Барбара Делински
Невероятна история (2)

Втора глава

След като прекара по-голямата част от нощта спорейки със здравия си разум, който го съветваше по никакъв начин да не приема поръчката, Греъм бе не по-малко изненадан от Дебра, че се е озовал пред входната й врата. Казваше си, че го привлича предизвикателството, неустоимото изкушение на проектирането и изпълнението. Още не можеше да си даде смислен отговор защо се изкъпа и обръсна с такова старание, а още по-малко — защо посегна да облече пуловер и панталони, преди да ги отхвърли и замени с чисти джинси и риза. Той беше дърводелец — не биваше да го забравя. Разбира се, не знаеше как да оправдае пожертването на цял един работен ден, но си казваше, че дължи на себе си това време.

Изпърво Дебра не разпозна пикапа. Беше толкова погълната от работата си, че возилото вече бе приближило съвсем къщата, преди звукът да проникне в съзнанието й. Тя скочи от импровизираното си бюро и съзря през прозореца тъмнокафявия пикап, паркиран зад колата й на покритата с чакъл алея. Обедното слънце, което струеше през неразлистените клони на дъба, се отразяваше ярко в двата лъскави капака.

Дебра отвори вратата, махна предпазливо с ръка и се усмихна.

— А, виждам, че си измил пикапа… и себе си — забеляза тя, като с радост отдаде ускореното биене на сърцето си на задаващото се спасение на къщата. След също толкова неспокойно прекарана нощ тя бе стигнала до извода, че Греъм трябва да е бил прав. Резервите му, независимо от тяхната основателност, не предвещаваха нищо добро за цялото начинание.

Защо ли беше дошъл… и защо изглеждаше толкова добре? Обикновено дърводелците бяха недодялани и груби, а не с изтънчени обноски и изряден вид. И макар неочаквано да съжали, че е била толкова настоятелна, вече беше твърде късно да размисля. Той беше тук. И по изражението му личеше, че е настроен делово. Това поне бе някаква утеха.

— Помислих си дали да не се разходя наоколо — рече несмело той и надникна над рамото й към запаления огън, струпаните до стената куфари и разхвърляните бележници и листите върху една голяма дъска, поставена на две циментени блокчета. — Ще ти преча ли?

— Не, не! — Не знаеше какво да прави с ръцете си, затова ги пъхна в задните джобове на джинсите си. Днешните й джинси бяха избелели от носене, а отгоре беше навлякла стара тениска с надпис „Колумбия“. С гуменките изглеждаше доста по-ниска. — Аз… ъъ… работех.

— Работеше?

Той разглеждаше вторачено облеклото й. Не можеше да не признае, че промяната е неочаквана. Даже и прическата й бе различна — беше прехваната над едното ухо с тънка панделка и падаше на конска опашка към рамото й. — Чистеше ли?

Дебра поклати глава и конската опашка се люшна.

— Това беше вчера… поне малкото, което имах намерение да свърша, де. Няма смисъл да чистя, след като скоро всичко ще бъде обърнато с главата надолу.

— Не мога да повярвам, че наистина живееш тук.

Тя го изгледа с безмълвно предизвикателство.

— Така каза и вчера. Но защо да не мога? Имам покрив над главата, огън в камината и старовремска печка в старовремска кухня. Дори ми пуснаха електричеството… какво повече би могла да иска една жена?

— Обикновено иска лукс. Не мрънкаше ли и ти самата, като ти казах, че работата може да отнеме шест-седем месеца?

— Това беше разочарование, а не отвращение. Има разлика. Но не мисли, че се отказвам от лукса. Когато бъде завършена, тази къща ще бъде удобна и изящна. Но мога да живея известно време без лукс — тя се усмихна срамежливо и се облегна на ръждивата брава. — А и не ми остава друг избор. Нямам познати наблизо, при които да остана; не понасям дори мисълта да живея в мотел. Това тук ме устройва.

Греъм й хвърли поглед, в който личеше дълбоко съмнение. Изглеждаше твърде крехка, за да понася несгоди в една стара къща, където духаше отвсякъде. Но пък това си беше нейна работа. Той бе дошъл само да поразгледа, да човръкне няколко дъски и да направи някои измервания. Ако приемеше поръчката — но тук оставаше едно голямо ако, — нямаше да й става пазач.

Припомни си за какво е дошъл и потупа външните джобове на винтягата, а след това и джобовете на дънките си. Накрая се обърна рязко.

— Веднага се връщам.

След минути се върна с ролетка, бележник и молив. Дебра не беше помръднала от мястото си.

— Ще ми позволиш да вляза, нали? — попита озадачено той. След това си пое дъх и я погледна напрегнато. — Или вече си наела човек да свърши работата?

Тя побърза да отстъпи назад.

— Не! Не съм наела никого. Смятах да изчакам до днес следобед и след това да потърся някой от онези хора, които ми препоръча. Но се радвам, че дойде.

Той повдигна вежда. Жестът му даде възможност на Дебра да забележи, че сега косата му изглежда по-светла. Беше гъста и стигаше отзад до яката, обратно на модата в града. Свежо.

Гласът му се вряза в мислите й.

— Не обещавам нищо — предупреди я той. Все още не беше прекрачил прага. — Може да ми дойде твърде много — след това усети каква двусмислица е изрекъл и побърза да продължи: — Но си права. За един… за един строител това е твърде голямо изкушение. Струва ми се, че заради самия себе си съм длъжен да хвърля поне един поглед.

Дебра му отправи най-невинната си усмивка.

— Няма нужда да се оправдаваш — след това каза искрено: — Ужасно се радвам, че дойде — и махна с ръка към дневната. — Влизай.

Все още не беше прекрачил прага. Тази мисъл донякъде го утешаваше.

— Ъъ, ще започна отвън. Искам да видя какво има да се променя в цялостната структура и какво — да се ремонтира.

После заотстъпва назад, излезе от пътеката и прекоси изсъхналата трева, за да огледа къщата.

Дебра го последва, като затвори вратата след себе си, за да не изстине вътре. Нуждаеше се от съвсем нова отоплителна система; но пък той щеше да го знае и без да е прекарал нощта на студено като нея. Не беше толкова зле, каза си Дебра. Спалният й чувал беше топличък, а до седмица щеше да пристигне и леглото заедно с по-голямата част от вещите й. Едно електрическо одеяло щеше да върши чудеса, докато въздухът се затоплеше. И като по чудо, имаше достатъчно топла вода, за да си вземе вана. Не, не беше толкова зле. По-скоро някак вълнуващо, романтично. Понеже беше градско момиче, винаги се бе чудила…

— Кога я купи? — попита Греъм, без да откъсва поглед от изхабените шинди сякаш им внушаваше да не падат.

Тя го доближи и се присъедини към съзерцаването на шиндите.

— Преди два дни.

— Отдавна ли я оглеждаше?

— Не. Но знаех долу-горе къде и в каква къща искам да живея. Когато видях тази, разбрах, че съм попаднала на богата жила.

Той се засмя.

— Богатата жила може да ти излезе солено, докато всичко приключи. Виждаш ли тази рамка? — Пръстът му сочеше един от прозорците на втория етаж. — Виждаш ли колко е изкривена, особено от лявата страна?

— Аха.

— Нещо не е наред. Може, но онези стени да се е просмукала влага. Като вляза, ще проверя. Може влагата да се събира под стрехите. А това означава друго.

— Тоест, че имам нужда от нов покрив?

— Точно така. Ако предположим, че подпората отдолу е здрава, това няма да е голям проблем. А и бездруго, ако искаш оберлихти, ще падне доста рязане.

Доволна както от знанията, така и от ентусиазма му, Дебра се усмихна тайничко. На нея можеше и да устои, но на къщата — едва ли. Все още имаше надежда. Тя се обгърна с ръце, за да се предпази от студа, и го погледна косо.

— А какво ще кажеш за вградена слънчева отоплителна система? Приложимо ли е?

Очите му пробягаха по покрива и надвисналите над него дървета и прецениха положението на слънцето.

— Ще трябва да погледна отзад. Но ти първо изтичай вътре да си облечеш нещо, докато аз направя някои бележки.

— Добре ми е.

— Студено ти е. Върви — погледна я остро той. — Нищо няма да изпуснеш.

Дебра не желаеше да се впуска в спор точно когато вече предвкусваше победата, затова влезе вътре, наметна си парката и се върна при него. Моливът му се движеше бързо по страницата на бележника и от време на време спираше, когато той вдигаше поглед.

Дебра го наблюдаваше и се възхищаваше на позата му, а след това и на дивата грация в походката, с която отиде към къщата, за да попипа похабената от времето обшивка. Тя прекоси бавно двора, седна на едно по-здраво място от запуснатата ограда и насочи цялото си възхищение към своя нов дом.

Накратко казано, това бе двуетажна къща със стръмен покрив, над чийто висок връх се издигаше централният тухлен комин. Оформлението й ставаше още по-интересно поради пристройките, прибавяни през годините — навес, прилепен до лявата стена, със свой собствен комин, стаята за слугите отзад, малката пристройка за карети, свързана с дясната страна посредством покрит с дървени решетки пасаж.

Дебра се облегна с тихо задоволство назад и за пореден път изпита наслада от селската топлина, която излъчваше къщата. Сякаш е от друга ера, в която животът сигурно е бил по-прост, помисли си тя и само за момент си позволи да си спомни Ню Йорк, преди да погледне часовника. Още нямаше обяд. Оставаха деветдесет минути. Греъм едва ли щеше да се застои толкова.

Дебра насочи отново вниманието си към него и откри, че той също я гледа.

— Извинявай! — възкликна тя и скочи. — Нуждаеше ли се от мен?

Той потисна смеха, който напираше в гърлото му, поклати глава и тръгна бавно да заобикаля къщата. Естествено, че се нуждаеше от нея. Но това бе половината от проблема. Докато стоеше и я гледаше как седи на оградата, в гърдите му се бе надигнало неизпитвано от години желание. Въпреки всичките й приказки, че е намерила това, което е търсела, на моменти — само на моменти — приличаше на дете, което се е изгубило. Малко, самотно, изгубено момиченце. Или може би само така му се искаше?

Той закрачи ядно към задната страна на къщата и се заслуша в шумоленето на отдавна мъртвите листа. Спря се да огледа дървенията в основата на стената, която му се бе сторила изгнила, и чу стъпки зад гърба си.

— Някои от тези первази ще трябва да се сменят — каза й, без да се обръща. — Погледни.

Той побутна гредата с крайчеца на молива и няколко големи трески се отчупиха.

— Вероятно са оригиналните. — След това погледна покрива с примижали очи. — По-голямата част от дървенията е била подменяна най-малко веднъж. Този покрив може би е третият или четвъртият. И всеки път материалът е бил все по-лош.

Дебра гледаше, застанала от дясната му страна.

— Вчера ми спомена нещо за кедрови шинди. Това ли ми препоръчваш?

— Главата си залагам, че ще са сто пъти по-добри от онези асфалтови боклуци, дето са ги нашляпали отгоре. Няма да сбъркаш, ако направиш и покрива, и стените с кедър. Най-добрите шинди са обработени с препарат против гниене. Толкова хубаво потъмняват, че дори няма нужда да се байцват. А това е още една грижа, от която ще се освободиш в дългосрочен план. — Той спря и я погледна изпитателно. — Смяташ ли да останеш толкова дълго?

— Възнамерявам да живея тук. Естествено, ако другия месец ме блъсне камион, няма да остана чак толкова дълго.

— Ама че мрачно чувство за хумор имаш! — измърмори той. — Знаеш какво исках да кажа.

— Искаше да ме попиташ дали няма да ми омръзне играта на живот в пущинаците. Как бих могла да те убедя, че съм дошла, за да се установя завинаги?

Кехлибарените очи я погледнаха остро.

— Защо?

— Защо съм дошла да се установя завинаги ли? — попита Дебра и когато получи в отговор отсечено кимване, сви рамене и прибягна към най-безобидната от причините. — Винаги съм искала да живея на село. Какво по-добро място от това? Освен това съм си мечтала сама да проектирам дома си.

— Защо просто не купиш парцел и не си построиш нова, вместо да съживяваш тази реликва? В известен смисъл това е дори по-лесно.

Тя наклони глава на една страна и го погледна нахално.

— Но няма да е и наполовина толкова забавно. Освен това в приемствеността има нещо… — Дебра затърси подходящите думи, за да изрази мислите си. — Нещо в това, да чувстваш корените ако не на собственото си минало, то на миналото на други хора. Ти сам го каза — тази къща е една от най-старите в околността. Това ми харесва.

Вълнението, което се усещаше в думите й, не остави никакво съмнение у Греъм.

— Ще ти кажа нещо, което ще ти допадне — каза той и отново закрачи, този път към задния двор, без да отделя поглед от къщата. — Основите ми изглеждат здрави. Не виждам никакви тревожни признаци. Понякога с годините, когато сградата улегне, могат да възникнат проблеми. Мисля, че тук всичко е наред, въпреки че трябва да огледам и отвътре.

— Заемаш ли се да го направиш? — попита обнадеждено тя.

Греъм наведе глава, погледна я косо и отново насочи очи към задната стена на къщата.

— Все още не — отговори той с такава решителност, че Дебра не посмя да настоява.

Греъм отново започна да си записва, като се приближаваше към къщата, за да побутне на едно или друго място, отстъпваше назад, за да погледне нагоре, и продължаваше нататък.

За да не му пречи, Дебра влезе навътре в двора и се отправи към старата дървена люлка, която се полюшваше под яките клони на кестена. Вече се беше обърнала и се готвеше да седне, когато резкият вик на Греъм я накара веднага да се изправи:

— Безопасна ли е?

— Разбира се.

— Откъде знаеш?

— Защото вече сядах тук първия ден, когато идвах да разглеждам къщата. Като си помисля как посредникът ме предупреждаваше за всеки разместен камък по пътеката, съм абсолютно сигурна, че не би ми позволил да седна на люлката, ако имаше и най-малкото съмнение в сигурността й. Едва ли щеше да рискува да го сполети съдебен процес. А и — засмя се тя — водеше със себе си едно грамадно куче. Оставихме го първо то да изпробва люлката.

Чу се едно тихо, но дълбоко „хммм“ и Греъм отново се залови с огледа. Дебра се намести удобно на седалката и се залюля с усещането, че ритмичните й стонове са неразделна част от чара на старата люлка.

Докато Греъм си вършеше работата, тя го наблюдаваше разсеяно. Очевидно беше свикнал да работи на открито. Личеше си по сръчността, с която подръпна няколко разковани дъски до задната врата; по лекотата, с която прекрачи оголения корен на едно дърво, в който посредникът се бе спънал тромаво; по ловкия прескок над оградата между главното крило и пристройката за карети.

Дебра вдиша с пълни гърди чистия хладен въздух и се опита да си представи дали Джейсън би оцелял в тези условия. Невъзможно, рече си и отново си погледна часовника. Беше почти дванадесет и половина. Оставаше още един час. Дали Греъм щеше да свърши навреме? Никак не й се щеше да дава обяснения за работата си. В никакъв случай днес. Не и на този мъж. В действителност човекът, когото наемеше, който и да бе той, бързо щеше да научи, че по един час всеки следобед не бива да я безпокои по никакъв повод. Но колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре. Нямаше представа как щяха да приемат професията й тук.

Тя реши да примами Греъм вътре с чаша горещо кафе, стана от люлката и го намери пред пристройката за карети. Но като видя как го е погълнала работата, забрави за намерението си.

— Смятах да я превърна в гараж — каза тя, — но да има и място за багаж, за да мога да си складирам разни неща. Ти как мислиш?

Греъм дописа поредната си бележка и отговори:

— Според мен би било удачно. Ако искаш, можеш да замениш решетките на пасажа със стени, така че да стигаш до колата си, без да излизаш навън. Виждал съм да го правят, но…

— Това би спряло притока на въздух от предния към задния двор, да не говорим, че ще развали ефекта от розите, за които ми казаха, че ще цъфнат съвсем скоро. Не, благодаря. Нека да остане както си е.

— Добре — бе всичко, което й отговори Греъм, но я погледна с очевидно одобрение.

Очите му бяха кехлибарено топли и проницателни. Изведнъж й се стори, че погледът му може да проникне до най-съкровеното в нея, както правеше с къщата. Тя се обърна неловко, понечи да влезе вътре и едва тогава си спомни намерението си.

— Искаш ли кафе? — извика тя през рамо и когато не получи отговор, се обърна. — Греъм? — беше навел глава и се мръщеше на някаква своя мисъл. — Кафе, Греъм?

Той вдигна сепнато поглед, сякаш я чуваше за пръв път.

— Ъъ, не. Не, благодаря — но след това, изглежда, размисли. — Всъщност може би ще пия. Ако не те затруднявам.

— Ни най-малко — измърмори тя и продължи пътя си.

Дойде едва десет минути по-късно, като почука колебливо, макар вратата да беше открехната, и остана с наведена в дълбок размисъл глава, докато Дебра се появи и му махна с ръка да влезе. Колебанието му бе толкова недоловимо, че тя не можеше нито да го усети, нито да го предотврати. Но Греъм знаеше, че ще направи тази крачка. Една част от него вече се бе влюбила в къщата й.

Остана за минута в антрето и за пръв път огледа добре интериора, преди да последва Дебра към осеяната й с кашони кухня.

— Леле! — възкликна той. — Не бих казал, че тук има някакъв ред.

Заозърта се в различни посоки, все по-обезкуражено, към множеството рафтчета и шкафове, очевидно прибавяни безразборно, според приумиците на различните собственици.

— Всъщност направо бих махнал всичко това — отбеляза той и погледна в двете посоки, с което очевидно имаше предвид цялата къща. — Бих свалил по-голямата част от сградата. Може и да е просторна, но ако на горния етаж е същото като това, което видях, къщата е накъсана на толкова много малки парченца, че човек навсякъде би се чувствал затворен.

Дебра му подаде димящата чаша и се облегна на старата порцеланова мивка.

— Някои биха я нарекли уютна — усмихна се тя, — но в това съм съгласна с теб. Твърде много години съм прекарала в апартаменти, за да се затворя отново в кутия. Според мен ще е добре да се съборят повечето стени, може би да се оставят половинки от тях тук и там — тя посочи съответните места, — например между кухнята и трапезарията. — След това отпи, впери поглед в Греъм и зачака реакцията му. — Също така бих искала да отворим втория етаж; нали разбираш, дневната да стане с катедрален таван, като махнем една от четирите спални и отворим поне още една, за да се получи балкон за почивка, откъдето да се вижда цялата дневна. Какво мислиш?

— За възможностите ли? — попита той със светнали очи. — Те са неизчерпаеми.

— Не, за това ти да го направиш.

Той се покашля и светлината в очите му поизгасна.

— Не знам. Ще ми трябва още време да помисля.

Когато вдигна чашата към устните си, погледът му вече бе напълно потъмнял. Той подритна с ботуш един от кашоните.

— Всичко това с теб ли дойде?

— Аха. Предполагах, че за начало ще ми трябват някои неща — тя проследи погледа му към емайлираните тенджери и тигани, които надничаха от един кашон. — Единственият проблем е, че не мога да понеса мисълта да разопаковам. Същото като с чистенето. И без това всичко ще бъде изнесено, когато започне работата. А докато тя трае, цялата къща ще бъде мръсна — Дебра се намръщи. — Ела. Да отидем в дневната. Огънят ще ми изгасне под носа, ако не му обръщам внимание от време на време.

Докато вървеше пред него, за момент си спомни предчувствията, които проблясваха като остриета в среднощните й размисли. Не беше страх. Или може би беше? Макар отдавна да мечтаеше за това преместване, не можеше да се каже, че си го бе представяла при такива обстоятелства. В мечтите си винаги бе заедно с Джейсън. Странно, но присъствието на Греъм, което в най-добрия случай можеше да се нарече внушително, я караше да се замисля за абсолютната тишина, в която бе прекарала предишната нощ. Да, тя бе желала това спокойствие, то представляваше приятна промяна след непрестанния шум на града, сред който винаги бе живяла. Но и й напомняше колко самотна — физически самотна — е в действителност. В радиус на цели мили около нея нямаше жива душа. А това бе съвсем ново преживяване.

— Извинявам се, че не мога да ти предложа стол — смотолеви тя и му посочи с ръка голия под. — Още нищо не е пристигнало.

После сложи чашата си на пода, събра ловко книжата на купчинка и ги постави възможно най-ненатрапчиво върху пишещата машина. За нейно облекчение, Греъм бе твърде зает да подрежда дървата в огъня, за да забележи това. Дебра използва възможността и си погледна часовника. Бяха минали още петнадесет минути. Времето напредваше. Тя се настани на пода пред огъня и взе отново чашата си.

— Ще приемеш ли поръчката? — попита го безцеремонно.

Без да покаже с каквото и да било, че я е чул, Греъм продължаваше да стои пред камината и оглеждаше мраморната поличка.

— Красива е. Може да се почисти и полира.

— Точно това възнамерявах да направя. Мислех си дали да не боядисам тухлите около нея в бяло. Всъщност искам по-голямата част от къщата да е в бяло. Изглежда далеч по-просторно и открито, отколкото в тъмните цветове, които очевидно са харесвали тогава.

— Предпочитали са ги заради тяхната практичност — отвърна той и едва забележимо сви устни. — Домакините не са разполагали с днешните препарати.

След това се подпря с лакът на полицата и повдигна бавно чашата към устните си.

Дебра го наблюдаваше. Дори и от това разстояние усещаше силното му излъчване. Пръстите му държаха непринудено чашата, а ноктите им бяха чисти и поддържани. Той бе дърводелец, сръчен в ръцете. Неочаквано се опита да си представи друго приложение на неговата сръчност, какви ли неща бяха държали тънките му пръсти и какво ли ще е усещането, ако обхванат нейните. После стисна едната си ръка в юмрук и извърна поглед встрани.

— Е? Какво ще кажеш? — попита го. — Ще го направиш ли?

Той отпи лениво още една дълга глътка, а след това свали чашата и облиза горната си устна с долната.

— Не знам. Първо ще трябва да огледам къщата отвътре и да проуча бележките, когато се прибера у дома. А след това ще нахвърлям някои проекти.

— Но все пак обмисляш възможността, нали?

Греъм стисна зъби и тя изтълкува това като нетърпение.

— В противен случай нямаше да съм тук. Само че… — той направи пауза и гласът му прозвуча заплашително тихо. — Недей да бъдеш толкова напориста. Лесно бих могъл да се възползвам от ентусиазма ти, да приема поръчката веднага, да ти взема огромно капаро и след това да свърша работата надве-натри.

— Не би направил такова нещо — възрази тя с някакво вътрешно убеждение.

— Откъде знаеш? — отвърна веднага Греъм. — Все пак не ме познаваш.

— Тогава ми разкажи нещо за себе си. От колко време се занимаваш с такава работа?

Ядосан на себе си, че се е пъхнал право в капана, Греъм се намръщи и завъртя утайката от кафето в чашата. Ако започнеше да й обяснява точно, щеше да се впусне в безкрайни обяснения. Далеч по-добре беше да го смята за прост дърводелец.

— От почти двадесет години — отговори той, като в широкото тълкование на „такава работа“ включваше и проектите, които бе чертал в университета.

— Винаги ли си живял тук?

— Не.

След това я изгледа студено и Дебра разбра, че няма да научи нищо повече. Запита се, също както предишния ден, дали в него няма някоя скрита за света страна. Ако това бе вярно, щеше да е най-разумно да сметне това привличане за нездраво любопитство и да забрави за него. Каза си, като предупреждение и всичко останало, че колкото и да я е заинтригувала физическата природа на този мъж, няма нужда от такива усложнения. Беше напуснала града, за да търси простичък живот. И щеше да си го получи, на всяка цена!

— Ами добре — подхвана отново тя и въздъхна, като през цялото време си мислеше, че наближава един. — Според мен е най-добре да огледаш и да се върнеш с оферта и приблизителни калкулации. Колкото до качеството на работата ти, нямам никакви съмнения. Ако искаш поръчката, имаш я — после помълча и се усмихна. — Може и да съм нова по тези места, но схващам, че най-добрата ти реклама са устните препоръки. Не би могъл да се отнесеш небрежно към този ангажимент не само защото изглеждаш твърде отдаден на работата си. Съди се по резултата, а нещата, които видях, са чудесни, просто са страшно сладки.

— Сладки ли? — повтори той и трепна като ужилен. — Никога не съм смятал работата си за сладка. По-добре запази тези думи за себе си, могат по-скоро да навредят, отколкото да донесат полза.

Дебра се ухили.

— На стария образ на мъжкаря?

— Разбира се.

Погледът, който й хвърли, можеше да направи чест на стария образ на мъжкаря. Силата му бе унищожителна. Дебра усети нещо, което я слиса. Дъхът заседна в гърлото й, пулсът й се ускори. По вените й се разля топлина, която изби по бузите й. Отново бе поразена от първичната му мъжественост, но сега далеч по-силно. Да, мъжественост. Преди я бе наричала чувственост или грубост. Но сега бе мъжественост. Той беше мъж до мозъка на костите. Без никакво съмнение.

Неочаквано изплашена, тя извърна очи. Но приливът от чувствени усещания не можа да се разсее така бързо, както се бе надявала. Той остана в тишината и когато Греъм клекна пред нея и повдигна брадичката й, се разбушува с пълна сила. Натискът на пръстите му не бе груб, но твърде властен. Не можеше да му се съпротивлява. Тя вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Сега разбираш ли защо имам резерви към тази поръчка, Дебра? — палецът му се раздвижи напред-назад и когато Дебра не отговори, притисна брадичката й. — Разбираш ли?

— В мен няма нищо, което да те привлича.

— Ти си красива жена.

Близостта му затрудняваше дишането й.

— Не съм красива. Имам очи.

— Очи на жена. За мъжете си красива.

— Не непременно — прошепна тя, като си спомни колко лесно й бе обърнал гръб Джейсън. Според него изпълнителката на главната роля бе далеч по-красива.

— Да — прошепна настоятелно той и устните му започнаха да се приближават към нейните, смущавани единствено от пращенето на огъня.

Дебра поклати бавно глава, донякъде да отрече думите му, донякъде да предотврати това, което предстоеше да се случи. Но той само прошепна още едно тихо да срещу устните й и я целуна.

По-късно Дебра щеше да се чуди как се е случило. В обстановката нямаше абсолютно нищо романтично — необзаведена, похабена от годините дневна посред бял ден, огън, който поддържаше топлината, и почти нищо друго. Но устните му докоснаха нейните, сякаш за да ги опознаят; най-романтичното й усещане досега. Беше като пропуснатото предишния ден ръкуване… но ръкуване, което поставяше началото на една връзка, доста по-различна от очакванията й при първата им среща.

Той вдигна глава, видя стреснатото й лице, плъзна ръце по раменете й и я притисна към себе си. Очите му галеха лицето й и сякаш с всяко свое спиране я подканваха да го целуне. Когато погледът му я докосна по устните, Дебра се почувства като замаяна. Устните й се разтвориха и не успя да направи нищо, освен да гледа безпомощно как Греъм се навежда, за да я целуне отново. Клепачите й се затвориха бавно. Дебра престана да мисли и се потопи в насладата на упойващата топлина. Устните му изучаваха всяка извивка и ъгълче с толкова предпазливи движения, сякаш се боеше да не попадне на някой бодил. Когато това не се случи, станаха по-дръзки и езикът му описа леко очертанията на устните й, оставяйки след себе си влажна диря.

Дебра се отпусна по течението без капка вина. Веднъж прескочила бариерата на официалните отношения, тя се предаде на желанието си да научи нещо повече за този мъж. Отвръщаше на целувката му със същото нежно любопитство, опознавайки както него, така и себе си. Но когато, с все още незадоволено любопитство, върхът на езика й срещна неговия, и двамата подскочиха.

Греъм я натисна силно по раменете, принуди я да се наведе и същевременно се изправи.

— Красива… и опасна — промърмори дрезгаво той. — Лоша комбинация.

Дебра си пое с мъка дъх.

— Не… непременно — каза задъхано, повече от всякога убедена, че иска именно той да ремонтира къщата й. Не си направи труда да се замисли защо, както и не се замисли върху следващите си думи. — Винаги можем да проявим… въздържаност.

— Ха! А какво мислиш, че беше това сега? — той сложи ръце на хълбоците си и я изгледа ядно. — Ако не беше тя, вече щяхме да правим любов. Именно това се опитвам да ти кажа. Може да ми разправяш, че не си хубава, но тялото ми е на друго мнение. И не ме оставя да забравя това!

После изруга тихо, обърна се, опря лакти на полицата над камината и зарови пръсти в косата си.

Дебра наблюдаваше неравномерното повдигане и спускане на раменете му, което издаваше, че полага усилия да запази самообладание, и се опитваше да се съгласи с него. Тялото й още тръпнеше, може би наистина трябваше да си намери друг дърводелец. Но не можеше. Искаше Греъм и само Греъм.

— Аз не съм дете — напомни му тя, когато най-сетне успя да овладее гласа си. — Мога да се сдържам.

— Както се сдържаше преди малко ли? — попита той, без да се обръща.

— Аз, а-а… не бях подготвена — та той бе непознат, за бога! Работник… дърводелец! Никога досега не бе правила такова нещо. — То просто… се случи.

Той хвърли поглед към коленичилата й фигура.

— И не смяташ, че може и други неща… просто да се случат?

— Не и ако не искаме.

Съзнанието над материята, така да се каже.

— Но ние искаме! — изръмжа Греъм. — Поне аз искам. Аз съм мъж, Дебра. Вчера, само като те погледнах, в главата ми започнаха да се въртят разни работи. Сега, разбира се, съм се овладял напълно и мисълта да се търкалям на пода с вероятна клиентка ми се струва неприемлива. Но ако трябва да бъда откровен, не съм сигурен колко време мога да разчитам на волята си. Ако работя тук всеки ден… е, не бих поел отговорност за постъпките си.

— Аз ще я поема — тя се залюля на пети и се изправи. Предупреждението на Греъм я бе изпълнило с още по-голяма решителност. — Искам най-добрия дърводелец. А това случайно си ти — после вирна брадичка. — Приемаш ли поръчката, или не?

Греъм я погледна втренчено, присвил скептично очи. Съмнението прозвуча и в гласа му:

— Чу ли ме изобщо какво ти говоря, Дебра?

— Да, чух те.

— И… не те притеснява… мисълта, че ще работя в дома ти и през цялото време ще си мисля къде и как да те награбя?

— Ще го понеса — заяви тържествено тя. — Това, което не бих могла да понеса, е мисълта някой второразреден майстор да върши второразредна работа по къщата ми. Та ако мислиш, че можеш да се справиш по-добре, получаваш работата.

Греъм вдигна ръка и се почеса по тила.

— Звучи ми като предизвикателство — каза той с абсолютно спокоен глас.

— Бих казала, че е — призна Дебра, която с всяка изминала минута ставаше все по-дръзка. — Навит ли си?

— Не е най-подходящият израз.

— Ох, стига! — извика ядосано тя. — Искаш ли работата!

— Да! — изръмжа Греъм. — Искам я.

Тя вдигна ръце във въздуха, сбърчила безпомощно чело.

— Слава богу! Най-сетне стигнахме донякъде!

Нямаше представа до каква степен възторгът, който я обзе, се изписва на лицето й. Греъм обаче го виждаше. В очите му се появи едва забележима немирна искрица. Той посегна, притегли я и я притисна силно до себе си.

— Какво правиш? — викна разтревожено Дебра. Не можеше да повярва, че Греъм пак ще го направи.

— Целувам те — прошепна той и топлите му съблазнителни устни допряха нейните.

— Престани, Греъм! — запротестира задъхано тя и извърна лице. Въпросът беше принципен; трябваше да му покаже, че може да се владее. Тя сложи ръце на гърдите му и го бутна, но той не се помръдна. — Греъм…

Той плъзна устни по бузата й и й гризна ухото.

— Аха?

— Пусни ме.

— Защо?

— Защото… защото имам работа — или по-точно се страхуваше да не загуби самообладание. Допирът с тялото му я възбуждаше много повече, отколкото й се искаше да си признае.

Той отдръпна изненадано глава назад.

— О! Задържам ли те?

Дебра успя да разшири разстоянието между тях и си погледна многозначително часовника. Беше един и двадесет и пет.

— Да.

— Ами добре — Греъм се покашля, отдалечи я от себе си, подържа я няколко секунди за талията и отпусна ръце. — Няма да те задържам.

Оставаше й съвсем малко време. Трябваше да го отпрати. Само че залялото я за момент облекчение се оказа преждевременно. За свое най-голямо учудване, го чу да казва:

— Имаш ли нещо против да се поразходя още мъничко из къщата? Трябва да направя някои измервания и да огледам мазето. Всъщност тук не видях почти нищо — от онова, за което бях дошъл, де.

Блясъкът в очите му каза останалото. Дебра се помъчи да запази спокойствие.

— Ъъъ, днес ли искаш да направиш всичко това?

— Да. И се налага да поговорим още. Мога да разработя свои планове, но много ще ми помогнеш, ако ми опишеш идеите си, за да придобия представа какво искаш и какво не искаш.

Дебра кимна, макар да не беше сигурна дали й говори професионално, или й се подиграва.

— Прав си, разбира се. И колкото по-бързо получиш нужната информация, толкова по-скоро ще се заловиш за работа. Кога мислиш, че можеш да започнеш?

Той се почука по челото с гумичката на единия край на молива.

— Ще ми трябват още три или най-много четири дни, за да свърша в банката.

— В банката?

— Префасонирам я отвътре.

— Сам?

— Всъщност може да се каже, че само наглеждам работата. Ето защо успях да отсъствам вчера и днес. Обаче нямам търпение отново да заработя с ръцете си — каза провлечено той. Въпреки невинното изражение гласът му звучеше дяволито.

Но Дебра упорито отказа да се хване.

— Предполагам, че е така. Значи смяташ, че ще можеш да започнеш другата седмица?

— Ако успея да направя проектите, ако ги приемеш и ако си набавя необходимите неща. Ще започна със събаряне — ще оголя стените, ще сваля всички поставяни през годините слоеве. И ще ми трябва малко време да си намеря хора за допълнителните работи — нали разбираш, водопроводчик и електротехник — той повдигна предупредително едната си вежда. — Тук може да стане доста оживено.

— Още по-добре — отвърна Дебра, тъй като знаеше, че колкото повече хора се навъртат наоколо, толкова по-безопасно ще е за нея. — Само че, а-а, ще ми трябва място, където да работя. Не можеш ли да оставиш една стая за най-накрая?

Беше я чул да споменава няколко пъти за работата си, но сега любопитството му взе връх.

— С какво се занимаваш?

Беше един и половина. Дебра го усещаше с цялото си същество. Трябваше да отпрати Греъм по някакъв начин, за да може да гледа серията.

— Пиша — каза бързо тя, като се надяваше, че Греъм ще кимне и ще продължи нататък. Но не би.

— Аха! — възкликна натъртено той със самодоволен блясък в очите. Държеше се така, сякаш разполагаше с всичкото време на света. — Значи си една от онези.

— Какво искаш да кажеш?

— Доста често идват тук. Писатели, набедени писатели. И всичките дирят вдъхновение в свежия селски въздух.

Дебра със сигурност не бе дошла поради тази причина, но нямаше нищо против той да мисли каквото си ще. С всяка изминала минута ставаше все по-неспокойна. След като щеше да пуска телевизора всеки ден, той скоро щеше да разбере.

— Ще видим дали ще ми подейства — каза тя, като същевременно си мислеше, че Греъм Рейд и проклетата му мъжественост ще й донесат много повече вдъхновение от свежия селски въздух. — А сега наистина имам малко работа. Ще ме извиниш ли?

Това бе възможно най-откровената подкана да я остави на мира. Греъм я изгледа озадачен.

— Мога ли да огледам долу?

Тя не помръдна.

— Стига да искаш. Но мазето е просто една дупка в земята, с пещ и много тръби. На теб може и да не са ти толкова непознати — говореше по-припряно от обикновено. — Влиза се през малката вратичка до печката в кухнята. И внимавай да не си удариш главата.

Той й се усмихна озадачено.

— Благодаря.

В момента, в който се изгуби от погледа й, Дебра коленичи бързо пред калъфа на миниатюрния телевизор, който си стоеше невинно сгушен до другите куфари и приличаше на кожена кутия. Но не беше така. Беше си подарила това бижу, когато се завърна от Хаити с решението за развода. Работеше с батерии и символизираше скъсването й с Ню Йорк. Отсега нататък щеше да контактува с този град по пощата, от време на време — по телефона, за да говори с продуцента, и с този малък екран, чрез който написаните от нея думи щяха да оживяват.

Макар да пишеше сценарии от шест години, вълнението си оставаше все така силно. Имаше нещо много приятно в това, да вижда своите герои, диалози и истории за триумфи и провали, излъчвани от едното до другото крайбрежие пред милионна публика. „Любовни игри“ в никой случай не беше най-продължителната сапунена опера, но още отначало бе пожънала доста голям успех, който я направи една от най-популярните и стана причина за преждевременното приключване на други две.

Макар да бе изгледала толкова много епизоди, никога не преставаше да се удивява, когато видеше своето име да се появява в надписите накрая. Нейното… и на Джейсън… както и на петимата други писатели от екипа. Беше започнала на двадесет и четири години като най-младата сред тях и независимо от всичко, което се бе случило впоследствие, трябваше да признае, че до голяма степен дължеше късмета си на Джейсън. Седмици наред той я насърчаваше да му помага, докато накрая я приеха като пълноправен член на екипа. До ден-днешен Дебра бе убедена, че Джейсън се е радвал също колкото нея на напредъка й. Проблемите им се бяха появили по-късно.

Но сега имаше и други проблеми за решаване. Тя настрои картината и звука на мъничкия телевизор и седна да гледа как историята продължава от мястото, където бе свършила вчерашната серия — разлютеният Джонатан Гейбъл откриваше, че съпругата му Селена отново е изчезнала. Да, беше се получило добре, точно както Дебра си го представяше: Джонатан майсторски се преструваше, че ядът му е насочен само към плещестия пазач, когото бе назначил, за да предотвратява подобни случки.

Но всъщност бе бесен заради съпругата си. С тези детинщини — сръдлив вик за внимание — го наказваше всеки път, когато заподозреше, че е започнал нова връзка. В миналото подозренията й може да бяха верни, но не и този път. Жената, с която се срещаше тайно, вероятно бе неговата полусестра — детето, което баща му не бе признал цели четиридесет и осем години. Но все още не знаеше със сигурност. И определено не можеше да разкаже за това на Селена. Защото тази жена бе новата любовница на баща й.

Отвратен, Джонатан изруга Селена и детинските й капризи. Периодичните й бягства не му причиняваха нищо друго, освен неудобството първо да я намира, а след това да я връща вкъщи от заточенията, които сама си налагаше. Щеше да се разведе с нея още преди години, ако не беше респектиращият политически авторитет на баща й. Да, наистина годинките на стареца напредваха, но — за най-голямо разочарование на Джонатан — си оставаше все тъй силен.

Селена Гейбъл знаеше, че го държи в ръцете си. Печалбите му от електрониката постоянно набъбваха от държавните поръчки, които му осигуряваше баща й. Без тези договори, подновявани периодично, търговията му щеше да пострада, ако не и да замре. Това й даваше усещане за власт. Силата на баща й бе единственото, с което държеше в шах Джонатан, отдавна загубил физически интерес към нея. Тя не искаше да се развежда. „Гейбъл електроникс“ бе златна мина и трябваше да се раздели поравно между трите й деца — това бе най-голямото й желание. Джонатан вече подозираше, че най-малкият, Бен, не е негов син. Но докато бракът им си стоеше непокътнат, нямаше нито да каже, нито да направи нещо. Щом двете му истински деца щяха да имат дял от „Гейбъл електроникс“, не можеше да предприеме каквото и да било. Двамата със Селена сякаш се возеха на въртележка, в която всеки от конете ту се издигаше, ту се снишаваше, винаги противоположно на другия, в мъчително повтарящ се цикъл, от който никой от двамата не смееше да излезе от страх да не попадне под бягащите зад гърба му копита.

Джонатан имаше проблем и с Адам Гейбъл, най-големия им син, адвокат по професия. Именно него викаше да поема управлението на компанията, когато тръгваше да дири изчезналата си съпруга. Адам бе свикнал да замества баща си и тъй като бе наследил от него жаждата за власт, го правеше с желание. Сега, в отсъствието на Джонатан, виждаше своя шанс. Той се върна бързо в кантората си и се обади на своя добър приятел, директора на Филдеровия институт, и му нареди да подготви договорите и да му ги изпрати. Джонатан прекалено дълго отказваше да се занимава с мозъчни присадки. Време беше „Гейбъл електроникс“ да промени политиката си и едва ли можеше да се избере по-подходящ момент. Ако до седмица подпишеше договорите, Адам щеше да подреже крилете на един от главните им конкуренти. Не го бе грижа, че президентът на тази конкурентна компания е стар приятел на баща му и честността изисква да бъде предупреден. Адам твърдо вярваше, че успехът на подготвителната работа и търговията, която щеше да дойде в резултат, ще оправдаят в очите на Джонатан Гейбъл дръзката му постъпка.

Дебра обаче знаеше, че не е така, тъй като днес бе написала сценария за следващия епизод. Когато лицето на Адам Гейбъл изчезна и на негово място се появи шумна реклама на някакъв перилен препарат, тя свали юмрук от устата си, пое дълбоко дъх и изправи рамене. Ако някой я видеше сега, щеше да я помисли за пристрастена — през цялото време, докато течеше филмът, тя нито помръдна, нито проговори. Но никой не я гледаше, или поне така й се струваше.

Неочаквано й припари на врата и тя погледна към коридора. Греъм стоеше опрян на касата на вратата и на лицето му беше изписано раздразнение, което не се различаваше особено от изражението на Джонатан Гейбъл в началото на епизода.