Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (6)

Шеста глава

Същия следобед отидохме с колата до едно малко градче, наречено Краун Пойнт, и се оженихме. Разписах се като Луис Е. Сампсел, разбира се, и успяхме да се наложим да не пускат съобщение в местния вестник. Откривах, че Морган се ползва със значителен авторитет.

После се върнахме в Шейдланд и казахме на техните какво сме направили. Възприеха го доста зле. Баба й едва креташе, но сновеше насам-натам и мърмореше, че трябвало да почакаме, докато се опознаем по-добре. Фейт Толбът беше много пияна и изобщо нищо не разбра. А Франк Толбът, вторият баща на Морган, се развилня като бесен.

Когато пристигнахме, те вечеряха. Морган им каза, баща й се изправи и изпусна с трясък вилицата си. Беше пребледнял и целият трепереше. Изгледа ме кръвнишки и рече:

— Алчен мръсник! Още като те видях първия път, разбрах, че мислиш само за зестрата й. Но няма да спечелиш много. Ще се погрижа за това. — На Морган се присмя с презрение: — Ти пък! Най-сетне успя да си купиш съпруг, нали? Е, желая ти щастие с тоя тип. А сега се махайте и двамата. И да не сте стъпили отново тук. Тази къща е моя, не е на Морган. — Нормалният цвят на лицето му се възвърна, той грабна една салфетка и попи челото си. После ме посочи с пръст и се разкрещя: — Искаш ли да научиш защо няма да спечелиш много от това? Ще ти кажа. Защото познавам тази жена по-добре от теб, изобщо не се заблуждавай, че ще ти даде много. Трябва да си луд, за да й повярваш! Ще ти пуска по малко, за да те държи като вързан на каишка и да получи каквото иска от теб. Що се отнася до истинските пари, ще има да почакаш. А ако Морган умре или те зареже, тогава вече добре ще се наредиш. Защото ако тя умре, аз ще ти попреча да ги вземеш, ще го направя и още как. Пък ако тя те зареже — е, тогава ще ти стане ясно. Сега се махайте!

И ние се махнахме. Вече бяхме на вратата, когато Франк се развика след нас:

— Ще съжаляваш за това, Сампсел, докато си жив. Не знаеш, че си си избрал най-тежкия начин да си изкарваш хляба.

Излязохме и се качихме на червения нов линкълн, който Морган ми бе купила вместо сватбен подарък. Сега тя мислеше само за това, че най-сетне се бе омъжила.

— Да вървим на вилата — подкани ме тя. — Искам да прекарам първата си брачна нощ там.

— Ами татенцето? Да не вземе да дойде и да ни убие и двамата?

— Няма да дойде. Вилата е моя. Аз съм я строила. Но както и да е, и през ум няма да му мине. Тази вечер ще се напие. Бесен е. Винаги се е надявал да пипне и моите пари.

Наблюдавах я с крайчеца на окото си.

— Ако се съди по това, което току-що каза, все още се надява.

Тя сви рамене.

— Това са празни приказки и той го знае добре. Но стига вече, не искам да слушам нито дума повече. Хайде, скъпи, да вървим по-скоро на вилата.

— Добре. — Но като минавахме покрай дрогерията, се сетих нещо. — Ще ни трябват цигари — обясних аз. — Ще спра тук и ще ида да взема.

— Добре, но побързай! Цялата улица нас гледа.

Оставих я в колата и влязох вътре. Спрях се на щанда за цигари и вече прибирах рестото, когато зърнах един брой на „Време“, вестника, излизащ в Лейк Сити. Онемях и сърцето ми спря да бие. За секунда-две не можех да си поема дъх. Продавачът ме гледаше:

— Лошо ли ви е, господине?

— Не, нищо ми няма. — Хвърлих му монета от пет цента и си взех вестник. — Къде ви е телефонът? — попитах го аз. Трябваше да прегледам вестника, преди да съм се върнал при Морган.

Намерих телефонната кабина и се намъкнах заедно със сгънатия вестник, така че да мога да прочета написаното там. Усещах погледа на продавача, затова пуснах в автомата десет цента и се престорих, че избирам някакъв номер.

На първа страница имаше снимка на Хари Уилкинс, а до нея друга, по-неясна, на Ал Алонсо. Текстът под тях гласеше: „Убийство в изоставен гараж“.

Четях бързо и усещах как потта се стича по гърба ми. Труповете на Хари и Ал Алонсо били намерени от полицията в един запустял гараж за камиони в покрайнините на града. И двамата свързани с тел, а по тялото на Хари личали и следи от изтезания.

Полицията била сигурна, че това е работа на гангстери, пишеше вестникът. Никой обаче не можел да проумее как Хари Уилкинс е стигнал дотук — тихият, слабичък и уморен от живота Хари! Аз можех да им разясня. За мен — и вероятно само за мен — всичко това си имаше обяснение. Върнах се в колата.

— Доста се забави — нацупи се Морган. — А сега да се махаме от това място. Омръзна ми да ме зяпат.

Подкарах бясно колата по тясното шосе. Всички нас гледаха, така си беше. Подминахме ресторанта, където бях закусил оная сутрин, и аз видях на вратата вечно дъвчещата дъвка сервитьорка, зяпнала от учудване. О, да — ние с Морган наистина бяхме събудили любопитството на целия град. Стигнахме и Морган отиде право на барчето да налее и за двама ни. Пресуших чашата си и обявих намерението си да ида да поплувам.

Морган се намуси:

— Не искаш ли да останеш при мен, скъпи? Хладилникът е пълен, и пиене има колкото поискаш. Ще си приготвим истинска сватбена вечеря.

— Как да не искам? Ще си направим истинско празненство, малката ми. Само че сега ми е горещо и целият съм потен. Ти се залавяй и приготви всичко. Връщам се веднага щом се поохладя. — Усмивката ми трябва да е била доста крива, защото тя ме изгледа особено, когато се качих горе да се преоблека.

Взех си цигари и кибрит, сложих ги в специална непромокаема пунгийка и заплувах към сала. Ледената вода се отрази добре на тялото ми и поизбистри ума ми. Вече беше почти тъмно, дърветата край къщата и езерото изглеждаха някак самотни и безучастни. Излезе лек ветрец и жално прошумоля високо в клоните на дърветата. Лежах върху сала мокър, пушех цигара и гледах как в къщата се появяват една след друга светлини, докато Морган шеташе от стая в стая. Моята първа брачна нощ!

Не можеше да бъде иначе. Тъфи Сайкс бе убил Алонсо и сега той командваше бандата. От години се приказваше, че това ще стане някой ден. Сега то бе станало. Алонсо беше мъртъв, а шефът — Тъфи. Аз пък бях затънал още по-дълбоко.

Дотук всичко беше ясно като бял ден. Но изведнъж се замислих, че Хари Уилкинс е бил убит заедно с Алонсо, след като са го изтезавали. Потръпнах в хладната вечер. Тъфи бе измъчвал Хари само поради една причина — за да го накара да каже къде съм.

Дали Хари му бе казал? Нямаше как да науча. Хари беше храбър човечец и добър приятел, но всеки има предел на възможностите си. А той имаше жена и деца и ги обичаше. Да-а, трябваше да допусна, че преди да умре, Хари е проговорил.

Как ли ония — Тъфи и Алонсо — бяха успели да разберат за Хари? От Джоун Рийс? Тя знаеше, че сме приятели. Дали не бяха ходили при нея? Нямах представа. Но трябваше да разбера. Непременно да разбера какво ставаше в Лейк Сити.

Доплувах обратно до каменистия бряг и се прибрах. Чуваше се как Морган шета и си тананика в кухнята.

Качих се на пръсти горе и се облякох бързо, после извадих от куфара пистолета и го пъхнах в колана на панталона си. Когато слязох долу, тя все още стъпваше тежко из кухнята и тракаше тенджери. Измъкнах се тихичко навън и тръгнах надолу по пътеката към новия линкълн. Запалих мотора, обърнах рязко, та чак гумите изскърцаха, и потеглих, без да мисля накъде карам. Погледнах назад и видях Морган, която стоеше на вратата и ми махаше, зяпнала от почуда.

В Шейдланд паркирах в тиха странична уличка и тръгнах пеш по главната, търсех телефон и се стараех да не ме забележат, ако е възможно. Близко беше до ума, че Тъфи и момчетата му са вече тук. Подминах хотела и открих някакво мизерно заведение, наречено „Зелената колиба“. Влязох и си поръчах бира. Вътре имаше само пет-шест души и никой не ми обърна внимание. Поседях минута-две над бирата си, после забелязах телефонната кабина и поръчах разговор с Лейк Сити. Докато чаках, пушех цигара и наблюдавах входната врата. Никой не влезе.

Телефонът иззвъня пет-шест пъти и едва тогава Джоун Рийс ми вдигна. В слушалката гласът й прозвуча хладен и сдържан:

— Да, моля?

— Не показвай, че си изненадана или уплашена — предупредих я бързо. — Дръж се естествено, ако не си сама. Просто някой ти е позвънил. Позна ли кой ти се обажда?

След моментно колебание тя отговори:

— Да, разбира се. Как си?

— Добре. Но ти не се престаравай! Сама ли си?

— Не, не съм. — Каза го така, сякаш бе готова да отиде на среща, сякаш не бе заета същата вечер.

— Добре. Сега внимавай! Знаеш ли в какво съм се забъркал?

— Знам. Е, не всичко, разбира се, но все нещичко знам.

— Идвал ли е Хари Уилкинс при теб, казвал ли ти е нещо за мен? Нали помниш Хари? Веднъж ви запознах.

— Не, не съм го виждала, но го помня.

— Някой друг да е идвал да те разпитва за мен?

— Да, идва един да пита. Каза, че е твой стар приятел и искал да те открие. За съжаление не можах да му помогна.

— Приличаше ли ти на гангстер? Само „да“ или „не“ кукло. Важно е!

— Да.

— А ти спомена ли му името на Хари по какъвто и да било повод? Да или не?

— Да.

Тя свърши хубава работа, но гостът й навярно се чудеше на този разговор. Както и да е, узнах каквото исках. До Хари се бяха добрали някак си чрез Джоун Рийс.

— Благодаря, Джоун — казах аз. — Нали случайно не си научила къде съм?

— Не, не съм.

— Карай все така. По-здравословно е. Ще ти се обадя пак, когато и ако мога. Обичаш ли ме?

Тя се засмя и отвърна:

— За съжаление сега това не е възможно. Но се радвам, че се обади. И се надявам да се видим отново. Все пак времето е пред нас.

Втренчих се намръщено в автомата.

— Какво значи това, кукло? Опитваш се да ми кажеш нещо ли?

— Да, разбира се. Що е време, пред нас е. Дочуване. — И тя затвори.

Излязох от кабинката и изтрих потното си чело. Що е време, пред нас е! Какво ли ще рече това? Върнах се и довърших бирата си в размишления. И в един миг разбрах. „Време“ — вестникът! Останах разочарован. Тя навярно имаше предвид статията за убийството на Хари и Алонсо, а това ми беше вече известно.

Отивах към колата и си мислех, че не съм спечелил много. Научих как са стигнали до Хари, но все още не знаех какво им бе казал той, преди да умре. Когато се върнах във вилата, намерих Морган, пльоснала се върху едно столче на бара, а по лицето й се стичаха сълзи. Като ме видя, тя изхлипа от облекчение и се хвърли в прегръдката ми. Едва не ме събори.

— Миличкият ми, така се изплаших. Мислех, че си избягал и си ме зарязал. — Толкова се зарадва на връщането ми, че не ме попита нищо.

Малко по-късно пъхнах пистолета в колана на панталона си и слязох долу. Във вилата беше хладно, така че донесох няколко сухи цепеници и запалих буен огън в камината. Преместих едно кресло до огъня, направих чучело от няколко дълги възглавници и го подпрях там. В тъмното щеше да мине за човек. Загасих всички лампи, налях си уиски с повечко сода, после се настаних в ъгъла на една възглавница, опрял гръб в стената. Пистолетът беше в скута ми. Ако Тъфи дойдеше тук тази нощ, поне щях да му устроя топло посрещане.