Уилбър Смит
Окото на тигъра (8)

Пътуването до хижата ми беше мъчително дълго, тъй като при всяка неравност на пътя получавах удар в гърдите. Единственото, което научих от тазвечерната веселба, бе, че първоначалните ми предположения са верни — каквото и да се съдържаше във вързопа до остров Голямата чайка, то можеше да създаде големи неприятности на миролюбив джентълмен като мен.

Не бях толкова доверчив, за да приема, че инспектор Дейли е направил последния си опит да ме разпита. Веднага щом се оправеше от ритника, който му нанесох в размножителния орган, той щеше да предприеме нов опит да ме включи в осветителната инсталация. Чудех се дали Дейли действа самостоятелно, или пък има съучастници — но реших, че беше сам, опитвайки се да се възползва от предоставилата му се възможност.

— Тръгвайте! — викна той. — Бързо.

Паркирах пикала в двора и влязох през верандата на хижата. Мисис Чъби беше идвала, докато ме е нямало, и бе помела и подредила. Върху масата в трапезарията имаше бурканче от конфитюр със свежи цветя, но по-важното бе, че в хладилника имаше яйца, бекон, хляб и масло.

Смъкнах окървавената риза и превръзките. Палката бе оставила дебели подутини през гърдите ми, а раните бяха в безобразно състояние.

Взех душ и се превързах с чисти бинтове, а после застанах гол пред печката, напълних тигана догоре с яйца и бекон и докато се изпържат, налях цяла чаша с чисто уиски, което изпих като лекарство.

Прекалено изморен бях да се намъкна между завивките и когато се строполих напреки върху леглото, помислих си дали ще имам сили да направя черния курс така, както беше уговорено. Заспах с тази мисъл в главата и се събудих преди изгрев.

След като взех още един душ, изпих две обезболяващи таблетки долоксен с чаша студен ананасов сок и изядох за закуска цял тиган с яйца, реших, че ще се справя. Чувствах се вдървен и изтръпнал, но можех да работя. Към обяд слязох с колата до града, спрях пред магазина на мисис Еди, за да взема провизии, и после продължих надолу към Адмиралтейския кей.

„Танцуващата“ се поклащаше до кея, а Чъби и Анджело бяха вече на борда.

— Напълних и допълнителните резервоари, Хари — съобщи ми Чъби. — Имаме гориво за хиляда мили.

— Провери ли товарните мрежи? — попитах аз и той кимна утвърдително.

— Прибрах ги в раклата с голямото платно — мрежите щяхме да използваме за покриване на обемистия товар от слонова кост.

— Не забравяй да си вземеш палто — в протока ще бъде студено при тоя вятър.

— Не се безпокой, Хари. Ти трябва да му мислиш. Човече, та ти изглеждаш толкова зле, като преди десетина дни. Никак не ми харесваш.

— Чувствам се отлично, Чъби.

— Да — изръмжа той, — като тъщата ми — а после промени темата. — Какво стана с карабината ти, мой човек?

— Задържаха я в полицията.

— Искаш да кажеш, че ще тръгнем без никакво оръжие на борда ли?

— Досега никога не ни е била нужна.

— Но точно сега може да ни потрябва — измърмори той. — Без нея ще се чувствам все едно, че съм чисто гол.

Странното отношение на Чъби към огнестрелните оръжия винаги ми е било забавно.

Въпреки че постоянно го убеждавах в обратното, Чъби никога не можеше да се отърси от мисълта, че скоростта и обсегът на куршума зависят от силата, с която натискаш спусъка — а Чъби претендираше, че неговите куршуми излитат много бързо и стигат много надалече.

Жестоката сила, с която ги изстрелваше, можеше да потроши всяко по-малокалибрено оръжие от моята „ФН“. Освен това в момента на изстрела никога не можеше да задържи очите си отворени.

Виждал съм го да не уцелва петнайсетфутова тигрова акула от разстояние десет фута при пълен магазин от двайсет патрона. Чъби Андрюс никога нямаше да бъде допуснат на Бизли^[1], но той просто имаше естествена слабост към огнестрелните оръжия и всичко, което гърмеше.

— Всичко ще бъде като по масло, Чъби. Просто една разходка, ще видиш.

Той кръстоса пръсти, за да прогони лошия късмет, а после се зае да трие вече излъсканите месингови части по палубата на „Танцуващата“, докато аз се отправих към кея.

В приемната на туристическата агенция на Фред Кокър нямаше никой и аз натиснах звънеца върху бюрото. От задното помещение се подаде главата на Кокър.

— Добре дошли, мистър Хари — свалил бе сакото и вратовръзката си и бе навил ръкавите на ризата си, а на кръста си бе запасал червена мушамена престилка. — Затворете входната врата, ако обичате, и елате насам.

Задното помещение бе съвсем различно от украсената с евтини тапети и ярки туристически плакати приемна. То представляваше някакъв дълъг и мрачен хамбар. Покрай едната стена бяха натрупани евтини ковчези от чамови дъски. Катафалката беше вкарана зад двойните врати в другия край на помещението. Зад мръсната брезентова преграда в един от ъглите имаше маса с мраморен плот, ограден по краищата с улей, от чийто чучур течностите се изливаха в поставената на пода кофа.

— Влезте и сядайте. Вземете си стол. Извинете ме, че ще продължа с работата си, докато разговаряме. Трябва да свърша всичко до четири часа следобед.

Хвърлих поглед към положеното върху мраморния плот крехко голо трупче. Беше на момиченце на около шест години, с дълга тъмна коса. Един поглед ми беше достатъчен и аз преместих стола си зад паравана така, че да виждам само голата глава на Фред Кокър, а после запалих пура. Помещението бе изпълнено с тежкия мирис на някакъв балсамиращ разтвор, от който ми се повдигна.

— Ще свикнете с миризмата, мистър Хари. — Фред Кокър бе забелязал отвращението ми.

— Уредихте ли всичко? — Нямах никакво желание да обсъждам отвратителния му занаят.

— Всичко е уредено — увери ме той.

— Пуснахте ли нещо на нашия приятел от крепостта?

— Пуснах му.

— Кога го видяхте? — настоях аз в желанието си да науча повече за Дейли. Много интересно ми беше как се е чувствал.

— Видях го сутринта, мистър Хари.

— И как изглеждаше?

— Съвсем нормално — Кокър спря за миг зловещите си занимания и ме погледна въпросително.

— Той стоеше ли, крачеше ли наоколо, танцуваше ли, пееше ли, или пък си ближеше раните?

— Не. Просто седеше и не беше в много добро настроение.

— Така си и мислех — засмях се аз и ми се стори, че болките ми престанаха. — Но взе подкупа, нали?

— Да, взе го.

— Чудесно, тогава уговорката ни остава.

— Нали ви казах, всичко е уредено.

— Кажете ми нещо повече, мистър Кокър.

— Товаренето ще стане при устието на река Салса, където тя се влива в южния ръкав на делтата на река Дуза.

Кимнах с глава, всичко беше приемливо. Там имаше достатъчно дълбок проток и измъкването от Салса щеше да стане лесно.

— Опознавателният сигнал ще бъде даден с два фенера — един над друг, поставени на по-близкия бряг. Вие ще светнете на два пъти с интервал от трийсет секунди и щом долният фенер угасне, можете да пускате котва. Ясно ли е?

— Ясно. — Всичко отговаряше на изискванията ми.

— Те ще осигурят хора, които да прехвърлят товара от лихтерите.

Кимнах с глава, а после попитах:

— Нали им е известно, че времето между прилива и отлива е три часа и че аз трябва да се измъкна към протока преди отлива?

— Да, мистър Хари. Казах им, че трябва да свършат с товаренето преди два часа през нощта.

— Тогава всичко е наред — ами къде ще предам товара?

— Прехвърлянето ще стане на двайсет и пет мили източно от рифа Растафа.

— Прекрасно — можех да се ориентирам по фара на Растафа. Всичко беше просто и ясно.

— Ще прехвърлите стоката на една голяма дълбоководна шхуна. Опознавателният сигнал ще бъде същият. Два фенера на мачтата, светвате два пъти през трийсет секунди и долният фенер ще угасне. Тогава можете да започнете разтоварването. Ще имате осигурени товарачи и ще излеят нафта в морето, за да се задържите на котва. Мисля, че друго няма.

— С изключение на парите.

— С изключение на парите, разбира се — въздъхна той и измъкна от предния джоб на престилката си някакъв плик. Поех го внимателно с два пръста и прегледах написаните с химикалка изчисления на Кокър.

— Половината предварително, както обикновено, останалото — при предаването на стоката — напомни ми той.

Цифрите показваха три хиляди и петстотин, намалени с две хиляди и сто за комисионната на Кокър и подкупа за Дейли. Оставаха хиляда и четиристотин, от които трябваше да дам премиите на Чъби и Анджело — хиляда долара, — и за мен не оставаше почти нищо.

Намръщих се недоволно.

— Ще чакам утре в девет сутринта пред агенцията ви, мистър Кокър.

— Ще ви очаквам с чаша кафе, мистър Хари.

— Дано да не бъде само кафе — подхвърлих аз, а той се засмя и отново се наведе над мраморния плот.

Излязохме от Гранд Харбър късно следобед и аз направих лъжлива обиколка из протока по посока на Овчия хълм, за да не разочаровам онзи, който може би ни наблюдаваше с бинокъл от кулата на крепостта. С падането на здрача поех по верния курс през открито море и навлязохме в плетеницата от проливи и крайбрежни островчета около широкото устие на река Дуза, към което ме тласкаше приливът.

Нямаше луна, но звездите бяха едри и разбиващите се вълни блестяха като призрачни видения във фосфорно зелено сред вечерното сияние.

Поведох уверено „Танцуващата“, ориентирайки се безпогрешно по осветяваните от блясъка на звездите очертания на някой атол или пролом на риф, а и самото движение и браздене на водата ме насочваше през проливите и ме предупреждаваше за всякакви плитчини и подводни пясъчни насипи.

Анджело и Чъби бяха се сгушили до мен върху перилата на мостика. От време на време някой от тях слизаше долу, за да свари още от силното черно кафе, а после посръбвахме от димящите чаши и се взирахме в мрака, опитвайки се да открием някакво друго бледо очертание, но не скала, в която се разбиват вълните, а нещо като корпус на кораб.

По някое време Чъби наруши тишината:

— Чух от Уоли, че снощи си имал някакви неприятности в крепостта.

— Имаше нещо такова — съгласих се аз.

— После се е наложило Уоли да го заведе в болницата.

— Уоли още ли е на работа? — попитах аз.

— Все още е. Онзи искал да го заключи, но Уоли се оказал прекалено як.

Намеси се и Анджело:

— Джудит ходи до летището по обяд. Отиде да получи някаква пратка учебници и го видяла да се качва на самолета за континента.

— Кого е видяла? — попитах аз.

— Инспектор Дейли — заминал е с обедния самолет.

— Защо не си ми го казал досега?

— Не сметнах, че е важно, Хари.

— Да — съгласих се аз. — Може би не е важно.

Дейли можеше да е отишъл до континента поради цял куп причини и никоя от тях да не е свързана с моите занимания. Но все пак се чувствах неспокоен — никак не ми харесваше, че звяр като него се върти наоколо именно когато съм се заел с опасно начинание.

— Как ми се щеше да си взел пушкалото, Хари — тъжно повтори Чъби, а аз не казах нищо, но и на мен ми се искаше същото.

Настъпващият прилив бе загладил обичайното вълнение в устието на южния ръкав на Дуза и аз се опитвах да го открия слепешката в тъмното. По калните брегове от двете му страни стърчаха поставените от местните рибари примитивни капани за риба и с тяхна помощ открих най-сетне ръкава.

Щом се уверих, че сме навлезли, където трябва, изгасих и двата двигателя и яхтата продължи безшумно навътре, тласкана от прилива. Всички се вслушвахме най-старателно да доловим боботенето на патрулния катер, но се чуваше само крясъкът на нощните чапли и плясъкът на мятащите се в плитчините барбуни.

Носехме се сред пълна тишина нагоре по ръкава. Мрачните грамади на мангровите дървета по двата бряга се точеха край нас като плетища, а зловонията от тинестите блата се смесваха с влажния въздух.

Блясъците на звездната светлина танцуваха по тъмната набраздена повърхност на водата, а веднъж край нас се плъзна като крокодил дългото тясно кану на двама завръщащи се от устието рибари, по чиито гребла заиграха фосфорни отражения. Те се поспряха за миг, докато ни огледат, а после продължиха, без да ни поздравят, и изчезнаха бързо в мрака.

— Не е на добро — обади се Анджело.

— Ние ще си пием бирата в „Лорд Нелсън“, преди да са се обадили, на когото трябва.

Знаех, че рибарите по тукашното крайбрежие пазят тайните си и са пестеливи на думи, подобно на повечето от сънародниците си. Не се разтревожих, че са ни видели.

Погледнах напред и видях, че се приближаваме към първия завой, а течението започна да тласка „Танцуващата“ към далечния бряг. Натиснах бутона на стартера, двигателите се събудиха за живот, а аз извих обратно към дълбокото.

Промъкнахме се по виещия се като змия ръкав и най-накрая излязохме в по-широкото и спокойно пространство между два завоя, където свършваха мангровите дървета, а двата бряга бяха покрити с твърда почва.

На около миля пред нас видях устието на притока Салса, което приличаше на дълбок пролом и бе прикрито зад високите стебла на тръстиките с пухкави главици. Някъде отвъд не: го блеснаха жълтите и меки светлини на поставените един над друг два сигнални фенера.

— Нали ти казах, Чъби, всичко е като по масло.

— Още не сме се прибрали у дома — измърмори вечният оптимист Чъби.

— Окей, Анджело. Отивай на носа. Аз ще ти кажа кога да пуснеш котвата.

Навлязохме бавно в притока и аз се усетих, че думите на приспивната песничка се въртят в главата ми, докато заключвах щурвала и изваждах ръчния прожектор от шкафчето под перилата:

Отвори вратата, бягай в гората.

Клечки, пръчки, сбирай съчки.

Помислих си набързо за стотиците огромни сиви животни, които бяха загинали заради зъбите си, и усетих, че по гръбнака ми пропълзява неприятната тръпка от чувството за виновност, задето съм станал съучастник на техните убийци. Но побързах да забравя тази мисъл и се заех с прожектора, насочвайки уговорения сигнал към блесналите нагоре по течението светлини.

Подадох три пъти опознавателния знак, но се изравних със сигналните прожектори едва когато долният рязко угасна.

— Окей, Анджело. Пускай — тихо извиках аз, докато изключвах двигателите. Котвата изплющя във водата и веригата задрънча шумно в тишината. „Танцуващата“ се запъна като кон и се завъртя в кръг около обуздалата я котва, обръщайки носа си в обратна посока.

Чъби се запъти да измъкне мрежите за покриване на товара, а аз останах на перилата, взирайки се към сигналния прожектор. Настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от крякането на блатните жаби из обраслите с тръстика брегове на Салса.

Но сред тишината по-скоро усетих, отколкото чух, туптенето, което сякаш се разнасяше от сърцето на великан. То като че ли премина през стъпалата ми, а не през ушите ми.

Шумът от морския дизелов мотор „Алисън“ не може да бъде сбъркан с никой друг. Известно ми бе, че старите, останали от Втората световна война корабни мотори „Ролс-Ройс“ са били свалени от катерите, изпратени в Зинбала, и заменени с „Алисън“, а туптенето, което усещах сега, бе именно от празния ход на двигател от същия тип.

— Анджело — опитах се да викна колкото се може по-тихо, но и да предам тревогата си. — Откачи котвата. За Бога! По-бързо.

Именно заради подобни непредвидени случаи аз бях заместил една от брънките на веригата с подвижна скоба и докато се благославях, че съм го направил, полетях към командното табло.

Докато включвах двигателите, чух думкането на четирифунтовия чук, с който Анджело избиваше скобата. Той удари три пъти, след което краят на веригата цопна отвъд борда.

— Откачих я, Хари — викна Анджело, а аз включих на скорост и дадох газ докрай. „Танцуващата“ започна да вие сърдито и докато се впускаше напред, витлата й изхвърлиха далеч назад млечнобели пръски.

Въпреки че бяхме по посока на течението, водата се блъскаше в носа на яхтата със скорост от пет възела и „Танцуващата“ не можа да отскочи достатъчно надалече.

Дори и през шума на нашите машини чух мощния рев на моторите „Алисън“ и от закритото в тръстики устие на Салса се измъкна дълга страховита сянка.

Даже и на нощната светлина разпознах веднага широката предна част на носа, изящните очертания на корпуса, наподобяващ хрътка, и четвъртитата отсечена кърма — един от катерите на Кралската флота, който бе прекарал най-добрите си години в Ламанша, а сега бе пратен на доизживяване по тукашните маларични брегове.

Тъмнината бе милостива към катера, прикривайки петната от ръжда и напуканата боя по корпуса му, но той си бе вече старо корито. Освен това беше лишен от прекрасните флотски „Ролс-Ройс“, заменени с по-малко мощните, но по-икономични „Алисън“. При честно състезание „Танцуващата“ направо би се подиграла с катера, но тук никой не играеше честно, а той притежаваше всичката бързина и мощ, необходими да се втурне в речния ръкав и да ни отреже пътя, а когато включиха бойните прожектори, светлините им ни блъснаха, сякаш са ни ударили с нещо твърдо. Двата ярки бели лъча ни заслепиха със силата си и трябваше да вдигна ръка, за да предпазя очите си.

Катерът бе излетял далеч напред, препречвайки речния ръкав, а на предната му палуба се мяркаха неясните сенки на артилеристите, които бяха приклекнали около поставеното върху въртяща се кула трифунтово оръдие. Дулото му сякаш надничаше право в лявата ми ноздра — и изведнъж ме обзе диво и пълно отчаяние.

Попаднали бяхме в старателно подготвена и изпълнена засада. Помислих си дали да не налетя на таран в корпуса, който се крепеше върху навярно вече доста изгнили дървени греди, а направеният от фибростъкло нос на „Танцуващата“ можеше и да издържи на удара — но при насрещното течение „Танцуващата“ не можеше да набере достатъчно скорост.

После иззад заслепяващите бойни прожектори внезапно се разнесе мощен мегафон:

— Спрете, мистър Флечър. Или ще бъда принуден да открия огън по вас.

Един снаряд от трифунтовото оръдие щеше да ни потопи, а то беше и скорострелно. От подобно разстояние те щяха да ни превърнат в горяща развалина само за десет секунди.

Изключих двигателите.

— Разумно решение, мистър Флечър — а сега ви молим да хвърлите котва там, където сте сега — изграчи мегафонът.

— Давай, Анджело — уморено извиках аз и зачаках, докато той освободи и пусне резервната котва. Внезапно ръката отново започна да ме боли силно — през последните няколко часа бях забравил за нея.

— Казвах ти да си вземеш пушкалото — промърмори до мен Чъби.

— Да, ще ми се да те видя как стреляш по оня мръсен топ. Голям смях щеше да падне.

Катерът направи несръчна маневра наоколо с все още насочени върху нас прожектори и оръдие. Ние стояхме безпомощни сред ослепителната светлина на бойните прожектори и чакахме. Не исках да мисля, опитвах се да не чувствам нищо — но някакъв вътрешен глас започна заядливо да ми се присмива: „Сбогувай се с «Танцуващата», Хари, доброто ми приятелче, ето къде ще трябва да се разделите завинаги.“

Почти сигурно бе, че в най-скоро време ще ме изправят пред дулата на наказателната команда — но това не ме тревожеше така, както мисълта, че ще изгубя яхтата си. С „Танцуващата“ аз бях мистър Хари, най-големият проклетник на Сейнт Мери и един от най-добрите майстори на едрия улов в целия побъркан свят. Без нея щях да бъда един от негодниците, едва свързващи двата края. Предпочитах да умра.

Катерът почти се вряза в борда ни, изкривявайки перилата и смъквайки цял ярд от боята, преди онези да успеят да се закачат за нас.

— Мръсни копелета — изръмжа Чъби, докато половин дузина въоръжени и униформени мъже се прехвърляха през борда, викайки безразборно. Всичките бяха облечени в моряшки тъмносини панталони клош, матроски с широки яки, раирани синьо-бели фланелки, а на главите си бяха накривили бели барети с червени помпони — но кройката на униформата им беше китайска, а в ръцете си размахваха дълги автомати „Калашников“ 47 с извити предни пълнители и дървени приклади.

Заборичкаха се помежду си в старанието си да ни изритат или ударят с приклад и ни подкараха към каютата, където ни блъснаха върху пейката до предната преграда. Тримата седнахме един до друг, а двама пазачи се изправиха пред нас с насочени на сантиметри от носовете ни дула и готови да натиснат веднага спусъка.

— Сега ми стана ясно защо ми плащаш по петстотин долара, шефе — опита се да се пошегува Анджело, но единият, от пазачите изкрещя и го удари в лицето с приклада на автомата си. Анджело изтри устата си, от която се процеди струйка кръв надолу по брадичката му, и спряхме да се шегуваме.

Останалите въоръжени матроси започнаха да трошат „Танцуващата“. Предполагам, че са искали да направят обиск, но те се развилняха из помещението и започнаха да блъскат отворените шкафове или да трошат ламперията.

Един от тях откри барчето с напитките и макар че в него бяха останали само една-две бутилки, другите нададоха радостни викове. Всички се нахвърлиха шумно като чайки на купчина рибешки вътрешности, а после се втурнаха да ровят в коридора със същото невъздържано веселие. Даже когато командирът им, придружаван от четирима помощници, се зае да премине през опасното разстояние от шест инча, отделящо катера от „Танцуващата“, виковете и смеховете им изобщо не утихнаха сред шумотевицата от счупени стъкла и дървени надстройки.

Командирът се затътри тежко по палубата и се наведе, за да влезе в каютата. Вътре се изправи и си пое дъх.

Той бе един от най-едрите мъже, които бях виждал някога, не по-нисък от шест фута и шест инча и ужасно дебел — огромното му подпухнало тяло изпъваше бялата униформена куртка, от която се подаваше търбух, голям колкото преграден буй. Куртката му още малко щеше да скъса месинговите копчета, а подмишниците му бяха просмукани от пот. На гърдите му бяха закачени цял куп лъскави звезди и медали, сред които разпознах Американския флотски кръст и Звездата на победата от 1918 година.

Главата му имаше формата и цвета на емайлираните черни гърнета, в които ритуално са сварявали мисионерите, а обшитата му с широка лента от златна сърма флотска фуражка бе накривена наперено. По лицето му се стичаха лъскави струйки пот, а докато се мъчеше да успокои дишането си и избърсваше потта, той се взираше в мен с изпъкналите си очи.

Тялото му бавно започна да се издува, увеличавайки още повече размерите си, подобно на гигантска жаба, и аз започнах да се плаша — очаквах, че ще се пръсне.

Дебелите му като гуми на трактор морави бърни се раздвижиха и от разтворената му като пещера розова уста се разнесе невероятно силен рев.

— Млъкнете! — изкрещя той. Бандата трошачи тутакси застина, като един дори остана с вдигнат приклад, готов да потроши ламперията зад бара.

Огромният офицер се затътри напред и сякаш изпълни цялото помещение с туловището си. Отпусна се бавно на един от тапицираните с кожа столове. Избърса отново лицето си, после вдигна очи към мен и цял засия във възможно най-приятелската усмивка. Приличаше на някакво огромно топчесто и обичливо бебе — едрите му зъби бяха безупречно бели, а очите му почти се скриха в разтегнатата от усмивката черна плът.

— Мистър Флечър, не мога да ви опиша колко ми е приятно, че ви виждам — гласът му бе дълбок, мек и приятелски, а акцентът му бе на британец от висшето общество — почти бях сигурен, че го е придобил в някое изискано учебно заведение. Английският му беше по-добър от моя. — От години се опитвам да се срещна с вас.

— Много сте любезен, адмирале — униформата му не подхождаше на по-нисък чин.

— „Адмирале“ — повтори с удоволствие той. — Много ми харесва — и се засмя. Смехът му започна с тресене на корема и завърши със задъхване и усилие да си поеме въздух. — Уви, мистър Флечър, вие сте се подвели от външния ми вид — добави той, като изпъчи гърди и заоправя медалите и шапката си. — Аз съм само един скромен капитан втори ранг.

— Много жалко, капитане.

— Не, не, мистър Флечър — недейте да си хабите съчувствието по мой адрес. Притежавам достатъчно власт и повече не искам — той замълча, за да успокои дишането си и да изтрие прясно бликналата пот. — Мога да се разпореждам с живота и смъртта на хората, повярвайте ми.

— Вярвам ви, сър — живо го уверих аз. — Моля ви, не се чувствайте длъжен да ми давате доказателства.

Избухна отново в смях, почти се задави, изкашля нещо голямо и жълто, което изплю на пода пред мен, и рече:

— Вие ми харесвате, мистър Флечър, наистина ми харесвате. Според мен чувството за хумор е много важно. Уверен съм, че ние с вас ще станем много добри приятели.

Съмнявах се, че ще станем приятели, но се усмихнах насърчително.

— И за да ви докажа колко високо ви ценя, ще ви помоля да се обръщате към мен по име — Сюлейман Дада.

— Много съм ви задължен — наистина ви благодаря, Сюлейман Дада, а пък вие можете да ме наричате Хари.

— Хари — каза той. — Хайде да пийнем по глътка уиски — в същия миг в каютата влезе още един човек. Стройният младолик мъж не бе облечен в обичайната униформа на колониалната полиция, а в лек копринен костюм и копринена риза с цвят на лимон, с подходяща вратовръзка и обувки от крокодилска кожа.

Светлорусата му коса бе старателно вчесана напред в зализан перчем, а пухкавите му мустаци бяха подстригани както обикновено, но пристъпваше внимателно, сякаш изпълняваше някаква важна задача. Усмихнах му се.

— Е, как си с топките, Дейли? — любезно го попитах аз, но той не ми отговори и седна срещу капитан втори ранг Сюлейман Дада.

Дада протегна огромната си черна лапа и грабна от ръцете на един от подчинените си бутилката с уиски, част от моите стари запаси, а после кимна на друг матрос да донесе чаши от потрошения шкаф.

Наляха на всекиго по половин чаша уиски и Дада вдигна тост.

— За трайното ни приятелство и всеобщото благополучие! — отпихме от чашите си — Дейли и аз предпазливо, а Дада изпразни чашата си с видимо удоволствие. Докато той седеше с отхвърлена назад глава и с притворени очи, матросът понечи да отнесе бутилката уиски от масата пред него. Без да оставя чашата си, Дада го перна здраво по бузата с разтворена длан с такава сила, че главата му отхвръкна назад, тялото му прелетя през салона и се строполи върху натрошеното барче. Матросът се свлече по стената и седна, клатейки замаяно глава. Разбрах, че въпреки грамадното си тяло Сюлейман Дада е пъргав и много силен мъж.

Той допи чашата си, сложи я на масата и си сипа отново. Погледна ме пак, но изражението му бе променено. Шутът бе изчезнал и въпреки смешното му, приличащо на балон лице пред мен стоеше хитър, безмилостен и извънредно опасен противник.

— Хари, чух, че вие и инспектор Дейли не сте могли да приключите последния си разговор — аз свих рамене. — Всички ние сме разумни хора, Хари, убеден съм, че сме такива — не отговорих нищо, а изучавах с огромно внимание уискито в чашата ми. — И какъв късмет — защото нека си представим какво би могло да ви се случи при сегашното ви положение, ако се държите неразумно — той замълча и се пожабурка с глътка уиски. Потта беше избила и образувала малки бели мехурчета по носа и брадичката му. Избърса я с ръка. — На първо място, онзи, който постъпва неразумно, би могъл да наблюдава как извеждат членовете на екипажа му и ги екзекутират един по един. Ние тук използваме търнокопи. Гледката е много мъчителна, а доколкото знам от инспектор Дейли, вие сте доста привързан към тия двамата — седящите до мен Чъби и Анджело се размърдаха неспокойно. — После яхтата на неразумния ще бъде откарана в Зинбала. След като бъде откарана там, няма никакъв начин да си я върне някога. Ще бъде официално конфискувана с моите скромни ръце — замълча и ми показа скромните си ръце, простирайки ги към мен. Те по-скоро приличаха на ръцете на мъжка горила. Двамата ги заразглеждахме продължително. — После неразумният господин може да се озове в затвора на Зинбала — който, както вероятно знаете, е силно охраняван затвор за политически затворници.

Чувал бях за затвора в Зинбала, тъй като той беше известен по цялото крайбрежие. От него можеше да се излезе само ако си мъртъв или пък опустошен физически и душевно. Наричаха го „Лъвската клетка“.

— Сюлейман Дада, искам да ви уверя, че аз съм един от най-разумните хора, които природата е създала — уверих го аз, а той се засмя отново.

— Сигурен бях, че сте такъв — рече той. — Мога да разпозная такъв човек от километри — но после отново заговори сериозно. — Ако тръгнем веднага оттук, преди да се обърне течението, можем да излезем от протока преди полунощ.

— Да — съгласих се аз, — можем да успеем.

— После можете да ни заведете до онова интересно място и да ни изчакате, докато задоволим любопитството си, разчитайки на вашата добросъвестност — в която изобщо не се съмнявам, — и после вие и екипажът ви ще бъдете свободни да отплавате с великолепната си яхта, а утре вечерта ще можете да спите в собственото си легло.

— Сюлейман Дада, вие сте великодушен и образован човек. Аз също нямам никакви основания да се съмнявам във вашата добросъвестност… — „Колкото и в добрата воля на Матерсън и Гътри“, допълних мислено изказването си аз и продължих:

— … а пък и аз изпитвам особено силно желание да спя утре вечер в собственото си легло.

Дейли се обади за първи път, едва сдържайки злобата си под тънките мустачки:

— Трябва да ви напомня, че ловецът на костенурки е видял яхтата ви на котва в лагуната оттатък протока между Тримата старци и Топовния риф в нощта преди престрелката — така че ще очакваме да ни откарате в същата посока.

— Нямам нищо против човек, който взема подкуп, Дейли. Бог ми е свидетел, че и аз съм го правил, но къде остават честните отношения между крадците, за които пее поетът? — Дейли беше ме разочаровал много, но той не обърна внимание на обвиненията ми.

— Недей да почваш пак с твоите номера — предупреди ме той.

— Ти наистина си ненадминат мръсник, Дейли. С теб бих могъл да печеля награди.

— Моля ви, господа — вдигна ръце Дада, за да спре бурното ми красноречие. — Нека си останем приятели. Да пийнем още по чашка уиски, а после Хари ще ни заведе всички на една приятна разходка — Дада допълни чашите ни и замълча, преди да отпие. — Мисля, че трябва да ви предупредя, Хари — не обичам морското вълнение. Просто не ми понася. Ако минете през места, където има вълнение, ще ме ядосате много. Ясно ли ви е за какво говоря?

— Само заради вас ще заповядам на морето да бъде спокойно, Сюлейман Дада — уверих го аз, а той кимна важно, сякаш подобна дреболия беше съвсем в реда на нещата.