Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (8)

Осма глава

Когато дойдох на себе си, се намерих във вилата, легнал на дивана. Брайс бършеше лицето ми със студена мокра кърпа и тихо ругаеше. Виеше ми се свят и ми се повръщаше, а на челото си имах цицина, голяма колкото яйце. Поизправих се, но той ме спря:

— Стой спокойно, Лу! Ама че каша, приятелю! Но ти не се паникьосвай.

— Какво стана? — Главата ми гореше. Всичко се въртеше пред очите ми. Брайс ми подаде водна чаша, до половината пълна с уиски.

— Изпий това сега! Избухна бомба, Лу — пакетът, който Морган държеше. Трябва да е била дефектна и гръмна, когато тя я изпусна. Вероятно е трябвало да избухне едва когато ти отвориш пакета.

Погледнах го изумен.

— Бомба ли! А Морган?

Брайс поклати тъжно глава.

— Мъртва, няма никакво съмнение, приятелю. Сам ще се убедиш. Как се чувстваш сега? Можеш ли да станеш, защото имаме доста работа. Много е вероятно никой да не е чул бомбата или пък, ако са я чули, да си помислят, че някой фермер изкоренява пънове с динамит. Но ще трябва да изчезваме. Слава богу, че това място е толкова усамотено.

Изправих се, краката ми трепереха. Опипах буцата на челото си.

— Какво ме е ударило? Парче от колата ли?

Брайс бе свалил сакото и вратовръзката си. Забелязах, че ризата му е разкъсана на няколко места, по гърдите си имаше рани, които леко кървяха.

— Камък беше — отвърна той. — Разхвърчаха се като от шрапнел. Цапардосало те е доста голямо парче. Тоя, дето е правил бомбата, е сложил толкова динамит, сякаш ще вдига във въздуха цяла планина. Но стига, да се залавяме за работа.

Брайс бе поел нещата в свои ръце. Последвах го навън — все още много слаб, едва се държах на крака, и напълно съгласен да го оставя да се разпорежда засега. Щях да се заема с господин Брайс, щом се оправя.

Вървеше пред мен, на вратата се обърна и рече:

— Надявам се, че имаш здрав стомах. Гледката не е никак приятна.

И наистина не беше. Бомбата бе направила нещастната Морган на кайма. Започна да ми се повдига и повърнах. Брайс изчака малко, губейки търпение, после ме сграбчи за ръката:

— Хайде, хайде! Това тук трябва да се скрие. Ако някой вземе да души, загубени сме.

Все още не можех да мисля с главата си.

— Да се скрие ли? Но как?

Той посочи през езерото към една немного голяма скала, надвесена над водата. Беше единственото високо място наоколо, макар и не чак толкова висока.

— Ще изтеглим дотам колата с Морган и ще ги бутнем долу — каза той. — Водата е дълбока. Хайде! Ще ти обяснявам по пътя.

Кадилакът беше посмачкан и поожулен тук-там от разхвърчалите се камъни, но иначе не беше пострадал. Колелата на линкълна се бяха изкривили, но все пак можеше да се движи донякъде, пък и ние всъщност щяхме да я теглим. Брайс извади верига от своя кадилак и го свърза със задния мост на линкълна.

— По-късно може да засипем кръвта с чист чакъл. Преди да я бутнем, ще привържа трупа, ще я напълним и с камъни, за да не вземе да изплува след време.

Заобиколихме езерото, като теглехме линкълна със задницата напред и го докарахме до самия край на надвисналата отвесна скала. Долу водата изглеждаше черна и дълбока.

Брайс стана вир-вода, докато мъкнеше големи камъни и ги слагаше на предната седалка. Беше мръсен, едър и скапан от умора, но трябваше да му призная неговото. Във вените му сякаш не течеше кръв. Тоя човек е невъзмутим хитрец, мина ми през ум. Само че аз имах и скрит коз.

— Дотук добре — изпъшка Брайс, когато слагахме последните камъни в колата, и изтри стичащата се по лицето му пот с опакото на ръката си. — Засега ни върви. Сега да я бутнем и край! Хайде, мини оттатък и давай!

Избутахме очукания линкълн, но отиде цялата ни силица. Той се задържа на ръба за малко и задницата му остана да се люлее във въздуха. Брайс се пъхна под колата, изсумтя и я повдигна. Як човек беше. Линкълнът се плъзна и полетя надолу в студената вода. Потъваше бавно, наизлязоха хиляди мехурчета, които дълго време гъргореха.

— Това е, братче. — Брайс още дишаше тежко. — Успяхме! Хайде да се връщаме във вилата. Имаме сума ти работа.

Разчистихме всичко пред къщата. Наоколо се бяха пръснали доста метални парчета от линкълна — тях също хвърлихме във водата. Разстлах чист чакъл върху кървавите петна. След половин час никой не би могъл да познае, че на това място Морган е била убита от бомба.

— Събирай си нещата! — подкани ме Брайс. — Нахвърляй всичко, което ти е нужно, в един куфар и да се махаме оттук. Късметът ни няма да работи вечно.

Десет минути по-късно минахме отново край езерото, на път за главното шосе. Обърнах се назад да погледна, като си спомних за предупреждението на стария Стъб, и не харесах никак това, което оставях след себе си. Къщата блестеше на слънцето, тиха и спокойна. Бях затворил капаците на прозорците, бях заключил навсякъде, за да изглежда, че ние с Морган сме заминали някъде. Даже взех в куфара и дрехите й.

— Франк няма да дойде тук веднага — успокои ме Брайс, докато подскачахме в коловозите. — Ще се сърди на Морган доста време. А хората ще си мислят, че сте дошли тук да си прекарате медения месец далеч от всички. А ако някой пък се появи насам, ще реши, че сте заминали на пътешествие. Може да изтекат седмици, преди някой да се усъмни. И тук ни върви, защото аз съм човекът, с когото Морган би се свързала в банката, така че ще успея да наглася и тая работа.

— Сега и ти си замесен — казах аз. — Помагаш ми да скрием трупа, значи си съучастник — по параграфа прикриване следите на престъплението.

Брайс ме стрелна с очи.

— Знам. Но за това ще му мисля после. Смятам, че ще се оправя. Истинският проблем си ти!

Излязохме на главното шосе, чакъленият път свършваше при пощенските кутии. Брайс зави наляво вместо надясно, откъдето беше пътят за Шейдланд.

— Дано да имаме още малко късмет — каза той. — След около пет мили това шосе излиза на магистралата, а там има голямо движение. Някой може да забележи или колата, или мен. Затова ще трябва да намерим подходящо място за паркиране и да се скрием, докато се стъмни. Тогава ще мога да те закарам до дъскорезницата. При мен всичко е наред, защото казах в банката, че може да отсъствам един-два дни. Но ако някой ни види заедно, никак няма да е добре.

След десетина минути той намали скоростта и започна да се оглежда. Не срещнахме друга кола, мярна ни се само едно човешко същество — някакъв фермер, който ореше в далечния край на нивата си. Той даже не ни удостои и с поглед.

— А, това ще да е! — каза Брайс. — Някога влюбените идваха тук на разходка. Но вече няма такива работи. А това е добре за нас.

Той отби от шосето в тесен път, заграден от двете страни с избуяли храсти и къпинаци, които се съединяваха и образуваха тунел над колата. Изминахме почти половин миля, спускахме се бавно надолу, докато най-сетне излязохме на една открита полянка край тясно, бързотечащо поточе. Наоколо в безпорядък личаха черните пепелища на угасени огньове.

Брайс спря кадилака под една голяма върба близо до потока и изгаси двигателя. Направи жест с ръка да обхване всичко тук и се усмихна:

— И аз съм идвал, когато бях в гимназията. — Той погледна часовника си. — Единайсет часът е. Голямо чакане ще падне.

Изглеждаше почти невероятно. Бяха минали два часа, само толкова. А Морган беше мъртва и на дъното на езерото.

Брайс заговори отново:

— Осъзнаваш какво значи бомбата, нали? — Той ме огледа внимателно. — Добре ли си вече? С главата, това имам предвид. Можеш ли да мислиш?

— Да, добре съм. — Опипах лекичко цицината на главата си. — Няма ми нищо.

— Добре. А сега, както се казва, да разгледаме фактите. Тази бомба беше предназначена за теб естествено. Те знаят къде си.

— Да, очевидно знаят. — Сигурно са го разбрали от Хари, успели са с изтезанията, помислих си аз. Преди да умре, им е казал дори за парите и как е трябвало да ми ги изпрати.

— Но това означава, че що се отнася до Сайкс, разполагаме с малко време — продължи Брайс. — Сега ще изчакват да прочетат във вестниците как си бил разкъсан на парчета. Сигурно няма да предприемат нищо, докато не се убедят, че опитът им е бил неуспешен. Дори да не изчакат и да дойдат да слухтят около фермата и вилата, пак няма да те открият. Но, от друга страна, ако и когато намерят Морган, няма начин да убедиш Шейдландския съд, че не ти си й изпратил тая бомба. О, знам, че може да ти се струва глупаво, но за тях не е. Първо Франк Толбът ще се погрижи за това. Сега ти си единственият й наследник, но няма да видиш и цент от парите й. Трябва да признаеш, че изглежда доста съмнително — жениш се за жена като Морган предния ден, а на следващата сутрин я разкъсва бомба.

Съгласих се с него.

— При всяко положение не бива да стигам до съд. Дори тук да ми се размине, пак ще съм им в ръцете. Ченгетата от Лейк Сити ще ме арестуват веднага щом ме пуснат оттук, ако Сайкс не ме е убил по-напред. А и много се съмнявам, че ще ми се размине, защото няма как да докажа, че Сайкс е пратил бомбата.

Брайс захвърли пурата си.

— Радвам се, че гледаш трезво на нещата, мойто момче. Сега не ти остава нищо друго, освен да бягаш колкото ти държат краката и да започнеш живота си наново в някоя друга страна. Парите, които ще получиш от тая работа с банката, ще ти помогнат — не са малко за начало. Можеш да си купиш някое предприятийце в Чили или някъде другаде.

— И всичко това, защото се озовах случайно на оная уличка — казах горчиво.

Той не схвана, а и аз не му обясних. Колкото по-малко ставаше дума за „Кресънт Клъб“ и Джоун, толкова по-добре. Джоун беше моят коз. Брайс не биваше да се досети, че се познаваме добре. Аз знаех и нещо, което той вероятно не знаеше — и Джоун можеше да управлява самолет.

— Това е животът — каза Брайс без никаква връзка, доколкото можех да разбера. — Всички се ядем един друг. Сега аз ще се възползвам от теб, Лу. Ти се появи изневиделица тъкмо навреме, за да ме измъкнеш от тая каша. Не мога да подмина такъв шанс, нали? Всъщност това е възможност и за двама ни. Аз ще мога да си живея като почтен човек, а не да бягам или да ме пратят в затвора. Дори ще се оженя за една красива кукличка. Това според мен е гениално хрумване. Докато ограбваш банката, аз ще празнувам собствената си сватба. Най-стабилното алиби в света. Пък и от доста време желая това момиче.

Хитрец беше той, помислих си аз, като гледах невъзмутимото му лице. Чудех се как е склонил Джоун да се ожени за него. Сигурно я е излъгал за многото пари, които притежава. Май по нея бе пръснал голяма част от парите, взети от банката.

Бях убеден, че Брайс само ме прилъгва. Нямаше да ме изведе от страната, след като му свършех работа. Щеше да ме убие и да скрие трупа. Нямаше друг избор, доколкото разбирах. Не би посмял да ме остави жив. Знаех за банката и за Морган. Той беше вътре не по-малко от мен. Да, трябваше да ме убие. После можеше да хвърли вината за всичко върху мен и ченгетата щяха да ме търсят с години за обир на банка и убийство. А през цялото време щях да си гния някъде и само Брайс щеше да знае къде.

Така за мен положението беше като от трън, та на глог. Бях спечелил малко време в играта със Сайкс и ченгетата, но сега пък Брайс ми създаваше проблеми. И двамата бяхме акули — и единият щеше да изяде другия. Ако можех да се добера до Джоун, мина ми през ума, щях да имам по-голям шанс за победа. Всичко зависеше от нея.

С Брайс прекарахме остатъка от деня в планове. Повтаряхме всяка подробност отново и отново. Никой не се появи насам и когато се стъмни, поехме към старата дъскорезница.