Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (7)

Седма глава

Добре че Сайкс не се появи, защото съм заспал. Когато се събудих, слънцето напичаше през прозорците и рисуваше петна по пода като от разтопено масло. Изправих се, клекнах няколко пъти, за да се раздвижа и разтребих стаята — върнах възглавниците на канапето и креслото на мястото му. Качих се горе. Морган още спеше. Обух си плувките и слязох на плажа.

Доплувах до сала и се качих, за да се наслаждавам на утрото. Въздухът беше режещ и чист и докато го поемах дълбоко в гърдите си, признах пред себе си колко съм уплашен. Не исках да умра. В съзнанието ми се мярна снимката с Били Гонсалес на масата в моргата.

Върнах се в къщата и си приготвих закуска. Морган не бе слязла още. Седнах на стълбите отпред, запалих си цигара и се опитах да взема някакво решение.

Изпуших половин пакет, преди да измисля какво да правя. Щях да кажа на Морган, че трябва да напуснем вилата днес, сега, още тази сутрин. Тя щеше да мърмори, но щях все някак си да я склоня. Можехме да заминем на юг, може би в Луивил, и оттам да вземем самолет за някъде. Не точно това исках сега, защото щях да бъда вързан за кесията й, а и за самата нея. Но беше най-доброто, което можех да направя, и нямаше защо да трае вечно.

Слязох и се настаних в новия линкълн, любувах му се и вдишвах острия, характерен мирис на кожените седалки. Поне това беше мое — Морган бе написала чека, а аз го изкарах от салона за продажби. Сметката беше на името на Луис Е. Сампсел — нещастника, когото бях закопал върху Том Уилкинс.

Стресна ме шумът от приближаващ се автомобил. Посегнах към пистолета си. Колата се показа иззад дърветата от другата страна на езерото и зави насам — беше голяма и лъскава, съвсем нова на вид, кадилак. Шофьорът беше мъж — сам. Дръпнах ризата си, за да закрие пистолета, и се престорих на далеч по-безгрижен човек, отколкото се чувствах. Погледнах часовника си. Едва минаваше девет. Който и да беше, трябва да идваше по спешна работа.

Оказа се Бил Брайс — заместник-директорът на банката на Франк Толбът. Махна ми, усмихвайки се, докато паркираше успоредно на линкълна, и спря.

— Добро утро, Сампсел. Денят е чудесен! — Не носеше шапка, прошарените му коси блестяха на слънцето. Костюмът му беше скъп и с хубава кройка, а вратовръзката му струваше поне двайсет и пет долара. Очите му бяха зачервени и подпухнали, сякаш не си бе доспал.

Съгласих се, че денят е чудесен, а мислено се чудех какво ли ще иска. Той попита:

— Къде е Морган?

— Някъде вътре. Искаш да я видиш по работа или минаваш просто така?

Наблюдаваше ме, а на лицето му бе изписано задоволство, както и оная първа вечер в дома на Морган — сякаш знаеше някаква тайна.

— Всъщност не ми трябва Морган. Идвам при теб. Можем ли да поговорим някъде на спокойствие? Много е важно.

— За какво става въпрос? — Не можах да схвана веднага. — За парите на Морган ли или за моите — тези, които тя прехвърли на мое име? Нещо не е в ред ли?

Брайс поклати глава с раздразнение. Широката му челюст видимо се стегна.

— Не, няма нищо общо с Морган — изгледа ме той подигравателно. — Поздравявам те със събитието между впрочем. Ти си смел човек… Сампсел!

Забелязах как се поколеба, преди да произнесе името. Това и начинът, по който ме гледаше, ми даде отговор на въпроса. Той знаеше кой съм!

— Давай! — съгласих се аз. — Щом искаш да говорим, да си поговорим. — Качих се в колата при него. — Карай обратно покрай езерото към боровата горичка отсреща. Повече спокойствие от това — здраве му кажи!

Той обръщаше, когато Морган се показа на вратата, явно озадачена. Брайс й махна с ръка, а аз й извиках, че се връщам веднага. Докато се отдалечавахме, тя стоеше с ръце на кръста и ни гледаше. Заобиколихме езерото.

— Няма какво да шикалкавим, Лъдуел! — Той посегна към запалката, на устните му вече се поклащаше цигара. — Както виждаш, знам кой си. Снощи бях в Лейк Сити. Здравата си загазил, приятел!

Палеше цигарата си спокойно и ръката му не трепваше, макар че се движехме по неравен път. Най-сетне успях да кажа:

— А теб какво те засяга, Брайс? И какво си намислил, ако не е тайна? Защо ти е да се занимаваш с мен?

— Ще ти обясня, като му дойде времето — кимна той. — Малко е сложно. Какво ще кажеш за това местенце тук?

Изоставихме коловоза и навлязохме отново в плитко дере, застлано с борови иглички. Беше сенчесто и хладно, нямаше начин някой да ни чуе, макар че като изключим Морган, надали имаше жив човек в радиус от десет мили. Брайс изключи двигателя, облегна се назад и изтри челото си с ръка.

— Господи, капнал съм! Изобщо не съм лягал снощи.

Започваше да ми писва от тоя гуляйджия.

— Слушай — срязах го аз, — имам си достатъчно главоболия. Както каза, здравата съм затънал. Не си ме довел тук, за да ми разказваш за нощните си подвизи. Какво точно искаш от мен? Казвай! И направо, без да го усукваш — или се махай!

Брайс ми се ухили.

— Спокойно, Лъдуел! И бива ли да носиш пистолет така, в колана си?

Тръгнах да слизам от колата, но Брайс ме хвана за ръката и ме дръпна вътре.

— Извинявай! Аз така си говоря. Но ще карам направо.

Реших да остана.

— Крайно време беше!

И той ми я сервира — цялата истина:

— Името ти е Дик Лъдуел. Бил си репортер във „Време“ допреди няколко дни. После си се забъркал в някаква история и си избягал. Дошъл си тук под чуждо име и си се настанил във фермата на Уилкинс. Хари Уилкинс е бил намерен мъртъв вчера заедно с Ал Алонсо. Някакъв тип на име Тъфи Сайкс е заел мястото му. Намирам всичко това за много интересно.

— Така ли? Не те разбирам, Брайс. Какво общо имаш ти с тая работа?

Той взе да си пали цигара, но я захвърли и извади позлатената си табакера. Откъсна върха на една пура и каза:

— Може и да имам. Първо, характерът на един човек се проявява в постъпките му. А може да си имам причини да търся един определен тип човек за една работа. Може, представи си, ти да се окажеш точно такъв човек, Лъдуел. — Увисналите му розови бузи с прошарена набола брада се тресяха като желе, когато поклащаше глава. — Мисля, че ти си човекът, който ми трябва. И ще ти направя предложение.

Погледнах го враждебно.

— Какво предложение?

Той намести туловището си на широката седалка, настани се удобно и дръпна от пурата си.

— Ще бъда съвсем откровен, приятелю, защото знам, че не можеш да отидеш в полицията. От няколко години вече пресушавам банката на Франк Толбът. Изведнъж обаче всичко свърши. Скоро ще ме разкрият.

— Ти ли? Като те гледам, не бих предположил, че ти стиска да направиш такова нещо.

Брайс ми отправи лъчезарна усмивка, която разполови едрото му зачервено лице.

— Видът ми, Лъдуел, открай време е моето могъщо оръжие. Сега няма да се спираме на този въпрос. Имай само предвид, че каквото и да си си помислил, когато ме видя за пръв път, не е вярно, а банката и наивните провинциалисти от Шейдланд са на път да ме разкрият, ако не предприема веднага нещо. Ето къде всичко опира до теб.

Губеше ми времето, разбира се, но ми се щеше да чуя и края.

— Първо — продължи Брайс, — нека да ти обясня в какво положение си изпаднал. Това може да изглежда неуместно, но те уверявам, че се налага. Работата е в това, че ако не се съгласиш да ми помогнеш, ще отида при Сайкс и ще му кажа къде си. Знаеш какво означава това.

— Как ще стигнеш до Сайкс? Да не мислиш, че ти вярвам?

— В твой интерес е да ми повярваш — заплаши ме Брайс тихо. — Познавам Алонсо и Сайкс от години — нали съм добър клиент в игралните им домове. Къде мислиш, че съм пропилял парите на банката? На Алонсо — а сега вече на Сайкс, разбира се — дължа над пет хиляди. Лесно мога да го накарам да ми опрости дълга. Ще трябва само да му кажа къде си.

— Добре де! — казах аз. Значи можеш да ме издадеш. Но все пак искам да знам едно — как така успя да ме разкриеш.

— Най-сетне си спомних къде те бях виждал. В „Кресънт Клъб“, Лейк Сити. Имах среща с една от певиците там. Спомням си, че те видях да говориш с момичето от гардероба. Тъкмо си тръгваше, беше много пиян и й остави петдесет долара бакшиш. — Брайс се намръщи. — Никак не одобрявам да се пилеят така пари, да ти кажа. Попитах за името ти и тя ми каза. Ричард Лъдуел! Имам добра памет, мойто момче. След като се запознахме у Морган, се прибрах вкъщи, напрегнах паметта си за час-два и си спомних каквото трябваше. Вчера в Лейк Сити направих някои дискретни проучвания, минах и през „Кресънт Клъб“.

Не промених изражението си, овладях дишането и треперенето на ръцете си. Запалих цигарата си привидно спокоен. Значи този беше един от ухажорите на Джоун, един от перспективните женихи, с които тя не искаше да ме запознае.

— А какво общо има всичко това с Били Гонсалес? — попита Брайс. — Ти избяга през нощта, когато той бе убит, нали?

— Ще трябва сам да узнаеш. Нали си много умен и схватлив! Но по-умно ще е да ми кажеш и останалото. Какво искаш от мен? Нищо не разбирам от банки.

— Не е и нужно. Аз ще подготвя всичко. Просто искам да ограбиш банката, това е.

— Имаш предвид грабеж ли? Ти откачил ли си? Сам човек да ограби банка!

— Слушай какво ще ти кажа, напълно възможно е. Обмислям го вече две години. Планирал съм всичко до последната подробност. Имам нужда само от някой като теб. И ето, ти се появи като паднал от небето. Ограбваш банката и най-безнаказано се измъкваш. Аз, разбира се, ще имам желязно алиби. Така моите злоупотреби ще бъдат прикрити. Сега големият проблем е времето. Днес е сряда. Ревизорите идват в понеделник. Трябва да стане преди това.

Изсмях се в лицето му.

— В понеделник вече ще съм в Южна Америка, драги, с Морган. — Слязох от колата, подпрях се на вратата и го загледах. — Не се безпокой! Няма да те издам. Надявам се, че ще успееш да ограбиш банката и да се измъкнеш безнаказано. Но без мен.

Брайс се усмихваше.

— Мисля, че ще се включиш в играта. Спри се и помисли за миг, Лъдуел. Ако не ме убиеш в този момент, а според мен ти не си способен на такова предумишлено убийство, ще се върна в града и ще се обадя в Лейк Сити. Убийците на Сайкс ще пристигнат тук до два часа. Аз ще ги пусна по следите ти дори и да си избягал. С Морган, увиснала на врата ти, никак няма да им е трудно да те открият. А след като предупредя Сайкс, ще се обадя на областния прокурор в Лейк Сити и ще уведомя и него. Той много иска да се срещне с теб.

— Откъде-накъде?

— Мисля, че знаеш — подсмихна се той злорадо. — Но ако случайно не знаеш, вземи да прочетеш последния брой на „Време“. Елси Уилкинс, вдовицата на Хари, отишла при прокурора и му казала, че Хари ти е помогнал да избягаш през оная нощ. Тя не знаела къде, но няма да им е нужно много време да се досетят за фермата. Елси е бясна, както изглежда. Кълне се, че ти ще им кажеш кой е убил Хари, само да те хванат веднъж и да те накарат да проговориш. Госпожата май никак не те обича, мойто момче. Мисли, че ти си виновен за смъртта на съпруга й.

— Тя ме мрази открай време — признах си аз. — Значи сега и областният прокурор ме търси?

— Би могло да се каже — ухили се Брайс, — че прокурорът се състезава със Сайкс, а ти си наградата за победителя. Ако имаш късмет и успееш да се изплъзнеш евентуално на Сайкс, няма да можеш да избягаш от хората на закона. Те имат големи възможности, ще наблюдават всички гари, летища и пристанища. Ще пуснат съобщение за теб по телетайпа. А знаеш ли колко лесно могат да поискат намесата на ФБР?

Едва сега разбрах какво бе имала предвид Джоун, като ми каза за вестника. За пръв път се почувствах като мишка в капан. Измъкнах пистолета си и го насочих към Брайс.

— Я по-добре скрий това! — каза той. — Морган идва.

Прибрах пистолета обратно в колана си, тя вече спираше с линкълна и ни махна от шосето.

— Здрасти, Бил! Какво сте намислили вие двамата? Заговор срещу правителството ли?

Тръгнахме към нея.

— Говорим си малко по работа с твоя съпруг — отвърна й Брайс. — Викам си, да не би пък да си търси работа. Мога да му намеря нещо добро в Лейк Сити при един приятел. Но понеже не съм те поздравил още, Морган, ще го направя сега. Честито!

Тя се намръщи подозрително.

— За какво му е на Лу работа, та аз имам толкова пари. И то в Лейк Сити! Не смятаме да се местим в Лейк Сити. Заминаваме за Европа или Южна Америка. Не съм решила още къде.

Брайс разпери ръце като човек, който не искаше да настоява.

— Е, добре. Просто предложих. Снощи попрекалих и да си призная, щеше ми се да изляза някъде на въздух. Затова дойдох тук на гости, при щастливата двойка. — Той се ухили. — Срещнах Франк в града. Бесен е до немай-къде, Морган. Искал да измисля начин, за да ти попречим да пропилееш парите си. Обясних му, че нищо не мога да направя — парите са си твои.

— Прав си — рече Морган и се обърна към мен: — Щом започваш вече да ме изоставяш, скъпи, аз ще отскоча до Шейдланд да напазарувам. Не съм си взела никакъв грим, ако не друго. Ще се върна след около час, когато приятелят ти ще си е отишъл. — Тя погледна многозначително Брайс и потегли.

Изведнъж ми хрумна нещо и викнах подир нея:

— Погледни в пощенската кутия на връщане.

Тя кимна. Все пак беше възможно Хари да е изпратил парите, преди Сайкс да го е пипнал. Трябваше само да осребри чека, да развали парите на дребни банкноти и да ми ги прати в колет по пощата.

— Хайде да се качим до вилата и да поговорим за още някои неща — предложи Брайс. — Бих си пийнал нещо. Клин клин избива. — Качихме се в кадилака и се върнахме обратно покрай езерото. Влязохме вътре и Брайс си наля. Пльосна дебелия си задник на едно от високите столчета на бара и се ухили. — Е, хайде да поговорим разумно, Лу. Защо да не те наричам така между впрочем? Това също влиза в сделката. Ако участваш в играта, ще си Лу Сампсел, а не Дик Лъдуел. Ти си в безнадеждно положение, Лу. Разбрах го още като видях, че се мъчиш да превземеш Морган. — В тона му се промъкна нотка на презрение. — Ама наистина трябва да си ужасно закъсал за пари. Работата е там, че няма да измъкнеш много от всичко това. Морган си я познавам твърде добре. Ще ти даде толкова, колкото да не й избягаш, и нищо повече.

— И аз го подозирах.

Той прекара ръка по наболата си брада.

— Хм! Съмнявам се. Но сега вече няма за какво да се безпокоиш. Ако ми свършиш работата, ще имаш пари — много пари. А после ще ти помогна да избягаш от страната. Имам лекотоварен самолет, едно „Авро“, мога и да го управлявам. Няма да е много сложно да те закарам до Канада.

Това вече беше номер, много хитър номер!

— Може и да се споразумеем с теб — казах му аз. — Това за самолета е добре. Но няма да мога да направя нищо за теб, ако ме убият. А те ще ме убият, ако продължавам да се мотая тук. Или мъртъв, или в предварителния арест! Трябва да се махна още днес.

Той кимна.

— Знам. Мислил съм за това. Има едно място — една стара дъскорезница — на двайсетина мили оттук. Можеш да се скриеш там, докато направим удара и после докато успея да те измъкна. Там наблизо има една дълга и равна ливада, където ще мога да кацна и да излетя.

— Питам само от любопитство — прекъснах го аз, — с колко си вътре?

Брайс се усмихна.

— Двеста хиляди, за около пет години. Стига, за да ми лепнат двайсет годинки, ако ме пипнат. Виждаш, че съм в почти толкова безнадеждно положение, колкото и ти. Щях ли иначе да ти предлагам сделката така направо?

— Двеста бона ли? Но как си успял? Къде бяха ревизорите? Къде беше Франк Толбът?

Брайс се пресегна отново за бутилката с уиски.

— Беше изненадващо лесно, мойто момче. Имах преимуществото да съм роден и отрасъл в този град. Всички ми вярват. От десет години вече Франк ме е оставил на практика сам да управлявам банката. Обработвам стотици сметки, по които няма движение — пари, които хората не ползват, оставили са ги да си стоят в банката. Естествено аз зная правилата на играта. А и не съм глупав, нищо, че го казвам сам за себе си. Но сега всичко свърши. В понеделник идват ревизорите от застрахователната компания, не от данъчното. Имам съмнение, че са надушили нещо. Не знам как. Документите ми са в ред, само дето парите ги няма. Като направиш обира, и това ще се оправи. — Той извади дълъг лист хартия от вътрешния джоб на сакото си и го разгъна. — Ела да ти покажа разположението в банката. Ще ти обясня как да го направиш, и то сам.

Този си го биваше да организира нещата. Планът му беше чудесен! Но докато го слушах, и аз се напънах да помисля. Може би това беше голям шанс и за мен. Ако успеех да измъкна парите и да избягам, можех да не давам на Брайс неговия дял. Нямаше да му дам нищо, може би едно — куршум!

— Предполага се, че в трезора има към триста хиляди в брой — каза Брайс. — Разбира се, там няма толкова, защото съм ги прибрал отдавна. — Той се засмя. — Всъщност в петък сутрин, когато трябва да свършиш работата, там ще има стотина хиляди или малко повече. Но ако се справим без проблеми, по документи парите ще са триста хиляди и толкова ще трябва да плати застрахователната компания. Така аз си оправям сметките и нещата ми ще са в ред. Плюс това всеки от нас ще има по петдесет хиляди. С тези пари ще можеш да караш доста време, Лу!

Премислях бързо всичко. Планът му имаше шанс да успее. А озова ли се веднъж вън от Щатите, винаги можех да повикам Морган и да продължа започнатото. Може би щях да успея да пипна парите й.

Брайс каза:

— Идва кола. Сигурно Морган се връща. Хайде бързо да решим какво ще правим. Аз ще си тръгна и ще те чакам долу на шосето. Измисли някаква причина и ела колкото се може по-бързо. Ще те закарам до дъскорезницата, където ще си в безопасност. На Морган кажи каквото ти дойде наум, само по-скоро се измъкни оттук.

Казах, че все ще съчиня нещо. Излязохме на предната веранда и се загледахме в червения линкълн, който се задаваше откъм езерото. На предната седалка до себе си Морган бе струпала куп пакети. Спря на пет-шест метра от входа и се заизмъква от колата.

— Имаше ли поща за мен?

Тя ми показа плосък пакет, увит в дебела амбалажна хартия.

— Това е за теб, мили. От Лейк Сити. Поръчал ли си нещо оттам?

Най-сетне успя да излезе и размаха пакетчето на канапа. Видях как кракът й се подхлъзна, тя извика „Олеле!“, опита се да се хване за нещо и взе, че го изпусна.

Избухна червен пламък, който погълна колата и Морган. Разнесе се страхотен глух взрив и разни неща полетяха из въздуха. После нещо ме удари силно по главата и аз потънах в мрак някъде дълбоко, дълбоко…