Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eye of the Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2010)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Уилбър Смит. Окото на тигъра

Художник — оформител: Евгени Генков

ИК „АБАГАР“

История

  1. — Добавяне

Същата вечер седяхме на верандата на хижата ми. Беше прохладно, а слънцето сякаш си играеше с фойерверки, които припламваха и чезнеха сред върховете на палмите.

Тя пиеше коктейл от ром с плодове и лед — едно от любимите ми средства за прелъстяване — и беше облечена в кафтан от лек прозрачен плат, през който личаха неясните очертания на тялото й така, както бе застанала до перилата на верандата, осветявана в гръб от залязващото слънце. Не бях съвсем сигурен дали изобщо е облякла бельо под кафтана — но желанието ми да проверя и тракането на леда в чашата й ме разсейваха от писмото, което четях. Беше ми го дала като някаква препоръка. Писмото беше писано от Джими Норт няколко дни преди смъртта му. Не можех да не призная, че почеркът и изразните средства напълно подхождаха на умния и пламенен младеж. Докато четях, връщайки се към спомените от миналото, забравих за присъствието на сестрата. Писмото бе дълго и описателно, писано сякаш на любима приятелка, с прикрити намеци за целта на пътуването и успешния му завършек, с обещания за бъдеще, в което ще има богатство, веселие и много, много радости.

Почувствах болезнено съжаление и мъка по изчезналото в глъбините на морето момче заради неосъществените му мечти, изчезнали с него в обраслия със загнили водорасли морски гроб.

После на листа хартия внезапно се появи собственото ми име:

… не може да не го харесаш, Шери. Той е грамаден и грубоват на вид, целият е в белези и очукан от живота като стар котарак, който се е драл по улиците всяка нощ. Но под външността му се крие нежна душа, уверявам те. Струва ми се, че се привърза към мен. Дава ми дори и бащински съвети!…

Писмото продължаваше в същия дух, от което така се развълнувах, че гърлото ми се сви и аз отпих глътка уиски. Очите ми се замъглиха и буквите заплуваха пред погледа ми, но успях да дочета писмото и го прибрах в плика.

Подадох го на Шери и пристъпих към края на верандата. Останах за дълго там, загледан към залива. Слънцето беше се скрило зад хоризонта и изведнъж стана тъмно и студено.

Запалих лампата, вдигайки я нависоко така, че да не блести в очите ни. Тя ме следеше мълчаливо, докато си наливах второ уиски и докато се разполагах на плетения бамбуков стол.

— Добре — започнах аз, — вие сте сестрата на Джими. Дошла сте на Сейнт Мери, за да ме видите. Защо?

— Вие сте се привързали към него, нали? — попита тя, докато се отдръпваше от перилата и се приближаваше да седне до мен.

— Аз се привързвам към много хора. Имам подобна слабост.

— Как умря той… Искам да кажа, вярно ли е онова, което писаха във вестниците?

— Да — отвърнах аз. — Така беше.

— Казвал ли ви е някога какво точно са правили тук?

Поклатих глава.

— Бяха много потайни — а пък аз не задавам въпроси.

После тя замълча, топвайки дългите си пръсти в чашата, за да извади парченце ананас, което захапа със ситните си бели зъби, а после облиза устните си с острото розово езиче като на котка.

— Тъй като Джими ви е харесвал и ви е вярвал, а и понеже аз смятам, че знаете повече, отколкото сте споделили досега, и тъй като се нуждая от помощта ви, ще ви разкажа една история — съгласен ли сте?

— Обичам да ми разказват — отвърнах аз.

— Чували ли сте за играта на кокили? — попита тя.

— Разбира се, децата обичат да си играят с тях.

— Думата се използва и за кодовото наименование на експерименталния изтребител с вертикално излитане, пригоден за всякакви атмосферни условия и предназначен за Американската морска авиация.

— О, да, спомням си, че четох някаква статия в списание „Тайм“. Имаше питане в Сената. Но не си спомням подробностите.

— Мнозина се противопоставиха на отпускането на петдесетте милиона долара, необходими за разработката му.

— Да, сега си спомням.

— Преди две години, на шестнайсети август по-точно, от военноморската база Равано в Индийския океан излетя прототип на самолета. Той бе въоръжен с четири ракети въздух-земя от типа „Косатка“, всяка от които бе снабдена с тактическа ядрена бойна глава…

— Доста смъртоносно изобретение.

Тя кимна с глава.

— „Косатката“ е замислена като съвсем нова концепция в ракетостроенето. Тя е оръжие за борба с подводници, което търси и открива както надводни, така и подводни съдове. Може да унищожи цял самолетоносач, а с промяна на поставения елемент — въздух вместо вода — може да проникне на хиляда клафтера дълбочина и да унищожи противникова подводница.

— Ау — възкликнах аз и отпих от уискито. Главата ми направо се замая от чутото.

— Помните ли шестнайсети август на същата година — тук ли бяхте?

— Тук бях, но оттогава мина доста време. Помогнете ми да си спомня.

— Ураганът Синтия.

— О, Господи, разбира се, че си спомням. — Ураганът беше преминал през острова с ветрове от сто и петдесет мили в час, отнасяйки покрива на хижата ми и почти потопявайки „Танцуващата“, която бях оставил на котва в Гранд Харбър. Подобни урагани не са рядкост по тукашните места.

— Самолетът за експеримента „кокили“ излетял от Равано няколко минути преди появата на урагана. Дванайсет минути по-късно пилотът катапултирал, а самолетът паднал в морето с четирите ядрени ракети и черната кутия, която все още била на борда. Радарът в Равано бил напълно блокиран от урагана. Не са могли да го проследят.

Най-после започнах да схващам нещичко.

— И какво общо е имал Джими с цялата история?

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Почакайте — рече тя, а после продължи. — Имате ли някаква представа каква е цената на подобна стока на черния пазар?

— Предполагам, че човек може да си напише сам чека — с разлика от няколко милиона долара — вниманието на стария негодник Хари беше привлечено, тъй като напоследък бързо се възстановяваше и бе станал достатъчно силен.

Шери кимна в съгласие.

— Пилотът изпитател на машината по проекта „кокили“, Уилям Брайс, е бил капитан от Военноморските сили на САЩ. Машината получила повреда на височина петдесет хиляди фута малко преди да излезе от атмосферата. Той съумял да се спусне надолу, тъй като е известен като доблестен летец, но при височина от петстотин фута разбрал, че няма да може да се приземи. Катапултирал и проследил как самолетът му пада.

Обясняваше ми внимателно, но ми се стори подозрително, че в разказа си използваше прекалено много технически термини, което не бе обичайно за жена. Убеден бях, че е назубрила всичко с помощта на някого — може би Джими? Или пък някой друг?

„Слушай и се учи, Хари“, рекох си аз.

— Уилям Брайс прекарал три дни на надуваемия сал сред океана, блъскан от урагана, преди да бъде открит от изпратения от Равано хеликоптер. Имал е доста време за мислене. Очевидно му е минало през ума каква е цената на смъртоносната стока — и е сравнил сумата със заплатата си на пилот. В показанията си при разследването на случая е пропуснал факта, че самолетът с „кокилите“ е паднал при добра видимост към сушата и че самият той е могъл да разпознае земните очертания, преди да бъде запратен от урагана сред открито море.

Не можех да открия никакви неточности в разказа й — всичко си беше съвсем наред — и бе много интересно.

— Следствието е дало заключение, че става въпрос за „грешка на пилота“ и Брайс е бил уволнен. Кариерата му е била съсипана от издадената присъда. Решил да си докара сам парите за стари години, а също и да възстанови доброто си име. Искал да принуди Военноморския флот на САЩ да извади собствените си ракети „Косатка“ и да приемат за доказателство записаното в черната кутия.

Искаше ми се да й задам въпрос, но Шери отново ме спря с красноречиво движение на ръката. Не желаеше да прекъсвам монолога й.

— Джими беше изпълнявал някои поръчки за Американския флот — като например проверка на корпуса на един от самолетоносачите — и по някое време се е срещал с Брайс. Станали приятели, та за Брайс било съвсем естествено да се обърне към Джими. Двамата нямали достатъчно средства за експедицията, която възнамерявали да организират, така че решили да си осигурят финансова подкрепа. Но подобна подкрепа не може да се търси чрез обява в „Таймс“ и все още продължавали да я търсят, когато Били Брайс загинал при самолетна катастрофа с управлявания от него „Тъндърбърд“ близо до отклонението на шосе М4 за летище „Хийтроу“.

— Струва ми се, че във всичко чуто дотук сякаш има някакво проклятие — обадих се аз.

— Суеверен ли сте, Хари? — полюбопитства тя, оглеждайки ме с присвитите си като на тигър очи.

— Донякъде — признах си аз, а тя кимна, сякаш попълваше досието ми с нови данни, после продължи:

— След смъртта на Били Джими продължил да работи по замисъла. Намерил си и спонсори. Не ми казваше кои са, но предполагах, че са негодяи. Дойде тук с тях — и останалото ви е известно.

— Останалото ми е известно — потвърдих аз и неволно потърках през копринената си риза втвърдената кожа на белега. — С изключение, разбира се, на мястото, където се е разбил самолетът.

Изгледахме се продължително.

— Казвал ли ви е къде е то? — попитах аз, а тя завъртя глава.

— Е, разказахте ми доста интересна история — усмихнах й се аз. — Жалкото е, че не можем да проверим доколко е вярна.

Тя се изправи рязко и се отдалечи към перилата на верандата. Сви ръце пред гърдите си и беше толкова ядосана, че ако имаше опашка, сигурно щеше да я размаха като лъвица.

Изчаках я да се овладее и усетих, че го е постигнала в мига, в който сви рамене и се обърна към мен. Усмихваше ми се непринудено.

— Ами, така стоят нещата! Смятах, че ми се полага да получа някакво обезщетение. Джими ми беше брат — и изминах дълъг път, за да ви намеря, защото той ви е харесвал и ви е имал доверие. Мислех си, че бихме могли да работим заедно — но ако искате да получите всичко за себе си, предполагам, че не мога да направя нищо повече.

Разтърси косите си, които се пръснаха и заблестяха под светлината на лампата. Изправих се.

— Време е да ви закарам до хотела — казах аз и докоснах ръката й. Тя протегна и двете си ръце и пръстите й се сключиха здраво в гъстата къдрава коса на тила ми.

— Хотелът ми е много далеч — прошепна тя и притегли главата ми надолу, изправяйки се на пръсти.

Устните й бяха много нежни и влажни, а езикът й — търсещ и неуморим. После се отдръпна назад и ми се усмихна със замъглен поглед и със задъхано дишане.

— Може би пътуването ми не е било съвсем напразно все пак, нали?

Вдигнах я на ръце и усетих, че е лека като дете, а тя обгърна шията ми и притисна бузата си в лицето ми, докато я носех навътре към стаята. Отдавна съм разбрал, че трябва да се яде по много, когато има храна, защото човек не знае кога ще настъпи гладът.

 

 

Дори и меката светлина на утрото беше безмилостна към нея, докато тя още спеше с разперени ръце под мрежата против комари, опъната над огромното двойно легло. Гримът й беше се размазал и засъхнал, а тя спеше с отворена уста. Гривата й от златисти коси беше в безпорядък и никак не подхождаше на триъгълничето от гъсти черни къдрици в основата на корема й. Видът й на сутринта ме отвращаваше, защото през нощта бях установил, че мис Шери е ненаситна и жестока в любовните игри.

Измъкнах се от леглото и се надвесих за малко над нея, опитвайки се напразно да открия в заспалото лице някаква прилика с Джими Норт. Оставих я и както си бях чисто гол, излязох от хижата и се спуснах към брега.

Приливът беше дошъл, а аз се хвърлих в хладната чиста вода и заплувах към входа на залива. Плувах бързо, загребвайки дълбоко в стила на австралийския кроул, а солената вода смъдеше в дълбоките драскотини по гърба ми.

Същата сутрин имах късмет, защото старите ми приятели ме чакаха отвъд рифа — цяло стадо едри дългоноси делфини, които мигновено се впуснаха да ме посрещнат, цепейки тъмната повърхност на водата с високите си плавници, когато прелитаха над вълните като състезатели над препятствия. Заобиколиха ме, подсвирквайки и пръхтейки, а ноздрите в горната част на главите им се издуваха като мънички устица, докато самите им огромни уста се хилеха идиотски от удоволствие.

Поиграха си закачливо с мен в продължение на десетина минути, а после един от едрите мъжкари ми позволи да се хвана за гръбния му плавник и ме затегли на буксир. Понесох се по повърхността на водата, сякаш се спусках шеметно с шейна, а водата се пенеше буйно около гърдите и главата ми. Той ме изтегли на около половин миля от скалите, но после съпротивлението на водата ме откъсна от гърба му.

Връщането ми се стори доста дълго, но едрият делфин обикаляше около мен и от време на време ме побутваше приятелски отзад, подканяйки ме да се хвана отново за него. При рифа делфините ми изсвириха прощално и се отдалечиха с грациозни движения, а аз изпитах истинско облекчение, когато стъпих на брега. Ръката малко ме болеше, но болката беше на заздравяваща и укрепнала плът.

В леглото нямаше никой, а вратата на банята беше заключена. Реших, че вероятно се бръсне под мишниците със собствената ми самобръсначка. Изпитах лека досада, защото старите вълци като мен не обичат да им се нарушава установеният ред. Влязох в банята за гости, за да отмия солената вода и раздразнението ми постепенно намаля под горещите струйки на душа. А после освежен, но небръснат и гладен като питон, аз се отправих към кухнята. Когато Шери влезе при мен, аз пържех шунка с парченца ананас и си мажех препечени филийки с дебел пласт масло.

Тя отново имаше безупречен вид. В чантата си навярно носеше пълна колекция с козметика от Гучи, а косата й беше сресана и напръскана с лак така, че гривата й беше лъскава както обикновено.

Усмивката й беше ослепителна.

— Добро утро, любовнико мой — приветства ме тя и ме целуна продължително.

Вече възприемах света с всичките му създания в розова светлина. Не се чувствах отвратен от ослепителната жена пред мен. Чудесното настроение на делфините беше обхванало и мен, и хубавото ми настроение навярно се предаде и на нея. Докато закусвахме, не спирахме да се смеем, а после взех каната с кафе и седнахме на верандата.

— Кога ще отидем да потърсим „кокилите“? — внезапно ме попита тя, а аз си налях втора чаша със силното черно кафе, без да й отговарям. Шери Норт очевидно бе решила, че след като сме прекарали нощта заедно, аз ще стана неин роб завинаги. Е, може и да не съм голям познавач на жените, но пък, от друга страна, имам известен опит — искам да кажа, че не съм съвсем девствен, — а пък не оценявах достойнствата на Шери Норт чак дотолкова, че да струват колкото четири ракети „Косатка“ и черната кутия със записа от тайния полет на реактивния изтребител.

— Веднага щом ми покажеш къде да търсим — предпазливо отвърнах аз. Жените открай време се самозаблуждават, че ако се отдадат някому с желание и страст, то той трябва да си плати за удоволствието. Лично аз винаги съм смятал, че нещата трябва да се приемат тъкмо наопаки.

Тя се пресегна и хвана ръката ми, а големите й очи на тигрица внезапно се разшириха и се изпълниха с копнеж.

— От нощес вече знам, Хари — зашепна приглушено тя, — че на нас ни предстои чудесно бъдеще. На теб и на мен, ако сме заедно.

През нощта бях лежал буден с часове и бях взел решението си. Каквото и да имаше във вързопа, то не можеше да бъде целият самолет, а вероятно някаква малка част от него, по която можеше да бъде безпогрешно разпознат. Почти бях сигурен, че във вързопа не е скрита нито черната кутия, нито пък някоя от ракетите. Джими Норт не бе разполагал с достатъчно време, за да откачи кутията от корпуса на самолета, дори и да е знаел къде е била поставена и да е имал необходимите инструменти. От друга страна, вързопът никак не приличаше по форма и размери на ракета — в него имаше тумбест кръгъл предмет, чиито очертания нямаха аеродинамична конструкция.

Почти бях сигурен, че в него е завит някакъв безобиден предмет. Ако заведях Шери Норт със себе си, за да го извадим, аз щях да държа в ръката си съвсем слаба карта — макар и да изглеждаше, че е силен коз.

Нямаше да й показвам нищо — нито мястото на катастрофата при Топовния риф, нито пък ценните предмети, свързани с нея.

От друга страна обаче, трябваше да поема известен риск и да й пусна малко стръв. Щеше да ми бъде много любопитно да видя как точно ще се държи мадмоазел Норт, когато реши, че вече знае мястото на катастрофата.

— Хари — отново зашепна тя. — Моля те — и се притисна още по-близо. — Трябва да ми повярваш. Никога не съм се чувствала така. Още от първия миг, в който те видях — просто усетих, че…

Отпъдих от себе си обзелите ме мисли и се наведох към нея, преструвайки се, че съм изпълнен от страстното желание да се любим.

— Скъпа… — започнах аз, но гласът ми пресекна и я притиснах несръчно в обятията си, усещайки я да потръпва раздразнено, защото размазах червилото й и разроших старателно направената й прическа. Чувствах и усилието, с което се напрягаше да ми отвърне със същата пламенност.

— И ти ли се чувстваш така? — продума тя някъде от дълбините на мощната ми прегръдка, долепила лице до гърдите ми. Само заради удоволствието да я видя как се вживява в ролята, наложена от самата нея, аз отново я грабнах на ръце и я понесох към неоправеното легло.

— Сега ще ти покажа какво изпитвам към теб — пресипнало изръмжах аз.

— Но скъпи — отчаяно запротестира тя, — моля те, не сега.

— Защо пък не?

— Имаме толкова много да правим. По-нататък ще имаме достатъчно време — колкото си поискаме.

Престорих се на разочарован и я пуснах, макар че в действителност й бях благодарен, защото след обилната закуска с шунка и три чаши кафе сигурно щях да получа киселини в стомаха.