Уилбър Смит
Окото на тигъра (10)

Пазачът, който бе паднал в несвяст върху палубата от прекомерната доза уиски, вероятно бе изхвърлен от огромната вълна през борда, защото повече не го видяхме. Оставихме другите трима на едно островче на трийсет мили северно от Сейнт Мери, на което знаех, че има кладенец с полусолена вода и със сигурност ходеха рибари от континента.

Тримата бяха вече изтрезнели и се бореха с тежкия махмурлук. Когато на свечеряване потеглихме на юг, тримата ни проследиха с тъжни погледи от брега. Пристигнахме в Гранд Харбър по тъмно. Реших да оставя яхтата на котва при вълнолома, вместо да я откарам до Адмиралтейския кей. Не ми се щеше очевидните поражения по корпуса й да станат повод за приказки из целия остров.

Чъби и Анджело слязоха на брега с надуваемата лодка, но аз бях толкова изтощен, че нямах сили да ги придружа, и без да вечерям, се строполих на двойната койка в каютата, където съм спал непробудно чак до девет сутринта, когато ме събуди Джудит. Анджело беше я изпратил с цяла купа сандвичи с риба и шунка.

— Чъби и Анджело отидоха до мисис Еди да купят някакви материали за ремонта на яхтата — съобщи ми тя. — Скоро ще дойдат.

Излапах лакомо закуската и отидох да се обръсна и да се изкъпя. Когато се върнах, тя още не беше си отишла и седеше на края на койката. Явно искаше да си поговорим.

Махна с ръка на несръчните ми опити да превържа раната си и ме накара да седна, докато тя се зае с бинта.

— Мистър Хари, нали няма да позволите Анджело да бъде убит или пък да бъде вкаран в затвора? — попита тя. — Ако продължавате така, аз ще го накарам да си остане на брега.

— Чудесно, Джудит — присмях се аз на загрижеността й. — Защо не вземеш да го пратиш на Равано за три години, а пък ти да си останеш тук?

— Никак не сте любезен, мистър Хари.

— И животът никак не е любезен, Джудит — продължих по-спокойно аз. — И Анджело, и аз се скъсваме от работа. Само за да поддържам яхтата си, трябва да рискувам от време на време. Същото се отнася и за Анджело. Той ми спомена, че е спестил достатъчно, за да ти купи една хубава къщичка близо до църквата. Парите е спестил, докато работеше с мен.

Тя мълчеше, докато привършваше с превръзката, а когато понечи да си тръгне, аз я хванах за ръката и я задържах. Отвръщаше поглед от мен, докато не я хванах за брадичката и не я обърнах с лице към себе си. Беше хубаво дете, с големи тъмносиви очи и с копринено нежна кожа.

— Недей да се безпокоиш, Джудит. Анджело ми е като по-малък брат. Винаги ще се грижа за него.

Изгледа ме продължително, а после попита:

— Сериозно ли говорите?

— Напълно сериозно.

— Разчитам на вас — най-сетне изрече тя и се усмихна. Зъбите й изглеждаха още по-бели на фона на кехлибарената й кожа. — Вярвам ви.

Жените постоянно ми казват тия думи. „Вярвам ти.“ Иди, че вярвай на женската интуиция.

— И да кръстите на мен някое от децата си, чуваш ли?

— Първото ще се казва на вас, мистър Хари — засия в усмивка тя, а сивите й очи заблестяха. — Имате думата ми.

 

 

— Нали сте чували приказката, че когато паднете от кон, трябва веднага да го яхнете отново — за да не се наплашите, мистър Хари. — Фред Кокър седеше на бюрото си в туристическата агенция, а върху рекламния плакат зад гърба му се мъдреше пазач от охраната на Тауър на фона на часовниковата кула Биг Бен с надписа „Англия се променя“. Току-що бяхме разговаряли надълго и нашироко, споделяйки общата си загриженост от коварното поведение на инспектор Питър Дейли, макар да подозирах, че безпокойството на Фред Кокър далеч не беше същото като моето. Той си беше прибрал комисионната предварително и никой не бе му правил клопка, нито пък беше потрошил яхтата му. Започнахме да обсъждаме въпроса дали деловите ни отношения ще продължават да се развиват, или не.

— Има и една друга приказка, мистър Кокър, че човек, на когото задникът му лъщи през дупките на панталоните, не трябва да бъде много придирчив — забелязах аз, а очичките на Кокър блеснаха доволно иззад очилата. Кимна ми в знак на съгласие.

— И тя, мистър Хари, е вероятно по-мъдрата от двете поговорки — добави той.

— Съгласен съм на всичко, мистър Кокър: живо, сандъци или съчки. Само ще добавя, че цената на живота ми се е повишила на десет хиляди долара за един курс — и искам цялата сума предварително.

— Дори и при подобна цена ще ви намеря работа — обеща той, а аз разбрах, че досега съм работил на безценица.

— Но скоро — настоях аз.

— Много скоро — съгласи се той. — Имате късмет. Според мен инспектор Дейли няма да се върне тия дни на Сейнт Мери. Ще си спестите комисионната, която обикновено му даваме.

— Той ми дължи не само комисионната — съгласих се аз.

 

 

През следващите шест седмици направих три черни курса.

Два с превоз на хора и един с товар в сандъци — всичките надолу след реката в португалски териториални води. При превоза на живо в двата случая качих само по един човек — мълчаливи чернокожи мъже, облечени в бойни защитни униформи, които трябваше да закарам далеч на юг, влизайки дълбоко в сушата.

И двамата слязоха на някакви отдалечени брегове, та се чудех каква ли ще е тая тяхна нечиста работа — колко ли страдания и смърт щяха да бъдат причинени от техните потайни слизания на брега.

Стоката в сандъците представляваше осемнайсет дълги дървени кутии с надписи на китайски. Натоварихме ги от промъкнала се в протока подводница и ги свалихме при устието на някаква река, прехвърляйки ги в двойки дървени канута, свързани с въжета помежду си за по-голяма устойчивост. Не разговаряхме с никого и никой не ни преследваше.

Всичко мина като по масло и аз останах с чисти осемнайсет хиляди долара — достатъчно пари, с които аз и екипажът ми да преживеем мъртвия сезон така, както бяхме свикнали. Нещо повече, промеждутъците, през които се отдавах на спокойствие и почивка, бяха достатъчно дълги, за да оздравеят раните ми и да мога да си възстановя силите. В началото се излежавах с часове на хамака под палмите, като четях или спях. После, когато се почувствах укрепнал, започнах да плувам, да ловя риба и да се пека на слънце, излизах да ловя миди и омари — докато отново възвърнах силата на мускулите си и равномерния слънчев загар.

Раната заздравя и ми остави груб и неравен белег, а благодарение на хирургическите способности на Макнаб от гърдите към гърба ми се проточи лилава ивица, подобна на някакъв разярен дракон. В едно обаче беше прав — лявата ми ръка остана вдървена и по-немощна поради големите разкъсвания в мишницата. Не можех да повдигам лакътя си над височината на рамото и изгубих титлата си на шампион по канадска борба в бара на „Лорд Нелсън“, която стана притежание на Чъби. Надявах се обаче, че с плуване и с редовни упражнения силата й ще се възстанови.

С възстановяването на силите ми се възвърна и любопитството ми, както и жаждата за приключения. Започнах да сънувам увития в брезент вързоп до остров Голямата чайка. В един от сънищата си аз се гмурках, отварях вързопа и в него намирах мъничка женска фигура с размерите на кукла от дрезденски порцелан — златиста сирена с хубавото лице на сестра Мей и с наистина изненадващи по големината си гърди, а опашката й бе изящно извита като на марлин във вид на сърп. Мъничката морска сирена ми се усмихваше свенливо и ми протягаше ръка. На дланта й лежеше лъскав сребърен шилинг.

„Секс, пари и едри риби… — рекох си аз, когато се събудих. — Добрият стар непретенциозен Хари е истинско създание на Фройд.“ Знаех си, че съвсем скоро ще се отправя към Голямата чайка.

Сезонът бе вече към края си, когато най-сетне успях да убедя Фред Кокър да ми уреди курс за истински риболов, но от него ми остана привкус като от слаба ракия. Клиентите ми бяха двама отпуснати германски индустриалци с наднормено тегло, придружавани от дебелите си, обсипани с диаманти съпруги. Доста се постарах и успях да открия и за двамата по една риба.

Първата беше едър черен марлин, но клиентът ми се замота с въдицата си, затягайки макарата, когато рибата все още не бе омаломощена и бе достатъчно силна, за да избяга. Мощният й напън повдигна дебелия задник на немеца от седалката и преди да успея да отпусна макарата му, прътът ми за триста долара отиде по дяволите. Прътът от фибростъкло се пречупи като кибритена клечка.

Вторият ми клиент, след като изпусна две чудесни парчета, се поти и пръхтя в продължение на три часа заради един дребен син марлин. Когато най-после го изтегли до борда, никак не ми се щеше да забия куката, а пък и ме беше срам да закача рибата на Адмиралтейския кей. Направихме снимките на борда на „Танцуващата“ и свалихме марлина на брега, завит в платнище. И аз като Фред Кокър държа на доброто си име. Германският индустриалец обаче бе толкова радостен от подвига си, че ми напъха в сребролюбивата ръчичка бакшиш от петстотин долара. Уверих го, че рибата е наистина великолепна, което си беше направо безсрамна лъжа. Никога не пропускам да си заслужа парите. После ветровете се обърнаха на юг, температурата на водата в протока се понижи с четири градуса и рибата изчезна. В продължение на десет дни обикаляхме далеч на север, но всичко беше свършило и поредният сезон бе отминал.

Разглобихме и почистихме всичките риболовни принадлежности. Намазахме ги обилно с жълта грес. Изтеглих „Танцуващата“ в плитчината при кея за зареждане и прегледахме целия й корпус, като го почистихме и сменихме временните пластири, които бях поставил върху нанесените ни при Топовния риф повреди.

После я боядисахме и тя отново заблестя с цялата си хубост и елегантност. Пуснахме я на вода и я откарах към мястото й до вълнолома. Там започнахме да ремонтираме всичко останало, без да бързаме, като остъргвахме на места лакировката, почиствахме металните части с шкурка, лакирахме отново, проверявахме електрическата система, запоявайки наново някой кабел или пък заменяйки друг с нов.

Изобщо не бързах. Разполагах с цели три седмици до пристигането на следващите ми клиенти — експедиция на морски биолози от някакъв канадски университет.

Дните междувременно бяха станали по-студени, а аз отново почувствах добре познатото ми усещане от притока на сили и бодрост. Вечерях често в правителствената резиденция, почти всяка седмица, като всеки път трябваше да разказвам подробно за престрелката с Гътри и Матерсън. Президентът Бидъл знаеше всичко наизуст и ме поправяше, ако пропуснех някоя подробност. Разказът ми винаги завършваше с възбудената подкана на президента: „Покажете им белега си, мистър Хари“, и аз трябваше да разкопчавам на трапезата колосаната яка на бялата ми официална риза.

Проточиха се приятни мързеливи дни. Животът на острова не бе обезпокояван от нищо. Питър Дейли изобщо не се върна на Сейнт Мери, а когато изминаха шест седмици, Уоли Андрюс бе назначен за временно изпълняващ длъжността инспектор и началник на полицията. Едно от първите му разпореждания бе да ми бъде върната карабината „ФН“.

Спокойствието на онези дни се примесваше с неясното чувство, че съм в очакване на някакво важно събитие. Знаех, че скоро ще отида до острова на Голямата чайка, за да свърша работата, която ми предстоеше под плитките кристалночисти води — и тая мисъл не ми даваше покой.

В една петъчна вечер приключвахме с моите хора седмицата в бара на „Лорд Нелсън“. С нас беше и Джудит, която бе заместила ятото момичета, въртящи се преди около Анджело всяка петъчна вечер. Тя му влияеше положително, защото той вече не се напиваше до смърт.

Чъби и аз тъкмо бяхме захванали първия си дует за вечерта и разликата помежду ни беше само няколко такта, когато на стола до мен седна Марион.

Прегърнах я с ръка през раменете и поднесох към устните й халбата си с бира, но докато тя отпиваше жадно, присъствието й ме разсея и аз изпреварих още повече бавния песнопоец Чъби.

Марион работеше в телефонната централа на хотел „Хилтън“. Тя бе хубавичко момиче с предизвикателно чипо носле и дълга черна права коса. Майк Гътри бе използвал именно нея вместо боксов чувал преди време.

Когато Чъби и аз най-сетне успяхме да стигнем поединично до края на припева, Марион ми прошепна:

— Мистър Хари, една дама попита за вас.

— Каква дама?

— Гостенка е на хотела, пристигна със сутрешния самолет. Знае ви името и всичко останало. Иска да се срещне с вас. Казах й, че ще ви видя вечерта и ще ви предам молбата й.

— Как изглежда? — попитах Марион с интерес.

— Хубава е, мистър Хари. И е истинска дама.

— Точно такива харесвам — съгласих се аз и поръчах бира за Марион.

— Няма ли да отидете да я видите веднага?

— Когато ти си до мен, Марион, всички хубави жени на света могат да почакат до утре.

— О, мистър Хари, вие наистина сте голям дявол — изкикоти се тя и се притисна към мен.

— Хари — обади се от другата ми страна Чъби, — сега ще ти кажа нещо, което никога не съм ти казвал — отпи дълга глътка от халбата си, а после очите му се замъглиха разнежено. — Хари, обичам те бе, човек. Обичам те повече и от родния си брат.

 

 

Влязох в „Хилтън“ малко преди обяд. Марион излезе от кабинката си зад гишето на администрацията с провесени на шията слушалки.

— Чака ви на терасата — посочи тя през обширното фоайе на хотела, украсено с някакво подобие на хавайски изглед. — Русата дама в жълт бански.

Тя четеше списание, излегнала се по корем на един от разпънатите шезлонги, и тъй като беше с гръб към мен, първото, което ми направи впечатление, бе пищната й руса коса — гъста и лъскава, бухнала отгоре като лъвска грива, а после спускаща се надолу на гладки златисти дипли.

Чу стъпките ми по пътеката. Извърна глава, побутна към челото си слънчевите очила и стана да ме посрещне, а аз установих, че е дребна на ръст, стигаща може би до гърдите ми. Банският й също беше със скромни размери и разкриваше гладък стегнат корем с вдлъбнат пъп, леко загорели заоблени рамене, малки гърди и тънък кръст. Бедрата й бяха стройни, а през отворените сандали на изящните й стъпала се показваха нокти, лакирани в същия яркочервен цвят като дългия й маникюр. Ръцете, с които пооправи косата си, бяха фини и добре поддържани.

Нанесеният с рядко умение тежък грим й стоеше така, че кожата й бе придобила лек перлен блясък, а естествените цветове на лицето й прозираха едва доловимо по бузите и устните. Дългите изкуствени мигли и леко оцветените подчертани клепачи придаваха на очите й екзотичния израз на жените от Ориента.

„Бягай, Хари!“, извика предупредително някакъв глас дълбоко в съзнанието ми и аз едва не му се подчиних. Познавах добре подобен тип жени, срещал бях и други като нея — дребни и мъркащи като котки, — а като доказателство все още нося белезите от тях както физически, така и душевни. Но пък никой не може да твърди, че старият Хари ще вземе да побегне, когато му се предоставя такава възможност.

Пристъпих храбро напред, присвивайки очи и пускайки палавата хлапашка усмивка, която обикновено има покоряващо въздействие върху жените.

— Здравейте — рекох, — аз съм Хари Флечър.

Тя ме огледа обстойно, започвайки от краката ми и местейки поглед по цялата височина от шест фута и четири инча до главата ми, където очите й се задържаха изучаващо, а после нацупи кокетливо долната си устна.

— Здравейте — отвърна тя с пресипнал, но дълбок и явно добре упражняван глас. — Аз съм Шери Норт, сестрата на Джими Норт.