Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (9)

Девета глава

Дъскорезницата представляваше няколко паянтови навеса и постройки, потънали във влага и плесен. На покрива на най-голямата от тях като цилиндър върху главата на пияница се бе килнал ръждясал тенекиен комин. Навсякъде около дъскорезницата гниеха огромни купчини талаш, подобни на кафяви дюни. Повечето от тях се извисяваха над постройките. Гледах ги и си мислех как хубаво може да се скрие един труп в някоя от тези дюни.

Към дъскорезницата водеше тясна буренясала пътека, която се отклоняваше от един страничен път, а той пък излизаше на главната магистрала. Бяхме изминали три-четири мили по магистралата сред оживено движение, но никой не ни обърна внимание. На разклона забелязах бензиностанция и си я отбелязах наум — в случай че ми потрябва. Брайс взе от жабката на кадилака фенерче и ме поведе между купчините към най-голямата постройка. Стърготините под краката ни бяха издайнически коварни като пясък. Влязохме в съборетината с дъсчени стени и пред нас се разбягаха плъхове.

— Някога е било дъскорезница, правели са фурнир — ми обясни Брайс, като насочваше светлината в различни посоки.

В единия край бяха сковани груби нарове, имаше маса, на която липсваше единият крак, и кюмбе, проядено от ръждата. Всички прозорци бяха заковани с дъски.

— Е, не е луксозно като в хотел „Риц“ — изхили се Брайс, — но ще ти оставя батерията. Ще се върна до смесения магазин на разклона да ти взема нещо за ядене. Останало е и от уискито, така че ще се оправиш. В колата имам одеяло, ще ти е топло. Не пали огън и не включвай много-много фенерчето. Мисля, че в радиус от пет мили няма и една къща, но не рискувай. Не забравяй, че ще трябва да се криеш тук и след обира, докато намеря начин да те откарам със самолета. — Той посочи с ръка. — Онази ливада, за която ти споменах, се намира на миля и нещо в тази посока. Е, настанявай се удобно, а аз се връщам веднага щом напазарувам. После поемам към Шейдланд и ще се промъкна тихичко у дома. Държа само една готвачка и тя ще си е отишла, но не искам да се мяркам пред съседите в тоя вид.

Седях, заслушан в бученето на отдалечаващия се кадилак, пушех и внимавах да не направя беля с талаша, който покриваше всичко наоколо. Захладяваше, затова се загърнах в одеялото. Плъховете скачаха на купищата стърготини. Един бухал надаваше тъжен писък в нощта. Надявах се, че Брайс ще побърза, защото не исках да ми се пречка. Имах доста работа до сутринта.

Стъмни се рано и минаваше едва осем, когато Брайс се върна да ми донесе храна и цигари. Поговорихме малко и после той си тръгна.

— Утре ще дойда към обяд — извика той, като потегляше. — Бъди готов, защото няма да се бавим. Банката затваря в три.

Дадох му аванс от половин час и тръгнах пеша, бързах с всички сили обратно по страничния път към магистралата. Първият номер на Джоун в „Кресънт“ започваше в десет, а аз исках да я хвана вкъщи, ако успея.

Доста се поозорих, но се добрах до автосервиза с бензиностанцията на разклона тъкмо когато механикът се канеше да затваря. Беше едър фермер в дочен работен комбинезон, целия в мазни петна. Той рече да прояви любопитство, но му дадох двайсетачка и го помолих да излезе, докато говоря по телефона. Щеше да ме запомни, разбира се, но нямаше друг начин. Позвъних в Лейк Сити и Джоун вдигна след третия път.

— Сама ли си?

— Да. Дик, ти ли си?

— А кой друг, кукло? Слушай ме сега внимателно, не задавай въпроси и не започвай спорове. Нямам много време. Искам да дойдеш с колата при мен сега, още тази нощ. Не, казах ти да не ме прекъсваш. — С крайчеца на окото си наблюдавах механика да се мотае отвън. Казах й къде съм и как да стигне дотук.

— Знаеш, че съм на работа тази вечер, скъпи. Не мога да успея. Защо не дойдеш ти, щом е толкова важно?

— Не мога, ако искам да остана жив. А аз го искам. Не те разигравам напразно, Джоун. Ще изкараш петдесет бона, само направи каквото искам от теб. Помисли си колко много пари са това, мойто момиче. Чисти петдесет бона!

Настъпи кратка пауза. Когато заговори отново, имах чувството, че едва си поема дъх.

— Какво ще трябва да направя за тези пари, скъпи? Да убия някого ли?

Запали се, помислих си аз.

— Не. Нищо подобно. Но трябва да зная и друго — можеш ли все още да караш самолет? Ако не ме лъже паметта, ти вземаше уроци при някакъв богат старчок преди две години? Даже летеше сама без инструктор. Дали ще можеш да стигнеш със самолет до Канада например.

— Да. Мисля, че ще се справя. Но какво значи всичко това, Дик? Не искам да се забъркам в нещо.

— Даже и за петдесет бона? Що кожени палта могат да се купят с толкова пари!

Тя все още се колебаеше.

— Това не е някаква тъпа шега, нали?

— Не. — Изругах наум. — Да си ме чувала да се шегувам за пари? Парите са тук, от теб зависи да ги спечелиш. Сега се обади в „Кресънт“ и им кажи, че си болна. Ще намерят кой да те замести. Можеш да стигнеш дотук за не повече от три часа. Пътят е хубав, караш все направо и все на юг. Облечи се топло, кукло, и се приготви да чакаш един-два дни. — За малко да й кажа, че ако смята да се жени за Брайс, и без това ще трябва да дойде. Но не исках да я изплаша. Ако разбереше, че аз знам за връзката й с Брайс, можеше да се откаже. Тя си мислеше, че е хванала милионер.

Най-сетне прие:

— Е, добре. Тръгвам веднага. Но ако това е някоя гадна шега, Дик, ще те убия. Повтори ми как да стигна дотам.

Обясних й и добавих:

— Донеси и вестниците, като дойдеш.

— Добре. Пишат за теб, Дик, сигурно знаеш? Полицията те търси из цялата страна. И при мен идваха. Както и един друг — оня същият, дето идва по-рано в „Кресънт“ да разпитва за теб. Скъпи, нали няма да ме забъркваш в никакви истории? Обещаваш ли ми?

— Обещавам. Но не се бави! И още нещо — гледай да не те проследят. Ако забележиш някого, опитай се да му се изплъзнеш. Не успееш ли, изобщо не идвай. Разбра ли?

— Да. Довиждане, Дик.

Следващите три часа се нижеха, сякаш нямаха край, поне така ми се струваше. Намерих отворено някакво крайпътно заведение и убих там два часа. После излязох и тръгнах пеш към мястото, където черният път за дъскорезницата излизаше на шосето. Бях й казал, че ще я чакам от дясната страна на банкета в посока юг и ще я стопирам. Това беше рисковано, защото лошо ми се пишеше, ако попаднех на щатската полиция или патрул на шерифа, но всичко мина благополучно. Две коли спираха да ме вземат, но аз им дадох криво-ляво някакви обяснения и продължих пеша. Най-сетне се появи един двуместен закрит автомобил, който изкачи хълма и се приближаваше към мен, като намаляваше скорост. Излязох на самото шосе и вдигнах ръка, а тя превключи светлините. Погледнах часовника си. Два часа и четиридесет и пет минути.

Наближи ме, спря и аз се качих. Купето ухаеше на парфюма й — жасмин. Спомних си какво бях сънувал.

— Здрасти. Да тръгваме! Завий тук вляво и карай, докато ги кажа.

— Здравей, скъпи! — Гласът й беше тих, гърлен. Носеше чудесен кафяв костюм и наклонена на една страна смешна малка шапчица. Устните й бяха големи, червени и влажни.

Свихме и поехме по разбития чакълен път. Внимавах да не изпусна отклонението за дъскорезницата.

— Това е истинска лудост — каза тя. — Не бих го направила за никого, освен за теб. Каква е цялата тая история или не бива да знам?

— Ще разбереш. Сигурно вече си наясно с част от нещата, или съм те мислел за по-умна, отколкото си. — Разказах й набързо едно друго, докато се оглеждах за отбивката. Все още не споменавах Брайс. Казах й само за Гонсалес и за това, че Хари ми е помогнал. Не й казах нищо за Морган. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

Тя кимна.

— Знаех си, че ще е нещо такова. След като говорих с оня гаден тип, разпитах за него Джордж Доукс. Той се разтревожи. Каза ми, че бил от хората на Алонсо. Джордж искаше да знае дали не съм се забъркала с гангстерите. — Доукс беше собственикът на „Кресънт Клъб“.

На светлината на фаровете забелязах отклонението.

— Завий тук надясно. Карай бавно, за да не счупиш някой ресор.

Следвахме коловозите чак до дъскорезницата. Накарах я да паркира до една купчина талаш близо до най-голямата постройка.

— Загаси двигателя и светлините — наредих аз.

Когато влязохме вътре, тя сбърчи нос.

— Каква мръсна дупка! Защо се криеш тук? — Зелените й очи проблеснаха в светлината на батерията. — Излъга ли ме за парите? Ако имаше пари, нямаше да се свираш в тая дупка. Какво е това тук? Къде се намираме?

Обясних й. Намерих един сандък и я накарах да седне на него. Закрепих фенерчето между двама ни, за да ни свети, и запалих по цигара. А после я смазах с един удар, като й подхвърлих:

— Значи ще се омъжваш за Бил Брайс. Честито!

В полумрака я чух да ахва от учудване.

— Откъде знаеш за Бил?

Тя не можеше да види, че се хиля.

— Знам всичко за него. И което е още по-лошо, той знае всичко за мен. Твоят господин Брайс съвсем не е такъв, за какъвто го мислиш, мойто момиче. Първо, той не е никакъв милионер, най-добре ще е да научиш истината още сега. А мошеник и крадец. Той е заместник-директор на банката в Шейдланд — дотам няма и трийсет мили — и е вътре с двеста бона.

— Моля! Не ти вярвам. Ти дори не го познаваш, откъде можеш да научиш всичко това? Аз никога… всъщност аз…

— О, знам! — прекъснах я отегчено. — Ти много внимаваше никога да не се срещнем. Играеш си с него от две години вече. Така или иначе, сигурно е похарчил половината от откраднатото по теб. — Обясних и, че съм се срещнал с Брайс у приятели. Не споменах, че е било у Морган. — Той ме позна — допълних после. И й казах какво ми е предложил. — Наистина ли щеше да се омъжиш за него? — попитах я аз, след като свърших. — Готвеше се за утре, нали? Най-малкото това са неговите намерения. Влиза в плана му.

Тя тръсна глава, лъхна ме мирис на жасмин.

— Какво пък толкова? Изглеждаше искрен. А и аз се погрижих да събера сведения за него. Хората, които наех, ме увериха, че е богат. Може би не чак милионер — аз не се хващам на всичко, което ми говорят мъжете, — но доста заможен.

Изсмях се.

— О, наивничката ми! Измамил те е по същия начин, по който е заблуждавал целия Шейдланд през последните десет години. Не че нямаше да получиш нещо сносно насреща. Ако му помогна и той се измъкне чист от тази история, пак ще разполага с немалко мангизи. Така че решиш ли да се включиш, печелиш и по двете линии. Ще платя за помощта ти. Не е необходимо той да научи за това. После, ако още искаш да останеш при него, той ще се погрижи да ти осигури наистина добър живот. Може да му е нужно малко време, но тук го смятат за солиден гражданин. До понеделник сутринта поне ще е така, докато пристигнат ревизорите на застрахователната компания.

Имах чувството, че чувам в мрака как прещраква пресметливото й мозъче.

— Мислиш ли, че ще успееш да се справиш и да се измъкнеш, Дик?

— Шансовете са повече от едно към едно. Е, идваш ли с мен или не? Срещу петдесет бона? Само помисли — досега не си и помирисвала толкова пари.

— Да, но не искам да се забърквам в нищо лошо. Няма ли да съм ти нещо като съучастница?

Изредих й куп лъжи:

— Не, Брайс никога няма да научи за теб, така че той няма да може да те натопи. Аз не бих го направил, наясно си с това — нямам причини да те топя. Пък и ти всъщност няма да се намесваш пряко. Дори да ме хванат, няма защо да те намесвам в тая работа.

Май щеше да се хване на въдицата.

— И какво по-точно ще трябва да направя?

Казах й толкова, колкото исках да знае. Усещах, че се предава.

— Едното е, че ще трябва наистина да се ожениш за него. Той разчита на това. Момент е от неговото алиби. Какви бяха твоите планове?

— Щяхме да се срещнем с него утре в едно малко градче южно от Лейк Сити. И там да се оженим веднага. Той има големи връзки.

— Добре. Направи, както той иска. После ще се върнете в Шейдланд и ще отпразнувате с голяма сватбена вечеря. Всичките му приятели ще са там, за да поздравят младоженката. И това влиза в плана му. Дотогава аз ще съм влязъл благополучно в трезора. Брайс ще те остави, навярно потънала в сън, и ще дойде да ме вземе от банката, след като съм разбил стената на хранилището. Ще ме докара бързо дотук и след туй — веднага обратно в леглото. После, изморен и щастлив след първата си брачна нощ, ще чака да му се обадят и да му кажат, че банката е обрана. Той ще се спусне натам и ще се прави на изненадан, пък и никой няма да го заподозре.

Защото той е любимец на цял Шейдланд и защото как да ти мине през ума, че може да обере банка през първата си брачна нощ. Всичко е обмислено. Посвоему той е гений.

— Виж ти! Това не е много ласкателно за мен. Как можах да се заблудя така?

— Та той е заблуждавал цял един град, и то години наред!