Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (4)

Четвърта глава

На следващата вечер към шест часа слязох в Шейдланд и спрях един от местните жители да питам как да стигна до „Хъминг Бърд Драйв“. Същия следобед бях ходил до едно съседно градче да се подстрижа и да свърша още някои неща. Само с няколко умели въпроса в бръснарницата събрах полезна информация за Морган Толбът и семейството й. Оказа се богатичка наистина, както между впрочем и вторият й баща — Франк Толбът, директорът на Шейдландската банка. Майка й, Фейт Толбът, била безнадеждна алкохоличка. Не научих много за баба й. Всичко изглеждаше доста примамливо, но защо да бързам със заключенията? Въпреки това се бях потрудил над външния си вид, а с луксозните си ботуши носех чисто нов костюм от туид. Смятах, че изглеждам шик.

„Хъминг Бърд Драйв“ ми направи силно впечатление. Покрай виещия се асфалтов път бяха наредени четири-пет огромни къщи и около всяка от тях се простираше педантично поддържана морава. Елитът на Шейдланд, помислих си аз — цели силози, натъпкани с парвенюшки пари. Нямаше никакви колибри, както обещаваше името на улицата.

Пътят свършваше при дома на Толбътови. Минах през импозантен вход с каменни колони, на всяка от които имаше бронзова плоча с надпис Толбът, и след още четвърт миля по алея с чакълена настилка се показа къщата. С всичките тия кули и фронтони, и позлатени корнизи приличаше на Бъкингамския дворец, само че беше от дърво. Алеята извиваше към покрития вход на задния двор и стигаше до старовремски гараж на гърба на къщата. Не беше никак зле.

Паркирах пред гаража и слязох. Чух Морган да ме вика отнякъде. Стоеше до висока бяла порта сред живия плет. Тя ми махна и залязващото слънце запали пламъци в диамантите на ръката й.

— Здравейте! Идвате съвсем навреме, господин Кинг.

— Том! — напомних й аз. — Нали не си забравила?

— Разбира се, че не. Но за пред другите, поне в началото, по-добре ще е „господин Кинг“. Не одобряват склонността ми да се сближавам с непознати.

Имаше право. Запитах се с колко ли ловци на зестра е трябвало да се справя досега семейството.

Тази вечер бе облечена в черна рокля. Подкани ме:

— Ела да се запознаеш с тях. Всички сме се събрали в розовата градина отзад. Още няма рози, разбира се, но там е много приятно, стига времето да е хубаво.

Тя ме поведе през истински лабиринт. Намирахме се в дълга тясна падинка и оставахме скрити от погледа на всеки, който случайно можеше да се окаже на откритото място оттатък. Морган забави ход и сложи длан на ръката ми. Диамантите на пръстите й струваха поне двайсет бона.

— Не позволявай на нашите да те притеснят — прошепна ми тя. — И особено на пастрока ми. Ние с него не се обичаме особено, пък и той не обича хората, които ме харесват.

— Няма да му позволя да ме притесни — кимнах разбиращо. Беше си сложила скъп парфюм малко повече, отколкото трябваше. Наклоних се към нея и я целунах по бузата.

— Все ми е едно дали ще ме харесат или не. Важното е, че ти ме харесваш, иначе нямаше да ме поканиш тук.

Тя ме хвана за ръката и ме стисна силно. Иззад плета се чу тънък треперлив гласец:

— Морган? Хайде, скъпа! Ние всички сме тук и те чакаме.

— Идваме, бабо — намигна ми Морган.

Около желязна градинска маса край слънчев часовник, седяха четирима души. Имаше сервирани блюда с ордьоври, а наблизо на старовремска масичка за чай бяха подредени бутилки, сифон и лед. Морган ме представи на всички поред, така както седяха.

— Бабо, това е господин Кинг. Писателят, за когото ти споменах. Ще живее в старата къща на Уилкинс.

Бабчето надали имаше и четирийсет и пет кила с мокрите парцали. Кожата й беше като жълт пергамент, силно опъната върху крехки старчески кости. Върху горната й устна под гърбавия нос се чернееше лек мъх. Приличаше на много стар папагал. Около мършавия си врат носеше панделка от черно кадифе, а над съсухрената й гръд, малко встрани, бе закачено златно часовниче. Беше като призрак, който се крепеше само от банели и тафта. Очите й бяха поразително бистро сини и нищо не убягваше от погледа й. Подаде ми за поздрав жълтеникавата си костелива ръка и рече:

— Приятно ми е, млади човече! Морган ми говори цял ден за вас. Какви модерни глупости пишете?

— Още нищо не съм написал, госпожо. — Пуснах една усмивка на старата вещица. — Боя се, че Морган не ме е разбрала правилно. Казах й, че искам да пиша. То е като хазарт, нали разбирате. Реших да си дам една година и да видя дали ще излезе нещо от това. Ще се постарая да не пиша глупости, госпожо.

По сбръчканите й устни заигра усмивка.

— Да се надяваме. Когато започнете сериозно, елате ми пак на гости. Навярно ще мога да ви помогна с нещо. Лу Уолас^[1] ми беше добър приятел.

Не бях успял да отговоря, а Морган вече ме представяше на пастрока си. Докато подавах ръка и изричах: „Приятно ми е, господине“, разбрах, че с него няма да се разберем. Беше едър, на ръст почти колкото мен, с червендалесто селско лице и големи ръце, които не знаеше къде да дене. Малко над шейсетте, реших аз. Силно плешив и загорял, с милиони бръчки, които насичаха късия му дебел врат. Разхлабил си бе вратовръзката и май му се щеше да си събуе и обувките. Скъпият костюм му стоеше като взет от заложна къща. О-хо, казах си аз, този тук е по-скоро кандидат за затвора, но никак не изглежда глупав. Поздрави ме и пусна ръката ми, сякаш тя го изгаряше.

— Ще пиете ли нещо? — предложи той кисело. Зъбите му бяха равни и бели — чисто новички протези. Студените му очи се стрелнаха от мен към доведената му дъщеря и той се намръщи.

— С удоволствие — приех аз. — Едно малко уиски.

Докато той ми наливаше, Морган ме представи на майка си и на още един мъж на име Уилям Брайс. Майката — Фейт Толбът — беше елегантно облечена жена, на възраст колкото съпруга си. Носеше косата си сива и лицето й бе добило същия цвят. Държеше се кротко и някак отнесено. Разбрах причината едва когато се приближих. Беше пияна. Погледнах Морган, но тя отмести очи.

Бил Брайс ме озадачи. Мъж около петдесетте и също като мен — не съвсем на място тук. По-късно научих, че е внук на старата дама. Приличаше ми на хитрец. Започнал бе да напълнява, имаше гъста и къдрава сива коса и широко упорито лице. Под очите му се очертаваха торбички, а множество тънки червени венички изпъстряха като ситна мрежа страните му. Богат безделник, помислих си аз. От него понамирисваше на доброкачествено уиски, но погледът му беше бистър. Докато се здрависвахме, той ме изучаваше с очите на проницателен и опитен човек.

Поговорихме малко, изпих още едно уиски. Франк Толбът мълчеше мрачно, но лицето му си оставаше безизразно. Брайс разказа няколко умерени анекдота и се шегуваше с баба си.

Най-сетне се преместихме вътре. Къщата беше голяма и потискаща, пълна със сенки и тежки старинни мебели. А вечерята — вкусна, ако обичате пържено пиле. Оказа се, че бабчето наистина го е приготвила сама, макар че бе сервирано от наета за целта жена с длъгнесто лице и остри черти. Франк Толбът се хранеше като някой ратай и не ме изпускаше от очи.

След десерта — поднесоха ябълков сладкиш и сладолед и Морган изяде три порции — Франк Толбът каза, че имал работа в Шейдланд. Кимна ми рязко и излезе. Съпругата му също се извини и тръгна към стаята си — вървеше силно изправено, неестествено скована и се държеше за парапета на стълбите. Никой, освен мен не й обръщаше внимание.

Бабата побъбри с нас още известно време, преди да ни каже „лека нощ“. Когато си тръгваше, тя ми подаде отново малката си костелива ръка:

— Надявам се, че ще ни дойдете на гости пак, млади човече. Може да повлияете добре на Морган. Ако евентуално успеете да я накарате да направи нещо за себе си и да смъкне някой и друг килограм.

Баба й си я биваше. Морган пламна цялата и погледна гневно старата дама.

— Бабо! Ти ми обеща да не говориш така. Как може, обещала си!

Бил Брайс се засмя под мустак. Баба му се изправи и протегна ръка да си вземе бастуна, подпрян на стола й.

— Може и да съм обещала, но на моята възраст не се налага да спазвам обещанията си. А и не съм казала нещо, което не е вярно. — Малките й папагалски очички живо проблясваха. — Няма да си намериш мъж, докато си толкова дебела. На жлезите ти им няма нищо и ти го знаеш много добре. Необходима е воля, това е. Може би заради този господин Кинг ще се засрамиш и ще направиш нещо, защото — бог ми е свидетел — аз не можах да те накарам. Лека нощ, господин Кинг. Идвайте да ме навестявате!

Брайс стана от масата и отиде да помогне на старата дама по стълбите. Погледнах Морган. В очите й блестяха сълзи.

— Не й се ядосвай! Старостта си има привилегии. Тя не искаше да те обиди.

Морган стана, като се опря на масата, за да се изправи. Избърса със салфетка мазната си уста. Огромните й бузи бяха мокри от сълзите.

— Ще отида да се пооправя малко — каза тя. — Нали няма да си тръгваш още, Том? Нали ще останеш да си поговорим?

— Разбира се — усмихнах й се аз. — Иди да си изтриеш сълзите, Морган. Мога да ти кажа, че аз пък харесвам пълните жени.

Тя преглътна жадно лъжата и ми се усмихна в отговор. После забеляза, че Брайс вече се връща, тръсна глава и се заклатушка нанякъде.

Брайс седна до мен и рече:

— Знам къде Франк държи брендито си. Не искате ли да ме придружите до кабинета му, господин Кинг? — намигна ми той.

Тръгнахме по дълъг и тъмен коридор и той каза:

— Странна работа! Все си мисля, че съм ви виждал някъде и по-рано, господин Кинг. Имате ли представа къде може да е било?

— Не — отвърнах аз. — Струва ми се, че грешите. Сигурно ме бъркате с някого. — Напънах се да си спомня дали не познавах отнякъде този тип. Не можах да се сетя.

Влязохме в просторна стая, пълна с книги. Брайс се приближи до един висок шкаф със стъклени врати.

— Може би сте прав — каза той. — Но наистина имам чувството, че вече сме се виждали. Както и да е. — Извади гарафа и чаши за двама ни, наля бренди и вдигна своята с наздравица: — За вашия успех, господин Кинг! — Погледът му излъчваше някаква веселост. В този момент не приличаше толкова много на застаряващ богаташ, който винаги си е гледал живота. Обърна чашата си на един дъх. — Имам предвид книгата ви, разбира се.

— Благодаря, господин Брайс — кимнах и отпих от чашата си.

Брайс извади продълговата позлатена табакера. След като му отказах, той рече:

— Наричай ме Бил, за бога. Шейдланд е ужасно малко градче, Том, но поне не е нужно да се държим официално. Това му е и хубавото — тук не се правим на много важни. Вземи мен например. Аз съм заместник-директор на банката на Франк, но няма защо да стоя на работа по сако. Сложил съм си даже и плювалник в канцеларията. И което е по-важно, ползвам го понякога. Ти откъде си родом, Том? Не си от нашия край, а? — зададе ми той въпроса с лекотата, с която ножът потъва в меко масло.

— Не съм — отвърнах аз. — От Канзас Сити съм. Наследих малко пари, най-случайно се спрях на това градче и дойдох да попиша. — Не се впуснах в излишни подробности.

Брайс ми напълни чашата отново.

— Може и да не си ме питал, приятелю, но едно ще ти кажа — попаднал си на ужасно място. Тук вони. Ако не се измъквах от тая дупка от време на време, досега да съм откачил. — Все по-гъста червенина заливаше лицето му, а струйка бренди се стичаше от крайчеца на увисналите му устни по гладко обръснатата му широка брадичка. — На всеки две седмици ходя в Лейк Сити и там го удрям на живот.

Разговаряхме може би десетина минути, преди да реши да си отива.

— Ще тръгвам вече — подаде ми той месеста ръка. — Ако мога да направя нещо за теб, каквото и да е то, отбий се в банката. Франк е собственикът, но всичко зависи от мен. — Вървяхме по коридора към входната врата, когато на стълбите се показа Морган. Брайс й махна с ръка.

— Довиждане, Морган! Благодаря за вечерята. Ще се видим пак. — На излизане погледна към мен: — И с теб ще се видим, надявам се. Хм… ще ми се наистина да си спомня къде сме се срещали.

Върнах се и изчаках Морган да слезе. Бе се преоблякла и начервила и устните й приличаха на свежа розова пъпка. А студената вода не бе оставила следи от сълзите.

Тя стисна ръката ми.

— Нека да излезем с колата, Том. Моля те! Искам да се махна от тази къща. Можем да вземем ягуара.

Съгласих се, за гаража минахме през задната врата. Изкарах ягуара на заден, като не пропуснах да забележа новия линкълн и кадилака, които му правеха компания там. Слязох да й отворя вратата.

— Карай извън града — каза ми тя, когато излязохме от алеята. — Няма смисъл да подхранваме клюките, и без това са достатъчно.

— Опитай се да се отпуснеш. И не се притеснявай! Защо да си разваляш настроението само от това, че старата дама се е заяла с теб в мое присъствие? Вечерта е чудесна, наслаждавай й се!

— Не е заради това — отвърна тя. — Въобще не й се обиждам. Тя е изкуфяла. И дори не ми е истинска баба, ако става въпрос за това. Но тя често се оказва права. Май трябва да намаля яденето и да взема да отслабна. — Тя ме погледна с крайчеца на окото си. Не казах нищо.

След малко се пресегна и докосна ръката ми.

— Свий тук вляво. Искаш ли да идем да видим вилата? Вчера проветрих, мисля, че ще се намери и нещо за пиене. Бих пийнала сега.

— И аз.

Карах бързо, тя ми казваше накъде. Ягуарът мъркаше като голям черен котарак. Морган запали по цигара за двама ни със запалката от таблото и диамантите проблеснаха на ръката й. Прокашлях се.

— Морган!

— Кажи, скъпи.

— Трябва да ти призная нещо. Името ми не е Том Кинг. Казвам се Луис Е. Сампсел. Наложи ми се да го сменя.

— Хм! — Тя ме наблюдаваше. — Знам и друго. Не си купил фермата на Уилкинс.

Признах си и тази лъжа.

— Как разбра?

— Проверих. Днес ходих до окръжния център и се отбих в съда. Фермата не е била продавана. Собственост е на някой си Хари Уилкинс, който живее в Лейк Сити.

Това не го бях очаквал.

— А защо излезе с мене сега? — попитах аз. — Като знаеш, че съм те излъгал два пъти.

Тя вдигна рамене.

— Сигурно това няма голямо значение за мен. Май твърде много ми харесваш вече. А не може да нямаш и причина за това.

Реших като съм почнал веднъж, да лъжа докрай и си заблъсках ума да измисля история, на която тя би повярвала.

— Забърках се с жена в Канзас Сити. Омъжена бе за най-добрия ми приятел. Поне тогава ми беше приятел. Тя е луда, съвсем луда. Аз само се закачах, мислех си, че и тя не иска нищо повече. А тя взела, че го приела насериозно. Казала му за нас, за мене, без даже да ме предупреди. И той искаше да ме убие. Трябваше да бягам само с дрехите на гърба си. — Последното поне беше вярно. Вярвах, че като се поочерня малко — един вид измамник, ще мога да предизвикам съчувствие.

Тя поглади ръката ми.

— Бедната жена! Разбирам я напълно. Ти си ужасно очарователен мъж, Лу. Чувствам го, а те познавам едва от вчера. Струва ми се, че вече съм почти влюбена в теб.

Засмях се.

— Откъде знаеш, че не съм Джак Изкормвача?

Тя задържа ръката си върху моята на волана.

— Не си. Но се хващам на бас, че жените не те оставят на мира, нали? Не можеш ли да караш малко по-бързо, мили? Иска ми се вече да сме във вилата и да си пийнем. После ще си поговорим на спокойствие.

Стигнахме пощенските кутии и свих по чакъления път. Нощта беше тъмна и благоуханна, на изток над редица черни дървета бе заседнала сребърна луна. На светлините на колата пътят се виеше като сребриста лента, а природата наоколо бе изпълнена с пролетен мирис и нощни звуци. Миеща мечка бавно пресече пътя някъде пред нас и очите й блеснаха на фаровете като смарагди.

Вляво започваше някаква алея и Морган ми каза да отбия. Пътят минаваше сред скупчени тук-там високи дървета и заобикаляше широко езеро, което приличаше на наводнена кариера за добив на чакъл. Водата му блестеше като локва мастило на изгряващата луна. От другата му страна се извисяваше голяма двуетажна къща от дърво, боядисана в бяло. Имаше навес за лодки и малък пристан. На стотина метра навътре от брега стоеше закотвен един сал и се издигаше белият скелет на кула за скокове във вода.

До мен Морган се изкикоти.

— У дома й викаме „Сан Суси“. Но не се решаваме да й сложим надпис или да я наричаме така пред другите. Няма да ни разберат, само ще си мислят, че се надуваме. Пастрокът ми и без това не я харесва, но той пък няма никакво чувство за хумор. — В гласа й се прокрадна огорчение. — Понякога го мразя. Ожени се за майка ми заради парите й, макар че и той си имаше немалко, и после я докара до пиянство.

Паркирах ягуара и я последвах във вилата.

— Понеже стана дума за втория ти баща — казах аз, — тази вечер разбрах, че няма да бъда един от любимците му.

Морган ме въведе в голяма стая с мебели от чворест чам и глави на препарирани животни по стените. В единия край имаше дълга камина от обикновен камък, а над нея — калъф за пушка.

— Много са хората, които Франк не може да понася. — Морган отиде в ъгъла и се провря зад малък барплот с гетинаксово покритие. — А най-вече не понася хубавите мъже като теб. Веднага решава, че ги интересуват само парите ми. Обикновено си е така. — Това го каза, без да ме поглежда.

Трябва да призная, че Морган винаги имаше с какво да те изненада.

— А много ли мъже са се интересували от парите ти?

— Доста. Не съм глупачка, Лу. И не го казвам от самосъжаление, но доста съм страдала. В живота ми е имало малко хубави неща. Всичко минаваше покрай мен. Гледах как другите момичета си намират приятели, женят се и раждат деца. Не ми е било никак лесно.

Направо да ти се скъса сърцето, като я слушаш да разкрива така наранената си душа. Завладя ме някакво зловещо усещане, докато стояхме така сами и гледах как сенките се спотайват в ъглите на къщата. Морган криеше много болка в себе си. Долавях я, чувствах я, а и тя не се опитваше да я потули. Но какво можех да направя? Имах си мои грижи…

Тя внезапно потърси погледа ми. В очите й имаше сълзи.

— Ще ми помогнеш ли, Лу? Моля те!

— Разбира се. Ще ти помогна, стига да мога. Но какво мога да направя?

— Можеш да ме обичаш. Или поне да ме харесваш. Просто бъди добър с мен, Лу! Няма да искам много, обещавам. Ще ти дам всичко, което поискаш. Виждаш, че се държа съвсем честно с теб, нали?

— Да — признах си аз, — наистина. И аз искам да съм честен към теб, Морган. — Действително тогава беше така. Може би и аз имах съвест.

Хванах я за ръка и излязохме на малката веранда.

— Няма защо да бързаме с някакво решение още тази вечер — казах й аз. — Ще трябва да посвикнем с това положение, нали?

Тя стисна ръката ми.

— Ти си очарователен, Лу! Толкова си мил! Да погледаме малко луната и се прибираме вкъщи.

Езерото беше като студен разлят катран и върху повърхността му потрепваше бялото отражение на полумесеца. Изведнъж ми стана много студено. Потръпнах. Мина ми през ума колко ли е дълбок този вир.

Скоро след това тя ме закара до вкъщи и ме остави пред фермата. Сутринта щеше сама да докара форда ми от Шейдланд или да прати някого.

Отидох право в старата разнебитена къща и се хвърлих в леглото. Заспал съм на секундата.