Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eye of the Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2010)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Уилбър Смит. Окото на тигъра

Художник — оформител: Евгени Генков

ИК „АБАГАР“

История

  1. — Добавяне

На сутринта дъждът беше спрял, но когато излязох да подишам чист въздух, видях, че земята наоколо се е разкаляла, а тревата бе натежала от влагата.

Предполагах, че ще се чувствам неловко в присъствието на Шери след душевните ми излияния от предишната вечер, но не стана така. По време на закуската си бъбрихме непринудено и когато свършихме, тя рече:

— Обещах да ви помогна. Какво трябва да направя?

— Да ми отговорите на няколко въпроса.

— Добре, питайте.

Джими Норт бил много потаен, не знаела, че щял да ходи до Сейнт Мери. Казал й, че бил сключил договор за поставянето на някакво подводно електронно съоръжение в язовира „Кабора-Баса“ в Португалски Мозамбик. Закарала го до летището с цялата апаратура. Доколкото й било известно, щял да пътува сам. За убийството му научила от полицаите, които дошли в магазина й в Брайтън. Била чела съобщенията във вестниците и нищо друго.

— Не получихте ли писма от Джими?

— Не, нищо не съм получавала.

Кимнах с глава, ония от глутницата сигурно са заловили писмата му. Писмото, което ми показа самозваната Шери, със сигурност беше истинско.

— Нищо не разбирам от цялата история. Толкова ли съм глупава?

— Не — извадих пура и щях да я запаля, но се спрях навреме. — Ще ви преча ли, ако запаля?

— Димът не ми пречи — успокои ме тя и аз се зарадвах, защото щеше да ми е дяволски трудно да се откажа от пурите. Запалих и поех от ароматния дим.

— Изглежда, че Джими е попаднал на нещо голямо. Нуждаел се е от подкрепа и се е свързал с неподходящи хора. И щом сметнаха, че знаят къде да търсят тайната, те го убиха и се опитаха да убият и мен. Но след като не успяха, изпратиха жената, която се представи с вашето име. Когато реши, че е научила мястото на въпросния предмет, тя ми заложи капан и си отиде. Следващият им ход ще бъде да се появят във водите около Голямата чайка, където ще останат разочаровани за пореден път.

Шери напълни отново чашите с кафе, а аз забелязах, че тази сутрин си е сложила грим — но толкова лек, че луничките й си личаха. Оценката ми от предишната вечер се потвърди — убеден бях, че тя е една от най-красивите жени, които някога бях срещал, дори и в ранните часове на деня.

Тя се мръщеше мълчаливо, загледана в чашата си кафе, а на мен ми се дощя да докосна изящната й на вид, но здрава ръка, коя го бе отпуснала на масата до собствените ми ръце.

— Но какво са търсили, Хари? И кои са хората, които са го убили? — най-сетне попита тя.

— Два сполучливи въпроса. Имам някакви приблизителни отговори и на двата — но нека ги обсъдим по реда, по който ги зададохте. Първо, какво е търсил Джими? Когато разберем какво е търсил той, можем да си поговорим и за неговите убийци.

— Нямам никаква представа, какво може да е било то — погледна ме тя. Сините й очи ми се сториха по-светли, отколкото предишната вечер, и имаха цвета на великолепен сапфир. — Какво мислите вие?

— Корабната камбана. Надписът върху нея.

— Какво означава той?

— Не знам, но няма да е много трудно да разберем — повече не можех да издържа на изкушението. Поставих ръката си върху нейната. Усетих, че е стегната и силна, както си и мислех, а плътта й беше гореща. — Но най-напред бих искал да разгледам магазина в Брайтън и стаята на Джими там. Можем да открием някои неща, които да са ни от полза.

Тя не бе отдръпнала ръката си.

— Добре, значи първо ще отидем до магазина, нали? Полицаите вече го претършуваха целия, но може и да са пропуснали нещичко.

— Чудесно. Каня ви на обяд — стиснах лекичко ръката й, а тя обърна дланта си и отвърна на закачката ми.

— Приемам поканата ви — рече тя, а аз бях толкова изненадан от собственото си усещане при докосването на ръката й, че не можах да промълвя нищо. Гърлото ми бе засъхнало, а пулсът ми биеше толкова учестено, сякаш бях пробягал цяла миля. Тя внимателно изтегли ръката си и стана.

— Хайде да измием съдовете.

Ако момичетата от Сейнт Мери можеха само да видят как мистър Хари подсушава домакински съдове, мъжкото ми достойнство щеше да бъде смачкано завинаги.

Тя ме поведе към магазина отзад през неголямо заградено дворче, почти затрупано с необикновени вещи, всички свързани по някакъв начин с водолазното дело и подводния свят — изоставени кислородни бутилки и преносим компресор, месингови корабни халки и други останки от потънали кораби, а даже и челюст от косатка с непокътнати зъби.

— Отдавна не съм идвала тук — извини се Шери, докато отключваше задната врата на магазина. — Като го няма Джими… — сви рамене и продължи: — … наистина трябва да разпродам всичките тия вехтории и да затворя магазина. Предполагам, че ще успея да препродам наемния договор.

— Нали мога да поогледам наоколо?

— Разбира се, а аз ще сложа чайника.

Започнах от двора, ровейки бързо, но внимателно купищата вехтории. Доколкото можех да разбера, там нямаше нищо, което да заслужава внимание. Влязох в магазина и занадничах с любопитство сред полиците с раковини и челюсти от акули и в стъклената витрина. Накрая открих в ъгъла някакво бюро и започнах да тършувам из чекмеджетата.

Шери ми донесе чаша чай и приседна на ъгъла на бюрото, докато трупах на куп стари фактури, кръгли ластичета и изрезки от вестници. Прочетох всяко листче хартия и дори се порових из счетоводния тефтер.

— Нищо ли не открихте? — попита Шери.

— Нищо — потвърдих аз и погледнах часовника си. — Време е за обяд.

Тя заключи магазина и имахме късмет да попаднем в английски ресторант. Настаниха ни на една закътана маса в задния салон и аз поръчах бутилка „Пуйе Фюисе“, с която да полеем омарите. Цените направо ме зашеметиха, но бързо дойдох на себе си и двамата се смяхме много по време на обяда, но не само заради изпитото вино. Приятно ни беше да бъдем заедно и взаимното привличане все повече се засилваше.

След обяда се върнахме с колата в „Сийвю“ и се качихме в стаята на Джими.

— Тук е най-вероятно да открием нещо — предположих аз. — Ако е пазил нещо в тайна, то трябва да бъде именно тук.

Знаех, че ми предстои къртовска работа. В стаята имаше стотици книги и купища списания — предимно „Корабите на Америка“, „Тризъбец“, „Водолаз“ и други специализирани издания за леководолазен спорт. До леглото имаше и кантонерка, пълна с папки с пружинки.

— Ще ви оставя на спокойствие — реши Шери и излезе.

Смъкнах наредените на една лавица списания, седнах на бюрото и започнах да преглеждам набързо страниците. Тутакси установих обаче, че задачата ми е много по-трудна, отколкото си мислех. Открих, че Джими е бил от хората, които четат с молив в ръка. По полетата на страниците бяха нанесени бележки, отпратки, въпросителни и удивителни знаци, а всичко, което бе представлявало интерес за него, беше подчертано.

Четях упорито, опитвайки се да открия нещичко, което би могло да има някаква връзка със Сейнт Мери.

Към осем часа се заех с папките в кантонерката. Първите две бяха пълни с изрезки от вестници относно корабокрушения и други морски трагедии. Третата папка от черна изкуствена кожа беше без надпис. В нея имаше тънка връзка книжа и аз веднага усетих, че те не са съвсем обикновени.

В папката имаше цяла поредица от писма, прикачени с пликовете и марките, които все още си стояха. Общо бяха шестнайсет, адресирани до фирмата „Паркър и Уилтън“ на „Фенчърч стрийт“.

Всяко писмо беше написано с различен почерк, но всичките бяха адресирани с елегантния краснопис на миналия век.

Пликовете бяха изпращани от различни краища на някогашната империя — Канада, Южна Африка и Индия, — а пощенските марки от XIX век сами по себе си имаха значителна стойност.

След като прочетох първите две писма, ми стана ясно, че господата Паркър и Уилтън са били пълномощници и са защитавали интересите на своите високопоставени клиенти, които пък са били на служба при кралица Виктория. Писмата представляваха наставления относно недвижими имоти, парични средства и застраховки.

Всички писма бяха с дати от периода между август 1857 година и юли 1858 година и вероятно са били закупени от антиквар или пък на търг за продажба на антики.

Прегледах ги набързо, но съдържанието им наистина беше много скучно. Единствената страничка на десетото писмо обаче привлече вниманието ми и усетих, че сърцето ми подскочи в очакване.

Две от думите бяха подчертани с молив и в полето бе нанесена бележка с почерка на Джими Норт.

„Б. муз. Е. 6914/8/.“

Вниманието ми бе приковано от подчертаните думи: „Утринна светлина“.

Чувал бях вече същите думи. Не бях сигурен точно кога, но те ми напомняха за нещо.

Бързо започнах да чета писмото от самото му начало. Адресът на подателя бе посочен с лаконичното „Бомбай“, а датата беше 16 септември 1857 година.

Уважаеми Господин Уилтън,

С настоящето Ви упълномощавам да се разпоредите надлежно за безопасното съхранение на пет броя багаж, изпратени на мое име на лондонския Ви адрес с кораба „Утринна светлина“ собственост на почитаемата Ви компания. Същият следва да напусне тукашното пристанище преди двайсет и пето число на текущия месец по направление на кея на компанията в пристанището на Лондон.

Учтиво Ви моля да потвърдите получаването на настоящето с обратна депеша.

Оставам с най-искрени почитания, Сър Роджър Гудчайлд, полковник Командир на 101-ви стрелкови полк на Нейно величество, базиран в Индия.

Изпращам настоящето писмо, с любезното съдействие на капитана, комуто е поверена фрегатата „Пантера“ на Нейно величество.

Писмото зашумоля и аз открих, че ръката ми трепери от вълнение. Усещах, че съм попаднал на вярна следа. Писмото беше ключът на загадката. Положих внимателно писмото върху бюрото и го затиснах със сребърен нож за разрязване на хартия.

Зачетох го отново съвсем бавно, но някакъв шум отвлече вниманието ми. Дочух бръмчене на автомобил, който се приближаваше по алеята. По стъклата на прозореца проблеснаха фаровете на автомобила, който после зави към ъгъла на къщата.

Вдигнах глава и се ослушах. Шумът на двигателя заглъхна и вратите на колата се затръшнаха шумно.

После настъпи продължителна тишина, преди да чуя шепот и приглушен говор — бяха мъжки гласове. Надигнах се внимателно от масата.

След това Шери изпищя. Писъкът й се разнесе из цялата стара къща и сякаш ме пронизаха с нож в сърцето. Бликналият у мен порив да я защитя бе толкова мощен, че без да се усетя, полетях по стълбите и се намерих в хола на долния етаж.

Вратата на кухнята беше отворена и аз застанах на прага й. При Шери имаше двама мъже. По-едрият бе по-възрастен от двамата, беше облечен в бежово палто от камилска вълна и носеше вълнено таке. Лицето му бе посивяло и силно набръчкано, а очите му бяха хлътнали дълбоко. Устните му бяха тънки и безцветни.

Той извиваше ръката на Шери назад към гърба й и я притискаше плътно към стената до газовата печка.

Другият, по-млад мъж, беше слаб и с бледо лице, не носеше шапка и дългата му сламеножълта коса падаше свободно върху пристегнатите му в кожено яке рамене. Хилеше се радостно и дърпаше дясната ръка на Шери към сините пламъци на газовата печка, навеждайки я бавно надолу.

Тя се дърпаше отчаяно, но те я държаха здраво и от боричкането косата й беше се разпиляла.

— По-бавно, момче — обади се с дебел дрезгав глас мъжът с такето. — Дай й възможност да поразмисли.

Шери изпищя отново, щом пръстите й бяха натиснати безмилостно към съскащите сини пламъци.

— Давай, миличка, викай колкото си щеш — изсмя се русокосият. — Тук няма кой да те чуе.

— Освен мен — обадих се аз и те се извърнаха да ме погледнат със смешно изкривени от изненадата лица.

— Кой… — започна русият, освобождавайки ръката на Шери и посягайки бързо към задния си джоб.

Ударих го два пъти с ляв в тялото и с десен в главата и макар че не останах особено доволен — защото нито един от ударите ми нямаше достатъчно поразителна сила, — мъжът се свлече на пода, падайки тежко върху един стол и блъскайки се с глава в бюфета. Не можех да се занимавам повече с него и се хвърлих към онзи с вълненото таке.

Той придържаше Шери пред себе си и когато тръгнах към него, я бутна върху мен. Загубих равновесие и се наложи да я сграбча, за да не паднем и двамата.

Мъжът се обърна и излетя през вратата зад гърба му. Необходими ми бяха няколко секунди, за да се освободя от Шери и да прекося кухнята. Когато изскочих на двора, той бе на половината разстояние до старичкия спортен „Триумф“ и извръщаше глава назад.

Инстинктивно усещах, че се колебае какво да направи. Нямаше да успее да скочи в колата и да я обърне по посока на алеята, защото дотогава щях да съм го стигнал. Кривна наляво и хукна към притъмнелия изход на алеята с развети зад гърба му пешове на кашмиреното палто. Впуснах се след него.

Настилката беше покрита с хлъзгава глина и на него му беше трудно да тича бързо. Подхлъзна се и едва не падна. Аз вече го застигах, готвейки се да скоча отгоре му, когато се обърна и се разнесе острото щракане на автоматичен нож. Пред очите ми блесна изскочилото острие. Той се отпусна на колене с насочен нож и аз налетях направо без никакво колебание.

Не беше очаквал подобно поведение, блясъкът на стоманата действа смразяващо на мнозина. Замахна към корема ми с подъл удар отдолу нагоре, но ръката му трепереше, беше се задъхал от тичането и движението му бе съвсем немощно. Посрещнах китката му и в същото време нанесох удар по лакътя му. Ножът се изплъзна от ръката му, а аз преметнах тялото му през бедрото си. Той се строполи тежко по гръб, въпреки че размекнатата почва омекоти удара при падането. Забих едното си коляно в корема му и натиснах с цялата мощ на моите двеста и десет фунта живо тегло така, че изкарах всичкия въздух от дробовете му. Той се сви като зародиш в майчина утроба, мъчейки се да си поеме въздух, и аз го обърнах по корем. Вълненото таке падна от главата му и открих, че косата му е тъмна и гъста, прошарена на места със сребристи кичури. Хванах го здраво за косата, седнах върху раменете му и натиснах лицето му в дълбоката жълта кал.

— Никак не обичам момченцата, които изтезават момичета — приятелски му заговорих аз, но зад гърба ми изрева двигателят на триумфа. Фаровете му блеснаха и описаха широка дъга, докато се насочваха право към тясната алея.

Знаех си, че не бях ударил достатъчно силно русия, цялата ми работа беше прибързана и нескопосана. Зарязах мъжа в калта и се впуснах обратно по алеята. Колелата на триумфа забуксуваха върху паветата на двора, фаровете му блеснаха ослепително в очите ми и колата се понесе напред, поднасяйки се и криволичейки, щом излезе от паважа и пое по калната алея. Шофьорът овладя поднасянето и се насочи право към мен.

Хвърлих се по корем и се претърколих в студената кал на тесния канал, отвеждащ отпадъчните води надолу към високия жив плет.

Колата се блъсна силно в бордюра и живият плет полегна леко встрани. Колелата от близката й страна бясно се завъртяха върху каменния бордюр на канавката, надвисвайки на сантиметри от лицето ми и заливайки ме с дъжд от кал и окапала шума. После отмина нататък.

Щом се изравни с мъжа в оплесканото с кал кашмирено палто, колата спря. Той бе коленичил встрани от алеята и сега се вмъкваше с усилие в купето на колата. В мига, в който изпълзях от канавката и хукнах след спортната кола, тя потегли отново, хвърляйки потоци кал със завъртелите се на място задни колела. Напразно се опитвах да ги догоня. Колата набра скорост и изчезна нагоре по склона.

Отказах се да ги гоня, обърнах се и побягнах обратно по алеята, ровейки в подгизналите ми джобове за ключовете на крайслера, но се сетих, че бях ги оставил върху масата в стаята на Джими.

Шери стоеше облегната на отворената врата на кухнята. Притискаше към гърдите си изгорената ръка, косата й беше в пълен безпорядък. Ръкавът на блузата й висеше откъснат при рамото.

— Не можах да го спра, Хари — изхлипа тя. — Опитах се, но не можах.

— Как е ръката ти? — попитах аз, забравяйки намерението си да преследвам спортната кола, щом видях окаяното й състояние.

— Опърлена е леко.

— Ще те заведа на лекар.

— Не. Не е необходимо — отказа тя, но усмивката й не можеше да скрие изкривеното й от болка лице. Качих се до стаята на Джими и взех от чантичката с медикаменти долоксен за успокояване на болките и могадон, от който щеше да заспи.

— Няма нужда — запротестира тя.

— Трябва ли да ти стисна носа и да те накарам да ги изпиеш? — попитах аз, а тя се усмихна, поклати глава и изгълта хапчетата.

— А ти вземи да се изкъпеш — рече тя, — целият си мокър — и аз изведнъж усетих, че съм вир-вода и че треперя от студ. Когато излязох от ваната и слязох долу в кухнята, тя беше вече полузамаяна от хапчетата, но беше направила кафе за двама ни, подсилено с малко уиски. Изпихме го, седнали един срещу друг.

— Какво искаха? — запитах аз. — Какво ти казаха?

— Мислеха, че зная защо Джими е бил на Сейнт Мери. Искаха да им кажа.

Замислих се върху думите й. Тревожеше ме мисълта, че нещо не е съвсем наред.

— Мисля, че… — гласът на Шери беше несигурен и тя залитна леко, докато се опитваше да стане. — Уха! Какво ми даде да пия?

Вдигнах я на ръце и тя запротестира неуверено, но аз я занесох до стаята й. Помещението беше украсено с весели тапети на розови цветя и по момичешки изпъстрено с разни басмички. Положих я върху леглото, свалих обувките й и я завих с юргана.

Шери въздъхна и притвори очи.

— Мисля, че не е лошо да те имам около себе си — прошепна тя. — Можеш да ми бъдещ много полезен.

Окуражен от думите й, седнах на края на леглото и я успокоявах да заспи, отмествайки косите й от челото и галейки лицето й. Кожата й беше топла и гладка като кадифе. Заспа само след минута. Изгасих лампата и понечих да си тръгна, но ми хрумна нещо много по-приятно.

Свалих обувките си и се мушнах под юргана. В съня си тя се извърна съвсем естествено и се сгуши в прегръдката ми, а аз я притиснах към себе си.

Усещането беше много приятно и скоро заспах и аз. Събудих се на разсъмване. Притиснала беше лицето си до врата ми, единия си крак и едната си ръка беше прехвърлила върху тялото ми, а меката й коса ме гъделичкаше по гърдите.

Без да я събуждам, се измъкнах от леглото, целунах я по челото, взех си обувките и се прибрах в стаята си. За първи път бях прекарал една цяла нощ с красива жена в прегръдките ми, без да й направя нищо, а само бях спал до нея. Умирах от гордост, че съм толкова целомъдрен.

Писмото лежеше, където бях го оставил, върху бюрото в стаята на Джими, и аз го прочетох още веднъж, преди да отида в банята. Написаното с молив в полето „Б. муз. Е. 6914/8/“ ме озадачаваше и не ми даваше мира, докато се бръснех.

Когато слязох на двора, за да видя какво е останало след неочаквано посетилите ни гости предишната вечер, дъждът беше спрял и облаците вече се разнасяха. Ножът лежеше в калта. Вдигнах го и го изхвърлих през живия плет. Влязох в кухнята, потрепвайки с крака и потривайки ръце, за да се стопля.

Шери беше започнала да приготвя закуската.

— Как е ръката ти?

— Боли ме — призна си тя.

— Ще спрем при някой лекар по пътя за Лондон.

— Откъде ти дойде на ума, че ще ходя до Лондон? — предпазливо попита тя, докато мажеше препечената филия с масло.

— Причините са две. Първата е, че не можеш да останеш тук. Ония чакали ще се върнат — тя ми хвърли бърз поглед, но не каза нищо. — Втората е, че ти ми обеща да ми помогнеш, а следата води към Лондон.

Не изглеждаше съвсем убедена, така че по време на закуската измъкнах писмото, което бях намерил в папките на Джими.

— Не разбирам каква е връзката — най-сетне продума тя и аз честно си признах:

— Нито пък аз — запалих първата си пура за деня и въздействието на тютюна беше почти чудотворно. — Но когато видях думите „Утринна светлина“, нещо ми щракна в ума… — замълчах. — Господи! Ето какво било. „Утринна светлина“! — припомних си откъслеците от разговора, воден под мостика на „Танцуващата по вълните“, които бяха стигнали до ушите ми през вентилатора на каютата.

„За да попаднем на утринната светлина, ние ще трябва да…“, спомних си ясния и нетърпелив глас на Джими. „Ако утринната светлина е там, където…“ Повторените още веднъж думи тогава бяха ме озадачили. Но бяха останали натрапчиво в паметта ми.

Започнах да обяснявам на Шери, но бях толкова развълнуван, че избълвах поток от неразбираеми съждения. Тя се изсмя, усещайки вълнението ми, но без да разбира за какво й говоря.

— Ей! — спря ме тя. — Не разбирам за какво ми говориш.

Почнах отначало, но се спрях по средата и я зяпнах мълчаливо.

— Сега пък какво ти има? — хем се забавляваше, хем пък нямаше търпение. — Ще ме накараш да полудея.

Грабнах вилицата пред себе си.

— Камбаната. Спомни си камбаната, за която ти говорих. Онази, която Джими измъкна при Топовния риф.

— Спомням си я, разбира се.

— Нали ти казах, че върху нея имаше надпис, полуизяден от пясъка?

— Да, продължавай нататък.

Започнах да пиша с вилицата върху маслото, използвайки го като плоча за писане: „VV N L…“ После нанесох изтритите от повърхността на бронза букви.

— Ето какво е било — казах аз. — Тогава не можах да разбера нищо, но сега… — бързо изписах всичките букви на „УТРИННА СВЕТЛИНА“.

Тя ме гледаше зяпнала, кимайки, докато всичко й стана ясно.

— Трябва да разберем нещичко за кораба с име „Утринна светлина“.

— Да, но как?

— Няма да е трудно. Знаем, че корабът е принадлежал на Източноиндийската компания… Трябва да е останал в архивите… на „Лойдс“… или пък в Търговската палата?

Тя грабна писмото от ръцете ми и го прочете отново.

— В багажа на доблестния полковник сигурно е имало само мръсни чорапи и стари ризи — смръщи нос тя и ми подаде обратно писмото.

— Останал съм без чорапи — подхвърлих аз.

Шери приготви куфара си, а аз с облекчение установих, че притежава рядкото качество да тръгва на път без много багаж. Докато товарех багажа в крайслера, тя отиде до наемателя на съседната ферма. Той щеше да наглежда къщата в нейно отсъствие и когато се върна, тя просто заключи кухненската врата и скочи в колата при мен.

— Странно — каза тя. — Имам чувството, че започваме много дълго пътуване.

— Няма да те разочаровам — предупредих я аз с похотлив поглед.

— В началото си мислех, че си благоразумен — тъжно рече тя, — но когато се държиш така…

— Ставам сексапилен, нали? — съгласих се аз и подкарах колата по алеята.

Лекар намерих в Хейуърдс Хийт. Ръката на Шери вече беше доста подута и по пръстите й висяха като маносани гроздови зърна плътни бели мехури, изпълнени с течност. Лекарят ги спука и превърза ръката й.

— Сега ме боли повече — промърмори тя, докато пътувахме на север. Седеше тихо, пребледняла от болката. Мълчах съчувствено, докато не навлязохме в покрайнините на големия град.

— Няма да е зле да решим къде да отседнем — предложих аз. — Някое удобно хотелче близо до центъра.

Тя ме погледна насмешливо.

— Предполагам, че ще ни бъде по-удобно и по-евтино, ако се настаним в двойна стая, нали?

Почувствах, че през корема ми мина топла и вълнуваща тръпка.

— Странното е, че ти го каза, защото тъкмо щях да ти го предложа.

— Знаех си, че щеше да ми го предложиш — засмя се тя за първи път от два часа насам. — Спестих ти труда — поклати глава, все още усмихвайки се. — Аз ще отседна при чичо ми. Той има свободна стая в апартамента си в Пимлико, а през една пряка се намира твоето хотелче. То е удобно и чисто — не можеш да намериш по-евтино.

— Чувството ти за хумор страшно ми харесва — промърморих аз.

Тя се обади на чичото от улична кабина, а аз я чаках в колата.

— Всичко е наред — съобщи ми тя, докато се наместваше на седалката до мен. — Вкъщи си е.

Апартаментът бе на приземния етаж в една тиха уличка близо до реката. Взех куфара на Шери и я последвах, а тя позвъня на вратата.

Човекът, който ни отвори вратата, беше нисък и със слабо телосложение. Беше на около шейсет години и бе облечен в сива плетена жилетка с кръпки на лактите. Краката му бяха обути в чехли. Домашното му облекло някак си не подхождаше на стоманеносивата му, гладко вчесана коса, както и на късите остри мустаци. Кожата му бе гладка и румена, но не можех да не забележа острия хищен блясък в очите му и стойката на военен. Човек, когото трудно можеш да измамиш.

— Чичо ми, Дан Уилър — отстъпи встрани Шери, за да ни представи. — Чичо Дан, запознай се с Хари Флечър.

— Младият човек, за когото си ми разказвала — отсечено кимна той. Ръката му беше костелива и суха, а погледът му ме опари като с коприва. — Заповядайте. Влизайте и двамата.

— Няма да ви безпокоя, сър… — съвсем естествено го нарекох „сър“, защото не бях забравил някогашното обучение в казармата. — Искам сам да си потърся квартира.

Чичо Дан и Шери си размениха погледи и на мен ми се стори, че тя поклати едва-едва глава, но бях се загледал към апартамента зад тях. Жилището беше като на отшелник, очевидно обитавано от мъж, поради строгия стил на мебелировката и оскъдните украшения. Първоначалните ми впечатления от домакина някак си се потвърдиха от подредбата на хола.

Искаше ми се да си нямам много-много работа с него, доколкото това беше възможно, но пък ми се щеше да се виждам с Шери, колкото се можеше повече.

— Ще те взема след час за обяд, Шери.

След като тя ми отговори утвърдително, аз ги оставих и се качих на колата. Препоръчаният от Шери хотел се казваше „Уиндзър Армс“ и когато, следвайки съвета й, споменах името на чичото, те ме настаниха в уютна задна стая, с хубав изглед към небето и телевизионните антени по покривите. Излегнах се върху леглото, както си бях облечен, и докато чаках да изтече един час, прехвърлях в ума си всичко, което знаех за семейство Норт и близките му роднини. Единственото, в което бях сигурен, бе, че Шери Норт Втора нямаше да ми избяга през нощта. Щях да я наблюдавам много внимателно, но у нея имаше доста неща, които ме озадачаваха. Предполагах, че е много по-сложна личност, отколкото подсказваше ведрото й хубаво лице. Оставих размислите, седнах в леглото и взех телефона. За двайсет минути проведох три разговора. Първо се свързах с отдела за корабни застраховки на „Лойдс“ на „Фенчърч стрийт“, после с Националния морски музей в Гринуич и накрая с Архива за Индия от времето на империята на „Блакфрайърс роуд“. Оставих крайслера на частния паркинг зад хотела, защото в Лондон колата може да ти навлече само неприятности, и тръгнах пеша за апартамента на чичото. Отвори ми самата Шери, готова за излизане. Точността й ми харесваше.

— Чичо Дан не ти хареса, нали? — закачи ме тя на масата в ресторанта, но аз заговорих за друго.

— Проведох няколко телефонни разговора. Онова, което търсим, е на „Блакфрайърс роуд“ в Уестминстър. Архивът за Индия от времето на империята. След като се наобядваме, отиваме там.

— Той наистина е много мил, когато го опознаеш по-добре.

— Виж какво, мило ми момиче, той е твой чичо. Обичай си го ти.

— Но защо, Хари? Много ми е интересно.

— Къде е на служба — в армията или във флота?

Зяпна ме изненадана.

— Как разбра?

— Усещам ги сред хиляди други.

— Служеше в армията, но се пенсионира. Защо смяташ, че е толкова важно?

— Какво ще си избереш? — подадох й менюто аз. — Ако си поръчаш ростбиф, аз ще се заема с патицата — и тя се хвана на примката, съсредоточавайки вниманието си върху храната.