Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carpenter’s Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 48 гласа)
Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Невероятна история

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Снежана Калинска

ISBN: 954–459–764–6


Първа глава

От кръста надолу изглеждаше обещаващо. Опънатите като лъвска кожа дънки се плъзгаха по коравите мускули, докато мъжът се усукваше върху подвижната платформа под пикапа, опитвайки се да достигне упорития клапан. Протъркани от носене, те покриваха впечатляващо дългото разстояние от протрития кожен колан до работните му ботуши. Когато мъжът сгъна коляно, за да се намести по-удобно, мускулът на другото му бедро се напрегна и опъна избелелия плат.

Дебра Бари се покашля. Изведнъж се беше почувствала като воайор — нещо, твърде нехарактерно за нея.

— Извинете! Греъм Рейд?

И тъй като половината тяло изобщо не реагира, тя пристъпи напред, наведе се и надникна, за да се увери, че мускулестите крака, които се подаваха изпод пикапа, наистина продължават в мъж.

— Ало?

Ключът издрънча на цимента. Мъжът изруга тихо, изпъна се и с помощта на свития си крак издърпа платформата напред. Появиха се гърди, рамене и глава и Дебра се озова пред мъжа, когото я бяха изпратили да търси. Лицето и ръцете до запретнатите над навитите до лактите ръкави бяха изплескани с мазни черни петна. Вълнената риза също не бе особено чиста, както и гъстата рошава коса, която не покриваше челото му само защото мъжът все още лежеше в хоризонтално положение. Но очите му бяха ясни, ясни и кехлибарени. И я гледаха така, сякаш лично тя бе повредила пикапа му.

— Да? — прозвуча изненадващо спокойният му глас.

— Търся Греъм Рейд — отвърна облекчено тя.

Поне не й бе отговорил рязко, както предполагаше погледът му. Е, не биваше да забравя, че се намира в Ню Хампшир, а не в Ню Йорк. Това бе човек от село, а не гражданин. Темпераментът му сигурно бе далеч по-уравновесен. Трябваше да запомни това.

— Да.

Тя повдигна вежди в очакване.

— Вие ли сте Греъм Рейд?

— Да.

Този път гласът му прозвуча по-твърдо и с леки нотки на нетърпение. Той хвана с две ръце стъпенката на пикапа над главата си и продължи да я гледа втренчено.

Дебра си пое дълбоко дъх.

— Търся дърводелец. Препоръчаха ми вас. Бихме ли могли да поговорим?

Мъжът просто продължи да я гледа и тя се запита дали не го е обидила с нещо. Ако не беше този особен поглед, щеше да си помисли, че не е разбрал молбата й. Но очите му, ясни и строги, я гледаха само в лицето и все пак сякаш забелязваха всичко наведнъж. Неочаквано Дебра се притесни.

— Вие сте дърводелецът, нали? — попита безпомощно тя. — Или може би е баща ви… или някой друг Греъм Рейд, чиято работа видях?

Легналият мъж премигна, сякаш сега се събуждаше, оттласна се с ръце и ловко се изправи. Изведнъж почти й се прииска да си е останал на земята. Наистина погледът му я притесняваше, но той бе нищо в сравнение с внушителния ръст и широките гърди и рамене.

— Виждали сте работата ми? — попита надменно със същия равен глас.

— Да. Бях в магазините на Харди и Лавел, преди да дойда да ви потърся. Не бих си позволила да губя вашето и моето време с приказки — рече разсъдливо тя, — ако преди това не бях харесала работата ви.

През погледа му премина нещо като уважение, но мигом изчезна и я остави с впечатлението, че само си го е въобразила.

Греъм Рейд избърса ръце в задните джобове на дънките си и й протегна дясната, но точно преди да се ръкуват, той я обърна с дланта нагоре, погледна остатъците от масло по нея, сви рамене и я отпусна. Погледът му обхвана безупречната й външност, пробяга по меката блуза и прилепналите дънки под разкопчаната, дълга до средата на бедрата парка, поспря се за момент на върховете на хубавите кожени ботушки и едва тогава се върна на лицето й.

— Извинявайте. Много съм мръсен.

— Няма проблем — отвърна бързо тя, тъй като нямаше търпение да поговорят делово. — Вашата работа съм видяла тази сутрин, нали?

— Да — отвърна той и сложи ръце на хълбоците си.

— Впечатляваща е — осмели се да каже Дебра, но понеже забележката й не произведе никаква видима реакция, тя си наложи да продължи. — Купих къща извън града и искам да направя някои подобрения. Работата е много, но ще ви се отплатя добре — после, когато видя леко отегчения му поглед, добави предпазливо: — Нали сте свободен?

— Не.

Стъписана от резкия му отговор, Дебра се намръщи.

— Не ли? Странно! Казаха ми, че тъкмо довършвате една поръчка. Всъщност господин О’Хара положи всички усилия да ме убеди, че вие сте човекът, който може да ми помогне.

Кехлибарените очи се присвиха.

— Значи О’Хара — той направи гримаса и зарея поглед към един далечен планински връх. — Хитрец е този О’Хара — промърмори по-тихо, а след това отново насочи цялото си внимание към Дебра. — Страхувам се, че не мога да ви помогна.

После се наведе, за да вдигне ключа, който беше оставил под пикапа, и на Дебра не й остана нищо друго, освен да наблюдава широкия му гръб. Но тя нямаше намерение да се задоволи с това.

— Значи… имате друга поръчка?

— Тц.

Изправи се с ключа в ръка, прекоси гаража и го окачи на куката му. Дебра го последва.

— Не разбирам. Щом довършвате една поръчка и нямате друга, защо да не помислите върху моето предложение?

Греъм бръкна в джоба на ризата си, извади един мъничък счупен молив, погледна го с отвращение, захвърли го настрана и започна да рови по лавиците за някой в по-добро състояние. Въпросът на Дебра увисна във въздуха, а той продължи да бърка из пироните и винтовете, докато не намери каквото търсеше. След това откъсна парче хартия от един мръсен бележник и го нашари с разкрачени драскулки.

— Ето ви две имена. Всеки от тях ще може да ви помогне. И се нуждаят от тази поръчка далеч повече от мен.

— Но аз искам вас! — възрази Дебра.

Мъжът обаче напъха хартията в ръцете й, отиде до автомата за безалкохолни и започна да рови из джобовете си за монети. Накрая ръката му се показа празна. Дебра мигновено извади нужните монети и ги пъхна в процепа.

— Какво да бъде?

Колебанието му трая само секунда.

— „Планинска роса“. Ще имам да ви връщам.

— Няма нужда. Приемете го като такса за консултация — дръпна решително ръчката, изчака кутията да падне и я подаде дръзко на мъжа до себе си.

Той я задържа нерешително. Предвкусваше удоволствието да изгълта хладното й съдържание, но го възпираше мисълта да приема услуги от жена, облечена в маркови джинси и с вносни ботушки, особено решителна като тази тук.

За нещастие, макар да предвещаваше неприятности, решителността й го заинтригува. Когато пръстът му намери пръстенчето на кутията и се чу леко свистене, неволно си помисли, че отваря кутията на Пандора.

— Може ли да поговорим? — попита отново тя и се озърна за някое удобно местенце, но когато отново го погледна, той тъкмо отпиваше голяма глътка от кутията.

Мускулите по силното му гърло отведоха содата заедно с погледа й надолу по осеяната с косъмчета кожа към един празен и един закопчан илик. Веднага след това тя прекъсна наблюдението и остави течността да продължи сама по пътя си. Стресната от първичната сила, която излъчваше този човек, Дебра извърна бързо очи и се вгледа отсреща в групата притихнали къщи на главната улица.

— Има ли ресторант наблизо? — попита тихо тя. — Мина доста време от закуска.

Ъгълчето на устните му трепна.

— Не съм облечен съвсем подходящо за обяд — отбеляза той саркастично.

Но Дебра остана невъзмутима.

— Нямах предвид „Риц“ — отвърна хапливо тя. — Сигурно има наблизо някоя закусвалня, където никой няма да се засегне, ако ви види изцапан с машинно масло.

— А вие?

Светлокестенявата вежда се повдигна под косата, която сега покриваше челото му.

— Разбира се, че не — каза тя укорно. — Е? Има ли такова място? Да не би да се притеснявате да ви видят в този вид?

Той вдигна разсеяно ръка да си потърка брадичката, но осъзна, че така само размазва мръсотията, и се отказа. На устните му се появи стеснителна усмивка.

— Чак толкова ли съм зле?

— Нямам нищо против — проточи снизходително Дебра, като се наслаждаваше на чисто физическия му чар. — Ама че безобидно нещо, мръсотия.

Но имаше и нещо друго. Греъм я изгледа остро, вече без следа от усмивка, поизправи се и заговори по-хладно:

— Вижте, наистина няма за какво да говорим. Не мога да работя за вас. Това е.

Но тя продължаваше да упорства.

— Дори не знаете за какво става въпрос. Как може да отказвате така слепешката?

Греъм вдигна кутията към устните си, отпи лениво и отговори:

— Сам съм си шеф. Аз решавам дали да приема, или да откажа една поръчка.

После се обърна и закрачи към пикапа. Дебра го следваше, без да изостава.

— Моля ви, господин Рейд! Не ми е съвсем ясно защо не искате да ме изслушате, но зная, че никой друг не би ми свършил работа.

След това изтича напред и отчаяно затисна с гръб вратата на пикапа. Вече беше видяла изработените от него неща и знаеше какво изпуска, нямаше да му позволи просто да си тръгне.

Той отстъпи назад и сведе поглед към парчето хартия, което Дебра все още държеше в ръка.

— Форбс и Кампбел са достатъчно добри за тази работа. Който и да е от двамата. Обадете им се.

— Видях нещата им — настоя спокойно тя, като поизправи рамене и вирна брадичка. — Вашите са много по-добри!

Кехлибарените очи я пронизаха.

— Нищо няма да постигнете с ласкателства, госпожице…

— Бари. Дебра Бари — тя протегна по навик ръка, но си спомни как малко преди това се бе отказал да се ръкува с нея и когато Греъм се намръщи, пъхна ръка в джоба си. — Не се опитвам да ви лаская. Просто отбелязвам фактите. Цял предобед обикалям по улиците и оглеждам къщите. Вашата работа винаги се оказваше най-оригинална. Вие сте човекът, който ми трябва.

Греъм я погледна и не можа да не се възхити на смелостта й. Не беше висока; токчетата на ботушките й даваха предимство, което с равни подметки щеше да изгуби. Освен това беше дребничка. Дори и дебелата парка не можеше да скрие слабичката й фигура. А и чертите й бяха толкова нежни. Но лицето може да лъже, напомни си Греъм, понасяйки стоически пронизващия хлад.

Той надигна кутията със сода, пресуши я, смачка я с една ръка и я захвърли в близкия варел. След това взе метнатата си върху капака на пикапа дреха и пъхна ръце в ръкавите й.

— И какво точно имахте предвид? — чу се да пита, докато оправяше яката. Когато лицето срещу него засия, той веднага съжали, че й е вдъхнал надежди. Но злото вече беше сторено и както подозираше, Дебра Бари незабавно се нахвърли на стръвта.

— Всичко — очите й изведнъж заблестяха развълнувано. — Искам пълно обновяване на къщата.

— Къде се намира?

Тя посочи с глава на запад.

— Извън Удбъри, на около една миля от центъра на градчето, точно от другата страна на езерото…

— Единствената къща за продан в тази посока е на Ричардсън — той я погледна по-предпазливо и някак недоверчиво. — Купили сте старата къща на Ричардсън?

— Точно така — отвърна гордо тя.

— Това е може би най-старата къща в окръга! Изоставена е от години. Не съм сигурен дали изобщо нещо може да се спаси.

— Ето къде се намесвате вие.

Той вдигна ръка с открита длан.

— Момент, моля! Не съм се съгласявал да правя каквото и да било.

— Но искате да чуете още нещо, нали? — каза лукаво тя, разчитайки, че човек, проектирал и изпълнил работата, която бе видяла тази сутрин, не би могъл да подмине с лека ръка отправеното му предизвикателство.

Той присви очи, съзирайки леката насмешка в нейните. Неочаквано осъзна, че имат топлия кафяв цвят на косата й.

Нито очите, нито косата грабваха погледа и все пак изглеждаха примамливо блестящи. Ако ръцете му не бяха толкова мръсни, може би щеше да се изкуши и да докосне копринената къдрица, която се беше измъкнала от изискания нисък кок и сега докосваше бузата й. Но вместо това се покашля и протегна ръка покрай нея към вратата.

— Извинете ме.

Лицето на Дебра веднага стана сериозно.

— Загубих ли? Но защо?

Тя отстъпи настрана. Греъм отвори вратата, обърна се наполовина към нея и махна с ръка към седалките.

— Май все пак съм гладен — каза отегчено. — Бих ви помогнал да се качите, но наистина сте прекалено чиста за моите ръце.

Изчака решението й, вперил поглед в лъскавата спортна кола, която профуча в същото време по улицата, устремена може би към някое по-елегантно място. През цялото време Греъм се бореше със собствените си доводи против тази стъпка.

Но Дебра не го остави много да се замисля. С възродени надежди, тя скочи припряно зад волана и се настани на съседното място, за да не му даде възможност да промени решението си и, докато Греъм се качи, вече беше приготвила плана за втория си щурм.

— Къщата е страхотна — започна тя, без да сваля очи от него. Греъм запали, изкара камиона от паркинга, обърна и потегли по главната улица. — Исторически погледнато, е истинска забележителност.

— Знам — бе краткият отговор.

Тя се взря в лицето му. Мръсното петно от едната страна на брадичката правеше профила му някак грубоват.

— Какво точно знаете? — попита неволно тя.

— За къщата на Ричардсън ли? — той й хвърли бърз поглед, докато забавяше скоростта, за да позволи на една кола да излезе на шосето пред тях. — Сигурно не повече, отколкото О’Хара ви е казал — после сви рамене. — Построена е преди около двеста години от един корабостроител, загинал впоследствие във Войната на независимостта. До началото на века там живели неговите потомци, но оттогава къщата е сменяла безброй пъти собствениците си. Просто е твърде занемарена и изисква прекалено много пари, за да се направи удобна за живеене.

Той завъртя ловко волана и зави в една странична уличка с голи дървета от двете страни.

— Но в нея има потенциал, не смятате ли, господин Рейд?

Той стисна зъби.

— Наричайте ме Греъм. Да, наистина има потенциал.

Докато Дебра се чудеше как да разбира неохотното му признание, той спря пред някаква малка сграда, една от няколкото на тихата уличка.

— Аз ще избързам, за да отида до умивалнята. Вие по-добре влезте да намерите места — нареди той и преди да е успяла да отговори, слезе от камиона и затръшна вратата след себе си.

Дебра го гледаше слисано как изминава с дълги крачки разстоянието до ресторанта и изчезва. Странен мъж, мислеше си, посвоему неустоим; талантлив, ако се съди по работата му, но странен. Все още объркана, тя слезе от камиона, загърна парката, усетила ранния априлски хлад, и се отправи към вратата, зад която беше изчезнал Греъм.

Сградата, която отвън изглеждаше съвсем семпла, отвътре бе още по-непретенциозна. Дебра се озова в зала, осеяна с кръгли голи маси, половината от които бяха заети с делнично облечени мъже и само няколко жени. Доста се различава от местата, където обикновено обядвам, каза си тя, докато вървеше към една свободна маса в ъгъла. Когато седна, подпря ръце на облегалките на стария дъбов стол и зачака своя дърводелец да се върне.

Защото наистина беше нейният дърводелец, независимо дали бе готов да го признае, или не. Дебра знаеше къде му е слабото място — в изкусната работа, чийто перфектен резултат беше видяла тази сутрин, в таланта му да проектира и вниманието към всеки детайл. Ако нещата му не говореха достатъчно, щяха да го сторят блестящите препоръки на хората, за които беше работил. Отдаден на работата си. Сериозен. С много нови идеи. Прекрасно изпълнение. Приятен. Приятен ли? Тя си спомни как се бе усмихнал един-два пъти, макар очевидно против волята си, и усети нещо от скритата му същност. Може би някъде под слоя бдителност, под обвивката от грубост и мускули действително се криеше приятен човек.

Но няколко минути по-късно, когато Греъм се появи в залата, изражението му далеч не можеше да се нарече приятно. От влизането си в умивалнята не спираше да се укорява, задето бе позволил на тази жена да го подмами на обяд. О, да, наистина той бе направил решителната крачка, но лукавството й го бе подтикнало към това. Тази нейна деликатна настоятелност е много опасна, помисли си той и огледа навъсено залата. Беше седнала в ъгъла и го очакваше търпеливо. Очите й срещнаха неговите и го проследиха, докато се приближаваше към нея. Когато стигна до масата, бе още по-твърдо решен.

— Не мога да приема поръчката ви, госпожице Бари.

— Дебра.

Греъм издърпа един стол и седна, като внимаваше да стои на възможно най-голямо разстояние от нея.

— Няма значение…

— Не, казвам се Дебра — настоя тя, като сдържа усмивката си. — Направо се разярявам, когато хората ме наричат няма значение.

Той помълча малко, за да се пренастрои.

— Често ли ви се случва? — отговори почти неволно в същия тон, подмамен от безгрижното й излъчване.

— Не. Всъщност най-често ме нервират с милинка или сладурче — заразмишлява на глас Дебра, мислейки за света, от който идваше.

След тази информация Греъм стана още по-любопитен:

— Какво правиш, като се разяриш?

Дебра се ухили.

— Ако питаш дали се работи лесно с мен, мога да те уверя…

Това моментално го отрезви.

— Няма да работя за теб.

— Разбирам — тя наведе глава и зачете менюто. — Някакви препоръки?

— Дадох ти две. Още не си загубила хартийката, нали?

— Не, за обяд — беше устатият отговор. — Има ли нещо, което непременно трябва да опитам?

Греъм отново се присъедини към шеговития тон, като се престори на дълбоко замислен. Накрая въздъхна:

— Сиренето на скара е страхотно. Или пък си поръчай хотдог. Варят кренвиршите преди самото поднасяне. От друга страна обаче, яйчената салата се сервира с франзели. Това е много вълнуващо… когато са пресни.

— А сега се поднасяш с мен… или с тях — упрекна го тя, но достатъчно деликатно, за да привлече вниманието му. — Но аз говоря сериозно. Сигурно често се храниш тук. Какво ще ме посъветваш?

— Всъщност рядко идвам тук — отвърна той. — Когато работя, се храня на обекта.

— Което ни връща отново към моето предложение. И твоя отказ. Не разбирам, след като сега довършваш една поръчка, защо да не се заемеш с моята?

— Яхния с говеждо.

Дебра се намръщи озадачено.

— Какво?

— Поръчай си говежда яхния. Сервират я с топъл царевичен хляб. Много е хубава.

Дебра погледна слисано този загадъчен дърводелец, едновременно объркана и развеселена. Сега лицето му беше чисто и между грапавите бузи и гладките му скули имаше ярък контраст. Леките бръчици около очите загатваха чувството за хумор, което току-що бе демонстрирал. Линиите по челото, които се виждаха изпод вече сресания перчем, на свой ред говореха за сериозната му страна. Дебра реши, че този човек е истинска загадка. Или може би просто се заяждаше с новодошлите както всички местни жители, с които се беше срещала. Тези обитатели на гранитния щат се отнасяха с подозрение към хората от града. И тя почти споделяше чувствата им.

— Говежда яхния да бъде — съобщи Дебра, затвори менюто и го шляпна на масата. След това преплете пръсти върху плота и продължи: — Това, което искам, е цялостно обновяване на къщата. Има нужда от нова електрическа инсталация, канализация и отоплителна система. Предполагам, че за тези неща ще си намериш подизпълнители.

— Не приемам поръчката — повтори Греъм, макар че се беше облегнал назад и слушаше внимателно всяка нейна дума.

Дебра сви рамене, сякаш възражението му нямаше никаква връзка с разговора, и продължи:

— Най-интересни са структурните промени, които съм планирала.

— Планирала си? Да не би да си архитект?

Тя се ухили, поклати глава и присви очи.

— Ако бях, нямаше да се притеснявам толкова кого ще наема. Не — въздъхна, — нямам диплома по тази специалност, а само много собствени идеи. Проблемът е, че не зная дали са практични… и въобще приложими — Дебра спря, за да си поеме дъх. — Това е едно от нещата, които ти ще трябва да ми кажеш.

Греъм отправи очи към небето в безмълвна молитва за търпение. Когато отново я погледна, на лицето му бе изписана любезна снизходителност.

— Не трябва да ти казвам нищо, мадам.

— Дебра. Казвам се Дебра. Мадам ми звучи така, сякаш викаш на куче.

Неочаквано той се наведе към нея, като опря ръце в ръба на масата. Лицето му бе в опасна близост.

— Дебра, сбъркала си адреса — след това се облегна назад също толкова внезапно и й позволи да изпусне неволно задържания си дъх. — А и ми се струва, че трябва да разрушиш всичко и да започнеш от нулата. Ако си толкова недоволна от нея в сегашния й вид…

— Но аз не съм! — извика Дебра. — Намирам, че е страхотна. Природата наоколо е идеална, идеален е и общият вид на постройката. Разбира се, ще отнеме известно време и усилия, за да се направи годна за живеене. Но си струва.

— Дали? — попита равнодушно той, обърна се, направи знак на сервитьорката и й извика поръчката, преди отново да се обърне към Дебра. — Ще ти струва цял куп пари.

— Зная.

— А имаш ли толкова?

— Що за въпрос? Винаги ли питаш евентуалните си работодатели за финансовото им състояние?

На устните му се появи лека усмивка, която му придаде дяволит вид и стопи неубедителното й възмущение.

— Само когато усещам, че нямат представа какво ще включва работата.

— Значи все пак ще помислиш дали да я приемеш?

Усмивката му изчезна.

— Не.

— О, боже, Греъм! — възкликна тя и се наведе напред с молба в очите. — Защо?

— Първо, защото ще отнеме прекалено много време. Виждал съм тази къща. Дори съм я оглеждал. Права си. Проектирана е страхотно. Дори мога да си представя някои от промените, които си намислила. Някои части — като например онази пристройка с полегатия покрив — просто плачат за оберлихти над облицована в дърво стая…

— Кабинет. Ще бъде кабинет с огромно бюро, удобен телефонен дериват, няколко фотьойла и таван, от който ще струи естествена светлина. Не съм сигурна обаче дали искам оберлихтът да е с форма на повдигнат купол, или да е плосък. Колкото до двойно или тройно полирани стъкла…

— И двата варианта ти вършат работа, стига да избягваш пластмасата. Тройното е страхотно, при положение че успееш да го намериш. Но трябва да се направи специална поръчка. Може да се наложи да изчакаш.

Дебра се усмихна.

— Не бързам. Точно това му е хубавото. Стига да имам едно ъгълче, където да живея по време на ремонта, можеш да работиш колкото си искаш.

— Изобщо не искам да работя — напомни й рязко Греъм.

Дебра кимна енергично.

— Точно така. Все забравям. А! — тя вдигна поглед. — Яхнията пристига. Ако не е хубава, няма да повярвам на нито една от препоръките ти.

Дърводелецът се засегна от шегата й далеч по-малко, отколкото му се искаше. Поначало нейната настоятелност трябваше да му се струва неприятна. Поначало тя самата трябваше да му се струва неприятна. Но не. По-скоро откриваше в хумора й нещо мило, точно както се бе възхитил на нежните й черти. Отдавна не си бе бъбрил така освежаващо с някого. За нещастие това му харесваше.

Когато поблагодари с усмивка на сервитьорката, Дебра насочи вниманието си към яхнията с говеждо и той разбра, че трябва да намери в нея нещо досадно, и то незабавно.

— Е? — попита я и зачака присъдата й. Сигурно ястието бе далеч от говеждото по бургундски, което вероятно бе очаквала. С малко късмет щеше да й се стори отвратително.

Тя наклони глава на една страна и дояде хапката.

— Не е зле. Въобще не е зле. Може би ще ти позволя да направиш специална поръчка за онези тройно полирани оберлихти.

В очите й се появиха палави искрици, които още повече смутиха душевното му спокойствие. Той нападна отмъстително яхнията си. Мина доста време, преди тихият глас на Дебра да проникне в обърканите му мисли.

— Греъм, защо не искаш да приемеш поръчката?

Сега тонът й бе спокоен, просто желание да разбере. Беше се влюбила в работата му мигновено, както и в старата, изгнила къща, купена набързо, за един ден.

— Ако се съди по това, което видях, ти правиш и нови сгради, и ремонти. Работата по моята къща ще включва и двете.

Греъм продължи да се храни с наведена глава. Тя довърши следващата хапка и остави лъжицата.

— Наистина имам нужда от помощта ти. Искам тази къща да бъде съвършена.

Греъм вдигна бавно поглед.

— Защо? Защо й придаваш такова голямо значение? Все пак това е само една къща.

— Това е моята къща — отговори тя по-остро, отколкото бе възнамерявала, и веднага смекчи гласа си, но вече беше привлякла вниманието му. — Тя е моя. За пръв път в живота си имам нещо свое. Това може да не означава нищо за теб. Не зная откъде идваш. Но след като работиш, предполагам, че разбираш. Още повече че си дърводелец. Със сигурност си в състояние да видиш материалната, ако не духовната стойност на тази къща. Но няма смисъл да влагам каквито и да било средства в нея, ако не стане както трябва — тя млъкна, вгледа се в сериозното му изражение и попита колебливо: — Разбираш ли ме изобщо?

— За последното… да. Съгласен съм с теб. Ако имаш нужните средства, тази къща може да стане забележителна. И знам какво означава наистина да притежаваш нещо…

Гласът му стихна и умът му направи още един завой. Беше споменала, че притежава къщата сама, че има нужда от някое ъгълче, където да живее. От това се подразбираше, че е сама. Положението щеше да бъде наистина взривоопасно. Но, от друга страна, можеше да е изтълкувал погрешно думите й и тя да си имаше съпруг или приятел. Не, това щеше да бъде още по-лошо. Само щеше да им свети. Но ако беше роднина?

— Кажи ми — започна замислено той.

— Каквото искаш! — възкликна тя с такъв ентусиазъм, че Греъм вдигна ръка, за да го обуздае.

— По-полека, жено!

— Дебра. Казвам се Дебра.

— И жено ли не ти харесва? — погледна я той с присвити очи. — Виждаш ли? Няма начин да прекараме толкова време заедно.

Без да обръща внимание на хапливата му забележка, тя продължи припряно:

— Колко време смяташ, че ще отнеме?

— Не бих могъл да кажа, преди да огледам подробно къщата, да начертая проектите и да направя спецификациите. Сега е април. Ако работата започне до няколко седмици, има голям шанс да стане готова до есента.

Дебра се ококори учудено.

— Толкова много? Предполагах, че ако няколко екипа работят едновременно на различни места, ще стане по-бързо.

Греъм наклони глава и я погледна подигравателно.

— В големия град това може да е вярно, скъпа, но тук е провинция. Разбира се, има различни групи. Дори и човек като мен, който предпочита да работи сам, вика специалисти за техническите системи.

— Технически системи?

— Водопровод, отопление… такива неща. Но именно тук могат да започнат забавянията. Наоколо няма много такива специалисти. И аз като теб искам най-доброто. А най-добрият може да живее на два часа оттук и да не е свободен точно когато се нуждаеш от него. Понякога се забавят и доставките. Например такава една къща трябва да бъде покрита с шинди. Не говоря за евтин материал. Кедровите са най-добри, а онези, които имам предвид, невинаги ги има на склад. Разбираш ли ме изобщо? — повтори той нейния въпрос.

— Чувам те — отвърна тихо тя и погледна разочаровано встрани. — И наистина не бързам. Но някак си се надявах, че до август вече ще живея с всички удобства.

Думите, с които смяташе да изрази своето примирение, му направиха точно обратното впечатление. Да живее с всички удобства? Тогава да си бе останала в града!

— Какво точно търсиш, Дебра? — попита той тихо, но настоятелно.

Тя вирна леко брадичка.

— Дом.

— Само за теб? — най-сетне изрече въпроса Греъм. — Не споменаваш за никой друг. Има ли някой, с когото ще живееш?

Тя помълча малко и поклати глава.

— Не — гласът й се сниши с престорена доверителност. — Но нали няма да пуснеш клюката? Бих предпочела да не го правя публично достояние.

— Няма проблем — рече студено той.

Дебра вдигна поглед, но изражението му бе непроницаемо. Изглеждаше така, сякаш мислеше само за обяда си. Тя обаче продължи да го наблюдава и забеляза, че маниерите му на хранене не са на човек от село, който работи физически труд. По-скоро щеше да пасне идеално на обстановката в някое модно кафене в Ню Йорк. Под слоя грубост прозираше някаква изтънченост. Същата изтънченост се виждате и в работата му.

Когато събеседникът й най-сетне приключи, тя подхвана темата за последен път.

— Греъм — започна с най-убедителния си глас, тъй като нямаше как да знае, че точно този тон ще го заинати още повече, — наистина искам ти да направиш моята къща.

Той се облегна назад, постави удобно лакти върху здравите дървени облегалки и преплете пръсти с показно нехайство, което противоречеше на безпокойството в погледа му.

— Съжалявам — бе краткият отговор.

— Причините — настоя Дебра. — След като получавам такъв категоричен отказ, имам право поне да науча причините, които се крият зад него.

— Поръчката е твърде голяма.

— Дрън-дрън! Това вече го каза, а и не минава. Каза ми, че нямаш други поръчки — внезапно й хрумна една мисъл. — Нямаш намерение да се местиш в друг град, нали?

— Не.

— Тогава какъв е проблемът? След като имам желание да платя, как можеш да отказваш поръчка, която ще ти гарантира работа в продължение на четири или пет месеца?

— Шест или седем. И не става дума за пари.

— Разбира се, че не — отвърна бързо тя. — Моето предложение е прекрасно дори и само от професионална гледна точка. Как може да отхвърляш възможността да обновиш къща като тази от начало до край и то с пълната свобода да правиш каквото си искаш?

Той й се усмихна цинично.

— Пълна свобода ли? Не ми ли говореше за своите планове?

— Е… да… — смънка тя, но веднага се окопити. — Но всичко подлежи на обсъждане. Има толкова неща, които не знам. Дори не знам какво не знам.

— Какво пък трябва да означава това?

— Означава, че може да направиш предложения, за които да не съм си и помисляла и въпреки това страшно да ми харесат. Помисли само какво ще изпуснеш, ако ми откажеш.

— Но и ти — отбеляза равнодушно той — никога няма да узнаеш какво си изпуснала.

Тя седна по-изправено на стола и се намръщи.

— Обидила ли съм те с нещо?

— Защо питаш?

— Защото оставам със смътното впечатление, че отказът ти е на лична основа. Нещо в мен те дразни, нали? — и без да дочака отговор, продължи припряно: — Искам да те попитам нещо, Греъм. Ако ти се бях обадила по телефона… или още по-добре, ако ти се беше обадил съпругът ми…

Думите замряха в гърлото й. Грешката бе съвсем естествена. Мастилото по решението за развод едва беше засъхнало. Тя примига, за да прогони внезапно пронизалата я болка, и се покашля.

— Ако ти се беше обадил някой непознат и ти беше описал същата работа, щеше ли да му откажеш веднага, или щеше да си насрочиш среща с него, за да огледаш къщата?

Греъм я погледна замислено. Очите му се стрелнаха за момент към лявата й ръка и Дебра едва потисна желанието си да я скрие в скута си. Все още й бе неловко без халката, която бе носила толкова време.

— Разделени ли сте? — попита тихо той.

Макар че не желаеше да обсъжда този въпрос, Дебра не видя смисъл да увърта.

— Разведени.

— Наскоро?

— Да.

Той кимна. Перчемът падна на челото и смекчи острия му поглед. Беше разведена, сама, достъпна. И ако правилно беше изтълкувал изписалата се за миг болка на лицето й, също и уязвима. Щеше да му бъде съвсем лесно да се възползва от нея. Макар да бе градско момиче и следователно отрова за него, и той беше човек. Ако приемеше поръчката, изискванията на провинциалния живот и близостта по време на работата щяха да бъдат мъчителни. Вече си представяше колко объркан ще се чувства. Нещо в нея обезпокоително го привличаше.

Той прокара ядно пръсти през косата си и я погледна право в очите.

— Да, на лична основа е. Не обичам богати жени, които си играят на живот на село.

Отначало Дебра се стъписа, но след това сви юмруци.

— Не те моля да се ожениш за мен, за бога! Просто искам да свършиш малко работа по къщата ми! — погледна през прозореца, вдигна ръка във въздуха, отпусна я и тя шляпна шумно по масата. — Не ми го побира умът — прошепна недоверчиво и отново го погледна остро. — Искам да кажа, предполагах, че тук ще сте малко… че ще мислите малко ограничено… но се надявах да притежавате здрав разум. За твое сведение, не съм нито богата жена, нито пък си играя на живот на село. Ще вложа парите си до последната стотинка в тази къща… и нямам никакво намерение да се връщам в града! И ако наричаш това играене на живот на село, значи не си толкова интелигентен, колкото мислех.

Вбесена, тя пъхна ръце в ръкавите на парката, която досега й служеше като тапицерия на стола, бръкна в чантичката и извади една банкнота от портмонето си.

— Ето. Това е моята част.

Но преди да тикне парите към него, той я хвана за китката и я стисна здраво.

— Аз черпя — изръмжа, сякаш усещаше искрите, които прехвърчаха между тях. — Вече съм минал етапа, в който всеки си плаща сметката, а и не мога да понасям еманципирани жени.

— Мислех, че не носиш пари в себе си — отговори троснато тя, неспособна да се освободи от парещата му ръка.

— Нося — каза той, пусна бавно ръката й и бръкна в задния си джоб. — Нямам монети, но пари нося.

— Тогава ще остане да ти дължа, без цената на содата.

Тя се надигна с усещането, че е безсилна, обърна се и излезе от ресторанта, за да намери спокойствие в тихия облачен следобед. Едва тогава се сети, че трябва някой да я върне до сервиза, където беше оставила наетата си кола. Тя се облегна плахо на вратата на пикапа и гневът й бавно започна да стихва. Вече се чудеше защо се е ядосала така силно, когато причината за нейното раздразнение излезе с нехайна стъпка от ресторанта и се приближи с очебийно мъжествен и напълно самоуверен вид.

— Имаш ли нужда от превоз?

— Знаеш, че имам. Ако не ти представлява проблем. Виждам колко си зает.

— Хайде де — сгълча я той с дяволита усмивка, — няма нужда да бъдеш толкова саркастична. Само защото не си свикнала да ти отказват…

— Няма нищо общо с това! Нямам нищо против да загубя, ако причините са основателни. А твоите не са!

Греъм се пресегна покрай рамото й, за да отвори вратата, но не й остави място да се отдръпне. Намираше се в опасна близост до нея и бе застрашително едър. За част от секундата Дебра се запита дали не е по-добре, че беше отказал поръчката й. Той бе коренно различен от мъжете, които познаваше; прекланяше се по-скоро пред физиката, отколкото пред ума му. Представляваше заплаха… и изкушение. Но, пусто да остане, ужасно харесваше работата му…

— Виж, Дебра — започна той с плътен сдържан глас. — Ти не знаеш нищо за мен.

— Видях работата ти.

— Не обичам нюйоркчанките.

Тя се изсмя дрезгаво, пресилено.

— Това пък звучи още по-тесногръдо. И кое те кара да мислиш, че съм от Ню Йорк?

— На първо място говорът. Думите, изговаряни от кореняка нюйоркчанин, имат едно особено, отчетливо звучене. Предполагам, че си прекарала известно време и другаде, но винаги си се връщала там.

Тя се опита да не обръща внимание на ръстовото несъответствие, но когато вдигна поглед към него, тилът й неволно опря в облегалката.

— Може да съм от по-забутаните части на щата.

— Аха. Добър довод. Но има и други неща, като грима и прическата ти.

Тя докосна неволно кока си.

— Какво ми има на прическата… а всъщност и на грима?

— Нищо — призна равнодушно той. — Съвършени са.

— И това е всичко, така ли?

Той кимна бавно.

— Дори миришеш на Манхатън. Какво е това — „Мажи Неар“, „Шанел“?

— „Лоран“. Но го купих оттук, от разпродажбата в една дрогерия, на която попаднах тази сутрин.

— А случайно да забеляза праха по кутията? — попита той, изчака я да осъзнае значението на думите му и продължи: — Но освен това има нещо и в стила ти на обличане.

Погледът му остана за минута на устните й, преди да се спусне надолу към блузата и джинсите й. При всяко спиране тя усещаше кехлибарената им топлина.

— Това е типът селско облекло на гражданите. Всъщност, като си помисля, май видях подобен тоалет в една реклама на „Сакс“, или може би „Блумингдейл“, в неделния вестник.

Явно имаше готов отговор за всичко. Изведнъж Дебра се почувства уморена. Напоследък като че ли не можеше да печели мъжете, а и просто вече нямаше сили да води битката. Освен това в този мъж имаше нещо, нещо в начина, по който тялото му засланяше нейното, което прогонваше от ума й всякаква мисъл за битка. А тази мисъл бе ужасно обезпокоителна.

— Добре — рече тя и призна безмълвно поражението си, докато гледаше втренчено грапавата вдлъбнатина на гърлото му, — печелиш. Отказвам да се чувствам виновна заради това, което съм, и мястото, откъдето идвам. Бъди така любезен само да ме върнеш до колата ми и ще си тръгна.

Но Греъм не се помръдна. Тя вдигна изненадано очи към него. Посрещна я поглед, парещ като пръстите, докоснали китката й в ресторанта. В него сякаш имаше някакъв сияен свят; свят плашещ — и мамещ — още по-силно от суровата чувственост на дърводелеца, която се излъчваше на повърхността.

Греъм се поизправи, пое си бавно дъх, отстъпи назад, за да й направи място, и отвори вратата. Изчака я да седне, затвори вратата и заобиколи камиона от своята страна.

По обратния път не пророниха и дума. Когато обаче спря до тротоара на сервиза, Греъм каза високо и ясно, с дълбок и решителен глас:

— Обидих те. Съжалявам. Всъщност причината е в мен. Няма нищо нередно в това, коя си и каква си… освен дето няма да мога да работя с теб.

През цялото време гледаше през предното стъкло и ръцете му не изпускаха волана. Дебра видя, че кокалчетата на пръстите му са побелели от стискане, и отново се запита какъв ли е скритият в него свят. Но това не беше нейна грижа.

— Оценявам честността ти — каза тихо тя. — Макар че това не променя положението. Все още съм убедена, че ти си най-подходящият човек за тази работа, както и че ще съумееш да я свършиш, като напълно забравиш за моето присъствие. Все пак — в гласа й прозвуча лек присмех — няма да ти гледам през рамото или нещо подобно. Какво разбирам аз от това… А и си имам своя собствена работа.

После отвори вратата, слезе от камиона с всичкото достойнство, което успя да събере, и само накрая се обърна да го помоли за последен път. За нейно облекчение, той срещна погледа й.

— Ако промениш решението си и поискаш да разгледаш къщата, от днес нататък ще съм там.

Очите му потъмняха.

— Там ли живееш? Но в къщата едва ли има отопление.

В първия момент загрижеността му я накара да се усмихне, но после осъзна, че това не е нищо повече от шовинистично недоверие и усмивката й изчезна.

— Имам камина и много дърва. И току-що си купих най-дебелия спален чувал, който може да се намери в окръга. Ние, градските момичета, не сме толкова изнежени, колкото на вас, селските момчета, ви се иска — завърши тя с невинен гласец. — Благодаря за обяда.

След това затръшна силно вратата и тръгна към колата си, без да се обръща назад. Вече беше излязла на шосето, когато мъжът зад волана запали, включи на скорост и потегли.

 

 

Късно преди обед на другия ден пристигна в къщата на Ричардсън.