Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (1)

Първа глава

Когато се озовах у дома, все още треперех от страх. Едвам напъхах ключа в ключалката. Никога не са ме смятали за страхливец, а и общо взето, имам доста здрави нерви. Но не и онази вечер. Не и след като видях как убиха Били Гонсалес.

Дръпнах плътните завеси на прозореца, преди да светна лампата, после отидох до чворестото чамово барче и си приготвих двойно уиски със сода. Загазил бях, и то здравата. Преди половин час видях един гангстер на име Тъфи Сайкс да стреля по едно боксьорче на име Били Гонсалес. Малкият Гонсалес — многообещаващ състезател от средна категория — беше приятно момче с кожа като кафе, ослепителна усмивка и кремави костюми, които му бяха възтесни. Изиграл бе Ал Алонсо и бандата му — не се остави да го победят, както те искаха. Сега вече Били бе победен веднъж завинаги. Ама в тоя момент съвсем не ми беше до Гонсалес. Тревожех се не за друг, а за Ричард Лъдуел. За себе си! Аз единствен можех да свидетелствам, че Тъфи е убиецът — и Тъфи го знаеше.

Щракнах ключа и излязох на терасата. Под мен светлините на града проблясваха като перли върху черно кадифе. Девет етажа по-долу закъснели автомобили се оживяваха на смени край светофара на „Сюпириър“ и „Колорадо“. Откъм езерото се носеше лека априлска мъгла с мирис на димящи въглища и на пролет. Като се придържах в сянката и избягвах ярките отблясъци на неоновата реклама за цигари върху отсрещната сграда, се приближих до перилата и надникнах.

Подпрял се бе нехайно на един тухлен зид между магазинче за цигари и ателие за химическо чистене. От изгодната позиция, която заемах тук горе, той ми се стори някак си смален и тантурест, носеше непромокаем шлифер и шапка с къса периферия. Той хвърли поглед нагоре и аз отстъпих. След малко отново погледнах — бе се зазяпал след едно високо и дългокрако момиче, облечено в кожено палто, което разхождаше два пудела.

Върнах се в апартамента си на таванския етаж и светнах лампата. Онзи там долу беше Мики Корси. Не го бяха изпратили да ме убие, а само да ме държи под око. Все още разполагах с малко време.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката.

— Господин Лъдуел ли е? — Обаждаше се Бейтс, дежурният портиер. — Търси ви един господин. Не иска да си каже името. Мислех, че…

— Дай ми да говоря с него.

След малко чух гласа на Хари Уилкинс:

— Здрасти, Дик. Какво толкова е станало, братле?

— Загазих — отвърнах аз. — Здравата. През задния вход ли мина, както ти казах?

— Аха. Струва ми се, никой…

— Внимавай — прекъснах го аз, — не искам портиерът да знае. Хайде, качвай се горе.

— Добре. Ще му кажеш ли да ме пусне?

Бейтс пое отново слушалката и аз му казах да пусне господина горе.

— Повече никакви гости за тази вечер — наредих аз. — И не ме свързвай по телефона. Няма ме вкъщи за никого. Ясно ли е?

Той каза едно „Ясно“ и затвори. Наливах си второ уиски, когато на вратата се позвъни. Отидох да отворя.

— Хари, ти ли си?

— Да.

Свалих веригата и отключих. Хари се шмугна край мен в антрето. Изглеждаше прегърбен в излинялото си туидено пардесю и с тая стара сплескана шапка, кацнала на тила му. Той е единственият измежду познатите ми в бранша, който наистина прилича на вестникар от филмите.

Поканих го в дневната и му посочих барчето.

— Нещо за пиене?

— Не. Имам язва, забрави ли?

Той метна пардесюто и шапката си върху едно канапе и затършува за цигари из джобовете си. Наблюдаваше ме със зорките си очи, дълбоко хлътнали на слабовато лице с множество белези от акне.

— Е, какво има, Дик? — Той седна и се отпусна в голямото кресло.

Аз се настаних в другото и казах:

— Чу ли какво се случи с Били Гонсалес тая вечер?

Хари се изправи в креслото.

— Да. Току-що съобщиха по телевизията. Защо питаш? Да не си се забъркал и ти в това?

— Видях как стана, на уличката зад „Кресънт Клъб“. В бара налетях на Гонсалес и той ми каза, че трябвало да говори с мен, но някъде другаде. Беше пиян и уплашен. Сигурно е искал аз да го сдобрявам с Алонсо, или пък да ми каже нещо за него. Не знам. Така и не можах да разбера. Като истински глупак се съгласих да се срещнем на уличката отзад. Той излезе пръв, а аз го последвах пет минути по-късно. И си намерих белята. Задната уличка не е осветена и едва бях направил три крачки, когато чух да се стреля. Не успях да офейкам, оттам изтича някакъв мъж и ме видя. Беше Тъфи Сайкс. Тъкмо прибираше пистолета в кобура под мишницата си. Позна, ме, разбира се, но не ми направи нищо. Само бързо се отдалечи. Вече са изпратили един да ме следи, стои отсреща.

Бръчка проряза тясното чело на Хари. За пръв път отбягваше погледа ми.

— Не можеш ли сам да се оправиш, Дик? Искам да кажа, нали си имаш вземане-даване с Алонсо.

— Не е точно така. И няма какво да го увърташ, Хари. Не само ти, всички в редакцията на „Време“ знаете, че Алонсо ми плаща. Когато отразявах спортните събития, превъзнасях до бога неговите боксьори и него самия като организатор. А откакто водя съдебната хроника, аз съм връзката му със съда и му осигурявам вътрешна информация, каквато мога да докопам. Но не е било кой знае какво. За него аз съм много дребна риба, Хари. Алонсо ще ме смачка като буболечка.

Той прецени с поглед дискретната елегантност на дневната ми.

— Не чак толкова дребна, бих казал. — Взе да си вади цигара с тънки, пожълтели от никотина пръсти. — Но сега май е вече късно за проповеди. Ще трябва някак си да те измъкнем от тая каша. Имаш ли нещо предвид?

Засмях се:

— Приятел си ти, Хари! Знаех си, че ще ми помогнеш. Да, имам нещо предвид. Трябва да се махна оттук. Веднага. Още тази нощ.

Хари стана и отиде до барчето.

— Все пак ще си сипя малко. Може да ми помогне да мисля по-ясно.

Гледах как си налива съвсем мъничко и започнах да вярвам, че всичко ще се оправи. С Хари сме израснали заедно в Стро Таун — и двамата бяхме ужасно бедни. Хари беше мозъкът, аз — красавецът и побойникът. Хари ми пишеше домашните, пък аз през туй време се подвизавах в бейзбола и футбола. Хари пръв си намери работа като сътрудник на излизащия в Лейк Сити „Време“, после уреди и мене. Аз все още бях само репортер — момче за всичко, а той вече беше заместник-редактор в отдела за местни новини. Имаше си още и съпруга, малко кривогледа, и три хлапета, та не можеше да се види с пари. Погледнах овехтялото му пардесю, което бе захвърлил на канапето. Носеше го вече трета година. Хари се върна с чаша в ръка.

— Мисля, че разполагаш с още малко време, Дик. Тази нощ Алонсо няма да предприеме нищо. Той не е глупак. Вероятно ще чака да се свържеш с него. А ти защо не му се обадиш? Да се споразумеете. Работиш за него все пак.

От ръчно изработена кожена кутия си взех една от специалните цигари с личния ми монограм. Запалих я и поклатих глава:

— Няма смисъл, Хари, имам такова усещане. Знаеш ли, Гонсалес трябваше да падне от Маккейб Моряка, но не падна. Защо ли? Не знам — може би от гордост, а може просто да е откачил. Чуй какво стана. Късно вечерта преди срещата той ми се обади тук, вкъщи, и каза, че няма да се остави да го победят. Закле се, че няма да го направи. Защо го каза на мен — не знам. Малкият се боксираше добре, но съвсем не беше голям умник. Сигурно си е мислел, че като работя във вестник, ще мога да му помогна, да го защитя по някакъв начин. А май не е и знаел, че съм човек на Алонсо. Както и да е, не му повярвах на сто процента, но се доверих на интуицията си. Заложих на него и спечелих куп пари.

Хари подсвирна.

— Този път наистина си сгазил лука.

— Е, да — съгласих се аз. — Не се раздрънках, само заложих на Малкия. Това Алонсо не го знае още, но ще научи. И никак няма да му хареса. В тая среща той загуби цяло състояние. И друго, тази вечер може и да са ме видели, че говоря с Малкия в „Кресънт“. Достатъчно е за Алонсо да реши, че аз съм навил Малкия да му скрои номер. А на всичкото отгоре взимам, че се натрисам на местопрестъплението и ставам очевидец на убийството. Най-неочаквано и все на мен ще се случи!

Хари ме изгледа някак особено:

— Е, не е толкова неочаквано. Знаеше се, че това ще стане все някой ден.

— Без проповеди, моля! При нормални обстоятелства, разбира се, Гонсалес нямаше да бъде убит. Пребит до смърт, отхвърлен от всички клубове в страната — да, но не и убит! А него го убиха! И защо? Струва ми се, че е знаел и нещо друго за Алонсо. Ако е така, изобщо не мога да предположа за какво се отнася. Алонсо пък навярно си мисли, че Малкия се е разбъбрил пред мен и ми е казал нещо. Нищо не ми е казвал, разбира се, но сега от това няма полза. После — изпращат не друг, а Тъфи Сайкс да го убие. Тъфи не е външен човек, нито е новак в занаята. От години е дясната ръка на Алонсо за черната работа. Сайкс сигурно е в течение на доста неща. И това е важното. А аз — какво знам аз за Алонсо? Е, как ти се струва тая работа, Хари?

Хари изруга, а това му се случваше рядко.

— Ще ми се Алонсо и Тъфи да си бяха теглили взаимно куршума — каза той. — Ще ми се цялата им пасмина да се пресели на оня свят. Тогава навярно бих могъл да отгледам децата си в един почтен град. — Погледът му чак ме пронизваше и издаваше огорчението му. — И ти не си по-добър от тях, Дик. Казвал съм ти го и друг път. За мен купеният репортер не е нещо по-различно от купено ченге.

Отидох на барчето и се заех да си приготвя още едно уиски. Знаех как да се справя с Хари.

Зад гърба ми той рече:

— Извинявай, Дик. Не това исках да кажа. Разбира се, че ще направя всичко, което мога, за да ти помогна.

— Благодаря ти, Хари. Ти си единственият ми истински приятел в този град.

— Сам си си виновен — сряза ме той. — Някога ти имаше много приятели.

— И така да е. Позволи ми сега да продължа. Тъфи Сайкс си знае работата и си я върши чисто, само че и на двама ни не ни провървя — случи се, че го видях точно тогава. А сега за единия от нас — или за Тъфи, или за мен — няма място на тоя свят. И не може да е Тъфи, защото като види, че му се пише електрическият стол, ще се споразумее с прокурора да му стане свидетел срещу защита и ще изпее всичко, което знае. А това ще докара присъда на Алонсо. Така че кой ще плати за всичко — аз, разбира се.

— И ти можеш да отидеш при прокурора — рече Хари. — Можеш да идеш още сега, тази нощ. Там ще ти осигурят защита.

— Защита на мен в Лейк Сити? — изсмях му се. — Ти чуваш ли се? Е, вярно, ще се опитат най-малкото. За по-сигурно ще ме приберат — като важен свидетел. Ще си изпея моята песен от свидетелското място и с това ще насадя Тъфи. После идва неговият ред и когато и той приключи с признанията, те все едно ще стигнат до Алонсо. Алонсо ще се намери на електрическия стол, на Тъфи ще му дадат доживотна, че е свидетелствал срещу съучастниците си, а аз ще се разхождам по улиците като свободен човек.

— И какво не ти харесва? — попита Хари тихо.

— Само една малка подробност. Няма да ми дадат и седмица. Който и да заеме мястото на Алонсо, ще ми види сметката. Това ще е първата му работа. Тези типове не могат да си позволят такова нещо — на един издайник да му се размине. Дава се лош пример. Спомняш ли си за Джейк Лингъл от Чикаго?

За момент в стаята настъпи тишина. Отдолу долиташе вече понамалялото бръмчене на преминаващите автомобили. Някъде в нощта се извиси пронизителен писък на автомобилен клаксон и заглъхна.

Хари прекара ръка по грапавото си чело. Под очите му се очертаваха кръгове от умора.

— И какво ще правиш? Можеш ли да направиш нещо изобщо?

— Ще бягам. Това е единственият ми шанс. Ти беше съвсем прав, като каза, че Алонсо ще чака аз да го потърся. Точно така. А онзи там долу е само предохранителна мярка. Предполагат, че ще го изнудвам, че ще искам пари за мълчанието си. И ще продължават играта, ще ме прилъгват, докато успеят да ме очистят. Виждаш ли, опитвам се да следвам логиката на Алонсо. Така би постъпил той на мое място. Само че аз ще го изпързалям. Заминавам още тази нощ.

— Но къде? Къде можеш да се скриеш на сигурно място?

— Тъкмо за това ми трябваш, Хари. Нали миналия месец след смъртта на брат ти наследи една стара ферма на юг? Продаде ли я вече?

Той поклати глава.

— Не, не съм. Но тя е само на стотина мили оттук.

— Все едно че са хиляда — отвърнах аз. — Даже може да е по-безопасно. Ще си мислят, че съм заминал много по-далече. Е, какво ще кажеш, Хари? Даваш ли ми я?

— Разбира се. Но те предупреждавам, че е ужасна съборетина. Затова и не успях да я продам досега. Как ще живееш там?

— Имам няколко хилядарки в банката и доста пари у себе си. Ще ти оставя чек, ти ще го осребриш и ще ми пратиш мангизите. — Тупнах го по гърба и се засмях. — Ще се местя от едно място на друго и може никога вече да не се видим. Какво ще кажеш?

Той се изправи — само кожа и кости в евтиния си костюм.

— Знаеш, че винаги съм се старал да ти помагам, Дик. Дори когато се е налагало да се карам с Елси. Тя те мрази и не може да проумее нашите взаимоотношения, това, че сме расли заедно и всичко останало. — Сдържаното му лице пламна. — Може да звучи банално, но за мен приятелството е нещо свято. Май че подчинявам живота си на принципи, които ти смяташ за глупави.

Че е така, така е, помислих си аз, но казах:

— Ти си истински приятел! Ще ти напиша чека и тръгваме. Само да си стегна багажа.

Той обхвана с поглед стаята.

— Това тук ще ти липсва във фермата, Дик. Там всичко е много примитивно. Ще трябва да си вадиш вода с помпата. Няма осветление, ще караш само с една нафтова печка.

Отидох в спалнята и се залових с куфарите.

— Дребна работа. Поне ще съм жив. Та аз съм само на трийсет и пет. Животът едва сега започва.

Изваждах нещата си и ги хвърлях в двата куфара върху овалното легло, а Хари стоеше на вратата с тъжно изражение на слабоватото си лице.

— Никога не съм те разбирал напълно — рече той. — Повечето хора искат да имат дом и деца. Но не и ти. Винаги си искал само едно — пари. Няма ли да ти дойде умът в главата, Дик? — Стоеше там, наклонил умислен глава на една страна, и ме наблюдаваше. — Още ли ходиш с онова същото момиче? Певицата от „Кресънт Клъб“?

— Да. И тази вечер отидох там, за да се видим. Та се натъкнах на Гонсалес. Не е ли странно? Винаги става така — дребните камъчета обръщат колата. Ако не бях определил среща на Джоун, нямаше да се забъркам и в тая каша.

Преобличах се в новия си костюм, който бях купил от модния магазин на „Брукс Брадърс“ при последното отиване до Ню Йорк.

— Е, да. Прав си — съгласи се Хари.

Тръгнахме да излизаме и аз хвърлих последен прощален поглед на апартаментчето си. Щеше да ми липсва, както между впрочем и обувките от по четиридесет долара, и костюмите за по двеста долара. И Джоун Рийс щеше да ми липсва, но за нея никога не съм си правил илюзии. Без пари, много пари, нейната любов беше непостижима. И тя си го казваше направо. Джоун вървеше заедно с парите.

— Ами колата ти? — попита Хари.

Сърцето ми се сви. Бях си купил нов кадилак с цвят на слонова кост и черен гюрук едва преди месец.

— Ще остане в гаража, много бие на очи. Платил съм наема за шест месеца напред, така че дотогава там няма да има проблеми. Номерът сега е да се бяга. Ако не побързам, надали ще има смисъл и от това.

Оставих всички лампи да светят и заключих след себе си. Хари взе единия куфар и тръгнахме по застлания с мека пътека коридор, подминахме асансьора и слязохме на долния етаж по аварийното стълбище. Там по цялото протежение на сградата имаше обща тераса с открито място за любителите на слънчеви бани. От съседната сграда я отделяше само една ниска тухлена стена.

Хари проумя какво бях намислил.

— Ще се измъкнем се през съседната сграда, а?

— Аха. Чакай малко.

Пуснах куфара на земята. Приближих се до перилата и надникнах. Човекът на Алонсо беше още там, запалил нова пура, и се разхождаше напред-назад по вече опустялата улица. Той попадна в отблясъците на една неонова реклама и когато хвърли поглед нагоре към апартамента ми, видях едрото му лице. Нямаше грешка — Мики Корси беше. Изглеждаше обезсърчен. Смяната му сигурно закъсняваше. Върнах се при Хари.

— Още обикаля, но много се съмнявам, че са пратили още един и на уличката отзад. Сигурен ли си, че никой не те видя, като идваше?

Той кимна.

— Постарах се. Стори ми се толкова особен на телефона, та си помислих, че може да е нещо сериозно. Имам жена и три деца, ако си забравил.

Стрелнах го с очи. Мъкнеше се по терасата над покривите, изкривен на една страна под тежестта на куфара и забил поглед в земята.

— Знам — отвърнах аз. — Не съм забравил.

— Но това не ти попречи да ми се обадиш, нали? — Не ме поглеждаше.

— А защо не? — не можах да схвана аз веднага.

— Както и да е. — По гласа му личеше, че е много уморен. — До утре да ти обяснявам, пак няма да разбереш.

Намерихме една от вратите на покрива отворена. Слязохме по някакви скърцащи стълби покрай машинариите на асансьора и се намерихме пак на аварийно стълбище. Не разговаряхме. Долу, във фоайето, нямаше никой и само след минута излязохме през задния вход на улицата. Мъглата се бе сгъстила.

Попитах Хари къде е паркирал.

— На няколко преки оттук, горе на Еджуд.

Тръгнахме пеша. Жива душа не се виждаше, само една едра сива котка ровеше в кофа за смет.

Кварталът беше безлюден и притихнал, но от време на време минаваше по някоя кола. Качихме куфарите в стария шевролет на Хари и потеглихме.

— Закарай ме до Грантс Стейшън — казах му аз.

Това беше едно от предградията, откъдето смятах, че ще мога да взема автобус.

По пътя Хари ми разказа всичко, което знаеше за фермата. Намирала се на стотина мили оттук, някъде на юг, недалеч от малко градче, наречено Шейдланд.

— Имаме нещатен кореспондент там. Казва се Морган Толбът, редактор е на местния вестник „Шейдландска хроника“. Знам, защото редактирам дописките му и всеки месец изпращам хонорара. Фермата е на десетина мили извън града, по шосе 67. Не мисля, че транспортът ще е добре уреден. Ще ти трябва кола.

— Може да си купя някоя стара таратайка. Току-виж, допаднало ми фермерството, а, Хари?

Гримаса разкриви слабоватото му лице.

— Няма начин, поне на тая ферма. Само камънаци и баири е. Много е живописно, но не става за работа. Том не си изкарваше хляба от нея. Просто живееше там, защото обичаше самотата.

Никога не сме се познавали с Том Уилкинс. Хари ми обясни, че брат му купил фермата с парите, пестени докато бил в армията.

— Той беше почти с двайсет години по-голям от мен. Никога не сме били много близки. Мисля, че купи фермата, защото не можеше да се примири с мисълта да се върне в Лейк Сити. Отраснал е в Стро Таун, също като нас. Между другото погребан е там.

— Къде, в Стро Таун ли?

— Глупости, не. Във фермата. Накара ме да му обещая, че ще го погреба там.

— Въобще не ми пречи. Няма да му позволя да ме безпокои. Само искам да не се присъединя към него твърде скоро.

По пътя крояхме планове и доизяснявахме разни подробности. Казах му, че може да подаде оставката ми от мое име. Хърман, главният редактор, щеше да прояви разбиране, щом му се каже как стоят нещата. Не говорихме повече чак докато спряхме пред автогарата на Грантс Стейшън. Слязох и взех куфарите си. От малкото площадче лъхаше студ и самота. През зацапаните стъкла видях няколко души, налягали по дървените пейки. Касиерът дремеше на гишето. Започна да ръми.

Стиснахме си ръце с Хари. Той изглеждаше посърнал и умърлушен, като че ли всеки миг щеше да се разплаче.

— Горе главата — окуражих го аз. — Не ти, а аз съм загазил. Пък и Алонсо ще се откаже след време. Не бой се, ще се оправя. Аз съм като котките, а котка по гръб пада ли?

— Да се надяваме! — рече Хари.

— Благодаря ти за всичко. Беше много мило от твоя страна, особено като знам, че вече не съм ти такъв приятел, какъвто бях. Ама си голям наивник! Такъв си и такъв ще си останеш. Но ти благодаря все пак.

За моя изненада, той се засмя:

— Довиждане, Дик. И ти си си все същият. А за това си прав — истински наивник съм. И Елси непрекъснато ми го повтаря.

— Е, довиждане! И още веднъж благодаря. Мангизите ми ги прати веднага щом ти съобщя новото си име. И да внимаваш! — махнах му с ръка. — А сега тръгвай и забрави, че си ме познавал. Помниш ли какво казваше старият Стъб — нощният пазач от Стро Таун: „Никога не се обръщай назад!“

Гледах го как потегли, мярна се в светлините на района, откъдето потегляха автобусите, после зави зад ъгъла и потъна в тъмнината.