Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (15)

Петнадесета глава

Баламосах ги всичките. Може би по-точно ще е, ако кажа, че ги изкарах балами. Ако въобще четете някакви вестници, значи ви е известно. Бях решил, че няма да допусна да ме убият и не ме убиха. Даже и електрическият стол ми се размина, макар и да се наложи да призная, че съм убил Брайс. Казах, че е било при самозащита и ми повярваха.

Имах добър адвокат — казва се Макс Блум — и той ме убеди, че е най-добре да иска оправдателна присъда поради невменяемост. Отначало не ми се щеше, защото съвсем не бях откачен, но той каза, че това е най-сигурният начин да се измъкна. И беше прав. А това място, където се намирам сега, „Брентуд“, никак не е лошо, макар че го наричат заведение за психично болни с престъпни наклонности.

Понякога лежа буден нощем и се смея, като се сетя как ги баламосах. Всъщност Сайкс беше луд, а не аз — да вземе да стреля и срещу полицаите. Те го очистиха. Другите още си лежат в затвора. А аз — аз си имам малка уютна стаичка и никакви проблеми. Храната е хубава, а след две-три години ще изляза и животът започва отново. Дотогава всички ще са забравили за мен. Мисля да замина за Калифорния и да отглеждам портокали. Винаги съм обичал портокали.

Процесът беше истински цирк, както вероятно знаете. Бях звездата на спектакъла, аз да ви го кажа. Е, да, по вестниците ме наричаха чудовище и какво ли не още, след като намериха трупа на стария скитник в гроба на Том Уилкинс, но това не ме притесни. Даже се опитаха да докажат, че аз съм убил стареца, но не можаха.

Едно нещо само ме притесняваше по време на процеса — Елси Уилкинс идваше всеки ден, седеше там и ми показваше колко много ме мрази. Не можех да понасям как ме гледа през цялото време. Тя всъщност ми помогна, защото се яви като свидетелка и каза, че винаги ме е смятала за малко откачен. Елси е завършила психология или нещо подобно и заяви пред съда, че още първия път, когато ме видяла, ме сметнала за психопат по рождение. Обяснила това и на Хари, но той не й повярвал. Горкият Хари! Беше отличен човек и добър приятел. Глупак, разбира се, но имаше сърце. Жалко, че го убиха.

Както вече казах, имах добър адвокат. Той доведе трима лекари, сигурно бяха все психиатри, които свидетелстваха, че съм се побъркал. Как го е направил — не знам, освен ако не им е платил. И то със собствените си пари, защото нямах мои. Както и да е, тези лекари ми свършиха добра работа, макар че не разбрах всичко, каквото приказваха. Единият обясни на съда, че съм бил аморален, индивид с атавистични признаци или нещо такова, отпреди петдесет хиляди години, когато всички са били като мен. Тогава всички са били егоисти, каза той, и се убивали един друг. Така трябвало, за да оцелеят. Добави още, че съм бил и чудесен пример за лъжец по рождение, и това също помогна.

Но в действителност от електрическия стол ме спаси това, че всичките трима доктори свидетелстваха едно и също от напрежението, на което съм бил подложен, съм превъртял и съм стигнал до състояние на параноя. По-късно потърсих думата в речника. Означава много бавно разстройство на умствените способности и системни халюцинации, често водещи до склонност към убийства. Леле как се смях, но съдебните заседатели се хванаха на тая въдица. Аз ли бях откачен? Другия път! Човек, способен да направи онова, което аз направих, и да се измъкне, положително не е смахнат.

Има и нещо странно — тази книга, дето я пиша. Бях казал на Морган, че съм писател — не сте забравили, нали? — и накрая така излезе. Доктор Клайн тук, в „Брентуд“, е доста симпатичен. Той ми каза да взема да опиша всичко, което стана. Да го напиша като роман, така ми каза. Дадох му да прочете по-голямата част от него и той го хареса. Казва, че ще уреди да го публикуват чрез някакво университетско издателство или медицинско дружество — романът щял да послужи като един много ценен документ за историята на заболяването ми. Разбира се, това е част от игричката, която ние двамата с доктор Клайн въртим, като се преструваме, че аз съм смахнат и така нататък. Напомних му го оня ден, а той само се засмя и каза, че ще трябва да ги будалкаме още известно време. Не много дълго, каза той, може би само още година-две. Да, Клайн е хубав човек, макар и да говори с немски акцент и да ме гледа малко странно понякога.

Мисля, че съвсем скоро ще свърша книгата си. Когато получа хонорара, ще поискам рекламни каталози от Калифорния и ще видя дали мога да си купя портокалова градина. Винаги съм обичал мириса на портокали.

Чакайте малко. Някой идва.

Старият Карстеърс е, съседът ми по стая. Ама той наистина е луд! Мисли си, че е Наполеон. Идва понякога при мен и ми дава заповеди, говори за Йена и Аустерлиц, нещо да не губя връзка с драгуните от дясното крило — едни такива, наистина смахнати работи.

Но ми е жал за стария Карстеърс. Толкова е объркан. И аз винаги съм любезен с него, не го дразня, макар да знам, че е безнадежден. Например въобразява си, че е Наполеон. Понякога ми писва от него и съм готов да му кажа истината, но после се отказвам. Оставям го да си мечтае. Така е щастлив, а на мен не ми пречи. Но това, че той бил Наполеон, е направо смехотворно.

Аз съм Наполеон.