Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carpenter’s Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Невероятна история

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Снежана Калинска

ISBN: 954–459–764–6

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Времето, което бе прекарала в разговор с Греъм, бе изненадващо приятно, неочаквано отпускащо. Когато го видя намръщен, Дебра веднага се почувства така, сякаш е загубила нещо важно. Едва когато чу гласа на Стюарт в ухото си, разбра.

Тя покри с длан слушалката, пъхна я под брадичката си и прошепна припряно:

— Стюарт е по-големият ми брат.

Монологът на по-големия й брат веднага секна.

— Кой е там? — попита остро той, винаги подозрителен към това, което не знаеше.

Дебра не сваляше очи от Греъм и го гледаше с укор, достатъчен да противодейства на намръщената му физиономия.

— Човекът, който ще ремонтира къщата ми. Тъкмо обсъждахме някои неща.

Съвсем вярно, помисли си, макар и малко подвеждащо.

— О! — Последва кратка пауза. — Кой е той?

— Името му е Греъм Рейд. Пристигна с отлични препоръки.

В очите й проблеснаха немирни искрици, когато Греъм извърна поглед. Тъкмо се канеше да зареди похвали за проектите му, когато Стюарт я прекъсна:

— Сама ли си с него?

От киселия му недоверчив тон й стана неприятно. Винаги се държеше покровителствено, но се беше провалил единствения път, когато наистина можеше да й помогне. Дори и теоретичният сблъсък на интереси бе прекалено неубедителна защита за постъпката му.

— Добре съм, Стюарт — процеди тя, а след това си наложи да се отпусне. — Но аз те прекъснах. Какво казваше… нещо за майка?

Гласът от другия край на жицата издаваше по-скоро раздразнение, отколкото острота:

— Обади ми се преди малко. Ти говори ли с нея?

— От няколко дни не съм.

— Почакай да чуеш последните новини!

— Чакам.

Греъм посегна за още една цепеница, сложи я в огъня и се изправи. Дебра проследи с поглед движението му, като се надяваше, че няма да си отиде. Можеше да посъкрати разговора със Стюарт.

— Този път иска голяма сватбена церемония — думите бяха разтеглени до крайна степен и в тях се долавяше презрение.

Това желание бе нещо ново за Дебра, макар отдавна да бе признала ексцентричността на майка си.

— Искаш да кажеш — с шафери, които да водят гостите до местата им, розови листенца и дълги шлейфове?

— Позна! Тя не може да направи това, Дебра! Това е четвъртият й брак, за бога!

Дебра си пое дълбоко дъх и отправи молитва за търпение.

— Зная, че й е четвърти брак.

— Това е неприлично.

— Не и ако го иска.

— И онзи идиот Гарднър…

— Аз харесвам Гарднър.

— Иска да я накара да се премести в Палм Бийч. Това знаеше ли го?

— Не. Но мисля, че няма нищо лошо — устните й се изкривиха в добродушна насмешка. — Мама е достатъчно голяма, за да се оправя с него.

— Така ли мислиш? Виж какво стана със Стенли.

— Тя не беше виновна. Омъжи се за Стенли, защото умираше да го има до себе си. Той беше очарователен компаньон. Откъде можеше да знае, че е превърнал това си качество в добре платено занимание?

Стюарт изсумтя презрително.

— Длъжна беше да знае.

— Хайде, Стюарт, стига вече! Та тя беше влюбена в този човек!

— Влюбена? Наистина ли мислиш така? Ами Майкъл?

— Майкъл беше друга работа. Когато се омъжи за него, тъкмо се възстановяваше от връзката си с татко и смяташе, че има нужда от по-тих, по-хрисим мъж.

— И сигурно и него е обичала?

— Посвоему.

Греъм стоеше облегнат на полицата над камината и изучаваше напрегнато огъня, който беше запалил. Дебра усещаше, че го задържа.

— Виж, Стю, това не е наша работа — започна тя в безплоден опит да прекрати разговора.

На Стюарт обаче тия не му минаваха.

— Тя ни е майка. Разбира се, че е наша работа! Мисля, че от нас зависи да й влеем малко ум в главата.

— Точно тук грешиш. Животът си е неин. Тя знае какво прави. Точно сега искрено вярва, че е влюбена в Гарднър. А какво ще бъде другата седмица… или другия месец… никой не знае.

— Опитваш се да избягаш от задълженията си.

Дебра усети, че раздразнението й нараства. Стюарт винаги успяваше да й подейства по този начин.

— Не бягам! Просто смятам, че трябва да оставим мама на мира.

— Но й дължим нещо.

— Прав си. Дължим й лоялност и подкрепа. А тези неща не са по твоята специалност, нали?

Стюарт продължи, като се направи, че не е чул хапливата й забележка:

— Това, което и дължим, са добри съвети.

— Съвети ли? — извика Дебра с гневно блеснали очи. — Че кои сме ние да й даваме съвети? Моят брак току-що се разпадна пред очите ми, а твоят… е, твоя трябва да е благословен със съпруга като светица, която би се примирила с всичко, освен с бой! Като си помисли човек, Стюарт, нашите съвети не струват пукнат грош! — тя се задави от гняв, наведе глава и вдигна ръка, за да си потърка челото. После измърмори с неравен глас. — Виж, наистина трябва да затварям.

— Значи искаш да ходиш на тежка сватба?

— Няма да ходя на никаква сватба! Не съм там, забрави ли?

— Лесно можеш да дойдеш. Тя ще иска да си тук.

— Ще й се наложи да ме разбере. Между другото и ти можеш да й кажеш. Все пак си ми длъжник.

Мразеше тези обаждания, мразеше ги!

— Длъжник ли?

— Той беше най-добрият ти приятел, Стюарт! И ти през цялото време си знаел какво върши!

Погълната от яда си, Дебра за момент забрави присъствието на Греъм, докато той не привлече вниманието й, прехвърляйки тежестта от единия крак на другия. Тя вдигна сепнато очи, видя, че я гледа втренчено, извърна отново очи и сниши глас:

— Ще трябва да ти се обадя друг път, Стю. Чао.

Само втренченият поглед на Греъм я възпираше да не затръшне телефона. Тя постави нарочно бавно слушалката, като държеше очите си извърнати, докато овладее гнева си. Внезапно я обзе ново раздразнение — тя си даде сметка за думите, които току-що бе изрекла.

— Съжалявам — смотолеви разсеяно тя. — Не беше нужно да слушаш всички тези неща.

Греъм не каза нищо, просто чакаше, предполагайки, че тя ще иска да обясни това, което беше чул, и че ще го направи, както сама прецени.

— Майка ми смята пак да се омъжи — започна несигурно Дебра, като си играеше нервно с пръстите си. После стана рязко и отиде до прозореца. — Това ще й е четвъртият брак. Иска официална сватбена церемония — и кръстоса ръце, обгръщайки зиморничаво раменете си.

Греъм я доближи тихичко и се облегна на рамката на прозореца с лице към нея.

— Мога да я разбера.

— Брат ми не може. Иска да я разубеди.

— Да не прави голяма сватба… или изобщо да не я прави?

— И двете… макар че не мога да проумея защо смята, че това е негова работа.

— Той самият женен ли е?

С вперени в назъбения вечнозелен хоризонт очи, тя се намръщи.

— Може да се каже.

После помълча малко, като се опитваше да намери думи за чувството, което не й даваше мира.

— Греъм — започна тя, пое си дъх, вдигна поглед към него и отново го впери в хоризонта. После издиша и наведе глава.

Усетил вътрешната й борба, той не каза нищо. За пръв път я виждаше толкова неуверена в себе си и макар че му се искаше да протегне ръка към нея, не посмя.

Дебра прошепна измъчено, без да вдига очи:

— Греъм, случва ли ти се понякога да… да се укоряваш, задето не си съумял да запазиш брака си?

После вдигна бавно поглед. Греъм видя болката в него и разбра, че майка й и брат й бяха само външен повод да се разстрои толкова. Ако по думите й можеше да се съди къде й е умът, значи беше потърсила съчувствие от най-добрия източник.

— Често — отвърна тихо той. — Много често.

— Даже и след толкова време? Не минава ли?

Греъм помисли малко, за да се сети какви са били чувствата му веднага след развода и как са се променили оттогава.

— Мисля, че чувството за провал идва най-накрая. Поне при мен беше така. В началото имаше гняв и объркване. Едва по-късно, когато те се уталожиха, се появи това ужасно чувство, че съм неудачник. И от време на време все още го усещам.

Мислеше за Джеси и пълната си неспособност да запази духовната си връзка с нея.

— Но тук си успял.

— Като проектант и строител — може би. Но с положителност не и като съпруг и баща.

Дебра прие, че е искал деца, но не е имал.

— Затова ли не се ожени повторно? — Греъм сви рамене и тя продължи импулсивно. — Искам да кажа, защото си се провалил в нещо, за което си положил толкова много усилия да се получи.

— Това е нормално усещане, Дебра.

— Но при мен е доста по-зле — без да осъзнава, гласът й се повиши. — Чу разговора ми със Стюарт. Майка ми се е омъжвала три пъти! Самият Стюарт гледа на брака си като на някакво куче. Когато го иска, го потупва по главата, а когато не е в настроение, го изритва и то се скрива в другата стая. Виж и работата ми. Героите влизат и излизат от брака като в игра с музикални столове… — тя си пое дъх и издиша съкрушено. — Но коя съм аз, че да критикувам, когото и да било? Не съм по-добра от тях. Освен това не успях да направя така, че бракът ми да се получи.

Последните думи бяха изречени почти шепнешком. Умолителното й изражение се бе сменило с униние.

Сърцето му се късаше. Никога досега не се бе чувствал толкова неспособен. Искаше да я прегърне и утеши, да й каже, че това няма значение. Но имаше. Поне за него. Провалът на брака му бе нанесъл дълбоки последствия върху неговия живот. И кой бе той да смята, че може да раздава съвети?

— Какво всъщност се случи с брака ти, Дебра? — чу се да я пита тихо.

Отне й доста време, докато намери точните думи. Накрая гласът й прозвуча едва доловимо, приглушен от унижението:

— Съпругът ми… ъъ, Джейсън, започнал да… разиграва сценариите си с… една от изпълнителките на главните роли.

Най-сетне. Изрече го. Преди това смяташе, че ще се почувства по-добре, но сега само й се струваше, че му е паднала в очите.

— Той ти е изневерил.

Тя прегърна още по-здраво корема си.

— Да.

— Само веднъж ли?

— Ох, не! — гневът й се възобнови. — Класическата история, при която съпругата разбира последна. Според това, което научих, продължавало месеци наред. Всички актьори са знаели, всички сценаристи са знаели и всички останали — от началниците до техниците — са знаели. Защо аз не съм знаела? — попита тя със самоподигравателен тон. — Аз просто преливах от доверие в съпруга си. Бях прекалено сигурна, че това никога няма да се случи на моя брак — тя спря, за да си поеме дъх. — Да, но се случи — измърмори, като се стараеше да гледа философски на нещата и не успяваше. Тя отпусна ръце, пъхна ги в джобовете на дънките си и се усмихна срамежливо на Греъм. — Радваш ли се, че попита?

— Да — отвърна без колебание той.

Вече разбираше повече — студенината, която се прокрадваше в гласа й понякога, само понякога, когато говореше за Джейсън; ядът към брат й; решителността, с която заявяваше, че никога повече няма да се върне в Ню Йорк.

— Но грешиш, Дебра.

Дебра наклони глава на една страна.

— Греша ли? В какво?

— Първо, че обвиняваш себе си — каза той тихо, нежно. — Ако Джейсън е прескачал плета, проблемът си е негов. Аз те почувствах в прегръдките си. Нищо не ти липсва.

Ако гласът му не звучеше така успокояващо, думите му можеха да предизвикат огън. Но Дебра само се изчерви.

— И на пържолата на скара нищо не й липсва, но след време ти писва.

Греъм се усмихна мило.

— Ти не си пържола. Пържолите не пишат сценарии за телевизията. А това пък ме навежда на другата ми мисъл. Грешиш, дето смяташ, че хората те презират само защото съпругът ти е изневерявал. Те презират само Джейсън. Може и да има такива, които злорадстват, но изобщо не си струва да се занимаваш с тях.

Очите й се напълниха с влага.

— От твоите уста звучи толкова просто. Но проблемът е в мен. Чувствам се ужасно разочарована от себе си. Исках да се получи. Исках да бъдем различни от другите. Исках да им покажа как трябва да бъде… — думите й замряха, заглушени от свитото гърло. Тя преглътна мъчително и продължи шепнешком: — Вероятно съм искала да вярвам, че това може да стане.

— А сега не вярваш?

Тя поклати глава.

Греъм отмахна съвсем нежно един кичур коса от шията й.

— Може би си прекалено строга със себе си. Искам да кажа, че твоето положение е необичайно. Работата, която вършиш, светските кръгове, в които сте се движели — вероятно винаги си виждала само най-лошото от браковете и разводите.

Ръката му остана на рамото й и това сякаш повдигаше духа й.

— Ти си по-оптимистично настроен?

— Относно мен самия, не особено. И аз се опарих. Но тук срещам толкова чудесни хора, много от които са щастливо женени от години. Това някак си възвръща вярата на човека.

Дебра се засмя и сама се изненада, че е в състояние да го направи.

— На този етап ми липсва твърде много, за да възвърна вярата си.

— И това ще стане… с течение на времето — в очите му за момент проблесна недоверие, но веднага изчезна. — Трябва да вярваме в това.

Тя вдигна поглед към Греъм и го повярва. От него се излъчваше някаква мощ, която й вдъхваше сила, нежност, която търсеше отклик. За пореден път осъзна колко ведър, свободен от предразсъдъци е той. И си даде сметка колко по-добре се чувства сега тя.

В продължение на минута стояха неподвижно и сякаш споделяха безмълвно мислите си. След това Греъм въздъхна дълбоко и отпусна ръце. Пръстите им се докоснаха и останаха така сякаш цяла вечност, преди да се разделят.

— Е — той направи крачка към вратата, — трябва да вървя. Аз… ще се видим в понеделник сутринта, нали?

Тя се усмихна и кимна. Греъм отвори вратата и понечи да си тръгне.

— Греъм! — той спря и се обърна. — Благодаря ти.

Греъм козирува шеговито и се усмихна.

— Това е част от задълженията ми.

После прекрачи прага и затвори вратата зад гърба си.

Дебра проследи с поглед високата му гъвкава фигура, която крачеше непринудено по пътеката. Докато го гледаше как се настанява в пикапа, запалва двигателя и излизана заден ход от алеята, съзнанието й се върна към последния час, който бяха прекарали заедно, и я изпълни приятна топлина. Не мислеше за човека, който насила я бе прелъстил тази сутрин. Като че ли беше изчезнал, докато тя се разхождаше с колата си, за да й мине ядът. При завръщането си бе намерила преживял същата агония приятел, който можете да я разбере.

Няколко секунди по-късно все още стоеше на прозореца и гледаше втренчено празното шосе, благодарна, че има един понеделник, който да очаква.

 

 

Беше в началото на май и започваше да се затопля. Във въздуха се разнасяше мирис на пролетна гора и предвещаваше хубави дни. Слънцето светеше ярко, духаше свеж ветрец. Дебра не се бе чувствала толкова добре от седмици насам.

Тя стана рано, оправи си бързо леглото и направи първия от многото маршрути до пристройката с част от вещите си. Окъпано в утринна топлина, емпориото изглеждаше весело и примамливо. Докато нареждаше спретнато дрехите и куфарите си под стрехите, Дебра постоянно поглеждаше навън за пикапа на Греъм. Когато най-сетне се появи на пътя и сви в алеята, тя се почувства по-радостна от всякога.

Но ако тя посрещаше деня с настроение, Греъм определено бе мрачен. Видя го изписано на лицето му в момента, в който той слезе от пикапа; долавяше се в гласа му, когато пъхна глава през входната врата на главното крило.

— Дебра!

Дебра вече беше излязла от пристройката и вървеше към него.

— Тук съм, Греъм — извика тя и зави покрай ъгъла на къщата, за да го посрещне отпред.

Изглеждаше уморен, сякаш или беше прекарал почивните дни в безсъние, или преживяваше последиците от лош махмурлук. Макар да бе чист, спретнат и достатъчно свеж, в дънки и тениска с нахлузена отгоре разкопчана дънкова риза, очите му издаваха, че нещо не е наред.

Ако бяха сами, може би щеше да го попита добре ли е. Но той беше довел със себе си помощник, приятен на вид младеж, с тъмна рошава коса и простодушен вид, който стоеше скромно на няколко крачки зад него. Когато ги видя и двамата — мускулести и сякаш готови да поместят земята, — си помисли, че Греъм като нищо можеше да е прекарал почивните дни с приятели в местната кръчма. В такова селско място това сигурно бе обичайна практика.

Тя се усмихна стеснително, сякаш не знаеше как да го поздрави.

— Ъъ, здрасти — после вдигна ръка и махна набързо. — Тъкмо пренасях разни неща.

Греъм сключи вежди.

— Ние щяхме да пренесем всичко. Трябваше да ни изчакаш.

Тя прекрати усилията си и сви рамене. Наложи си да откъсне очи от Греъм, за да погледне неговия приятел, и протегна ръка.

— Казвам се Дебра Бари.

Тъмнокосият младеж стисна здраво ръката й с неловка, чаровно срамежлива усмивка.

— Аз пък съм Том — след това се изчерви до ушите. — Обаче ми викат Бъч. И вие може така да ми викате.

Дебра се усмихна широко.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Бъч. И ти благодаря, че дойде да помогнеш. Страхувам се, момчета, че ще трябва здравата да се поизпотите, докато пренесете леглото до емпориото — погледът й обхвана и Греъм, който я гледаше тържествено. — Искам да кажа, че обожавам спираловидната си стълба, но…

— Има си начини. Именно това съм имал предвид, когато съм я проектирал.

Гласът му звучеше почти като ръмжене и Дебра още веднъж си го представи в лъвски образ. Греъм излъчваше същото стаено превъзходство, което беше видяла в него и преди, същата наложителна дистанция, която миналия петък смяташе за преодоляна.

Обезкуражена, тя си наложи да се усмихне — ако не заради Греъм, то поне заради младежа, когото беше довел със себе си.

— Е, добре… някой от вас ще иска ли кафе, преди да се заловите за работа? — отдавна го беше приготвила.

Лицето на Бъч светна и той отвори уста да приеме, но Греъм го изпревари:

— Остави го в кухнята. Мисля да започваме с леглото. Да свършим първо най-трудното.

После махна на Бъч да го последва и влезе в къщата, като остави Дебра да се чуди с какво ли си е навлякла гнева му.

Но след няколко секунди размисъл реши, че не е направила нищо особено. Той просто беше в лошо настроение. Дебра въздъхна и се върна в пристройката да си подреди нещата, като смяташе, че е по-добре да не им се пречка, както недвусмислено й бе показал Греъм.

Все пак не можа да се сдържи и надникна, докато мъжете мъкнеха през двора рамката на голямото пиринчено легло. Те го внесоха през големите двойни врати и го сложиха на земята. Дебра седна в най-далечния край на ръба на емпориото, пусна краката си да висят и се постара да ги наблюдава, възможно най-ненатрапчиво, как се суетят с купчината въжета и скрипци. За нейна изненада, наистина беше просто, поне за човек с технически способности като Греъм. За нула време леглото беше вдигнато във въздуха, прехвърлено полекичка през парапета на емпориото и успешно поставено под прозрачния купол.

— Страхотно! — възкликна тя и се отдръпна възхитено назад. — Там пасва идеално!

Застанал с ръце на хълбоците, Греъм кимна в знак на съгласие, а след това се наведе да събере разпръснатите принадлежности. Бъч бе този, който се обади:

— Наистина изглежда много хубавко. Добро местенце. Светлината е чудесна.

В гласа му звучеше отчетливо местният акцент, който така очевидно липсваше в речта на Греъм.

— И аз така мисля — забеляза усмихнато Дебра. — Когато слънцето минава през този купол, се получава естествено отопление.

Бъч повдигна едната си вежда.

— След месец може да стане топло.

— Няма нищо. Обичам да ми е топло. А и когато отворя тези големи двойни врати, ще влиза достатъчно въздух.

Отдолу се чу неприязнено ръмжене, което ги прекъсна.

— Няма да оставяш вратите отворени нощем, не и когато моите инструменти са тук!

Резкият глас бе последван от главата на Греъм, която изникна над стълбите достатъчно, за да й хвърли многозначителен поглед и отново да се наведе.

— Нощем не — подвикна след него Дебра, — но денем възнамерявам!

Забележката й бе също толкова дръзка, придружена от намигване към Бъч. Когато не получи отговор от Греъм, тя се усмихна.

— На старите ти инструменти! — рече тихо тя. — Това, на което ще хвърлят око, е новата лампа, дето я купих в края на миналата седмица — очите й се разшириха. — Наблизо ли живееш, Бъч?

— Да, госпожо. От другата страна на града.

— Със семейството си ли живееш? — по нейна преценка едва бе навършил двадесет.

— Да, госпожо.

— Без госпожо, ако обичаш. Така можеш да викаш на майка ми. Аз съм Дебра.

Той се ухили до уши.

— Добре, Дебра. Живея с мама, татко и четиримата си по-малки братя.

— Пет момчета? И всичките ли са високи колкото теб? — сигурно беше повече от метър и осемдесет.

— Тц. Но аз съм най-големият. Те просто още не са успели да пораснат.

— Бъч! — чу се отново ръмженето отдолу. — Ела да помагаш! — главата се подаде. — Така де, ако не ви прекъсвам.

Острият кехлибарен поглед се местеше от единия на другия.

Дебра и Бъч се спогледаха с едва прикрита насмешка, преди последният да свие рамене и да изчезне надолу по стълбите. Дебра се почувства неловко да седи, докато мъжете работят, затова взе чаршафите, които беше купила преди, и се залови да ги слага.

— Кашоните от трапезарията на емпориото ли ще отидат? — извика отдолу Греъм няколко минути по-късно.

Тя спря и си помисли.

— Не, защо не ги наредите там долу. Тук ще имам нужда само от нещата, които са в дневната.

Дебра застана в мълчаливо очакване, но чу как стъпките му заглъхват. Тя тръсна горния чаршаф така, че да се издуе, и го постла върху долния. Едва след това, когато възглавниците бяха разбухнати и кремаво синият юрган покриваше всичко, отново се зае да наблюдава работата на мъжете.

Кашон по кашон повечето от това, което беше дошло с камиона, бе наредено долу, до задната стена. От нейната наблюдателна позиция една и съща картина се повтаряше в устойчив ритъм: Греъм се появяваше с кашон в ръце, поставяше го на мястото му и изчезваше, след това изникваше Бъч и повтаряше действията му, преди отново да му отстъпи мястото си.

Дебра ги наблюдаваше мълчаливо. И двамата мъже знаеха, че е там, и от време на време й хвърляха по един поглед. Очите на Греъм бяха тъмни и загадъчни, а на Бъч — по-светли и дружелюбни. Дебра се осмели да заговори на малкия.

— С това ли си изкарваш прехраната, Бъч? — подвикна му тя, застанала с опрени на парапета лакти и едва сплетени пръсти.

— Да премествам разни работи ли? — засмя се той. — Не, госпожо… ъъ, извинявам се. Ходя на училище.

— Наистина ли? — възкликна радостно тя. — Къде?

— В НХУ. Това е университетът на Ню Хампшир. Сега трябваше да съм вкъщи и да уча за изпитите. Ама когато Греъм се обади, не можах да пропусна възможността да изляза от къщи.

Той постави кашона върху другите и остана до него прав, полюшвайки тромаво празните си ръце.

— Какво учиш? — попита ентусиазирано тя.

— Ветеринарна медицина. Обичам животните.

Дебра беше очарована.

— Искаш да станеш ветеринарен доктор? Това е страхотно!

Точно тогава се появи Греъм с поредната партида багаж и намръщената му физиономия веднага прекрати разговора. Бъч си спомни, че има работа, обърна се мълчаливо и се отправи към къщата, като остави Дебра да се оправя сама. Тя изчака със снизходително търпение Греъм да остави нещата и да излезе и поднови разговора, когато Бъч се появи.

— Винаги ли си имал животни у дома?

На него очевидно му се говореше също колкото на нея.

— У дома ли? Не. Един от братята ми има някаква алергия към козината им, така че не можех да си имам животинки. Но съседите имат много, както и техните съседи, и следващите — той закима с глава в знак за безкрайност. — В този окръг има много животни. Добре ще им дойде още един ветеринар — и вдигна кашона на мястото му.

— Значи искаш да си отвориш кабинет тук?

Странно, хората винаги смятаха, че селските деца заминават за града веднага щом родителите им ги освободят от доенето на кравата. Поне, помисли си развеселено тя, това е мнението на гражданите, които съвсем естествено си въобразяват, че техният живот е мечта за всички останали.

— Тука… или някъде другаде в щата — отвърна Бъч.

— Харесва ли ти спокойният живот?

Той й се усмихна и й показа всичките си зъби.

— Спокоен ли? Мамка му — извинявайте, госпожо, — понякога всичко тука кипи. Да вземем старата тъкачница до реката миналата събота. Някакъв тип от Бостън предлага да я купи и да я превърне в скъпа жилищна кооперация, та хората тук се борят като луди да му попречат…

Греъм се върна. Разговорът отново секна. Бъч излезе. Греъм постави кашона си на пода, за да започне нова купчина. След това, вместо да се върне за следващия, както очакваше Дебра, вдигна поглед към нея, сложи ръце на хълбоците си и заизкачва стълбите.

Докато го наблюдаваше, я стегна лошо предчувствие. Успокояваше я само фактът, че Бъч бързо ще се върне. Когато Греъм се спря на около три крачки от нея, тя се изправи и го погледна.

— Какво правиш с Бъч? — попита той с плътен и напрегнат глас.

Дебра се намръщи.

— Говоря с него. Той е мило момче.

— Какво?

— Той е мило момче.

Едва когато повтори думите си, Дебра осъзна, че и първия път я е чул. Едва тогава подозренията й пуснаха корени.

— Той е мило момче. Не го забравяй!

Вбесиха я повече иронично повдигнатата вежда и острият му тон, отколкото самите думи. Когато Греъм се обърна да си тръгне, тя посегна импулсивно и го сграбчи за ръката.

— Я почакай малко! Какво точно искаше да кажеш с това?

Като през мъгла усети как Бъч влиза и излиза от пристройката, но по-силно бе усещането за свития бицепс под пръстите й. Тя пусна ръка като опарена.

— Искам да кажа — започна бавно и заплашително Греъм, — че Бъч е млад и впечатлителен. Той няма представа как да се оправя с жена като теб и хич не ми се иска да се опитва. Точно сега много работи са му на главата. Няма нужда от някое хлапашко влюбване.

— Той е приятен и се държи дружелюбно — нещо, което днес не може да се каже за теб.

— Той си има работа. Аз — също. И понеже говорим за това, по-добре да те предупредя, че през следващите няколко месеца от време на време тук ще работят и други мъже. Ако не внимаваш, ще тръгне приказка…

— Че се държа дружелюбно?

Той я изгледа хладно.

— Че си търсиш плячка. Нали разбираш, богата разведена дама тръгва по горските пущинаци в търсене на някой як мечок…

— Това е отвратително, Греъм! — извика тя, но сниши глас при появата на Бъч. — Пък и не съм богата!

— Но си разведена и достъпна.

— Разведена съм. Но не съм достъпна!

— Затова ли не се прибра през почивните дни?

— Какво?

— И двата дни се опитвах да се свържа с теб. Нямаше те у дома. За жена, която претендира, че бяга от трескавия градски живот, си доста активна.

— И ти повярва, че съм прекарала почивните дни в оргии? — повиши отново глас Дебра. — Ха! И ми го разправя точно човек, който изглежда, че кара тежък махмурлук! — тя преглътна мъчително. — А пък аз случайно тръгнах с колата на север през планините. И понеже нямаше с кого да се съобразявам, хрумна ми да пренощувам в една странноприемница. Пътуването ми подейства много успокояващо — каза с удоволствие тя, но отново се намръщи, когато си спомни за какво говореха. — Колкото до мръсното ти подсъзнание, то просто се е развихрило. Бях сама… през целия уикенд… разбира се, ако не се смятат съдържателите на странноприемницата, другите им гости, келнерките в ресторантите, човекът от бензиностанцията и чудесната стара дама на будката за информация по магистралата Канкамъгъс — Дебра спря колкото да си поеме дъх. — Но да съм прелъстявала някой тъпанар по пътя, не съм. Не съм чак толкова зажадняла!

Тъй като знаеше, че Бъч ще се върне всеки момент, Греъм каза, като положи съзнателно усилие да говори по-тихо:

— И затова ли се получи така в петък, Дебра? Още малко и щеше да ми се замолиш.

В първия момент й се прииска да го зашлеви. Но във втория, когато започна да разбира за какво става дума, се ухили с нарастващо удоволствие.

— Е, Греъм Рейд, наистина смятам, че ревнуваш.

— Да ревнувам? Аз? От кого?

— От Бъч… или от всеки друг мъж, с когото биха могли да ни се пресекат пътищата — все още със залепена на лицето широка усмивка, тя скръсти безочливо ръце на гърдите си. — Ревнуваш!

Греъм я изгледа с неприязън.

— Да ревнувам? За нищо на света! Нищо в теб не ми харесва.

— Нима? — подразни го тя, промъкна се предпазливо до него и каза съвсем тихо. — И аз усетих някои неща в петък. Нали разбираш, на мъжете това им е недостатъкът, че им личи.

Известно време Греъм остана мълчалив. Дебра стоеше лице в лице с него и го гледаше право в очите. Беше убедена в правотата си, но се молеше, да не би да е отишла твърде далеч. Видя го как си поема дъх, как тънката материя на тениската се издува на гърдите му, как изправя рамене. След това на лицето му бавно се появи усмивка.

— Хитруша си ти, Дебра Бари. Имаш отговор за всичко. Разбирам защо си толкова добра в професията си. Диалогът е твоето призвание.

Дълбоко засегната от усмивката му, Дебра успя само да отвърне с нейно доста по-стеснително подобие. Не разбираше как може ту да я ядосва, ту да я успокоява с усмивка. Но винаги успяваше.

— Слушай, Греъм — започна тихо тя. — Колкото до това, наистина нямам никакви аспирации към Бъч… или който и да било друг мъж. Ти поне би трябвало да знаеш как се чувствам.

Греъм я изгледа с непроницаемо изражение. След това, без да потвърди или отрече, се обърна, слезе долу и се отправи към къщата. В същия момент Бъч връхлетя с пощата.

— Успях да причакам Джордж — той размаха пачката пликове, докато се отправяше към емпориото. — Това е за днес — посегна и подаде пачката на Дебра, която бе пресрещнала на половината път по стълбите. — Дано да са добри новини.

Зърнала познатия подател и още по-познатата емблема в левия ъгъл на плика, Дебра се ухили.

— Добри са. Това — тя размаха кафявия книжен плик, като стисна останалите в другата си ръка, — ще ми запълни цялата седмица.

Беше схемата за сюжета, който Дебра започна да чете, седнала на едно от средните стъпала, а Бъч отново отиде при Греъм.

Когато Греъм се върна от кафе почивката, Дебра беше коленичила на пода на пристройката и се мъчеше да завие един болт, който упорито отказваше да й се подчини.

— Какво правиш? — попита озадачено той с добродушна насмешка, като изгледа дългото парче талашит, върху което беше коленичила.

— Това е бюрото ми — каза кисело тя, направи гримаса на своенравния болт, опита още веднъж и пусна безполезната отвертка на земята. — Просто нелепо. Човекът каза — тя промени гласа си и в него пролича напевна подигравка, — че просто трябва да завинтя краката и… бинго, бюрото ми ще е готово! — Дебра вдигна жален поглед към Греъм. — Защо винаги постъпват така… говорят, сякаш е нещо много просто, а то не е?

Греъм приклекна, вдигна отвертката и я огледа. Ъгълчетата на устата му трепнаха присмехулно.

— Защото между нас има хора, които не биха могли да напишат едно писмо до дома, дори и животът им да зависи от това. Но пък сме ненадминати в завинтването на болтове. Почакай така.

Той се върна до пикапа и няколко секунди по-късно се върна с ръчна бормашина, която включи в наскоро поставения контакт. След това коленичи до дъската, отбеляза местата с молив и проби дупки в четирите края.

— Ето — каза доволно после. — Опитай сега.

Той вдигна единия край и го задържа, докато Дебра отново щурмуваше болта. След минути кракът беше закрепен.

— Това беше измама — подразни го тя.

— Но се получи, нали?

Греъм взе отвертката от ръцете й, затегна хубаво всеки от четирите болта и постави следващия крак.

— Някои от нас пробиват дупка, но болтът си влиза и излиза свободно през нея.

— Тайната — прошепна той заговорнически — е да направиш дупката поне два или три номера по-тясна от болта. Идеята е да може само върхът на болта да влезе, а след това резбата му да довърши останалото.

— Много умно.

Дебра постави с лекота втория крак.

— Щеше да бъде още по-умно да използваш бормашината, за да завинтиш и самите болтове. Но това би обезсмислило идеята.

— Идеята?

— Да го направиш сам — изведнъж стана по-сериозен. — Ако нещата са толкова прости, че не влагаш никаква енергия в тях, е същото като да си наел някой да ти свърши работата. Наградата е да получиш мазоли и да се изпотиш, да си изморен в края на деня.

— Повече, отколкото самото свършване на работата? — попита тя, усещайки, че е на път да надникне във вътрешния свят на Греъм.

Той вдигна третия крак и се усмихна нежно.

— Да. Дори и повече. Предполагам, че имаш същото отношение към твоята работа. Онова схеми ли бяха?

Не беше предполагала, че я е забелязал какво чете.

— Аха. Резюме на сюжета за следващата седмица.

— Доколко е подробно?

— Не особено. Получавам приблизително по десет страници скициран сюжет за всеки шестдесет от сценария, който очакват да напиша.

— Значи имаш свободата да слагаш каквито си искаш думи в устите на героите си?

— Долу-горе. Ето къде е предизвикателството. Крайният резултат може да варира значително в зависимост от решението ми.

— А ако нямаше тази свобода? Ако схемите, които получаваш, уточняваха всичко, така че механично да написваш предварително измисления сюжет?

— Би било отегчително и неудовлетворяващо.

Греъм постави крака върху мястото му.

— В моята работа е същото. Трябва някъде да има предизвикателство, да е изпитание или за ума, или за тялото, да има гордост от полагането на усилията — след това се усмихна немирно и сърцето й прескочи един удар. — Разбира се, и свършването на работата е от значение. Искам да кажа, че клиентът очаква това.

— Така е.

Неусетно си бяха сменили ролите и сега Дебра придържаше крака, а Греъм работеше с отвертката. Тя наблюдаваше бързите, ловки движения на ръцете му и се възхищаваше на лекотата, с която държаха инструмента и го караха да функционира така, че да изглежда като продължение на пръстите му. Ни в клин, ни в ръкав си спомни колко топли бяха тези пръсти, как я бяха докосвали, измъчвали.

Когато бюрото бе готово, Греъм го обърна ловко и то за пръв път застана на краката си.

— Не е зле — рече той. — Хайде да го качим горе.

За нейна изненада Греъм обърна още веднъж цялата плоскост, но този път я вдигна, постави я на раменете си и започна внимателно да изкачва спираловидното стълбище. Постави новичкото бюро под оберлихта, сякаш предусещаше къде е намислила да го сложи, и се отдръпна назад.

— Хич не е зле. Къде ти е пишещата машина? — озърна се, съгледа я под една от стрехите и я сложи отгоре. След това повдигна пръст и се потърка замислено по брадичката. — Само се надявам контактите, които поставихме, да са достатъчно. Какво имаш? Пишеща машина, лампа, телевизор… нещо друго?

— Имам и радио с часовник, но това е всичко. Два са напълно достатъчни — тя се засмя. — Няма да прекарам тук толкова дълго време, нали?

Греъм я изгледа остро и поклати глава.

— Не и ако зависи от мен — след това огледа цялото емпорио и погледът му се спря на стълбите. — Надявам се да не съм сбъркал — промърмори той под нос.

Но Дебра го чу.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа — въздъхна Греъм, — че тук си прекалено изолирана. Ами ако се събудиш посред нощ и ти се ходи до тоалетната?

— Да?…

Очите му потъмняха.

— Ще трябва да минеш целия път обратно до къщата в тъмното.

— Нали луната свети? — сви рамене тя, като внимаваше да не покаже колко е развеселена от неговата загриженост.

— Само в ясни нощи. Но дори и тогава не е изключено да се спънеш в бог знае какво — разбира се, ако изобщо успееш да слезеш цяла по стълбите. Не вярвам спираловидната стълба да е много лесна за слизане в тъмното.

— Ще се оправя, Греъм — увери го търпеливо тя. — Ще си купя голям прожектор. Как ти се струва?

— И без това трябва да имаш такъв — измърмори кисело той.

— Тогава ще си взема — чувстваше се много сговорчива. — Нещо друго? — попита насмешливо тя, но насмешливостта й се стопи, когато видя, че Греъм гледа към леглото. Танцуващите по завивката сенки и слънчеви зайчета внезапно придобиха чувствени проекции, които ни най-малко не се стопиха във въображението й, когато усети кехлибарения му поглед върху себе си.

Известно време се гледаха, отново преживявайки огъня на страстта, който бяха открили. Дебра усети неравномерния си пулс, пърхането в стомаха, предателската слабост в коленете си. Без да се замисли, тя облиза внезапно пресъхналите си устни.

— Дебра… — изръмжа предупредително Греъм, а след това се покашля. — Не. Това е всичко — отсече той, обърна се и си отиде.

Стъпките му отдавна бяха заглъхнали и изчезнали, когато най-сетне успя да се помръдне от мястото си. Дори и тогава първо се раздвижи погледът й, като отново се насочи към леглото. Запита се какво ли е да бъде с него. Измина доста време, докато събере сили за някакви смислени действия.

 

 

Май цъфтеше с цялата красота, която Дебра се бе надявала да намери в провинцията. Форцизията беше избухнала в переста слънчева светлина, дърветата напъпиха и изведнъж се превърнаха в зелени чадъри. Тревата започна бавно да се съживява, като с всеки изминал ден на мястото на кафявото се появяваше бледозелено.

Както беше предсказал Греъм, птиците се върнаха от юг, преливащи от живот, и изпълниха въздуха с любовните си трели, като всеки вид, всяка песен бе различна от другите, но също толкова великолепна. Чудеше се дали не пеят толкова силно, за да заглушат вдигания от хората шум, който сигурно им се струваше неочакван и досаден. Греъм се беше нахвърлил върху работата си с неутолима жар — оголваше напълно вътрешни стени, събаряше други и сваляше слоевете негодни стари шинди от върха на покрива надолу.

Колкото до нея, тя си установи приятен режим, според който прекарваше сутрините в емпориото, като работеше на бюрото под оберлихта, а след това спираше, за да обядва и да гледа сериала. Писането й спореше, съсредоточаваше се почти без усилие и резултатът беше далеч по-добър, отколкото в Ню Йорк, макар да имаше смътните подозрения, че именно изкушението да наблюдава следобед как Греъм работи я кара да бъде толкова дисциплинирана преди обяд.

И наистина го наблюдаваше, понякога тайно, надничайки от емпориото към гъвкавото му тяло, пазещо равновесие на покрива, понякога явно без каквито и да било преструвки, докато говореше по телефона, който по необходимост бе останал в главното крило на къщата. Той беше красив и това бе вън от всякакво съмнение. Дори с напредването на деня, когато се поизцапваше, й се струваше още по-привлекателен. Чарът му бе в малките неща, които тя забелязваше — как косата се изпотяваше и залепваше по слепоочията му, как от време на време се изправяше и раздвижваше дясното си рамо, как избърсваше потта от горната устна с опакото на ръката си. Той бе съвършеното вдъхновение за онези любовни сцени, които толкова често й се налагаше да пише или поне така оправдаваше бленуванията си.

Драмата на „Любовни игри“ продължаваше ден след ден. Харис позволи на Дебра да вдъхне на Селена духа, който бе предложила. Когато сценарият й пристигна в Ню Йорк, претърпя съвсем незначителни редакции. Дебра се чувстваше удовлетворена и обажданията на Харис се разредиха до веднъж седмично.

Майка й обаче звънеше по няколко пъти в седмицата, както правеше и в Ню Йорк. Цената на междуградските разговори не беше от значение за нея, както и времето, което отнемаше на Дебра. Това, което я засягаше, бе организирането на фантастичната сватба. Всеки път, когато се обаждаше, повдигаше нов въпрос, имаше нов проблем за обсъждане. И в края на всеки разговор заявяваше глухо, че нещата излизат от контрол. Когато Дебра изказваше предположението, че може би не е сигурна в самото решение да встъпи в брак, Люси Шипмън неизменно въздишаше, казваше примирено: Може би си права, скъпа, и веднага се впускаше в следващата фаза от плана си.

Не й бе трудно да търпи майка си, но при брат й Стюарт нещата не стояха така. Недоволен от бягството на Дебра от града, той сякаш си бе поставил за цел постоянно да стимулира чувството й за вина, което се надяваше, че изпитва. Но когато не откри такова, промени курса. За нещастие Греъм често се превръщаше в обект на вниманието му.

— Какво прави пък той там? — питаше в началото на разговора.

— Казах ти. Работи.

— Като администратор ли? Защо винаги вдига телефона?

— Когато е близо до него, го вдига. Казах ти и това, Стюарт. Живея и работя в пристройката, но телефонът не може да бъде преместен, без това да причини един куп неудобства. А и не си струваше, тъй като няма да се задържа дълго там. Греъм ми прави услуга, като вдига слушалката, когато не съм някъде наоколо. Иначе щеше да звъни постоянно и аз да стигам до него едва когато отсреща са затворили. Така целият ми ден щеше да минава в тичане напред-назад.

И често си мислеше, че не е лоша идеята да остави телефонът да си звъни. Разговорите със Стюарт й дотягаха.

— Сам ли работи?

— През по-голямата част от времето. Понякога вика хора да му помагат, но предпочита да прави всичко сам.

— Греъм Рейд?

Брат й размишляваше малко върху името му, изхъмкваше ниско и започваше да обсъжда как Дебра клинчи от отговорност, като се крие, както се изразяваше, в Ню Хампшир. В повечето случаи Дебра просто го оставяше да си говори. Ако искаше да вярва, че тя се крие, това си беше негово право. Но не беше съгласна — това пък си беше нейно право.

С всеки изминал ден й ставаше все по-ясно, че е взела правилното решение. Ходеше в градчето няколко пъти и лесно се сприятели с местните хора, чиято сдържаност бързо отстъпи пред усмивката и откритостта й. В отговор на тяхното любопитство им каза, че е писателка. Когато един ден се отби в магазина за понички и откри редовните клиенти да гледат сериала, който даваха след нейния, се осмели да им каже какво точно пише. Седмица след това започна да усеща как погледите на хората от градчето следят всяко нейно движение, докато накрая, когато разбраха, че си е все същата хубавка млада жена, дето е дошла от Ню Йорк, я приеха като една от тях. Наистина се държаха с нея покровителствено и ставаха необикновено мълчаливи, когато ставаше въпрос за нейната работа пред външни хора, които преминаваха през града. Държаха се така, сякаш беше личното им съкровище, тяхната тайна. Дебра на свой ред полагаше усилия да отделя достатъчно време, за да си приказва с тях.

Но тези усилия наистина не и бяха неприятни. Част от онова, което й бе липсвало в Ню Йорк, и част от мечтите й — да върви по улицата и съдържателите на магазините и хората от градчето да я викат по име, да й махат с ръка и се усмихват — сега бе реалност. За пръв път се чувстваше цялостна личност. Усмивките идваха лесно. Всъщност само в една ситуация ги сдържаше — когато Греъм докарваше други работници в къщата. Тогава бе учтива и дружелюбна, но по-сдържано, използваше благоразумието като средство за защита срещу ревността му.

Защото с течение на времето отношенията им с Греъм се позатоплиха. Постепенно се почувства свободна просто да стои и да си говори с него, докато той работеше. Когато идваше сам, Дебра правеше обеди за двама с такова старание и фантазия, каквито дотогава не бе проявявала и които Греъм лапаше, сякаш не бе ял от дни.

— А ти какво ядеш? — попита го тя един следобед, докато се хранеха в слънчевия заден двор с пържено пиле и царевица.

— О, по малко от това, по малко от онова — отвърна Греъм със самодоволна усмивка, протегна й една кълка и още при първото поклащане на главата й си я прибра.

— А готвиш ли?

— Разбира се.

— Бас държа. Знам ги такива като теб — подразни го тя и го изгледа с недоверие. — Разни жени са хлътнали до уши по теб и ти се молят коленопреклонно да ти готвят.

— Ти обаче не хлътна по мен и не ме молиш.

Той повдигна палаво едната си вежда, но Дебра отговори с най-безгрижното свиване на рамене, на което бе способна.

— И без това приготвям обяд. Ти просто се случи тук да ми правиш компания.

— Доста си направила — продължи да я дразни той. — Наистина ли щеше да го изядеш всичкото без мен?

— В рамките на няколко дни — рече хитро тя, а след това направи още един опит да оправдае приготвеното количество храна. — Най-доброто време да хапнеш повечко е обядът. След това през остатъка от деня можеш да изгаряш калориите.

Греъм я огледа много бавно, като се позабави на гърдите, талията и бедрата й, и по цялото тяло я полазиха тръпки.

— А защо ям само аз?

— Защото аз не се движа чак толкова, за да изгоря калориите.

— Аха, но ако ям много на обяд, а след това и на вечеря, това не е ли малко насилване? — Той седна по-изправено, протегна се и потупа плоския си корем.

— Винаги можеш… да вдигаш тежести — предложи му ухилено тя.

— Майтапиш ли се? — попита Греъм, като се престори на обиден. — Ако искаш да знаеш, това тяло някога беше кльощаво. Такова, каквото е днес, стана със здрава работа. — Той повдигна едната си вежда. — Вдигането на тежести е за хора, които не могат да си поддържат мускулния тонус по друг начин. А при теб как е?

После се наведе напред, преди Дебра да е предусетила намеренията му, стисна я леко за ръцете и краката и я мушна в стомаха.

Тя избухна в смях, който само отчасти се дължеше на гъдел.

— Престани, Греъм! — каза задъхано и сграбчи ръката му, за да спре изтезанието.

Греъм остана неподвижен. Двамата се погледнаха, станали сериозни изведнъж, в заплашителна близост един от друг. Ръката му беше топла, топла и толкова голяма, че пръстите й не успяваха да я обхванат докрай. Очите му слязоха до устните й и погледът накара дъха й да спре. След това над главата им се чу крясък на дива патица и магията бе развалена.

Това започваше да се превръща в установен ред. Времето, което прекарваха заедно, беше изпълнено с весело бърборене, което неизбежно свършваше с един поглед, докосване или въздишка, напомнящи им за така и неугасналата напълно искрица. Дебра никога не повдигна въпроса. Беше също толкова неподготвена да направи крачка към обвързване, колкото и Греъм.

И все пак усещаше вътре в себе си някакво безпокойство, едва доловимо, безмълвно, което ставаше най-силно нощем, когато лежеше сама в емпориото, с луната и звездите над главата си и шепота на ветреца в клоните на дърветата. Предпочиташе да го тълкува като болка на растежа. За пръв път се чувстваше пълноценна личност, не дъщеря или съпруга, а самата себе си. Но дълбоко в сърцето си подозираше нещо друго. Греъм Рейд бързо се превръщаше в навик.

Макар през уикендите да бе постоянно заета в изследване на местностите, в разходки покрай тихи поточета, в пазаруване от приказната плетачница за пуловери и отбивания при новите приятели, понеделнишките сутрини винаги очакваше с нетърпение. Когато Греъм пристигаше, сърцето й започваше да бие малко по-бързо, походката й ставаше малко по-лека и се чувстваше малко по-богата отпреди. Ако не се познаваше толкова добре, щеше да заподозре, че е наполовина влюбена в този човек. Но се познаваше. Просто току-що бе прекарала грозен период — излизане от една връзка, която дълго бе представлявала всичко за нея. Греъм беше човек, който… й харесваше, предизвикваше възхищението й, караше я да усеща феноменално физическо привличане. Но чак пък любов? Не можеше да бъде.

И все пак откриваше, че планира тези специални обеди й все гледа да поговори с него, да бъде възможно най-откровена за работата и телефонните обаждания. Това не беше съзнателно усилие да го направи част от живота си, по-скоро й беше приятно да обсъжда нещата с него и откриваше, че той може да й помогне да се справи с всяка ситуация.

Но колкото и да се опитваше да промени положението, Греъм държеше вратата към личния си живот здраво заключена. Говореше само за настоящето, а понякога и за близкото си минало, прекарано тук. По въпросите за детството, образованието и брака си си оставаше все така уклончив.

Дебра започна да усеща настроението му по ударите на чука върху кедровите шинди, с които покриваше покрива. Понякога удряше с лекота и увереност, а друг път гвоздеите понасяха лошото му настроение. Понякога, когато се чувстваше безпомощна в намерението си да го достигне, чувството й за безсилие ставаше почти толкова силно. В такива случаи й се виждаше угрижен и просто копнееше да му помогне.

Но той не й позволяваше и я принуждаваше да се задоволява с моментите на нежност, палавост и понякога замисленост, които споделяха. Греъм бе нейната тайна. Общите им неща — топлотата и близостта — съществуваха само в малкия свят на нейната къща.

До деня, в който се появи Джейсън Бари.