Уилбър Смит
Окото на тигъра (2)

Може би точно този празник на песента привлече вниманието на полицията. Редът и законът на Сейнт Мери се олицетворяват от един полицейски инспектор и четирима полицаи, които са повече от достатъчни за острова. Освен многото „полови сношения преди пълнолетна възраст“ и няколкото семейни скандала едва ли ще се открият други престъпления, които да заслужават внимание.

Полицейският инспектор Питър Дейли беше млад човек с руси мустаци и типичните за англичаните розови гладки бузи, а бледосините му очи бяха разположени толкова наблизо, че приличаше на каналджийски плъх. Носеше униформата на британската колониална полиция — фуражка със сребърна кокарда и козирка от лъскава черна кожа, памучни панталони в цвят каки, колосвани и гладени толкова, че поскърцваха тихо, когато ходеше, като капак — лачен колан и кръстосан офицерски портупей. На кръста му висеше бамбукова палка, пъхната в калъфка от същата лачена кожа. Ако се махнеха жълто-зелените пагони на Сейнт Мери, той си беше истински имперски фукльо, но времето и на империята, и на мъжете в униформа отдавна беше отминало.

— Мистър Флечър — изрече той, изправяйки се пред масата ни и потупвайки леко дланта си с бамбуковата палка, — надявам се, че тази вечер няма да имаме никакви неприятности с вас.

— Сър — подсказах му аз. Отношенията ми с инспектор Дейли никога не са били приятелски — аз не понасям тираните, нито пък хората, които поради поверените им постове си докарват съвсем прилични доходи, като вземат подкупи или пък те принуждават да им даваш пари. В миналото беше вземал доста от изкараните ми с пот пари, което бе неговият най-непростим грях.

Сви устни под русите си мустаци, а лицето му бързо се зачерви.

— Сър — повтори с нежелание той.

Вярно е наистина, че в далечното минало ние с Чъби един-два пъти си позволихме да се отдадем на необуздан младежки възторг, след като бяхме уловили някоя и друга огромна риба, което обаче не даваше право на инспектор Дейли да ми говори неучтиво. В края на краищата той беше просто един напуснал родината си човек, пристигнал на острова с тригодишен договор за работа, за който знаех от самия президент, че няма да бъде подновен.

— Господин инспектор, вярно ли е твърдението ми, че това тук е обществено заведение и че нито моите приятели, нито пък аз нарушаваме нечия частна собственост?

— Вярно е.

— Ще бъде ли вярно също така, ако заявя, че пеенето на мелодични и благоприлични песни на публично място не представлява криминално деяние?

— Е, вярно е, но…

— Господин инспектор, я ми се махайте от главата — приятелски го посъветвах аз. Той се поколеба за миг, оглеждайки двама ни с Чъби. И двамата сме много яки, а освен това беше почувствал по погледите ни, че в главите ни се въртят нечестиви мисли и сме готови за бой. Явно бе, че съжалява, задето не е взел със себе си своите ченгета.

— Ще ви държа под око — заяви той, държейки на достойнството си, както просякът държи на черджето си, и ни остави.

— Чъби, ама ти пееш като ангелче — рекох аз, а той засия срещу ми.

— Хари, сега ще ти поръчам едно — реши той, но в същия миг се появи и Фред Кокър, на когото също трябваше да се поръча. Той пи светло пиво с лимонов сок, от което усетих, че ми се повдига леко, но новините, които носеше, ми подействаха успокоително.

— Мистър Хари, намерих ви клиенти.

— Мистър Кокър, аз ви обичам.

— И аз ви обичам — обади се и Чъби.

Дълбоко в себе си усетих нескрито разочарование. Вече бях започнал да очаквам нетърпеливо някаква работа на черно.

— Кога пристигат? — попитах аз.

— Те са вече тук — чакаха ме в канцеларията ми, когато се прибрах оттук.

— Хайде де.

— Знаеха, че предишните ви клиенти са се отказали, и попитаха за вас по име. Сигурно са дошли със същия самолет, с който дойде и бързата поща.

Мисленето ми в онзи миг беше малко позабавено, а пък може и да съм се замислил малко по-дълго как така е станало, че едните ми клиенти са се отказали, а другите се появяват веднага.

— Отседнали са в „Хилтън“.

— Искат ли да ги взема от хотела?

— Не, ще ви намерят на Адмиралтейския кей в десет часа утре сутринта.

 

 

Не можех да не бъда благодарен, че клиентите ми са поискали да тръгнат толкова късно, защото същата сутрин екипажът на „Танцуващата по вълните“ се състоеше от чудновати същества. Анджело пъшкаше и при всяко навеждане, когато трябваше да навие въже или пък да вдигне някой прът за въдица, придобиваше светло шоколадов цвят, а Чъби се потеше от твърдия алкохол и изражението на лицето му беше наистина ужасяващо. Той не бе продумал нито дума през цялата сутрин.

И аз самият не се чувствах никак весел. „Танцуващата по вълните“ се гушеше до кея, а аз се облегнах върху перилата на мостика, надянал възможно най-тъмните слънчеви очила, и макар че скалпът ми силно ме сърбеше, не смеех да си сваля шапката, за да не се отлепи с нея и горната част на черепа ми.

Единственото такси на острова — ситроен от 1962 година — се спусна по „Дрейк стрийт“ и спря в горния край на кея, където слязоха клиентите ми. Те бяха двама, а аз очаквах трима, защото Кокър категорично беше казал, че групата се състои от трима души.

Двамата тръгнаха по дългия, покрит с павета кей, крачейки рамо до рамо, а аз се понадигнах леко, за да ги огледам добре. Почувствах, че физическата ми отпадналост започва постепенно да изчезва, заменяна от онова познато силно усещане, което бавно прониква и стяга цялото тяло, придружено с лек гъдел по опакото на ръцете и в задната част на врата.

Единият беше висок и крачеше с разпуснатата походка на професионален спортист. Не носеше шапка, а леко червеникавата му коса бе внимателно сресана през рано оплешивялото му теме така, че през нея прозираше розовата кожа на скалпа. Коремът и бедрата му обаче бяха стегнати и той владееше отлично тялото си. Само така можех да си обясня непринуденото чувство за лекота, излъчващо се от външния му вид.

Краставите магарета се надушват през девет баира. Почувствах, че той бе човек, приучен да живее посредством и от насилието. Целият беше мускули или както се казва на жаргон — „маризчия“. Нямаше никакво значение на чия страна щеше да прилага уменията си — в полза на защитниците на закона или на неговите нарушители — появата му не вещаеше нищо добро. Надявах се, че подобна баракуда^[1] никога няма да навлезе в спокойните води на Сейнт Мери. Стомахът ми започна леко да ме присвива от прозрението, че хищникът отново ме е надушил. Огледах бързо и другия, у когото зверското не бе така явно изразено, но беше налице, а признаците му — леко замъглени и притъпени от годините и увеличеното тегло, и появата му означаваше още повече неприятности.

„Хубаво начало, Хари — рекох си с горчивина. — А на всичкото отгоре и тоя махмурлук.“

Вече ми стана съвсем ясно, че по-възрастният е главатарят. Той вървеше половин крачка напред, а по-младият и по-висок мъж му оказваше това уважение. Беше няколко години по-възрастен от мен, вероятно малко преди четирийсетте. Над колана му от крокодилска кожа личаха наченките на коремче, а под брадичката му висяха торбички, но прическата му беше правена на „Бонд стрийт“^[2], а копринената риза от Сулка и мокасините от Гучи носеше като някакви отличителни знаци. Докато се приближаваше по кея, изтри брадичката и горната си устна с бяла носна кърпичка, а диамантът на малкия му пръст според мен беше двукаратов. Камъкът украсяваше обикновен златен пръстен, а и ръчният му часовник беше златен, вероятно „Ланвен“ или „Пиаже“.

— Вие ли сте Флечър? — попита той, спирайки се под мостика на пристана. Малките му черни очи приличаха на мъниста и светеха като на пор. Очи на хищник — лъскави и студени. Установих, че е по-стар, отколкото предполагах, защото косата му бе очевидно боядисана, за да се скрие прошарването. Кожата на бузите му бе неестествено опъната, а под косата личаха белезите от пластична операция. Беше си правил козметична операция, което означаваше, че е суетен, и аз нямаше да го забравя.

Беше стар войник, издигнал се от редник до командир. Той бе мозъкът, а онзи зад него — грубата сила. Някой беше изпратил своя челен отряд и аз мигновено прозрях защо бе анулирана предишната заявка.

Едно обаждане по телефона, последвано от посещението на тия двамата, би накарало всеки обикновен гражданин да се откаже завинаги от улов на марлини. Вероятно клиентите ми са били сериозно ощетени от анулирането на заявката в последния момент.

— Мистър Матерсън? Заповядайте на борда…

Сигурно бе, че не са дошли да ловят риба, и аз реших да не се изтъквам, а да се държа скромно, докато не разбера какво точно ще поискат, така че добавих едно позабавено „сър“.

Якият юначага скочи на палубата, приземявайки се меко като котка, а от поклащането на прехвърленото през ръката му сако разбрах, че в джоба му има нещо тежко. Той се изправи пред членовете на екипажа с високо вдигната брадичка и ги огледа набързо.

Анджело пусна някакво бледо подобие на знаменитата си усмивка и докосна баретата си с едно „Добре сте дошъл, сър“. А смръщеното лице на Чъби просветна за миг и той измърмори нещо, което прозвуча като ругатня, но вероятно бе радушно приветствие. Онзи престана да се занимава с тях и се обърна да подаде ръка на Матерсън, който стъпи на палубата и зачака, докато телохранителят му проверяваше каюткомпанията на „Танцуващата“. После влезе в каютата, последван от мен.

Обзавеждането ни е луксозно и скъпо. Климатичната инсталация бе охладила утринния задух и Матерсън въздъхна облекчено, изтривайки се отново с кърпичката, докато се отпускаше на една от меките седалки.

— Това е Майк Гътри — кимна той към мускулестия си помощник, който обикаляше каютата и проверяваше страничните илюминатори и вратите, но явно се престараваше в ролята си, тряскайки ги прекалено силно.

— Много ми е приятно, мистър Гътри — ухилих му се аз с цялата си непринуденост, но той ми махна разсеяно, без да ме погледне.

— Ще пийнете ли нещо, господа? — попитах аз, докато отварях барчето с напитките. И двамата поискаха кока-кола, но аз имах нужда от някакво лекарство заради неприятната изненада и махмурлука. Първата глътка от студената кутия с бира ме съживи.

— Е, господа, мисля, че ще мога да ви предложа интересни преживявания. Вчера тъкмо хванах едно великолепно парче и по всичко личи, че уловът ще бъде страхотен…

Майк Гътри застана пред мен и се взря в лицето ми. Очите му бяха на точици в кафяво и бледозелено като ръчно изработен вълнен плат.

— Не се ли познаваме отнякъде? — попита той.

— Струва ми се, че нямам удоволствието да ви познавам.

— Вие сте лондончанин, нали? — настоя той, усетил акцента ми.

— Доста отдавна съм напуснал Англия, приятелю — усмихнах се най-сърдечно аз. Той не отвърна на усмивката ми, а се отпусна на пейката срещу мен, облягайки върху масата помежду ни ръцете си с разперени пръсти и с дланите надолу. Продължи да ме разглежда внимателно. Наистина беше много опасен тип, крайно опасен.

— Опасявам се, че денят вече доста напредна — забърборих непринудено аз. — Ако ще ловим около Мозамбик, трябва да излезем от пристанището преди шест сутринта. Но можем да потеглим утре сутринта по ранина…

— Проверете тоя списък, Флечър, и ни кажете какво ви липсва — прекъсна дърдоренето ми Матерсън. Подаде ми сгънат голям лист хартия, а аз се зачетох в написаната на ръка колонка. Списъкът включваше всичко необходимо за леководолазен спорт.

— Господа, доколкото разбирам, вие не се интересувате от едър риболов, нали? — старата лисица Хари се престори на изненадан и учуден от подобна невероятна възможност.

— Дошли сме да направим някои проучвания — нищо повече.

— След като си плащате — свих рамене аз, — ние ще направим каквото пожелаете.

— Имате ли всички тия неща?

— Повечето от тях. — През мъртвия сезон ме наемат и запалянковци по леководолазен спорт, за да си покривам разноските. Разполагах с цяла гама леководолазни костюми, а в машинното отделение на „Танцуващата“ имаше монтиран компресор за презареждане. — Нямам само въздушните балони и разните там въжета…

— Можете ли да ги намерите?

— Разбира се.

Мама Еди предлагаше доста голям избор от корабно оборудване, а бащата на Анджело правеше платна за яхти. Той можеше да ми направи въздушни балони само за няколко часа.

— Добре тогава, купете ги.

Кимнах с глава и попитах:

— И кога искате да тръгнем?

— Утре сутринта. С нас ще има още един човек.

— Мистър Кокър обясни ли ви, че ще ви струва по петстотин долара на ден и че ще трябва да ми платите за допълнителното оборудване?

Матерсън кимна с глава и понечи да стане.

— Нали няма да ви затрудня, ако ви помоля да ми дадете известна част предварително? — внимателно попитах аз и те застинаха. Усмихнах се предразполагащо.

— Зимата беше дълга и не можах да изкарам нищо, мистър Матерсън, а пък и трябва да купя тия неща и да заредя с гориво.

Матерсън извади портфейла си и наброи триста лири в банкноти от по пет. Докато броеше парите, той подхвърли с мекия си, мъркащ глас:

— Няма да имаме нужда от екипажа ви, Флечър. Ние тримата ще ви помагаме за всичко на яхтата.

Думите му ме слисаха. Подобно нещо не бях очаквал.

— Ако ги отстраня временно, те ще си поискат целите надници. Не мога да намаля тарифата си.

Майк Гътри, който все още седеше срещу мен, се наведе напред.

— Чухте какво ви се каза, Флечър, просто разкарайте негрите си от яхтата — кротко рече той.

Сгънах внимателно купчината банкноти от по пет лири и ги пъхнах в джоба на ризата си, а после вдигнах очи към него. Той несъмнено беше много бърз, видях, че е готов да се нахвърли върху мен, и за първи път усетих нещо като чувство в студените му пъстри очи. Държеше ръцете си върху масата, с дланите надолу и с разперени пръсти. Представих си как щях да сграбча кутретата на двете му ръце и да ги пречупя по средата като солети. Знаех, че мога да го направя, преди да се е помръднал, и тая мисъл ми достави огромно удоволствие, защото бях много ядосан. Нямам много приятели, но ценя малцината, които имам.

— Чу ли какво ти казах, приятелче? — изсъска срещу ми Гътри, а аз отново пуснах хлапашката си усмивка и продължих да се хиля, сякаш бях надянал маска на лицето си.

— Да, господине, да, мистър Гътри — отвърнах аз. — След като си плащате, ще направя каквото поискате.

Едва не се задавих от думите си. Той се облегна назад и усетих, че е останал разочарован. Беше бияч и обичаше занаята си. Мисля, че тогава разбрах, че някога ще го убия, и само като си го помислих, ме обзе спокойствие, което ми помогна да продължа да се усмихвам.

Матерсън ни наблюдаваше с лъскавите си очички. Любопитството му беше ненатрапващо се и хладно, като на научен работник, изучаващ двойка опитни животинки. Установи, че сблъсъкът засега се отлага, и заговори отново с неговия тих и мъркащ глас:

— Много добре, Флечър — заключи той и се отправи към палубата. — Купете всичко необходимо и ни чакайте в осем утре сутринта.

Изчаках ги да си тръгнат и седнах да си допия бирата. Може да е било и от махмурлука ми, но тия клиенти бяха започнали да ми навяват много неприятни предчувствия и разбрах, че в края на краищата е най-добре да оставя Чъби и Анджело на брега. И тръгнах да им го съобщя.

— Тия двамата са някакви особняци. Съжалявам, но пазят всичко в дълбока тайна и не искат да идвате и вие.

Включих към компресора бутилките на аквалангите, за да се заредят, и слязохме от „Танцуващата“ на кея, откъдето аз тръгнах към мама Еди, а Анджело поведе Чъби към работилницата на баща си, за да му занесат чертежите на въздушните балони.

Балоните бяха готови към четири часа, взех ги с форда и ги подредих в шкафа с платната под седалките в командната кабина. После прекарах цял час в проверка и повторно навиване на изпускателните вентили на апаратите и в подреждане на екипировката за гмуркане.

Привечер сам изкарах „Танцуващата“ до мястото й за акостиране и я оставих на котва. Тъкмо се готвех да сляза от яхтата и да се прибера на брега с надуваемата лодка, когато се сетих за нещо. Върнах се в кабината и махнах резетата на капака за машинното отделение.

Измъкнах карабината от скривалището й, пъхнах един пълнител в магазина на пушката и заредих за автоматична стрелба. После поставих предпазителя и я закачих отново на скобите.

Още докато беше светло, взех вехтото серкме и нагазих в лагуната по посока на големия риф. Под повърхността на водата, озарявана до блясък в медночервено от залязващото слънце, просто гъмжеше от риба. Замахнах, вложил цялата сила на ръцете и раменете си, и метнах мрежата нависоко. Тя се изду като парашут и падна широко разтворена върху пасажа от нашарените на ивици барбуни^[3]. Когато изтеглих връвта и стегнах серкмето над тях, вътре заскачаха и се замятаха пет от едрите сребристи риби, дълги по цял лакът, мъчещи се да се измъкнат от грубите мокри гънки.

Изпекох на скарата две парчета и ги изядох на верандата на хижата ми. Рибата бе по-вкусна дори от планинска пъстърва, а след като се нахраних, си сипах още едно уиски и седнах в мрака.

Обикновено по това време на денонощието усещам истинското спокойствие на острова и сякаш разбирам какъв е смисълът на живота. Но в онази вечер не беше така. Бях бесен, че ония типове са дошли на острова и са донесли със себе си от тяхната особена отрова, за да ни покварят. Преди пет години бях избягал от нея, вярвайки, че съм намерил безопасно убежище. Но ако трябва да бъда честен пред себе си, въпреки гнева ми усещах и някакво вълнение — някаква приятна възбуда. Онова приятно дразнене, от което разбирах, че отново съм изложен на опасност. Все още не ми бе ясно какъв е залогът, но чувствах, че е голям и че насреща ми отново се изправят опасни противници.

Пак щях да кривна от правия път и да поема по пътеката, избрана от мен, когато бях седемнайсетгодишен. Тогава съзнателно се отказах от отпуснатата ми стипендия и вместо да следвам, избягах от сиропиталището „Сейнт Стивън“ в Северен Лондон и се качих на един китобоен кораб за Антарктида, след като излъгах за възрастта си. Далеч на юг, близо до огромните ледове, изчезнаха и последните ми мераци за учене. Когато припечелените на юг пари се свършиха, аз постъпих в един батальон със специално предназначение, където открих, че насилието и внезапната смърт могат да се превърнат във вид изкуство. Упражнявах същия вид изкуство в Малая и Виетнам, а по-късно и в Конго, и в Биафра, докато един ден в някакво забутано в джунглата селце, гледайки подпалените сламени покриви на колибите, изпускащи катраненочерни стълбове от дим към пустото жарко небе, и синкавите рояци от бръмчащи мухи, нахвърлящи се върху труповете, внезапно се отвратих до дъното на душата си. Реших да се махна.

Морето бях обикнал в Южния Атлантик и вече ми се искаше да си намеря някакво местенце край брега, с яхта и спокойствие през дългите тихи нощи.

Но за да постигна мечтаното, на мен ми бяха нужни на първо място пари — огромна сума пари, и то толкова много, че единственият начин, по който можех да ги спечеля, бе да упражня на практика изкуството си.

Реших, че ще ми е за последен път, и обмислих всичко с най-големи подробности. Нужен ми бе помощник и се спрях на човек, с когото се познавахме от Конго. Двамата заедно задигнахме пълната колекция златни монети от филиала за нумизматика на Британския музей, намиращ се на площад „Белгрейв“. Три хиляди редки златни монети, побиращи се спокойно в средно голямо дипломатическо куфарче, монети, сечени от императорите на Рим и Византия, монети от ранните държави в Америка, от времето на някогашните английски крале — флорини и леопарди от Едуард III, ноблини от всички крале с името Хенри и ангели от Едуард IV, суверени от по две и три лири, монети с корони на розата от царуването на Хенри VIII и петфунтови монети от времето на Джордж III и на Виктория — три хиляди монети, струващи не по-малко от два милиона долара, дори ако трябваше да ги продадем веднага.

И тогава допуснах първата си грешка като професионален престъпник. Доверих се на друг престъпник. Когато се сдърпахме с моя съдружник в някакъв арабски хотел в Бейрут и аз съвсем настойчиво го молех да се разберем, а накрая направо го попитах какво е направил с куфарчето с монетите, той измъкна изпод дюшека малокалибрена берета. Но в последвалото боричкане остана с пречупен врат. Направих голяма грешка. Не исках да го убивам — но пък още повече не исках той да ме убие. Закачих на вратата му табелката „МОЛЯ, НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ и хванах първия излитащ самолет. Десет дни по-късно полицията откри куфарчето с монетите в гардероба на гара Падингтън. Новината се появи на първите страници на всички вестници в страната.

Опитах нов удар на една изложба на обработени диаманти в Амстердам, но не бях проучил добре електронната алармена система и бях засечен от лъч, на който не бях обърнал внимание.

Цивилните охранители, наети от организаторите на изложбата, се втурнаха право срещу влизащите през главния вход униформени полицаи, от което последва невероятна престрелка, докато в същото време съвсем невъоръженият Хари Флечър се измъкваше сред шумотевицата от силни писъци и пистолетни изстрели.

Бях на половината път до летище „Шипхол“, когато престрелката между сблъскалите се сили на реда беше прекратена, но едва след като един сержант от холандската полиция бе тежко ранен в гърдите.

Седях неспокойно, гризейки ноктите си и пресушавайки огромно количество бира в стаята ми в хотел „Холидей Ин“ до летището в Цюрих, докато следях по телевизията борбата за живота на смелия сержант. Щеше да ми бъде ужасно неприятно, ако на съвестта ми започнеше да тежи още един човешки живот, и се заклех тържествено, че ако полицаят умре, то аз ще се простя завинаги с живота.

Но холандският полицай упорито се съпротивляваше на смъртта и когато най-после съобщиха, че животът му е вън от опасност, аз се почувствах безкрайно горд с него, сякаш ставаше въпрос за близък. А когато го повишиха в длъжност помощник полицейски инспектор и му връчиха награда от пет хиляди гулдена, започнах да си внушавам, че съм неговият кръстник от приказките и че той ми дължи вечна благодарност.

От друга страна, бях се провалил на два пъти и се хванах на работа като инструктор в една школа, подготвяща моряци за далечни плавания, където останах шест месеца, докато обмислях бъдещето си. В края на шестия месец реших да направя нов удар.

Но сега вече изпипах всичко до най-дребните подробности. Заселих се в Южна Африка, където с моя опит успях да постъпя на работа като експедитор в една охранителна фирма, занимаваща се с прехвърлянето на кюлчета злато от трезора на Южноафриканската банка в Претория до филиалите й в чужбина. Цяла година се занимавах с изпращането на стотици милиони долари във вид на кюлчета злато и изучих системата до най-дребните й детайли. Установих, че слабото й място е в Рим — но отново ми се налагаше да търся помощта на някого.

Този път се свързах с професионалисти, но за да не ме изиграят, поисках сума, която беше съвсем приемлива за тях, вземайки същевременно всички предпазни мерки.

Всичко мина така гладко, както го бях замислил, и без никакви пострадали. Нямаше надупчени с куршуми, нито пък със счупени вратове. Просто отклонихме част от товара и го заменихме с кюлчета олово. После натоварихме два тона и половина злато на камион за мебели и го прехвърлихме през швейцарската граница.

Седнахме в уединения кабинет на един базелски банкер, обзаведен с безценни антики и с изглед към разстилащите се бързи води на Рейн, по които тържествено плуваха грациозни бели лебеди, и те ми платиха. Мани Ресник сложи подписа си на банковия трансфер, с който да бъдат прехвърлени сто и петдесет хиляди лири на тайната ми сметка с шифър, и подхвърли иронично с алчната си усмивчица:

— Пак ще се видим, Хари — вече си усетил сладостта на парите и ще дойдеш пак. Приятна почивка и ми се обади отново, когато измислиш нещо подобно.

Но беше сбъркал, защото повече не му се обадих. Заминах за Цюрих с кола под наем и излетях за парижкото „Орли“. В тоалетната на летището си обръснах брадата и взех от гардероба куфарчето, в което имаше паспорт на името на Харолд Делвил Флечър. После се качих на самолета на „Панам“ за Сидни, Австралия.

„Танцуващата по вълните“ ми струваше сто двайсет и пет хиляди лири. Качих на палубата й допълнителни резервоари с гориво и поех към Сейнт Мери — преход от две хиляди мили, по време на който опознах и обикнах яхтата.

На Сейнт Мери си купих двайсет и пет акра спокойствие и построих хижата със собствените си ръце — четири стаи, сламен покрив и широка веранда, разположени сред палмите над девствения бряг. Оттогава винаги съм вървял по правия път, с изключение на курсовете на черно, които бях принуден да правя.

Когато свърших с ровенето в спомените и влязох в хижата, бе доста късно и приливът се блъскаше нависоко по брега под лунните лъчи, но после заспах като новороден.