Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (5)

Пета глава

Събудих се от стъпки, които се прокрадваха нагоре по стълбите. Обърнах се в леглото, като внимавах да не изскърца пружината, и протегнах ръка към пода да взема джобното фенерче. Извадих изпод възглавницата пистолета си, насочих фенерчето към вратата и зачаках с пръст на спусъка. На челото ми изби студена пот.

Вратата се отваряше със скърцане. Не дишах и не се помръдвах. Навън дървесните жаби продължаваха да стържат и някаква птица изпиука сънено. Скърцането спря. Някой стоеше на вратата и ме наблюдаваше.

Натиснах копчето и светнах.

— Горе ръцете! — изкрещях аз. — Въоръжен съм. — И в същия миг се изтърколих странично от леглото и паднах върху вестниците, които бях пръснал из стаята, за да не може никой да се промъкне вътре, докато спя.

От вратата долетя гърлен смях. В стаята се разнесе нежен аромат — жасмин.

— Толкова си смешен! — проговори Джоун Рийс. — Уплаших ли те, скъпи?

— Джоун! Скъпа! — скочих аз от пода. — Какво правиш тук? Как разбра къде съм? — Нещо не ми беше ясно. Откъде можеше тя да научи къде съм. Освен ако Хари й е казал. Бях ги запознал навремето си.

Тя се изсмя отново, пристъпи напред и попадна в сноп лунна светлина, която се процеждаше през една дупка в транспаранта. Съмненията ми изчезнаха. Тя беше прекрасна. Лъскавата й черна коса, опъната назад в конска опашка и хваната с позлатена шнола, откриваше овалното й лице. Усмихнатите й червени устни бяха влажни и подканяха за целувка.

Пуснах пистолета и фенерчето на леглото и я взех в прегръдката си. Топлите й устни си бяха все така прекрасни, както ги помнех.

— Скъпа — казах и аз и я целунах, — толкова се радвам, че те виждам отново.

— Глупчо такъв! Нямаше ме само три дни. Защо не ме изчака в „Кресънт“ оная вечер? Имахме среща, забрави ли?

Това ме отрезви. Дръпнах я да седне до мен на леглото.

— Не знаеш ли за Били Гонсалес и какво се случи оная вечер? — Не е възможно, помислих си аз. Можеше да чете, а ако ме бе открила чрез Хари, той трябва да й е казал.

Тя ме погали по бузата.

— Нищо не знам за това, скъпи. Знам само, че имахме среща, аз стоях и те чаках, а ти не дойде. Но това сега няма значение. Обичам те. Толкова много ми липсваше, че хвърлих няколко рокли в един куфар и долетях при теб. Не се ли радваш, че дойдох?

— Долетяла ли си? — отдръпнах се аз от нея и я погледнах втренчено. Нещо не беше както трябва. Говореше глупости. — Как така си долетяла? Та дотук няма…

Тя долепи устни до моите и задуши въпроса ми с целувка.

— Не ме питай, Дик. Така съжалявам за онова глупаво споразумение, скъпи. Парите всъщност не ме интересуват толкова много. Реших, че в крайна сметка не искам да се омъжа за някой богат старец.

— Споразумение ли?

— Да — прошепна тя. — Забрави ли, мили мой, глупавия договор, който сключихме — че никога няма да позволим на нищо да измести парите, че няма да се обичаме, наистина да се обичаме, докато не се сдобием с много пари. Не може да си го забравил.

В подсъзнанието ми се събуди неясно съмнение и страх. Това не беше Джоун Рийс, която познавах — равнодушното, красиво и продажно момиче, певицата в долнопробно нощно заведение, момичето, което имаше само една цел в живота — парите. Дори се изплаших малко. Някой от двама ни беше луд — или тя, или аз. После се сетих за Алонсо и Тъфи Сайкс и косите ми се изправиха. Дали пък не работеше за тях и не ме подмамваше, докато те дойдеха да ме убият.

— Какво значи всичко това? Човек не се променя толкова за три дни. Какво всъщност търсиш тук? Как ме откри и какво значи това долетях? В близост до Шейдланд няма летище. Хайде отговаряй, и по-бързо!

Тя се изправи.

— Не сега. Ще ти обясня всичко по-късно.

Бързо отидох на прозореца и погледнах навън. Дворът беше празен, а лунната светлина и сенките чертаеха по него неправилни фигури. Нищо не се помръдваше. Върнах се и сграбих Джоун, извих й грубо ръката назад.

— Кажи ми поне едно нещо — озъбих й се аз, — едно-единствено нещо, което да звучи логично. Как така си долетяла дотук?

— Долетях с един лешояд. Един голям черен лешояд. Казвал се Мортън, и без това пътят му минавал оттук. Беше много любезен наистина. А сега, любими мой, повече никакви въпроси!

Тръгнах към нея. Но тя започна да се топи, превърна се в дим, избледня и се изгуби. Чух се, че крещя:

— Спри! Почакай, Джоун! Не си отивай!

Събудих се. Бях облян в пот. Вече зазоряваше, пееха птици. Изсмях се невесело. Джоун беше далеч на север, на сто мили оттук, и навярно сега се прибираше от някоя среща. Пък аз се криех в тази воняща ферма, подгонен като заек.

Станах, защото знаех, че няма да заспя отново. Слязох в кухнята, пъхнах главата си под помпата и оставих на ледената вода да заличи образа на Джоун от съзнанието ми. Не исках да мисля за нея.

След две чаши кафе вече можех да се надсмея над съня си. Беше толкова правдоподобен, толкова истински, като се изключи само промяната в характера на Джоун. Такова нещо не можеше да се случи никога. Джоун олицетворяваше всички чаровни златотърсачки по света, взети заедно накуп.

Слънцето се показа. За пръв път от години ставах толкова рано. Над ливадата се вдигна бяла мъглица и увисна като облак пара над потока. Росата проблясваше, както диамантите върху ръката на Морган. Някакво червено пиле бе кацнало на гръмоотвода и чуруликаше нещо за любовта, но аз му казах да млъкне. На задната веранда една сойка си ловеше оси за закуска. Към обяд видях ягуара да се задава по пътя. Щом зави към двора, излязох да посрещна Морган. Усмихнах й се. Тя издърпа ръчната спирачка.

— Франк поде атаката рано-рано тази сутрин. Изнесе ми цяла лекция за теб. Явно смята, че и ти искаш да докопаш парите ми.

Вдигнах рамене.

— Страхуваш ли се от пастрока си?

Морган се измъкна от колата.

— Не, не се страхувам от Франк. Макар че понякога той е ужасно подъл. Но аз не съм дошла тук, за да си говорим за Франк. Мислех да ти предложа — да не би да ти се иска да се качим на вилата и да поплуваш днес следобед. Там ще намерим плувки, ако не си носиш.

— Да, разбира се — съгласих се веднага и се спрях. Тя сигурно прочете мислите ми.

— Не, не се безпокой! Няма да обличам бански костюм. Няма да допусна да ме видиш в такъв вид. — Разсмя се на физиономията, която бях направил. — Не се опитвай да ме лъжеш, Лу! Знам какво си мислеше.

Не отговорих нищо. Днес беше по-приказлива, дори склонна да се закача.

— Какво става с форда ми? — попитах аз. — Ти ли ще ме закараш до Шейдланд после?

Морган кимна, след това добави лукаво:

— Може би няма да ти трябва вече. Имам изненада за теб.

Преди да тръгнем, тя настоя да обиколим фермата. От погнуса нослето й се сбърчи.

— Това място е ужасно, Лу! Как издържаш? Сигурно си свикнал да живееш на по-прилично място.

— Е, да. Малко по-прилично. Но засега това е моят дом.

По пътя към вилата тя ми каза, че се е видяла с Бил Брайс тази сутрин.

— Много ме разпитва за теб, Лу. Сигурен бил, че те е виждал някъде и преди.

— Да, знам — кимнах в съгласие. — Снощи говорехме за това, но той греши. Никога през живота си не съм виждал физиономията му.

На дневна светлина вилата изглеждаше съвсем различно. Водата в някогашната каменоломна беше тъмносиня и изглеждаше дълбока. Грамадни борове заобикаляха къщата и навсякъде миришеше на смола. Паркирах и влязохме вътре. Морган намери в едно чекмедже чифт сини плувки. Качих се горе в спалнята да ги обуя. На едната стена имаше голямо огледало и докато се преобличах, се оглеждах в него. Добре, добре — мина ми през ума, като гледах как се огъват мускулите на ръцете и на гърба ми. Стегнах бицепсите си и си признах, че съм суетен. После слязох долу в голямата дневна, където Морган ме чакаше.

— Иди да поплуваш — подкани ме тя. — След това искам да си поговорим сериозно и спокойно, Лу.

Слязох по пътеката до каменистия бряг. Острите камъни ми убиваха, като стъпвах, и водата беше още ледена, но къпането ми дойде добре. В Лейк Сити си бях създал навик да ходя да плувам два-три пъти седмично в „Атлетик Клъб“ за поддържане на формата и сега преплувах разстоянието до другия край и обратно, без да се задъхам. На средата спрях и се опитах да достигна дъното, но не успях. Трябва да се бях спуснал на около седем метра, но не стигнах камък. Наистина беше дълбоко.

Когато се върнах, Морган седеше с чаша в ръка в едно кресло до прозореца и пушеше.

— Наблюдавах те. Плуваш прекрасно, Лу — каза тя.

И аз си запалих цигара, после отидох да си налея едно малко уиски на бара. Усещах погледа й върху себе си.

— Сядай, мили. Искам да си поговорим сериозно.

Седнах.

— Какво има? Говориш, като че ли си гласът на съдбата.

Шотландското уиски беше добро, с приятен вкус и не палеше отвътре. Погледнах към нея над чашата си и се запитах какво ли ще иска. Тя ми се усмихваше.

— Струва ми се, че съм се влюбила в теб. Не, не ме прекъсвай! Нека първо да свърша, после ще те изслушам. Искам да се ожениш за мен, Лу. Още днес!

Не се налагаше да се правя на изненадан. Съвсем не го очаквах. Така че когато най-сетне се съвзех, отговорът ми не беше никак обмислен.

— Не знам какво да ти кажа, Морган — ухилих й се аз. — Това е толкова внезапно. Досега никое момиче не ми е предлагало женитба.

— Говоря напълно сериозно — каза тя. — И снощи ти казах, не те карам да ме обичаш. Не че не искам, но не съм си загубила ума. Не е възможно красив мъж като теб да обича жена като мен. Зная си го. Но аз имам нужда от теб. И ще си платя. Богата съм, Лу. Не знам точно колко имам, но трябва да са някъде към половин милион.

Половин милион ли! Събра ми се акълът, като го чух. Петстотин хиляди чудесни лъскави доларчета!

Тя не спираше да говори.

— Искам всичко между нас да бъде честно и открито, Лу. Ще трябва да си ми верен, на това ще настоявам. — Тя се облегна назад в креслото и въздъхна. — Предполагам, че ще чуваш доста злобни подмятания, но няма да е чак толкова страшно. Можем да отидем някъде, където никой не ни познава. Ще открия банкова сметка на твое име — твоя лична авансова сметка. Няма да си зависим от кесията ми и няма да те питам какво правиш с парите си. Ще се постарая да не ревнувам, когато те гледат чужди жени и се чудят защо ли си се оженил за мен, но само ако ти не отвръщаш на погледите им. Разбираш ли ме, мили? Купувам те, това е ясно, но въпросът може да се уреди така, че да не е нито подло, нито долно. Мислих за това цялата нощ, след като се прибрах. В крайна сметка стигнах до това решение. За мен то е разумно. Имам нужда от теб и мога да си позволя тоя лукс. Тогава защо, за бога, да не си мой, ако и ти се съгласиш?

Отидох до бара и си напълних отново чашата, без да поглеждам към Морган. Май наистина бях подценил тая жена. Беше по-хладнокръвна и от Хрушчов.

Тя продължи да ми говори, макар че бях вече с гръб:

— Има и още нещо. Ще отслабна. Знам, че мога — заради теб. Ще отслабна толкова, че да не се срамуваш от мен.

Реших, че най-добре ще е да бъда максимално искрен.

— Твоето предложение ме обърква, Морган. Като цяло идеята ми харесва. Но защо точно аз? Има хиляди мъже…

— Не — поклати тя глава, — тук няма. Ти си нещо сигурно, Лу. Зная, че никога няма да намеря мъж като теб. Е, ще се ожениш ли за мен?

— Ами вашите, пастрокът ти?

Тя направи гримаса.

— Какво ме засягат? Парите са си мои. Мога да правя с тях каквото си искам. Франк ще побеснее от яд, но нека. И без това го мразя. На майка ми и баба ми това няма да им навреди. Няма да са съгласни, разбира се, но и за това не ме е грижа. Толкова е просто, Лу. Само кажи, че си съгласен и отиваме да се оженим. Знам едно място, където ще чакаме не повече от два часа за кръвната проба. После ще заминем, където поискаш — Европа, Южна Америка, Африка, островите — можем да отидем навсякъде.

— Ами ако ме лъжеш? — казах аз. — Откъде да знам, че наистина имаш толкова много пари или че свободно разполагаш с тях, както твърдиш?

— Предположих, че може да ме питаш — отвърна тя. — И затова ти нося доказателство. — Подхвърли ми малка черна книжка. — Чекова книжка, мили. Тази сутрин открих сметка с десет хиляди на твое име в Шейдландската банка. Тъй като Бил Брайс ми е добър приятел, винаги ще мога да я ликвидирам. Няма да можеш да се възползваш от тях, докато не се оженим. Бедният Бил! Някога щях да му направя почти същото предложение, но си дадох сметка, че започва да остарява. Надявах се, че ще имам и по-добри възможности. И наистина имам!

Не откъсвах поглед от малката чекова книжка. Десет бона ей така, за нищо! И още много за в бъдеще. Трябваше да съм си загубил ума, ако се откажа. Мислите ми се насочиха към Лейк Сити и Алонсо. Откриваше ми се добра възможност да офейкам. Алонсо никога не би ме търсил в Европа или Южна Америка, нито пък областният прокурор. И дори да ме откриеха, друго щеше да е, като разполагам с пари. Парите са власт. Бих могъл да платя и да се измъкна от това положение веднъж завинаги.

Погледнах Морган, присвил очи.

— Поемаш опасен риск. Не знаеш нищо за мен. Ако се оженя за теб и ти се случи нещо, аз ще те наследя. Откъде знаеш, че няма да те убия?

Тя дойде при мен и ме погали по бузата.

— Не мисли, че съм глупава, мили. Разбира се, че съм помислила и за това. Случи ли ми се нещо, ти няма да получиш и цент, освен ако не умра от естествена смърт. — Тя ме целуна. — Имам предвид наистина естествена смърт, мили мой. Бил ще се погрижи за това. Тази сутрин уредихме въпроса.

— Уредила си! Значи си казала всичко на Брайс, казала си му какви са ти намеренията, така ли? И той знае всичко? — Това не ми харесваше особено.

— Но да, разбира се. Ние с Бил сме много стари приятели, казах ти вече. Направих завещание тази сутрин и го депозирах при него. Той го заключи в собствения си сейф. — Тя ми се усмихна с блеснал поглед в сините си очи. — Не се тревожи за това, любими. Пълните хора понякога умират рано. И ако умра от естествена смърт, тогава ще получиш парите ми без проблеми. Заради това си струва да почакаш няколко години, пък дори и с мен.

Пуснах една усмивка. После станах, отидох на бара при нея. Вдигнах чашата си и се чукнахме.

— Съгласен съм, Морган. Да пием за теб — най-странната жена, която съм срещал някога! Знаеш ли, между нас май има нещо много общо. Само не забравяй, че не съм обещавал да те обичам и че няма жена на тоя свят, която може да ми нарежда какво да правя или да ме командва. И ще останеш доволна от сделката.

И двамата вдигнахме чаши. Гледах я и се чудех как ли щях да я убия, за да получа парите й. Защото трябваше да умре от естествена смърт.