти влюбен в теб. Но няма да го имаш на своя страна. И със сигурност ще трябва да се лишиш от онова твое тъповато момче за всичко. Аз ще се погрижа за това.

Гласът й потрепери.

— За какво говориш?

— Един оспорван развод може да се проточи с години, Деб. Може да стане много мръсен и много публичен.

— Но нали ти си виновният! Теб ще те разпъват на кръст!

Без ни най-малко да се смути, той изплю отровата, която вледени душата й:

— Ще кажа, че си студена, Дебра, че нито си си изпълнявала съпружеските задължения, нито си успявала да ме задоволиш. Ще заявя, че съм имал основателна причина да потърся друга жена. Това ли искаш? Това ли искаш да чуе светът… че единственият отдушник за сексуалната ти енергия са били твоите сценарии?

— Но това е долно! — извика Дебра, като едва сдържаше сълзите си. — Това е долна клевета! Не можеш да направиш такова нещо, Джейсън! Няма да ти позволя!

За разлика от обезумелия й глас този на Джейсън прозвуча заплашително спокойно:

— Ще го направя, Дебра. Помисли си. Искам да бъдеш тук, с мен, и няма да търпя повече твоите прищевки. Нима смяташ, че можеш да живееш с друг, сладурче? Аз съм твоят съпруг.

— Ще видим! — проплака тя и тресна слушалката секунди преди да избухне в сълзи.

Греъм веднага я прегърна, за да вдъхне живот на вцепененото й тяло.

— Няма нищо — измърмори напевно той и притегли главата й към гърдите си, макар сам да бе разгневен. Беше чул достатъчно от разговора, за да хване същината, и едва се сдържаше. — Шшшт. Всичко е наред, Дебра!

— Ама не е! — хълцаше глухо в ризата му. — Той е насилник! Не го е… грижа за никой друг, освен за него си! Моите чувства… не означават нищо за него! Моето бъдеще не означава нищо… за него.

— Шшшт!

Той потърка буза в копринената й коса и заописва с длан широки кръгове по гърба й.

— О, Греъм… какво ще… правя сега?

— Ще се борим, скъпа. Той не може да ни стори това.

— Но ще го направи! Не му… чу гласа! Кълна се, че е луд! — тялото й отново се разтърси от ридания. Сърцето на Греъм се късаше. Ако в този момент Джейсън Бари бе тук, той с удоволствие щеше да го удуши с голи ръце. Но вместо това прегърна още по-здраво Дебра, сякаш за да попие болката й. Едва когато плачът й започна да утихва, той я отдръпна от себе си, обхвана лицето й с длани, избърса с палци очите й и я целуна нежно по двете бузи.

— Хайде — промърмори. — Да се поразходим.

После я прегърна с една ръка, поведе я през кухнята към люлката в задния двор, седна и я настани до себе си.

— А сега ми кажи какво точно ти каза.

— О, Греъм!… — започна тя и отново заплака.

Той я прегърна търпеливо в мълчалива утеха и я изчака отново да се съвземе.

— Сега по-добре ли е?

Тя подсмръкна, кимна и си пое дъх, хълцайки.

— Каза, че разводът ни е невалиден. Че нотариусът, който е заверил подписа на съгласието му, е нямал право за това, понеже разрешителното му било с изтекъл срок — сълзите й отново рукнаха и тя се вкопчи в ризата на Греъм. — Не е честно! — извика с нашарени от сълзите й бузи и го погледна съкрушено. — Просто не е честно!

Той я остави да си поплаче, защото усещаше, че с този изблик изплаква болката от първопричината за разрушаването на брака си. Имаше нужда да я излее. Греъм само се радваше, че е до нея, за да я държи в прегръдките си. Единият му крак полюляваше люлката напред-назад. Хипнотичното движение, ритмичното скърцане и спокойствието в силната му прегръдка най-сетне помогнаха на Дебра да се съвземе.

— Съжалявам, че… се разревах така.

— Шшшт. Имаше пълното право.

— Но това не решава нищо.

— Но сигурно сега се чувстваш по-добре, нали?

Тя усети усмивката в гласа му, вдигна очи и направи слаб опит да последва примера му.

— Вярно е — след това избърса очи. — Но сега какво? Чувствам се толкова безпомощна.

Но Греъм не се чувстваше така.

— Първо ще отидеш да ми донесеш решението за развод и твоя екземпляр от съгласието на Джейсън. Тук са, нали?

Тя кимна и незабавно хукна да изпълни нареждането му. След малко се върна от пристройката с неприятния лист в ръка. Седна отново до Греъм и го отвори така, че да могат и двамата да го разгледат.

— Прав е — промърмори съкрушено тя и посочи златния печат. — Виждаш ли тази дата? Печатът е изтекъл три месеца преди развода. Как не съм го забелязала! Как Фулър не го е забелязал?

— Фулър?

— Пол Фулър. Той уреди развода ми. Тогава бях ужасно разстроена и знаех само, че искам да се разведа, и то бързо. Той се погрижи за всичко — за самолета, за хотела, за човека, който ме посрещна на Порто Пренс.

— А кой е този Джерълд Аксхелм?

— Нотариусът ли? Кой знае! Джейсън го е изкопал отнякъде! Този малоумник като нищо може да му е някой далечен роднина! — тя повиши възбудено глас. — Как може да постъпват така с нас?

— Успокой се, скъпа — Греъм я стисна за ръката и я погледна сериозно. — Първото нещо, което трябва да направим, е да се обадим на Пол Фулър. Той може да започне да работи по въпроса.

— Но какво може да направи?

— Да потърси вратичка. Да намери този нотариус. Нещо.

— Не знам, Греъм. Пол беше наш адвокат — и приятел, докато бяхме женени. Нищо чудно да обърка още повече нещата, ако Джейсън вече е говорил с него.

— Използвала си приятел на Джейсън, за да ти уреди развода?

— Но по онова време Джейсън нямаше нищо против! Не разбираш ли? Той нито веднъж не направи и най-малкия намек, че ще се съпротивлява! — тя вдигна безпомощно ръце. — Не мога да повярвам. Искам да кажа, за какво му е жена, която ще го мрази?

— Може би е въпрос на принцип.

— Принцип! Боже мой, трябва да е полудял!

— Когато преди няколко дни дойде при теб, ти му каза, че преживява кризата на средната възраст. Нищо чудно и да е така. Може би това е неговата реакция на мисълта, че оттук нататък му предстои само остаряването, че вероятно е достигнал върха на кариерата, на силите си.

Дебра го изгледа скептично.

— Така ли мислиш?

Греъм сви рамене.

— Тъй като не го познавам, не мога да твърдя със сигурност. Но е възможно. Звучи правдоподобно.

— Не звучи правдоподобно — избухна опърничаво Дебра. — Той има всичко. Цялата тази работа е направо странна! Ако напиша такъв сценарий, Харис ще го изгори!

Греъм се засмя иронично.

— В някои моменти — каза провлечено той — имам чувството, че доста голяма част от живота ти понамирисва на сапунена опера.

— Не е вярно. Не би могло да бъде вярно! Поне не е това, което искам — заяви сериозно Дебра. — Тази къща, тази земя, ти… най-сетне намерих някакво подобие на нормален живот — гърлото й се сви. — Не мога да го загубя сега, Греъм! — прошепна тя. — Просто не мога!

Внезапно Греъм също стана сериозен и я прегърна.

— Няма, скъпа. Давам ти дума. Не може всичко да става както иска Джейсън — той помисли малко. — Слушай, нека се обадя на моя адвокат.

— Все още ли поддържаш връзка с него?

— Той наглежда инвестициите ми, така че често говоря с него. А и ми е добър приятел.

— И смяташ, че би могъл да помогне?

— Може поне да разучи положението. Ние с теб не познаваме законите. А той ги познава. Ще трябва да разгледа документите, да поговори с теб…

Дебра седна с подсечени крака в люлката. Очите й потъмняха решително.

— Няма да отида в Ню Йорк! И дума да не става!

— Шшшт — той прибра един кичур коса зад ухото й. — Може и да не се наложи — гласът му звучеше плътно и уверено и й въздействаше успокояващо въпреки повелителните нотки. — Засега може само да говориш с него по телефона. А по-късно… е, ще видим какво ще каже — той помълча. — Все пак не можеш да избягваш града вечно.

— Виж само кой ми го казва! — възкликна тя, но остротата в думите й започна да отстъпва на възвръщащото се отчаяние.

— Аз нямам причини да ходя там. Ако твърдението на Джейсън е вярно и се наложи да заведеш дело, може и да нямаш друг избор.

— Господи, надявам се да греши! Трябва да е някой номер — тя се намръщи. — Сигурно те познава и по някакъв начин ще се опита да… — дъхът й секна при тази ужасна мисъл.

— Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Хайде — като внимаваше да поддържа нехайния тон, той я хвана за ръката и я издърпа да стане. — Да се обадим на Питър.

Случи се така, че не го намериха. Греъм направи всичко възможно, издиктува телефонния номер на Дебра и обясни, че ще бъдат там през целия ден.

— Съжалявам, Деб. Той ще ни се обади веднага щом се прибере. Иска ми се да те заведа някъде, за да се поразсееш, но не можем да се отдалечаваме много от телефона.

— Няма нищо, Греъм — каза обезсърчено тя. — И без това трябва да попиша малко.

— Да пишеш ли? Сигурна ли си, че ще можеш да работиш?

От устните й се изтръгна горчив смях.

— Ако не предприема нещо, Харис все пак ще трябва да ме уволни. А и писането изисква от мен да съм съсредоточена. Това е далеч по-добре, отколкото да се мотая наоколо, без да правя нищо.

Ако се спреше на последния вариант, в крайна сметка отново щеше да се вторачи в Греъм. А вторачеше ли се, щеше да го пожелае. Тя застана на пръсти, уви ръце около врата му и го прегърна здраво.

— Обичам те — прошепна — и пет пари не давам дали това е грях! Ужасна ли съм?

Той прегърна стройната й фигура и прошепна в ухото й:

— Не бих желал да си друга!

След това се отдръпна, залепи й една дълга, бавна и опустошителна целувка и я изпрати да работи.

 

 

Беше кошмарен ден и единствената им утеха бе, че свършиха повече работа от обикновено. Греъм удряше яростно пироните, а Дебра — клавишите на пишещата машина. Това си бе пречистване от класически тип — продуктивност срещу тревога.

Тъй като бе прекарал целия следобед в съда, Питър О’Райли им се обади чак в пет. По това време вече агонизираха. Той поговори първо с Греъм, а след това съвсем охотно с Дебра и си записа името на нотариуса и номера на разрешителното му, за да го провери. После поиска на другата сутрин да му изпрати документа със съгласието с експресна поща, окуражи я, доколкото можа, и й обеща да се обади веднага щом има новини.

Новините пристигнаха следващия следобед и далеч не бяха обнадеждаващи. Оказа се, че нотариусът Джерълд Аксхелм е бил счетоводител на някаква малка нюйоркска фирма, но е напуснал при съмнителни обстоятелства. Очевидно не беше оставил никакъв адрес.

— И какво ще правим сега? — попита отчаяно Дебра.

Но Питър очевидно нямаше никакво намерение да се признае за победен.

— Ще наемем детектив. Имам няколко, с които работя от време на време. Този, когото имам предвид, ще проследи нашия човек. Просто е нужно време.

Времето обаче беше техен враг и носеше със себе си мрачни мисли. Както в четвъртък вечерта, Греъм настоя да прекара уикенда с нея.

— Не можем… — каза тя с насълзени, измъчени очи, когато я поведе към леглото.

Колкото и да копнееше за него, беше немислимо да правят любов, когато току-що бе научила, че може все още да е омъжена за друг. Твърде много обичаше Греъм, за да хвърли съзнателно сянка върху това, което съществуваше между тях.

— Знам, скъпа. Знам. Но можем да бъдем близо един до друг. Можем да си лежим заедно на леглото, дори и без да се любим.

— Това ще бъде истинско мъчение!

— Искаш ли да си отида?

— Не!

Тази мисъл беше още по-лоша. Въпреки непрестанните изкушения и усилията да им устои, които, на свой ред, предизвикваха постоянни спомени за Джейсън и бъркотията в живота й, Дебра намираше безкрайна утеха в присъствието на Греъм.

Нощем я прегръщаше нежно; денем не й позволяваше да се отдалечава много. Разговаряха често и научаваха все повече и повече за миналото на другия; вършеха всичко възможно заедно; понякога просто седяха един до друг на люлката. Имаше и безгрижни моменти, като например в неделя сутринта. Греъм влезе тичешком с вестниците, които беше взел от пощенската кутия до пътя, придърпа си „Ню Йорк Таймс“ и остави местната преса на Дебра.

— Хей! — възкликна тя. — Какво правиш?

— Чета вестник — отвърна Греъм, като се отпусна лениво на леглото в емпориото. — В неделя сутрин винаги чета вестник.

— Но това е моят вестник! Ето.

Тя бутна местните вестници към него и посегна към „Таймс“.

Но Греъм го стисна здраво и в очите му проблеснаха палави искрици.

— Хайде, Деб! Къде отиде старото гостоприемство?

— Но… „Таймс“? Мислех, че съм единствената по този край, която го чете.

— Ако това беше вярно, нямаше да има кой да го достави до дома ти — той дръпна вестника. — Дай ми го.

Дебра отстъпи, но се облегна назад и започна да го наблюдава. Погледът й беше замислен, замислено прозвуча и гласът й:

— Ама че съм глупава! Трябваше да се досетя.

— Измори ли се вече от мен? — попита хапливо той, махна уводните статии от вестника и й хвърли останалото. — Не съм чак толкова лош. Видя ли? Съвсем охотно споделям това, което имам.

Но умът й бе другаде, два месеца назад във времето.

— Първия ден, когато те срещнах, ти отбеляза, че тоалетът ми ти приличал на онзи, който си видял на някаква реклама на „Блумингдейл“ предишната неделя. И тъй като тук няма магазини на „Блумингдейл“, в местните вестници не би трябвало да има техни реклами, нали? Ти ми подхвърли следа, а аз я пропуснах. Още тогава трябваше да разбера, че си нещо повече от местен дърводелец.

Греъм ужасно се развесели.

— Какво мога да кажа? Сигурно си била толкова зашеметена от физическото ми излъчване, че мозъкът ти се е размътил.

Тя се ухили.

— Беше изплескан целият с машинно масло, а пък характерът ти ми се стори просто мечта. Но е вярно — тя се приближи на четири крака и уви ръце около врата му, — че мозъкът ми се размъти още тогава — тя наведе глава и го целуна нежно. — Обичам те — прошепна и дъхът й спря, когато устните му се разтвориха, за да й попречат да избяга.

Бяха топли и настоятелни и разтвориха нейните, за да проправят път на езика му до най-дълбоките, сладки кътчета на устата й. И докато устата говореше за любовта му, ръцете му шареха неуморно по тялото й. Когато най-сетне се отдръпна неохотно от нея, погледът му се спусна от устните към шията, а оттам към дантеления корсаж на нощницата й.

— Това не е много честно — каза дрезгаво той и позабави очи на закръглените й гърди, преди да ги вдигне към изпълнения й с копнеж поглед. После стисна здраво зъби. — Добре ще е Питър да побърза. Не знам колко още мога да издържа.

— Зная — прошепна печално тя. — Съжалявам. Не биваше да започвам всичко това. Просто… просто…

Как можеше да изрази с думи дълбочината на чувствата си? Ако му кажеше, че го желае толкова, колкото и той нея, това щеше да е само половината. Другата половина се разкриваше, когато правеха любов, когато проникваше дълбоко в нея. Тогава бяха мъж и жена, посветени в някакъв вечен ритуал на единение и надежда. После идваше обещанието за утрешния ден, който отново щяха да прекарат заедно, за времето в бъдещето, когато може би щяха да създадат нещо, което да ги надживее и двамата.

Слисана от посоката на мислите си, Дебра сви недоумяващо рамене, вдигна част от вестника, престори се на съсредоточена и се облегна мълчаливо на таблата до Греъм. Никога досега не се бе замисляла особено дали иска дете. Никога не го бе обмисляла във връзка с Джейсън. Той беше зает и очевидно не искаше да бъде обвързван по този начин, а тя бе толкова посветена на него, че дори не се подвоуми.

Връзката й с Греъм обаче беше нещо друго. Самият Греъм бе нещо друго. Единственото, върху което се съсредоточаваха отношенията й с Джейсън, бе самият Джейсън, докато с Греъм очевидно това беше тяхната любов. Имаше едно взаимно отдаване, което никога досега не беше преживявала с мъж; прекрасното усещане за споделяне на доброто и лошото в живота. Присъствието му до нея в този момент, както и откровенията в къщата му доказваха това.

Беше видяла терзанията в очите на Греъм, докато говореше за Джесика. Знаеше, че той ще иска дете. Също така знаеше, че ще обожава това дете, ще обожава и нея, задето го носи. И чувството беше взаимно. Дебра знаеше, че има в себе си достатъчно любов и за Греъм, и за неговото дете. Съвсем просто казано, искаше това дете. О, не веднага; имаше твърде много неща, които искаше да прави само с Греъм. Но в някой бъдещ момент със сигурност.

Но още докато се наслаждаваше на мисълта, отново усети на раменете си тежестта на сегашното затруднение. Имаше два проблема — разводът, който Джейсън твърдеше, че е невалиден, и Джесика. По въпроса за развода трябваше да вярва, че дори и пътуването до Хаити да се е оказало ялово, все някога ще съумее да постигне своето. Но Джесика бе друг въпрос. Преди да стане баща на друго дете, Греъм трябваше да си оправи отношенията с нея. Това, че беше разказал на Дебра за съществуването й, бе само споделяне на проблема. Самият проблем все още се криеше в чувството за вина и съжалението, които Греъм изпитваше, независимо от това дали са оправдани, или не.

— Добре ли си? — вряза се в мислите й нежният му загрижен глас и тя се обърна да го погледне.

— Ъъ… да. — Дебра си наложи да се усмихне. — Добре съм.

Греъм се съмняваше в това, дори усещаше накъде може да са били насочени мислите й, защото и неговите не бяха далеч от това. Но засега не можеха да направят нищо друго, освен да чакат.

— Ела тук — прошепна той и протегна ръка.

Дебра се отзова веднага, пусна непрочетения вестник, сгуши се до него и сложи глава на гърдите му.

— Виждаш ли колко много те обичам? — пошегува се той и отново взе частта от вестника, която четеше. — Дори това споделям с теб.

Така че четяха… и чакаха… и се притесняваха. Колкото и успокояващо да си действаха един на друг, напрежението започна да се покачва. Съществуваше физическо притеснение; не смееха да правят любов. Още по-лошо бе психическото напрежение от неизвестността, която ги очакваше в бъдещето.

В понеделник сутринта Греъм отново започна да удря яростно пироните, като се чудеше как е могъл дотолкова да се усложни животът му, но знаеше, че не би се съгласил да е другояче, ако това означава да загуби Дебра. Дебра, на свой ред, си спомняше дните, в които си бе представяла, че животът й тук ще бъде тих и спокоен, и изведнъж осъзна, че не може да си представи никакъв, живот тук без Греъм.

Работейки с ярост, породена от безсилието, той приключи фасадата в понеделник и във вторник се премести вътре. Дебра произвеждаше страница след страница, като се придвижваше все по-напред в сюжета, подтиквана от нуждата да мисли за нещо друго.

С всяко иззвъняване на телефона и двете глави се обръщаха, и двете сърца затуптяваха по-бързо. Когато в сряда следобед най-сетне дойде очакваното обаждане, дъхът и на двамата спря.

— Значи всичко е наред? — попита Греъм, когато гласът на Дебра отказа от вълнение.

Бяха доближили глави, неговата наведена, а нейната вирната, за да бъдат едновременно до слушалката.

— Не може да бъде по-наред! — възкликна победоносно Питър. — Намерихме Аксхелм в Орегон. Очевидно е напуснал фирмата в Ню Йорк по лични причини. Годеницата му имала трудности със семейството си и трябвало да се върне в Портланд. Имали всевъзможни проблеми, докато се опитвали да решат какво да правят. Работата му страдала. Когато двамата му съдружници се скарали с него заради това, той си взел партакешите и напуснал. Казали се много неприятни думи и останали лоши чувства; затова от фирмата са отказвали да ми дадат адреса му.

— Ами печатът? — подсказа му Греъм. — Валиден ли е?

— Самият печат ли? Не. Разрешителното наистина е било с изтекъл срок. Но това няма никакво значение. Той все още е нотариус. По онова време си бил подновил разрешителното, макар че забравил да си поръча нов печат.

— Тогава подписът на Джейсън е валиден?

Греъм прегърна Дебра през кръста и я притегли още по-плътно до себе си. Тя трепереше от нетърпение.

— Всъщност да.

— И няма вероятност Аксхелм да шикалкави, за да прикрие грешката си? — попита Греъм, тъй като този път искаше да провери всичко докрай.

— Не. Накарах моя човек да провери всичките му документи. Чист е. Разводът е напълно законен. Веднага щом затворя телефона, ще продиктувам едно писмо в тази връзка и ще го изпратя по куриер на Бари. Той ще го получи довечера.

— Благодаря ти, Питър — успя да изрече Дебра.

Очите й бяха пълни със сълзи на облекчение. Чувстваше се олекнала, свободна и невероятно щастлива.

— Благодаря, приятел — гласът на Греъм отразяваше като ехо собствените й чувства. — Оценявам всичко, което направи.

И понеже толкова високо оценяваше направеното, още доста време не можа да приключи разговора.

— Слава богу! — каза той, когато това накрая стана, и едва не хвърли телефона на пода, за да прегърне Дебра. През тялото му премина тръпка и той зарови лице в косите й. — Слава богу!

Дебра не можеше да каже кое я прави по-щастлива — новините от Питър или облекчението, което Греъм очевидно изпитваше. Знаеше, че докато трае бедата, той винаги ще е силният и ще съумее да я утеши. Но едва сега усети колко е бил напрегнат. Сега, след като всичко бе свършило, тя се почувства желана и обичана както никога в живота си.

Изглеждаше им съвсем естествено да правят любов още там, на пода в дневната. След като бяха понесли шест адски дни, си го дължаха един на друг. Без да проронят и дума, те задърпаха трескаво дрехите си и ги намятаха в безпорядък. Когато голите им тела най-сетне се докоснаха, го направиха с някакво страхопочитание, сякаш вече оценяваха по-добре това, което имаха. Слели жадно устни, се свлякоха на пода и застанаха на колене. Докосване, ласки, целувки — всичко сега им изглеждаше позволено.

Греъм преоткриваше всяка част от тялото й, като я любеше първо с ръце, а след това с устни. Дебра изрече името му с въздишка и се изви в блажена дъга. Тя също бе ненаситна. Нетърпеливите й ръце шареха неуморно по тялото му, измерваха ширината на раменете и гърдите му, наслаждаваха се на тесния му кръст и ханш, гладеха покривката от косъмчета на гърдите му, спускаха се надолу, където при пъпа тя се стесняваше до тънка линия, и още по-надолу.

Когато пръстите й обгърнаха втвърдената му мъжественост, неговата ръка намери най-топлото й място и погали кадифената му мекота. Накрая, неспособна да издържа повече, тя го насочи към себе си. Демонстрирайки физическата сила, която тъй много й харесваше, той пъхна ръце под бедрата и я повдигна към себе си. Докато разтваряше краката й и ги увиваше около ханша си, тя кръстоса глезени над основата на гръбнака му. Греъм се наведе напред, носейки с лекота двойната тежест, и я положи на пода.

Това, което се случи после, далеч надхвърли възможностите на еротичната й фантазия. Тялото й сякаш съществуваше единствено като част от неговото и двете се движеха заедно в съвършена хармония. На мястото, където се съединяваха, изригна плеяда от усещания, всяко по-огнено от предишното, докато се събраха в кулминация от екстаз и избухнаха.

— Гре… ъм!… — произнесе тя с накъсан глас, а ослепителните спазми продължаваха и продължаваха.

— Знам… — изстена той, пулсирайки в нея. Изстена отново, когато потръпванията стихнаха, а след това се изтърколи заедно с нея настрана и притисна треперещото й тяло до себе си. — Никога няма да те оставя да си отидеш, Дебра. Бог ми е свидетел, няма!

Властният му глас й напомни за лъва, който някога бе видяла в него. Той беше силен и внушителен, цар между мъжете. А тя просто го обожаваше.

— За какво си мислиш? — прошепна той в ухото й, докосна го с дъх и близна приличната на мида извивка.

Тя си пое рязко дъх и зарови лице във влажната, миришеща на мускус, кожа на врата му.

— Мислех си, че бих те… последвала навсякъде.

— Какво ще кажеш за някое хубаво място, където да вечеряме и да празнуваме?

— Ммммм. Звучи… чудесно…

Звучеше божествено. Много по-късно, когато Греъм си отиде, за да се изкъпе и преоблече, тя си взе душ и облече бялата копринена рокля, която той обичаше толкова много. Това бе първият ден от живота, който щяха да преживеят заедно. Бяха успели да издържат изпитанието с Джейсън; когато му дойдеше времето, проблемът на Греъм с Джесика също щеше да се реши. Бъдещето й се струваше светло и жизнерадостно до момента, в който отвори вратата, видя Греъм да стои там с пепеляво лице и разбра, че нещо не е наред.

— Какво има? — ахна тя и очите й се разшириха, когато зърнаха ризата, която висеше измъкната от дънките му. Нито се беше обръснал, нито бе взел душ, а и позата му показваше, че е потиснат до крайна степен. Очевидно бе преживял истински ад. — Какво има? — попита тя и сърцето й примря от страх.

Греъм я погледна с размътени очи.

— Може би… може би не трябваше да идвам… — измънка той, но Дебра постави ръка на рамото му, преди да е успял да се обърне и да си отиде.

— Какво има? Кажи ми, Греъм! — извика тя и неочаквано я обхвана страх.

Той прокара пръсти през косата си, както сигурно бе правил поне дузина пъти през изминалия час.

— Когато се върнах у дома, телефонът звънеше — после млъкна, сякаш, като изричаше думите, ги правеше още по-реални, още по-болезнени.

— Да?… — подкани го Дебра с изплашен шепот.

— Беше баща ми. От вчера сутринта се опитвал да се свърже с мен — той отново направи пауза, пое си дъх и погледна Дебра право в очите. — Става дума за Джеси. Ранена е.

Дебра си пое рязко дъх.

— Какво се е случило?

— Една кола изскочила иззад ъгъла и връхлетяла върху нея, докато Джеси притичвала през улицата.

— Боже мой, Греъм! Колко е сериозно?

Отне му цяла минута, докато събере сили да отговори:

— Баща ми не може да каже. Джоан му се обадила набързо. Самият факт, че изобщо се е обадила, говори колко е тежко положението. Джеси е била на операционната маса почти цялата нощ. Имала няколко счупени кости и вътрешни наранявания. Мислят, че вече са овладели кръвоизлива, но все още е в критично състояние.

Дебра пристъпи към него и вдигна ръце към раменете му.

— Ужасно съжалявам, Греъм — после уви ръце около врата му и се притисна към него. — Мога ли… мога ли да помогна с нещо?

Този път отговорът му се забави дори повече от предишния. Но ръцете му бяха увити около кръста й и тя усещаше, че черпи утеха от нея.

— Не знам… не мисля — след това въздъхна, отдръпна се назад и я погледна. — Трябва да отида там, Дебра. Това е моят шанс. Може изобщо да не разбере, че съм бил там, но никога няма да си го простя, ако не опитам.

Въпреки силната си тревога Дебра усети прилив на гордост. Греъм Рейд бе стопроцентов мъж. Тя се повдигна на пръсти и го целуна.

— И аз мисля, че трябва да отидеш… Кога тръгваш?

— Вече се обадих. Тази вечер няма полети натам, но има един ранен от Манчестър утре, с който ще бъда в града в десет — той се поколеба и я погледна извинително. — Аз… ъъ… Имаш ли нещо против, ако отложим вечерята? Не мисля, че ще бъда добра компания.

— Разбира се, че нямам. Най-добре е да отидем у вас, да не би баща ти отново да се обади. Ако си гладен, ще ти приготвя нещо там.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — погледът му се насочи към роклята й и гласът му прозвуча по-ниско: — Изглеждаш толкова хубава.

Влюбеният му поглед я накара да се почувства желана и тя едва успя да му отговори.

— И друг път мога да я облека — каза тя, като се освобождаваше внимателно от ръцете му. — Ще ми трябват само няколко минути, за да се преоблека и да си събера багажа.

Той се намръщи.

— Багажа?

— Идвам с теб.

Греъм си пое рязко дъх и я погледна невярващо.

— В Ню Йорк? — тя кимна. Този простичък жест го трогна дълбоко и гласът му прозвуча прегракнало. — Не е необходимо да правиш това, Деб. Знам колко ти е противна мисълта да се върнеш там.

Тя отново се приближи към него, хвана го за ръката, приближи я към устните си и я притисна до бузата си.

— Още по-противна ми е мисълта да отидеш сам. Искам да бъда с теб, Греъм. Освен… разбира се, ако предпочиташ да не идвам…

— О, Дебра… — името й прозвуча с въздишка, в която сякаш бе вложена и част от душата му. Той посегна, хвана лицето й между дланите си и се наведе към него. Устните му бяха нежни и любящи. — О, Дебра… какво съм направил, че да те заслужа? Наистина ли ще се върнеш там с мен?

— Да — прошепна тя с цялото си сърце.

Тогава Греъм я целуна дълбоко, без да остави никакви съмнения за любовта и благодарността си. Когато Дебра беше до него, усещаше странен оптимизъм. Джесика щеше да се оправи. Трябваше да се оправи. Твърде много неща имаше да й каже. Щеше да го направи постепенно, както Дейвид Френч някога. Но бе твърдо решен да направи първата крачка.

 

 

Потеглиха призори за Манчестър, хванаха самолета и пристигнаха в Ню Йорк към десет, както бе обещал Греъм. По време на пътуването не говориха много. Преплетените им ръце издаваха, че всеки от тях усеща присъствието на другия и има нужда да се увери, че той е там.

Въпреки твърдото си решение никога повече да не се връща в този град Дебра се чувстваше изненадващо спокойна. Но сега бе доста по-различна от съсипаната жена, която бързаше да го напусне преди два месеца. Доказателство за това бе Греъм, който стоеше до нея, вдъхваше й увереност и черпеше увереност от нея. Нуждаеше се от нея повече от всяко друго човешко същество и това й помагаше да се чувства още по-завършена личност.

Хванаха такси до болницата и Дебра се настани във фоайето, а Греъм се качи горе с мрачно лице. Седя сякаш цяла вечност, макар да ставаше дума само за няколко часа. Накрая, когато Греъм най-сетне се върна, лицето му бе бледо и изпито, но по едва забележимата му усмивка личеше, че се е успокоил.

Дебра не каза нищо, само улови протегнатата му ръка. Двамата влязоха в таксито и се отправиха мълчаливо към центъра. Когато Греъм накара шофьора да спре пред „Плаза“, тя му хвърли въпросителен поглед. Бледността му бе започнала да изчезва и очите му се бяха оживили леко.

— Все някъде трябва да отседнем — отговори той на мълчаливия й въпрос, а след това плати на шофьора и повери багажа им на облечения в елегантна ливрея портиер.

За пръв път откакто самолетът им бе кацнал на „Ла Гуардия“, Дебра най-сетне усети, че се е върнала. „Плаза“ беше олицетворение на Ню Йорк — изтънчен, елегантен и романтичен. Все пак, докато вървеше по покритите с червена пътека стъпала към огромните въртящи се врати, тя се чувстваше като гостенка. Градът вече не беше неин дом; сърцето й бе другаде.

Тя вдигна очи, срещна погледа на Греъм и му се усмихна срамежливо. Странно, но се чувстваше като момиче от село, което за пръв път посещава града. Дрехите — шикозен ленен костюм и сандали с високи токчета — й се струваха непривични, макар да ги носеше със същото самочувствие като преди. Погледът на Греъм потвърди това.

— Добре ли си? — прошепна той и пъхна ръката й под лакътя си, докато приближаваха рецепцията.

— Аха — отвърна тя с тънък гласец, отново черпейки сили от него.

Но Греъм беше уморен. Виждаше се, въпреки усмивката, която успя да изфабрикува за нея. Бяха изкарали дълъг ден, а преди това — още по-дълга нощ. Греъм почти не беше спал. Дебра пък бе прекарала по-голямата част от нощта, наблюдавайки го как се мята и обръща. Сега го гледаше загрижено и знаеше, че има нужда от почивка.

Веднага щом пиколото ги отведе до стаята им, остави багажа и излезе, Греъм си изхлузи сакото, хвърли го на един стол и си дръпна вратовръзката. Без да каже нито дума, Дебра взе сакото и го закачи. Когато се обърна, той вече се беше проснал на леглото, изпружил дългите си крака и покрил очи с ръка. Тя хвърли сакото си със същата небрежност, свали си обувките и седна на ръба на леглото.

— Искаш ли нещо, Греъм? — попита го тихо. — Аспирин, вода, рум сървис?

Той вдигна ръка от очите си, постави я на рамото й и я притегли към себе си.

— Не, скъпа. Само теб. Само две минути тишина.

Тя се сви с лекота до него, сякаш тялото й бе нагодено съвършено към мъжествените му очертания. Опря буза до гладката му памучна риза. Сложи ръка на финия му кожен колан. Колкото и да й се искаше да разбере какво е станало в болницата, знаеше, че той има нужда от тези минути, за да се възстанови.

Сърцето му биеше равномерно до ухото й, олицетворявайки ритмичния пулс на живота.

— Ще се оправи — каза накрая той и въздъхна облекчено, когато изрече думите.

— Слава богу! — промърмори Дебра и обърна глава на гърдите му, за да може да го гледа в лицето. Очите му бяха затворени, а над скулите се виждаха дълги ресници. — Говори ли с лекарите?

— Да. Оптимистични са. Счупила си е крак, ръка и няколко ребра. Разтревожили ги главно вътрешните наранявания, но смятат, че са оправили всичко и състоянието й очевидно се стабилизира. За по-сигурно ще я подържат още ден-два в интензивното.

Макар гласът му да стихна, Дебра не се отказваше.

— А… видя ли я? — прошепна тя, вече по-колебливо.

Той преглътна тежко.

— Да. През по-голямата част от времето седях до леглото й.

Последва дълго мълчание. Дебра го видя как свива вежди, търсейки точните думи. Очите си не отвори.

— Чувството беше… ужасно — каза измъчено Греъм и стисна рамото й. — Цялата беше омотана в бинтове. Изглеждаше толкова малка, толкова бледа.

Дебра протегна утешително ръка и махна нежно косата от челото му. Кожата му беше топла и влажна. Тя прокара ръка надолу по бузата му и накрая спря на гърлото, оголено от разкопчаната яка на ризата. Той отвори бавно очи, в които блестяха непроляти сълзи.

— Беше ужасно, Дебра — каза с дрезгав глас. — Години не съм я виждал и знаех, че е пораснала, въпреки че в мислите ми си оставаше същото кльощаво момиченце с дълга коса на вълни, което е паднало от колелото и си е порязало коляното. Но сега лейкопластът и целувката нямаше да оправят нещата. Дори не можех да я прегърна. Исках да помогна с нещо, но не виждах какво мога да направя. Тя страдаше, а аз бях напълно безпомощен.

Той затвори очи и подсмръкна. Дебра вдигна ръка да избърше самотната сълза, изплъзнала се от ъгълчето на окото му, и го погали леко по слепоочието.

— Болеше ли я?

— Бяха й дали обезболяващи, така че едва ли усещаше нещо. Почти през цялото време спеше.

— Значи не си… не си говорил с нея?

Греъм посегна, хвана я за ръката и я поднесе към устните си. Дъхът му докосна върховете на пръстите й.

— Говорихме. В някои моменти съзнанието й бе изненадващо бистро.

— Какво ти каза?

Греъм отвори очи и се засмя кратко.

— Мисля, че й изкарах акъла.

— Какво имаш предвид?

— Първия път, когато отвори очи, ме изгледа така, сякаш бях триоко чудовище. Изглежда й дойде твърде много, защото отново заспа. Втория път вече не можеше да отрича присъствието ми.

— Значи те е познала?

Той я погледна с малко мрачен хумор.

— О, да. Позна ме… Попита дали не е умряла.

— О, не!…

— О, да — отвърна провлечено той. — И когато я уверих, че не е умряла, тя предположи, че съм при нея, защото ще умре. Когато я уверих, че и това е далеч от истината, ме попита защо тогава съм дошъл — изражението му стана сериозно. — Дръзко хлапе.

Дебра знаеше, че сигурно нейното сърце бие толкова шумно, защото Греъм очевидно се беше овладял.

— И ти какво й каза?

— Реших да й отговоря със същото. Съвсем директно й казах, че е моя дъщеря и че я обичам.

— И тя какво каза?

— Нищо. Погледа ме още малко, а след това затвори очи и пак заспа.

— А после какво стана?

Дебра се чувстваше така, сякаш виси от ръба на пропаст, а Греъм нарочно не я издърпва.

— Няколко минути по-късно се събуди. Аз нямах никаква представа какво да правя. Страхувах се, че ако кажа нещо повече, само ще я разстроя. А Господ ми е свидетел, и без това й се беше струпало толкова много на главата.

— И какво направи?

— Просто продължих да си седя.

— И не каза нищо?

— Не. Бях казал най-важното. Реших, че е достатъчно голяма, за да разбере останалото.

— И тя разбра ли?

Той си пое дълбоко дъх и гърдите му повдигнаха брадичката й.

— Отначало не. Постоянно се унасяше и всеки път, когато се събуждаше, вперваше очи в мен. Мисля, че очакваше просто… в някой момент да се стопя във въздуха. Фактът, че не изчезнах, я убеди — гласът му стана подозрително дрезгав.

— Следващия път, когато се събуди, се усмихна… На следващия… премести леко ръката си към мен.

Гласът му се скъса. Този път Дебра не можа да види дали блестят очите му. Нейните бяха пълни със сълзи.

— Просто поседях още малко там, подържах я за ръката и накрая сестрата дойде да я види. Тогава си отидох.

Мина доста време, докато някой от тях заговори; време на почивка и възстановяване. Дебра страшно се радваше за Греъм. Изглеждаше й удовлетворен. Това бе само началото. И двамата го знаеха, но усещаха, че имат време и надежда.

Не беше сигурна кой от двамата е задрямал пръв, тя или Греъм, но когато се събуди, беше късно следобед и Греъм я чакаше.

— Притеснявах се, че ще спиш още сума време, а нямах сърце да те събудя.

— Трябваше да го направиш! Отдавна ли си буден?

Греъм се обърна на една страна и я притисна до себе си.

Ръката му се плъзна по гръбнака й и тя реагира с цялото си тяло.

— Достатъчно дълго, за да се възбудя само като те гледам — изръмжа той, изстена и я притисна още по-силно към себе си. Дългият му крак се пъхна между бедрата й. — Аххх, Дебра, имаш ли представа колко те обичам?

Тя се усмихна срамежливо.

— Имам доста добра представа колко ме желаеш.

Той я погледна, изненадан от дързостта й.

— Усещаш, нали?

Нямаше никакво съмнение. Натискът на крака му между бедрата й бе започнал да предизвиква същите копнежи и у нея.

— Аха.

За нейна изненада, той я пусна бързо, претърколи се на другата страна и стана ловко, а след това заобиколи леглото и застана над нея. Главата му беше гордо вдигната, а раменете — изправени. В позата му имаше нещо определено арогантно, леко немирно и абсолютно мъжествено. Косата му блестеше в наситен светлокафяв оттенък на късното следобедно слънце, което надничаше в стаята. Той бе самото въплъщение на лъва. Прималя й от възбуда.

Той започна да съблича дрехите си една по една, без да сваля очи от нея. Ризата му замина първа. Той я издърпа от панталоните, разкопча я, свали я и разкри широките бронзови гърди, чиито вкус и мирис Дебра познаваше толкова добре. Ръцете му се насочиха към колана, разкопчаха токата и го измъкнаха бавно от гайките. После хвана наконечника на ципа и го дръпна бавно надолу. Температурата й се повиши още повече, когато той изрита обувките си и свали панталоните. Когато се изправи пред нея само по гащета, дъхът й секна. Греъм пъхна палци под ластика им и ги свали. Дебра усети как цялото й тяло вибрира чувствено.

Беше великолепен — висок, жилест и силно възбуден. Всяко място по тялото му бе различно при допир — от грапавите гърди до бледата гладка кожа на хълбоците му. Масата от мускули показваше, че работата му се отразява добре. Захвърлил градските дрехи, той отново бе станал нейният дърводелец — първичният, земен мъж с грубовата красота, когото обичаше.

Гладният му кехлибарен поглед зашари по дрехите й.

— Свали ги — изръмжа той полушеговито, полусериозно.

Дебра откликна на второто. Черпейки сила от него, тя стана с разтреперани крака от леглото и започна да се съблича. Блузата и полата й паднаха първи на земята и бързо бяха забравени. Възбудата й нарастваше, но все още изпитваше стеснение под напрегнатия поглед на Греъм. Тя плъзна колебливо комбинезона си надолу и облиза устни. Скоро след това чорапогащите го последваха.

Застана пред него само с две тънки дантелени ленти и се поколеба. Усети странни ситни тръпки под лъжичката. Изведнъж се почувства ужасно свенлива. Той бе абсолютният герой, мъж като планина, готов да я обладае. И очите му виждаха всичко, направо я изпиваха.

— Първо сутиена — заповяда дрезгаво той.

Дебра преглътна, като се стараеше да остане сериозна, и вдигна треперещи пръсти към гърба си. Отне й цяла минута, докато разкопчае кукичките. После дръпна нежната материя от гърдите си и ги освободи.

Греъм направи малка крачка напред. Сега дишането му бе учестено и това даде смелост на Дебра да го погледне. Съзнанието, че може да възбуди лъва, я зашеметяваше.

Очите му обхванаха кожата с цвят на сметана, накараха зърната й да се стегнат и прокараха гореща пътека между гърдите, през пъпа й и по-надолу.

— А сега тях — нареди той с дълбок пресипнал глас и посочи с брадичка триъгълното парче коприна.

По вените й премина разтърсваща тръпка и Дебра дълго не можа да помръдне.

— Бикините, Дебра.

Тя ги смъкна плахо по ханша, а след това надолу по бедрата си. Накрая си наложи да застане пред него, също толкова гола.

— Така е по-добре — изръмжа той и отметна покривката на леглото. Само едно леко потрепване в ъгълчето на устата му смекчи последвалата заповед. — А сега легни.

Цялото й тяло пламна. За пръв път трябваше да откликне на толкова властно и недвусмислено предизвикателство. Струваше й се, че Греъм изпитва нужда да си припомни другия живот, онзи по-простичък, по-естествен и енергичен живот, който призори бяха оставили зад гърба си.

— Легни! — каза по-рязко той.

Но Дебра го познаваше прекалено добре, за да се уплаши. Мускулите му трепереха. По кожата на гърдите му беше избила пот. Беше на път да загуби контрол над себе си и тази мисъл й доставяше удоволствие.

Тя седна внимателно на ръба на леглото, премести се до средата му и бавно легна по гръб, вперила очи в Греъм. Ако не го познаваше толкова добре, може би щеше да се изплаши от агресивното му атлетично тяло. Ако му нямаше такова доверие, може би дори щеше да се изплаши от размерите на неговата мъжественост. Но го обичаше и знаеше, че той никога, никога не би й направил нещо лошо. И тялото бе обхванато от такъв парещ копнеж, че нямаше друг избор, освен да приеме сладкото мъчение, което й бе приготвил, каквото и да беше то.

Греъм се приближи до ръба на леглото, плъзна парещ поглед от рамото до бедрата й и обратно, а след това опря коляно на ръба на леглото и преметна другото над краката й. Възседна я и опря юмруци под ръцете й. Наслади се през полуспуснати клепачи на позата й и отбеляза със задоволство учестеното й дишане и прехапаната устна, която едва сдържаше молбата й. Той наведе бавно, съвсем бавно глава и започна да я дразни, като отново и отново я караше да отваря устни, без да я докосне. Неочаквано Дебра го сграбчи за раменете.

— Греъм! Не мога повече! — проплака тя и изопна тялото си под неговото.

Очите му внезапно омекнаха.

— Искаш да кажеш… че въпреки всичко… не се изплаши… дори малко?

— Да се изплаша? Боже мой, Греъм — рече задъхано тя, — толкова съм луда по теб, че нищо на света не би могло да ме уплаши!

— Нищо ли? — попита той с такова самодоволство, че Дебра застана нащрек. Когато се изправи и понечи да стане от леглото, тя не издържа, скочи след него и извика.

— Сбърках! Точно това ме плаши! — после уви ръце около врата му, сякаш никога нямаше да го пусне. — Не ме оставяй — прошепна. — Не мисля, че ще мога да го понеса!

В отговор Греъм изстена и я притисна до себе си.

— Не бих могъл да те напусна, любов моя. Ти си моята по-добра половинка. Не знаеш ли?

Дори и да искаше да отговори, устата му заглуши всякакви думи, завладя нейната и прогони всяка мисъл от главата й. Едва когато я пусна, за да зарови лице в меката кожа на шията й, тя прошепна усмихнато:

— Ти си истинско котенце, Греъм!

— Котенце? — изръмжа той с глас, който подозрително напомняше за лъва. — Котенце?

От гърлото му се изтръгна животински звук. Той я събори на леглото и проникна дълбоко в нея. Яростта му я възбуди още повече. Ако в тяхната любов съществуваше изобщо някакво насилие, то се проявяваше сега, първичен израз на силата на чувствата им. Нищо не оставаше безнаказано. Когато Греъм захапа топлото рамо с цвят на слонова кост, тя заби нокти в загорялата кожа на гърба му. Когато Дебра се стегна вътрешно, за да го задържи, движенията му станаха още по-енергични. Сякаш водеха страстна битка за някаква непозната до днес любовна титла. И все пак, когато крайната експлозия ги връхлетя с разтърсващ екстаз и остави телата им потни и изтощени, нямаше победен.

Измина доста време, преди Греъм да посегне към телефона.

— Шампанско и хайвер за стая 3433, моля.

— Шампанско и хайвер? — промърмори Дебра, заровила лице в гърдите му.

Той остави слушалката и се ухили.

— Не смяташ ли, че го заслужаваме? Изкарахме тежка седмица.

След това включи радиото до леглото и оттам се разнесоха приятни звуци. Той я прегърна отново и каза нежно:

— Довечера искам да отида до болницата. Имаш ли нещо против? По-късно можем да вечеряме.

— Разбира се, че нямам! Изглежда чудесно.

От устните му се изтръгна тиха въздишка, която докосна челото й.

— Искам да остана тук няколко дни… докато се убедя, че е добре… И още… искам тя да разбере, че нямам намерение повече да я напускам. Можеш ли… би ли останала тук с мен? Искам да кажа, знам, че си имаш работа.

— Работата ще почака. А и благодарение на нервите, които покъсах през изминалата седмица, вече съм толкова напред, че спокойно мога да отделя това време — тя обърна глава и легна на рамото му. — Може дори да отида до студиото да изгледам епизодите, които съм пропуснала.

— Искаш ли да го направиш? — попита предпазливо той. Знаеше колко унизена се чувства Дебра, колко я плаши мисълта отново да се срещне с колегите си.

Но тя се усмихна с увереност, която черпеше от него.

— Мисля, че вече ще мога. Даже ми се иска. Трябва да оставя всичко това зад гърба си, преди да се върнем у дома.

Греъм я прегърна още по-силно и докосна с устни носа й. Когато Дебра изправи глава, той намери устните й и я целуна безмълвно, за да й покаже колко се гордее с нея. Тя отново се сгуши в него и затвориха очи, за да се насладят на момента.

Точно тогава натрапчивата песен на стара кънтри балада се понесе във въздуха. Макар да нямаше глас, който да отвлича вниманието й от приятната мелодия на цигулката и челото, тя си спомни думите с абсолютна точност — в тази песен се пееше за един дърводелец и неговата любима, за сватба и бебе.

Дебра отвори очи и видя, че Греъм я гледа напрегнато, което й се стори напълно обезоръжаващо.

— Искаш го, нали? — попита той с дрезгав и настоятелен глас.

— Да — прошепна тя с преливащо от щастие сърце.

— И онова с бебето ли?

Дъхът й спря и тя разшири очи от радост.

— Сигурен ли си?

Греъм я погледна с любов, която нямаше да се спре пред нищо.

— Никога в живота си не съм бил толкова сигурен — промърмори той и я целуна, за да запечата клетвата си.

Край
Читателите на „Невероятна история“ са прочели и: