Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eye of the Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2010)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Уилбър Смит. Окото на тигъра

Художник — оформител: Евгени Генков

ИК „АБАГАР“

История

  1. — Добавяне

На разсъмване Чъби отплава сам, поемайки обратно към Сейнт Мери. Щеше да се върне на следващия ден, напълнил резервоарите с гориво и бидоните с прясна вода, което щеше да ни бъде достатъчно за около две седмици.

Докато го чакахме да се върне, Анджело и аз се заехме с досадната задача да пренесем цялата екипировка и провизиите до пещерите. Включих компресора, напълних празните кислородни бутилки и проверих леководолазните костюми, а Шери се зае да подреди дрехите ни и до голяма степен успя да създаде някакъв уют в пещерата.

На другия ден двамата с нея тръгнахме да обиколим острова, изкачвайки се по върховете и проучвайки падините и плажовете около тях. Бях се надявал, че ще намерим някакъв извор или кладенец с прясна вода, незабелязан от предишните посетители на острова — но естествено не открихме нищо подобно. Опитните стари рибари не бяха пропуснали нищо.

Най-отдалеченият от лагера ни южен край на острова бе непроходим поради соленото блато между върха и морето. Заобиколихме обширното пространство, вонящо на тиня и обрасло с гъста блатна трева. Въздухът беше наситен с изпарения от гниеща растителност и смрад от разложена риба.

Разкаляните плитчини бяха покрити с цели колонии червени и морави раци, които ни заничаха предпазливо от дупките си. Върху мангровите дървета мътеха чапли, щръкнали на дългите си крака върху огромни гнезда от груби клони, а веднъж в една от дълбочините на блатото чух плясък и видях бързо движение под водата на нещо, което можеше да бъде само крокодил. Отдалечихме се от маларичното блато и се изкачихме на по-твърда почва, а после поехме през ниските храсталаци към най-южния връх.

Шери реши, че трябва да се изкачим и на него. Опитах се да я разубедя, защото той бе най-високият и най-стръмният.

Но тя не обърна никакво внимание на възраженията ми и даже когато бяхме успели да се покатерим на една тясна издатина под южната страна на върха, тя продължаваше неуморно напред.

— Щом като помощник-капитанът на „Утринна светлина“ е успял да се изкачи на върха, тогава и аз ще се изкача догоре — съобщи тя.

— Оттам ще видиш същото, което можеш да видиш и от другите върхове — настоявах аз.

— Това не е най-важното.

— А кое е важното тогава? — попитах аз, а тя ме погледна с такъв съжалителен поглед, сякаш бях малко дете или слабоумен, решавайки, че въпросът ми не заслужава отговор, и продължи да пристъпва внимателно встрани по издатината.

Под нас зееше бездна от поне двеста фута, а ако сред забележителния ми арсенал от способности и качества на храбрец може да се открие един-единствен недостатък, то той е страхът ми от височини. Но по-скоро бих пазил равновесие на единия си крак върху купола на катедралата „Свети Павел“, отколкото да си призная пред мис Норт, че ме е страх, така че я последвах с огромно нежелание.

За щастие само след няколко крачки тя нададе победен вик и се отклони от издатината към някаква тясна цепнатина, която се простираше отвесно върху лицето на скалата. Напукалата се каменна снага беше образувала стъпаловиден и наистина удобен комин към върха, в който я последвах с облекчение. Почти веднага Шери извика отново.

— О, мили Боже, Хари, виж! — и ми показа към издатината в скалата. Неизвестно кога някой беше издълбал търпеливо върху гладката каменна повърхност следния надпис:

А. БАРЛОУ

ПРЕТЪРПЯЛ КОРАБОКРУШЕНИЕ НА ТОЗИ ОСТРОВ 14 ОКТОМВРИ 1858 ГОДИНА

Докато го разглеждахме, усетих, че Шери търси пипнешком ръката ми, сякаш имаше нужда от подкрепата ми. Храбростта й на планинарка бе заменена от неподправен страх, докато четеше надписа.

— Полазиха ме тръпки — прошепна тя. — Изглежда, сякаш е писано вчера, а не преди толкова години.

И наистина, надписът беше устоял на времето дотолкова, че изглеждаше като току-що издълбан, и аз се озърнах наоколо, сякаш почти бях уверен, че старият моряк ни наблюдава отнякъде.

Когато най-сетне се изкатерихме по стръмния комин до върха, мислите ни все още се въртяха около надписа от далечното минало. Прекарахме на върха почти два часа, наблюдавайки разбиващите се в Топовния риф огромни пенести вълни. Пролуката в рифа и дълбоките тъмни води на Топовния пролом се виждаха съвсем ясно от удобната наблюдателница на върха, но виещият се тесен проток сред коралите бе трудно забележим. Именно оттук Андрю Барлоу е гледал някога предсмъртните мъки на „Утринна светлина“ и е проследил как мощните вълни трошат корпуса на кораба.

— Времето работи срещу нас, Шери — рекох й аз, усещайки, че ваканционното ми настроение от последните няколко дни вече се е изпарило. — Днес е четиринайсетият ден, откакто Мани Ресник потегли с „Мандрейк“. Вече сигурно е близо до Кейптаун. Ще разберем кога ще бъде тук.

— Как?

— Имам един стар приятел, който живее там. Член е на яхтклуба, та може да следи преминаващите съдове, и ще ми съобщи веднага, щом „Мандрейк“ се отбие в пристанището.

Погледнах към задния склон на върха и едва сега видях синьото облаче дим, разстилащо се над върховете на палмите. То се носеше от огъня на Анджело.

— Откакто тръгнахме, сякаш мисля със задника си — промърморих аз. — Държим се като ученици на пикник. Отсега нататък ще трябва да затегнем мерките за сигурност — от другата страна на протока е старият ми приятел Сюлейман Дада, а „Мандрейк“ ще се появи в тукашните води много по-скоро, отколкото ми се иска. От днес нататък почваме да се държим така, че все едно ни няма.

— Колко време мислиш, че ще ни трябва? — попита Шери.

— Не знам, скъпа, но бъди сигурна, че ще ни трябва повече време, отколкото си мислехме. Затруднени сме и от необходимостта да си докарваме вода и гориво от Сейнт Мери, а във водата ще можем да работим само по няколко часа по време на отлива, и то ако условията и височината на вълните ни позволяват. Никой не може да ни каже какво ще намерим, след като започнем веднъж, а накрая може да се окаже, че сандъците на полковника са били натоварени в задния трюм на кораба — в онази част, която е била отнесена към открито море. Ако е станало така, можем да кажем сбогом на всичко.

— Нали вече обсъждахме подобна вероятност. Ужасно непоправим песимист си — смъмри ме Шери. — Мисли по-весело.

И така, започнахме да мислим по-весело и правихме разни весели неща, докато накрая не забелязах тъмното петънце, голямо колкото воден бръмбар, понесъл се върху морето с цвят на бронз. Лодката на Чъби се връщаше от Сейнт Мери.

Спуснахме се надолу и се втурнахме през палмовите дървета да го посрещнем. Когато стигнахме брега, той вече се насочваше към заливчето. Лодката му бе тежко натоварена с гориво и питейна вода. А Чъби стоеше изправен на кърмата като някакъв величествен, непреходен и внушителен паметник. Махахме с ръце и викахме високо, а той просто кимна одобрително с глава.

Мисис Чъби беше изпратила бананов кейк за мен, а за Шери имаше широкопола шапка, изплетена от палмови клонки. Чъби несъмнено бе докладвал за поведението на Шери, а когато видя, че белята вече е сторена, лицето му се намръщи повече от обикновено. Кожата на Шери бе придобила цвета на леко запечено телешко месо.

Когато пренесохме петдесетте бидона до пещерата, бе вече тъмно. После насядахме около огъня, където Анджело готвеше гъста супа от мидите, които бе наловил следобед в лагуната. Време бе да обясня на моите хора истинската цел на експедицията ни. На Чъби можеше да се вярва, че няма да каже нищо, дори и ако бъдеше подложен на изтезания — но заради Анджело бях решил да им разкажа всичко едва на уединения остров. За него се знаеше, че никак не може да пази тайна — и обикновено, за да направи впечатление на младите си приятелки.

Изслушаха мълчаливо обясненията ми и когато свърших, продължаваха да мълчат. Анджело изчакваше Чъби да започне пръв, но същият господин никога не избързваше с приказките си. Гледаше намръщено към огъня и лицето му приличаше на някоя от онези медни маски в храмовете на ацтеките. Когато реши, че напрежението е достатъчно драматично, Чъби бръкна в задния си джоб и измъкна кожено портмоне, което бе толкова старо и износено, че на места прозираше.

— Когато бях млад и лових веднъж риба във водите около Топовния пролом, хванах един едър костур. Като го изкормих, намерих в корема му ето това — той извади от портмонето някаква кръгла плочка. — Оттогава си го пазя за талисман, макар че веднъж някакъв морски офицер ми предлагаше цели десет лири за него.

Подаде ми кръгчето и аз го разгледах на светлината на огъня. То беше златна монета с размерите на шилинг. На обратната й страна имаше някакви източни йероглифи, които не можех да разчета, но на лицевата личеше герб, на който два изправени на задните си крака лъва държаха щит и рицарски шлем. Същият герб, който бях видял върху бронзовата корабна камбана при остров Голямата чайка. Върху лентата под щита бе изписано: „ОТ: КРАЛИЦАТА И ПАРЛАМЕНТА: АНГЛИЯ“, а върху ръба бяха издълбани думите: „АНГЛИЙСКА ИЗТОЧНОИНДИЙСКА КОМПАНИЯ“.

— Винаги съм си казвал, че ще се върна при Топовния пролом — и ето че това време дойде — продължи Чъби, докато аз разглеждах внимателно монетата. Годината на емисията не бе отбелязана, но нямаше никакво съмнение, че това бе един от златните мохури[1], сечени от компанията. Бях чел за тия монети, но никога не бях ги виждал.

— Значи си я извадил от корема на рибата, така ли, Чъби? — попитах аз и той кимна.

— Предполагам, че пустият му костур е видял лъскавата пара и е решил да я погълне. Останала е в корема му, докато не го улових.

Подадох му обратно монетата.

— Е, добре, Чъби, тя само потвърждава, че в разказаното от мен има някаква истина.

— Мисля, че е така, Хари — съгласи се той, а аз тръгнах към пещерата, за да взема чертежите на „Утринна светлина“ и газения фенер. Започнахме да разглеждаме подробно чертежите. Дядото на Чъби някога е бил моряк на стенга на един от източноиндийските кораби, поради което Чъби знаеше доста неща за тях. Той беше на мнение, че багажът на пътниците и другите по-дребни товари са били в предния трюм до бака и аз реших да не споря с него. „Никога не предизвиквай съдбата“, често ми беше казвал Чъби.

Когато измъкнах данните за приливите и отливите, заемайки се да изчисля часовите разлики при тукашната географска ширина, Чъби направо се разсмя, макар че гримасата му трудно можеше да се определи като усмивка. По-скоро се усмихна подигравателно, защото нямаше вяра на изписаните колонки с данни на хартия. Предпочиташе да определя приливите и отливите според морския часовник в собствената си глава. Знаех, че може да определи прилива с точност до една седмица напред, без да ползва никакви други помагала.

— Мисля, че връхната точка на прилива ще бъде в един и четирийсет през нощта — съобщих аз.

— Мой човек, тоя път по изключение си прав — съгласи се Чъби.

Без огромния товар, с който трябваше да се справя напоследък, лодката сякаш плаваше с новопоявила се лекота и готовност. Двата мотора „Евинруд“ я издигаха над повърхността и тя се носеше по тесния проток през рифа като пор в заешка дупка.

Анджело бе застанал на носа, давайки знаци с ръце на седналия на кърмата Чъби, когато зърваше под водата опасни зъбери. Бяхме избрали най-подходящото време и Чъби водеше уверено лодката през отслабващите вълни. Малката лодка цепеше гребените на вълните и се мяташе нагоре и надолу, заливайки ни със струйки вода.

Плаването беше по-скоро вълнуващо, отколкото опасно, и Шери викаше възторжено и се смееше от удоволствие.

Чъби ни поведе през тясната клисура между кораловите скали, но и от двете страни имаше достатъчно пространство, защото лодката му беше два пъти по-тясна от „Танцуващата по вълните“, а после продължихме на зигзаг през криволичещия изход на протока и накрая изскочихме на открито сред дълбоките води на широкия вир.

— Няма смисъл да пускаме котва — изръмжа Чъби, — тук е дълбоко. Рифът отдолу е много стръмен. Под нас има двайсет клафтера вода, а и дъното е опасно.

— А как ще я задържиш на място? — попитах аз.

— Някой трябва да остане при мотора и да поддържа празен ход.

— Ще изхабим доста гориво, Чъби.

— Да не мислиш, че не знам — процеди той.

Приливът едва започваше и някоя случайна вълна заливаше рифа. Силата й все още не беше достатъчна, а само колкото да задвижи повърхността на водата в широкия вир, покривайки я с мехурчета като на бира. Но със засилването на прилива вълните щяха да стават все по-мощни. Не след дълго тук никак нямаше да бъде безопасно и трябваше да се заемем веднага за работа. Имахме на разположение около два часа между най-ниското и най-високото ниво на прилива. Времето можеше да се окаже и малко, и много. При нисък прилив водата щеше да бъде недостатъчна, за да преодолеем входа на протока, а при висок прилив разбиващите се в рифа вълни можеха да залеят откритата лодка. Всяка наша стъпка трябваше да бъде добре пресметната.

Вече всяка минута беше ценна. Шери и аз бяхме се облекли в непромокаемите костюми и бяхме сложили маските на челата си, а Анджело само трябваше да намести на гърбовете ни тежките кислородни апарати и да затегне придържащите ги ремъци.

— Готова ли си, Шери? — попитах аз и тя кимна, захапала с красивите си устни грозния шнорхел.

— Хайде да скачаме.

Скочихме във водата и потънахме едновременно под издължения като пура корпус на лодката. Повърхността на водата затрепери над главите ни като живак, а от цепнатините на рифа към горните слоеве на водата рукнаха бързо мехурчета като от отворена бутилка шампанско.

Погледнах към Шери. При нея всичко беше наред и тя дишаше в бавния ритъм на опитните гмуркачи, с който се пести кислород и тялото поема равномерно въздуха. Усмихна ми се с разкривени от шнорхела устни и със силно увеличените от стъклената маска очи, а после ми даде знак, че всичко е наред с вирнати нагоре палци.

Обърнах се с глава към дъното и започнах да ритам равномерно с плавниците, спускайки се бързо надолу, тъй като не ми се щеше да хабя кислород, ако потъвах бавно.

Морето под нас бе като тъмна дупка. Издигащите се в кръг стени от корал скриваха по-голямата част от светлината и му придаваха зловещ вид. Водата беше студена и аз усетих, че ме пронизват тръпки от почти суеверен ужас. Всичко наоколо изглеждаше някак си злокобно, сякаш в мрачните дълбини се спотайваше някоя нечиста сила.

Кръстосах по два пръста на изпънатите край тялото ми ръце и продължих надолу, следвайки отвесната коралова скала. Коралът бе осеян с тъмни пещери и издатини, висящи над по-долните му разклонения. Имаше корали от стотици видове, разклонили се в причудливи и прекрасни форми, оцветени във всички цветове на дъгата. Растящите между коралите подводни водорасли се поклащаха и потрепваха от движението на водата, протягайки ръце като смирени просяци или разтърсвайки мрачни гриви като диви коне.

Погледнах назад към Шери. Следваше ме съвсем наблизо и ми се усмихна пак. Явно не бе почувствала изпълващия ме ужас. Продължихме надолу.

От скритите вдлъбнатини в корала се протягаха дългите жълти мустачета на едрите омари, опипващи внимателно наоколо, усещайки присъствието ни в раздвижилата се вода. Пред стената от корали се появиха цели пасажи многоцветни коралови рибки, които блещукаха като скъпоценни камъни сред слабата синя светлина, изпълваща морските глъбини.

Шери ме потупа по рамото и двамата се спряхме да надникнем в една от дълбоките мрачни пещери. Зяпаха ни две големи очи като на бухал и щом очите ми свикнаха със светлината, успях да различа огромната глава на риба трион. Тя бе оцветена на точки като яйце на калугерица, обсипана с петънца от черно и кафяво на бежовосив фон, а устата бе като някаква цепнатина между дебелите бърнести устни. Докато я наблюдавахме, огромната риба зае отбранително положение. Тялото й се изду, увеличавайки още повече обема си, хрилете й се разтвориха, придавайки внушителен вид на главата, и накрая зейна с уста, която бе толкова широка, че спокойно би могла да погълне човек — дълбока паст, разкриваща остри като шипове зъби. Шери стисна ръката ми. Отдръпнахме се от пещерата, а рибата затвори устата си и се успокои. Ако някога ми потрябваше да хвана риба трион, с която да поставя световен рекорд, знаех къде да я намеря. Известно ми е, че под водата всичко изглежда като увеличено през лупа, но все пак според мен рибата беше около хиляда фунта.

Продължихме да се спускаме край кораловата стена и целият прекрасен морски свят около нас се раздвижи, изпълнен с красота, гибел и опасности. Сред отровните стебла на огромната морска анемония се гушеха свенливо малки красиви рибки, за които отровните стрелички на водораслото не бяха опасни. Край корала се плъзна огромна змиорка, чието дълго черно тяло се виеше като вимпел, добра се до скривалището си и се обърна да ни сплаши с ужасните си нащърбени зъби и с изцъклените си змийски очи.

Спускахме се надолу, ритайки с плавниците, и накрая видях дъното. То бе някаква мрачна джунгла от водорасли, поникнали нагъсто стебла на морски бамбук и вкаменени коралови дръвчета, стърчащи сред изобилната морска растителност, а хълмчетата и могилите от корал бяха загладени и изваяни в най-причудливи очертания, под които навярно имаше какви ли не тайни.

Увиснахме над непроходимата джунгла и аз проверих хронометъра и дълбокомера. Бяхме се спуснали на сто двайсет и осем фута, а изминалото време бе пет минути и четирийсет секунди.

Дадох знак с ръка на Шери да остане там, където беше, и се спуснах надолу към върховете на морската джунгла, разгръщайки предпазливо студените хлъзгави листа. Пробих си път надолу и стигнах до някакво относително открито пространство. То бе скрито в сумрак от извисяващите се стебла на бамбука и населено с чудновати риби и морски животни.

Веднага ми стана ясно, че няма да е никак лесно да претърсим дъното. Видимостта тук бе десет фута, дори и по-малко, а общата площ, която трябваше да преровим, беше около два-три акра.

Реших да доведа Шери и като начало да огледаме около основата на скалата, движейки се един до друг и без да се изпускаме от поглед.

Напълних дробовете си с въздух и отскочих от дъното като отпусната шамандура, пробих си път през плътната подводна растителност и изскочих над нея.

Не можах да видя веднага Шери и почувствах, че мигновено ме обзема безпокойство. После зърнах сребристата нишка от въздушни мехурчета, които се точеха от апарата й край тъмната стена от корал. Тя бе заплувала наоколо, пренебрегвайки наставленията ми, и това ме ядоса. Заритах с плавниците към нея и бях на двайсет фута разстояние, когато разбрах какво прави. Раздразнението ми мигновено премина в ужас.

Дългата поредица от нещастия и неудачи, която щеше да ни преследва при Топовния пролом, беше започнала.

В скалата от корал стърчеше красиво, подобно на папрат разклонение, което се виеше изящно насам-натам, обагрено от бледорозово до яркочервено.

Шери беше откъснала една голяма клонка от него. Държеше я в голите си ръце и още докато се приближавах бързо към нея, забелязах, че краката й се докосваха лекичко в протегнатите червени ръце на страховития огнен корал.

Сграбчих я за китките и я дръпнах надалече от жестокия красив корал. Забих палците си в плътта й, разклащайки диво ръцете й, за да я накарам да пусне смъртоносното клонче. Бях като обезумял, защото знаех, че в същия миг скритите в кораловите разклонения десетки хиляди миниатюрни полипи изстрелват от клетките си отровни стрелички към нейната плът.

Тя ме зяпаше с огромните си учудени очи, усещайки, че се е случило нещо лошо, но без да е напълно сигурна какво е то. Задържах тялото й към себе си и започнах незабавно да изплувам нагоре. Въпреки че бях силно разтревожен, спазвах точно всички правила при изплуване нагоре, като не изпреварвах излизащите от апарата ми мехурчета, а се издигах наравно с тях.

Погледнах хронометъра — бяха изминали осем минути и трийсет секунди. Това означаваше, че сме прекарали три минути на дълбочина от сто и трийсет фута. Бързо пресметнах на каква височина трябва да спра за декомпресия, но нямах време да спазвам указанията, защото агонията на Шери започваше.

Болките й започнаха, преди да сме стигнали средата на разстоянието до повърхността, лицето й се изкриви и дишането й премина в задъхано и мъчително поемане на въздух поради силната умора, а аз се боях, че механизмът на клапана за вдишване може да се запуши така, че да не й подава кислород.

Започна да се гърчи в ръцете ми и дланите й бързо се зачервиха, а по бедрата й се появиха яркочервени ивици като след удари с камшик — а аз благодарих на Бога, че костюмът за гмуркане бе предпазил тялото й.

Когато я задържах на петнайсет фута под повърхността на водата, за да привикнем към намаляващото налягане, тя се задърпа диво, ритайки и извивайки се в прегръдката ми. Все пак успях да я задържа няколко секунди и после я издърпах към повърхността.

Щом главите ни изскочиха над водата, изплюх шнорхела и изкрещях:

— Чъби! Бързо!

Лодката беше на около петдесет ярда от нас, но двигателят й не спираше да работи и Чъби бързо направи обратен завой. Щом лодката се насочи към нас, той предаде управлението на Анджело и пропълзя напред към носа. Надвеси се над нас като някакъв огромен кафяв великан.

— Огненият корал, Чъби — викнах аз. — Много е зле. Изтегли я!

Чъби се наведе през борда, хвана ремъците на врата й и я измъкна рязко от водата. Шери увисна в едрите му кафяви лапи като давещо се котенце.

Измъкнах се от ремъците и оставих апарата за гмуркане във водата, за него щеше да се погрижи Анджело. Когато се покатерих през борда, Чъби беше я положил върху дъното на лодката и беше се надвесил над нея, задържайки я с ръце, за да не се движи, и я успокояваше, а тя стенеше и хлипаше от болка.

Открих подвижната аптечка под купа багаж на носа, но чувайки стенанията на Шери зад себе си, толкова се разбързах, че пръстите ми никак не ме слушаха. Отчупих връхчето на ампула с морфин и напълних спринцовка за еднократна употреба с прозрачната течност. Но безпокойството ми вече се примесваше с гняв.

— Глупаво момиче — скарах й се аз. — Откъде ти дойде тая щурава идея, сякаш си някаква малоумница?

Не можеше да ми отговори, защото посинелите й устни трепереха силно и се давеше от слюнките си. Хванах с два пръста кожата на бедрото й и забих иглата. Продължавах да нареждам сърдито.

— Огнен корал! Боже мой, ти не разбираш нищо от шибаните мешести. Всяко хлапе на острова знае какво е огненият корал.

— Не си го помислих, Хари — болезнено изпъшка тя.

— Не си го помислила… — повторих аз, а болките й още повече ме ядосваха. — Аз пък не мисля, че ти изобщо имаш нещо в главата си, с което да мислиш, защото мозъкът ти е като на пиле.

Извадих иглата и затършувах в аптечката за обезболяващия спрей.

— Ще взема да ти нашаря задника, щом си такава…

Чъби вдигна очи към мен.

— Хари, ако кажеш на мис Шери още една подобна дума, Бога ми — ще взема да ти счупя главата, ясно ли ти е?

Останах леко изненадан, но ми беше ясно, че ще го направи. Бях го виждал вече да чупи глави и знаех, че е нещо, от което трябва да се пазя, та затова му казах:

— Вместо да ми държиш речи, защо не се заемеш с проклетата си лодка и да ни върнеш на острова.

— Дръж се внимателно с нея, мой човек, защото така ще ти нашаря задника, че ще ти се прииска ти да си седнал на огнения корал вместо нея, разбра ли?

Не обърнах внимание на заплахите му, а напръсках със спрея грозно подулите се червени ивици, за да успокоя болките от възпалената кожа. После я вдигнах на ръце и я държах така, докато морфинът не почна да действа на острите болки от спарването, а Чъби пое курс към островчето.

Когато отнесох Шери до пещерата, тя бе вече полуупоена от лекарството. Останах до нея през цялата нощ, опитвайки се да облекча треската и обилното изпотяване, причинени от опасното отравяне. Веднъж проплака и прошепна в полусън:

— Извинявай, Хари. Не знаех. За първи път се гмуркам в коралови води. Не го разпознах, че е огнен корал.

Чъби и Анджело също не заспаха. Чувах гласовете им да мърморят край огъня, а на всеки час някой от двамата се прокашляше пред входа на пещерата, преди да попита разтревожено:

— Как е тя, Хари?

Бележки

[1] Индийска монета, равна на 15 рупии — Б.пр.